Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2012)
Издание:
Стефан Дичев. Неуловимият
Новели за юноши
Рецензент: Иван Цветков
Редактор: Методи Бежански
Художник: Георги Недялков
Художествен редактор: Петър Тончев
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Коректор: Елена Иванова
Българска. Първо издание. Литературна група V. Година 1976
Дадена за набор на 13.XI.1975 г. Подписана за печат на 13.II.1976 г.
Излязла от печат на 13.III.1976 г. Формат 60X90/16.
Тираж 30 000. Печатни коли 6,25. Издателски коли 6,25.
Цена на книжното тяло 0,28 лева. Цена 0,61 лева
„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1976
Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“ София 1976
История
- — Добавяне
2
Все по-силно брулеше дъждът. Светкавици прорязваха небето, а в тяхната бяла светлина изплуваше гола, камениста местност и по прогизналия от вода път подскачаше файтонът с Цариградчанина. Той се беше скрил под гюрюка, а до него файтонджията; в това нямаше нищо необичайно, защото всъщност двамата бяха Левски и главният изпълнител на комитетската тайна полиция Христо Големия.
— Дий! — разтърсваше поводите Големия и плющеше с камшика. — Казах ти, Дяконе, ама ти… И хем видяхме, че ще вали!
— Работата не търпи отлагане, Христо — рече Левски, без да отмести поглед от пътя. — Ако Лазар повтори същата щуротия, последствията могат да бъдат фатални за комитета им.
— Остави ме да му тегля куршума и толкова!
— Има Устав! — отвърна студено Левски. — Забравяш, че Уставът е и над комитетската тайна полиция!
— Аз така, само казах…
— И аз само казах! — усмихна се Левски, а в очите му за още един миг остана студенината.
Най-сетне той отмести поглед от пътя, подаде глава изпод гюрюка и огледа небето.
— Като че ли намаля! — каза.
Наистина дъждът бе загубил от силата си. А и някак просветна. Само дето колелата внезапно затънаха в лепкавата кал.
— Дяволска работа!… Дий бре!
— Какво има, Голям?
— Какво има… Нали виждаш. Един господ само знае как ще се измъкнем!
— Е, е, и от по-дълбока кал сме се измъквали! — разсмя се Левски и подаде пак глава да огледа местността. Пороищата бяха засипали пътя. За миг колелата оставяха в калта дълбоки следи, същински рани, но те бързо се затваряха, изравняваха се, дъждът ги изглаждаше.
Само че другаде се спря погледът му. Някъде назад се мяркаха силуетите на двама конници. Той се дръпна във файтона, залепи се за малкото прозорче в задната част на гюрюка и ги заразглежда.
— Какво? — обади се нетърпеливо Големия.
— Ония…
— Адютантчето ли?…
— Да… Наближават ни.
Като задържаше с лявата ръка поводите, Големия измъкна револвера си и също залепи глава о прозорчето.
— Сега му е времето! — рече. — Ти вземаш тоя с чадъра, аз другия и ни лук ял, ни лук мирисал!… — прибави той с примес от омраза и лукавство, втиквайки дулото на револвера си в процепа.
— И ще се свършат тъй мъчителите ни, а?… — рече насмешливо и с укор Левски. — Слушай, я си гледай конете!
— Ама той за тебе е тръгнал, разбрахме го вече!
— Толкоз по-добре, че навреме иде!… Хайде, скривай револвера!
С привична бързина Левски извади мустаци, залепи ги. Сложи и очила. Огледа се в огледалцето си.
— Погледни и ти, личи ли? — рече.
А пръхтенето на турските коне вече се чуваше.
— Ей, ей, спри! Спри, ти казвам! — крещеше Шакир.
— Ах! — подаде глава Левски. — Ефенди! По-скоро влизайте на сушина… Спри, спри, файтонджийо!… Заповядайте, ефенди!…
Любезността му обезоръжи Шакир. Той изчака да спре файтонът и като се държеше с последни сили в гривата на коня си, стъпи с единия крак върху стъпалото.
— Ха̀ така! Заповядайте, ефенди! — помогна му Левски. Направи му място.
— Тук имало и друг — вмъкна се под гюрюка валийският адютант и тежко се отпусна върху седалката.
— Че файтонджията само! Хайде, отивай на капрата, стига ти толкова!… Е, сега е широчко. Минете насам, заповядайте! За града ли, ефенди?
— За града! Ще ви измокря тук, но тоя дъжд…
— Кой ти гледа сега… Я, защо не си съблечете шинела! Ей ви това чердже, покрийте се, ще ви затопли! А вашият слуга, ефенди? — И Левски загрижено погледна към яздещия встрани Рейзи.
— Нека се качи при файтонджията, та да починат конете! — кимна Шакир.
Дъждът отдавна беше спрял и над сваления гюрюк през разкъсаните облаци сияеше небето, тъй както може да бъде ведро и синьо само през пролетта. Шакир, извадил тютюн, пълнеше лулата си. Захапа я, запали я. А после предложи от тютюна и на Левски.
— С благодарение, сани ефенди, но нещо настинал ли съм, какво, души ме! По-добре да не пия сега тютюн, пък и стомахът ми не е в ред — продължи своите обяснения Левски.
Валийският адютант никак не се интересуваше от здравословното състояние на събеседника си, ала като възпитан човек, кимна съчувствено.
— Та, казвате, че сте новинар? — подхвана той прекъснатия разговор. — Добре е това, полезно е за държавата! — Неволно подражаваше на своя паша, всеизвестния с напредничавите си идеи русенски валия.
— Всеки според силите си, сани ефенди! — заклима Левски. Отвори чантата си. Извади няколко броя вестник „Турция“.
— Знам го, разбира се! Моят паша казва: „Ако останалите са като тоя вестник, тогава у нас всичко би вървяло по мед и масло!“ Но има и един друг вестник…
— Друг? Какъв друг?!
— На ония, на комитите в Букурещ. „Свобода“ го казват, не го ли знаете?
— А!… Това вече наистина е съвсем друг вестник, сани ефенди!… Не, не може да става сравнение!
Шакир се разсмя.
— Какво? Защо? — питаше уж озадачено Левски.
— Сетих се за едного… За разпространителя на тоя комитетски парцал се сетих!
— Пак нищо не разбрах… На бунтовнически вестник?
— Чували сте за оня, дето го казват Левски, нали?
— Левски… Тоя, дето…?
— Той! Същият!… Е, имате късмет… Може да се случи тъй, та ваша милост първи да опише във вестника си неговото залавяне!
Двамата не откъсваха очи един от друг. А?! — сякаш казваше удивеното лице на новоизлюпения цариградски новинар. Ще видиш, ще видиш! — отвръщаше самоуверено лицето на адютанта.
Но тъкмо тогава страшен глас ревна:
— Стой!
Големия инстинктивно опъна поводите и на мига посегна за револвера си.
— Какво, какво има? — надигна се смаян адютантът.
Няколко заптии с насочени пушки обграждаха файтона.
— Кои сте вие бре! — крещеше единият. — Отде идете? Я да ви видя суратите?…
— Ти защо си се развикал! — сряза го възмутеният Шакир. — Очи нямаш ли!…
— А! Ваше… ваше благородие… — позна го заптието. — Ние за Баш комитата… дето… защото Баш комитата Левски търсим!…
— И във файтона ли го търсите? Нали е в града!… Хайде, освобождавайте пътя!… Къде е Ибрахим бей сега?
— Ами в конака!… в конака, сани ефенди! — отвърнаха в хор заптиетата.
Без да чака по-нататъшните им обяснения, Големия така силно шибна конете, та заптието, хванало ги за поводите, едва успя да отскочи.
Те продължиха пътя си. Цариградският новинар не преставаше да се смее и да пляска адютанта по коляното.
— Май за бунтовника ви взеха, сани ефенди! — казваше. И пак: — Ха-ха-ха!…
— Той мен ме знае, но ваша милост в дранголника ви вкарва като нищо! — заливаше се от смях и Шакир. — Трябва, трябва да разправя на вали паша, той обича такива смехории!…
Когато най-сетне стигнаха завоя и между разцъфтелите дървета се провидяха къщите на града, Шакир се качи на коня си.
— Задължен оставам, Атанасович ефенди! — каза той.
— Не, аз оставам задължен за добрата компания! — отвърна веднага Левски.
Адютантът направи знак на слугата си и двамата препуснаха. Файтонът ги следваше от разстояние.
— Ама че паун! — сви презрително устни Големия.
— Не, фанатик е и е по-опасен от Ибрахим бей — рече замислено Левски.