Стефан Дичев
Нетърпелив (3)

3

В просторната конашка одая при мюдюрина, добродушен и сговорчив мъж в напреднала възраст, имаше гости: Ибрахим и току-що пристигналият Шакир. Седяха на миндерите, пушеха, разговаряха.

— Друг не може да бъде освен вашият Баш комита Левски! — рече мюдюринът. — В моя град винаги е било мирно, ратаите тук са покорни… А сега току изведнъж…

— Че е той, той е! — отсече Ибрахим и разчеса с пръсти брадата си.

— Колко са ранените? — осведоми се адютантът. Сдържан беше. Официален. Различен от преди във файтона.

— Двама, да, двама — отвърна печално мюдюринът. Искаше и още нещо да прибави, но беят го превари:

— Ранени ли? Убити ги кажи направо, макар че са живи! Де се е чуло!… Кой друг ще се осмели да стреля на правоверен!!

Той говореше, а Шакир го гледаше с присвити очи. И не че беше на друго мнение, но неприязънта между тях вече се проявяваше във всяка подробност.

— Първото, което трябва да известя негово превъзходителство валията, е: докъде сте стигнали с разследването, ефендилер? — каза той.

— Ами като не знае човек откъде да почне… — започна с половин глас мюдюринът. Така и не завърши.

Но Ибрахим си имаше готов начин за разследване.

— Бе ще събера аз чорбаджиите, че като им метна по един бой… — И той се надигна на миндера, сякаш отиваше да изпълни заканата си.

— Недей така, бей! Добре се спогаждаме ние с тях — разубеждаваше го мюдюринът. — Аллах, какво ще ти знаят те?!

— И да не знаят, ще научат! — упорствуваше бинбашията Ибрахим.

— Негово превъзходителство изрично забрани подобни методи — едва прикри презрението си Шакир.

— А с перце ли да ги галя тия бунтовници?

— Запомнете, че никой не говори за бунтовниците, бей. Като заловим Дякона Левски, негово превъзходителство пръв ще заповяда да го окачат на бесилката. Но заповедта е ясна: да се търси съдействието на просветените раи! Имате такива във вашия град, мюдюр ефенди, нали?

— Ами има… има, как да ги няма! Учат се гяурите — и по французки, и по московски…

— Ето!… Ние трябва да печелим, като ги приобщаваме към нас, казва негово превъзходителство. И сами да гостуваме в къщите им, а не да ги докарваме тук със заптии! — говореше Шакир. Очите му блестяха с фанатично убеждение. И с тържество блестяха, че е надвил противника си.

Добродушният, примирителен мюдюрин безпомощно гледаше ту единия, ту другия.

— Правоверни! Какво вие?… Ами вървете тогава да ви водя при даскал Тодора де! Наш човек е той; и по французки говори; и каква градина има — рай! Пък ракията му, бей, чуваш ли, ракия и половина, ти казвам! — прибави мюдюринът, та да съблазни вироглавия бинбашия.