Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2012)

Издание:

Стефан Дичев. Неуловимият

Новели за юноши

 

Рецензент: Иван Цветков

Редактор: Методи Бежански

Художник: Георги Недялков

Художествен редактор: Петър Тончев

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Елена Иванова

 

Българска. Първо издание. Литературна група V. Година 1976

Дадена за набор на 13.XI.1975 г. Подписана за печат на 13.II.1976 г.

Излязла от печат на 13.III.1976 г. Формат 60X90/16.

Тираж 30 000. Печатни коли 6,25. Издателски коли 6,25.

Цена на книжното тяло 0,28 лева. Цена 0,61 лева

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1976

Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“ София 1976

История

  1. — Добавяне

5

Беше ранни зори и улиците на града бяха пусти, когато Ибрахим бей, сънувал все тревожни сънища, тръгна да види попаднал ли е Баш комитата в поставената клопка.

— Е? — рече той от коня си на пресрещналия го адютант.

— Все още нищо…

Друг път може би такъв отговор би ядосал бея, но сега той само се усмихна глупаво и разчеса брадата си.

— Хм… То си е за твоя сметка, сани ефенди! Уговорихме се! — каза. — Чу ме, нали? Ти ще отговаряш пред вали паша, ако нищо не излезе!

— Това все още е само една възможност… — заоправдава се адютантът. Беше смутен, наистина, но не се предаваше.

— Аха!… Тъй, тъй! Чакам аз… Ще чакам и ще видя! Кой иде там? Не е ли Мустафа чауш?

Наистина, откъм дъното на сокака се задаваше чаушът. Но той съвсем не тичаше, както биха очаквали. Крачеше малко несигурно. Размахваше ръце. Прозяваше се. Някаква котка се бе появила на съседния зид, той й говореше, примамвайки я.

— Ти не можеш ли да вървиш по-живо — пресрещна го ядосано Шакир. — Е, какво?

— Ами…

— Какво ами?… В името на пророка, продумай най-сетне!

— Ами…

— Говедо! — не изтрая и бинбашията. — Влезе ли Баш комитата?

— Ами, никой не е влизал.

— А гяур Лазар да е излизал?

— Никой не е излизал.

— Никой? — не можеше да повярва Шакир.

— Никой — потвърди чаушът и широко се прозя.

— Разбра ли най-сетне! — избухна беят, тържествуващо вторачил изпъкналите си очи във валийския адютант. — Да ти е за обица!… А сега мене гледай! Като му хвърля на Лазара сто тояги и още сто… Пък може и Баш комитата да е вътре… Ами там се крие я! А?! Аллах, как не ми дойде досега наум!… Всички на конете! — ревна той. — След мен!

Предводителствуван от началника си, конният отряд се източи с тропот. Чаушът Мустафа също се втурна подире им. Шакир мрачно гледаше след тях, докато завоят ги скри.

Но тъкмо тогава зад него се зачу друго трополене. Приближаваше файтон — да, познатият файтон на новинарина Атанасович ефенди. Файтонджията му беше пребрадил лицето си с шарена кърпа, кривеше се и изглеждаше, че наздравата го боли зъб.

— Е, сани ефенди, заловен, нали? Заловен! Мога да напиша, нали? — заклима още отдалече новинаринът. — И ще позволите вашето име, нали? Вашата идея…

— Нищо не излезе — спря го мрачно Шакир. — Възможно и да не е в града!…

— Да не е в града… Но беят нали каза…

— Беят подведе и мен! А сега отива да разбива вратите на оня Лазар.

— Небеса! Да бих могъл само да опиша тая случка. Жалко, жалко, авторитетът на бея не позволява!…

— Елате да видим какво е станало с тоя авторитет! — намигна адютантът.

Шакир явно бързаше да прехвърли кривите дърва от своята в Ибрахимовата кола. И подкара коня си. А след него тръгна файтонът с новинарина.

Когато стигнаха къщата на Лазар, от разбитата й порта вече излизаше Ибрахимовата команда. Начело вървеше беят, мрачен. Двама от заптиите мъкнеха отровеното куче.

— Няма ли го, бей? — пресрещна го от файтона Атанасович ефенди.

— Я си върви по пътя бре! — стрелна го с изпъкналите си очи Ибрахим. Хич не му беше до обяснения. Най-малко на гяури, пък били те и привилегировани.

Новинаринът и Шакир се спогледаха многозначително.

— Жалко — рече гласно новинаринът. — Много жалко! Тъкмо мислех да опиша в моя вестник…

— Слушай, махай се от главата ми по-скоро, да не си го изкарам на теб…

— Но градът нали е заварден, бей, забранено е да се излиза!…

— Теб пък кой те спира! Махай се от главата ми! Мустафа, хей, Мустафа, стига си зяпал кучето. Придружи негова милост до края на града и после, както съм заповядал: птиче да не пропуснете! Опита ли се някой да излезе, без предупреждение, стреляйте… Ще го хвана аз, тук е! И Баш комитата, и гяур Лазар, на него поне вече му знам сурата! — чуваше се гласът на бея и когато файтонът с качилия се при Левски Мустафа чауш заподскача по разкъртения калдъръм, отдалечавайки се.

Четвърт час по-късно Левски махна очилата, отлепи мустаците и се обърна да огледа още веднъж останалия в котловината градец.

— Махай и ти тая кърпа, Лазаре! — рече на файтонджията си. — Ще изчакаме в насрещното село Големия и после ти към Влашко, а ние по нашия път.

— Само едно ме е грижа, Апостоле… — въртеше се неспокоен Лазар.

— Какво?

— Ами за него, за Комитетската тайна. Оставихме го там, в пъклото… И всичко заради мен!…

— Виж, това нямай грижа. От стара коза яре е той, Големия! Бъди спокоен, ще намери как да се измъкне!…

Край
Читателите на „Нетърпелив“ са прочели и: