Стефан Дичев
Нетърпелив (4)

4

Къщата на даскал Тодор беше най-личната в града. Просторна, строена с много пари и вкус, за радост на окото. Но от всичко най-красива бе градината. Докато развеждаше из нея своя неочакван гост, даскал Тодор, все още млад мъж с голямо изпъкнало чело и брадичка а ла Луи Бонапарт, с гордост му сочеше ту зашумените алеи, застлани с пясък, обградени в бели камъчета, ту саксиите с чуждоземни цветя и забодени в пръстта дъсчици с названията им. Да, навред беше пролетта. Навред жужаха пчели. Възхитен, Левски се спираше на всяка крачка. Поемаше дъх дълбоко. Усмихваше се. Кимаше.

— Добре, че е тъй хубав тоя божи свят, инак как ще изтрае човек на теглилката му! — каза той, а вълнението му се беше пренесло и върху лицето на даскал Тодора.

— Радвам се, че дойде, Апостоле, радвам се, макар че ме е страх, признавам го…

— Страх ли?

— Боя се да не те подушат ония хрътки… И всичко — заради нашия щурав Лазар!

— Прати ли да го извикат?

— Пратих. Но слуша ли той напоследък… Никого не иска да знае!

— Да… И такива сме ги виждали. Какво се разбра, кой му е запалил кошарата?

— Турци.

— Имена знае ли? Защо стреля де кого завърне?

— Непокорна глава, Апостоле! Още на времето казвах… А сега си е навил на пръста: кошарата ми, овцете ми, жена ми…

— Не знаех за жена му.

— И тя е била там… Изпрати я някъде… Никому нищо не продумва…

Те приближиха беседката. Там бе сложена масичка. Край нея няколко плетени столове.

— Седни, заповядай, Апостоле. Не, няма да ми откажеш, гост си ми. Пък и докато дойде Лазар… — Но тъкмо тогава се зачуха гласове откъм къщата.

— Сигурно е той — рече даскал Тодор и се извърна.

От изненада лицето му се вкамени. По засенената алея приближаваха мюдюринът и още двамина офицери.

— Бягай, Апостоле! По-скоро! — прошепна той ужасѐн, познал дошлия в градчето им началник на валийската полиция Ибрахим бей.

Ала късно беше. Пък и мюдюринът викаше вече:

— Гости ти водя, Тодор ефенди! Ха̀ добър ден!…

— Дръж се! Овладей се! — побутна го ободрително Левски. — Нали чуваш: гости!…

Като насън даскал Тодор тръгна да ги посрещне.

— Голяма, голяма чест — повтаряше. По изпъкналото чело бе избила студена пот. Луибонапартовската брадичка се тресеше.

Левски побърза да се намеси.

— Ето че пак се срещнахме! — рече той усмихнато на Шакир.

— Я, вие не сте ли в хана? — изненада се адютантът. Направи темане. Здрависа се дори.

— Срещам аз на улицата господин Тодора, стар познат от Истанбул… Това се казва късмет!… — впусна се да обяснява Левски, но бинбашията, вторачил очи в лицето му, по обичая си най-безцеремонно го прекъсна:

— Бе чудя се аз откъде ти знам физиономията?!…

— С Атанасович ефенди наедно пътувахме до тука, ефендилер! — поясни веднага Шакир. — В Истанбул си го срещал, бей.

— Така става тя, който не ти трябва, срещаш го, когото търсиш, бяга, та се крие! — рече многозначително Ибрахим и всеобщ смях изпрати думите му.

Те насядаха край масата. Слугинята донесе мастика. Студена да е, предупреди беят! А когато се чукнаха за здраве и Левски остави чашката си на масата, Ибрахим наистина се учуди.

— Хей, за първи път виждам гяурин да не пие! — разкикоти се той, тупайки новия си познат по гърба.

— То е заради стомаха, бей… Нещо ял ли съм, какво?…

— Да, да, нали разправяхте!… — потвърди Шакир.

— Аз пък имам един стомах, всичко гълта! — обяви бинбашията. — И все съм жаден, хей, шейтан! Даскале, я налей пак!…

Даскал Тодор веднага се пресегна, напълни чашката му, препълни я дори. А тъкмо тогава видя, че нов гост е дошъл. Повиканият Лазар. Приближил безшумно, гостът стоеше занемял, вторачил неприязнени очи в турците.

— Кой е тоя? — попита Ибрахим. Подозрително оглеждаше запуснатата му външност. Шакир също се обърна.

— Мой съсед, ефендилер!

— Охо! Лазар ефенди! Влизай де, сядай! — позна го мюдюринът.

Но Лазар не помръдна. Само мускулчетата по лицето му презрително трепнаха.

— Не искам — отсече.

— Какво? Какво рече тоя? — ококори се Ибрахим.

— С турци на една маса не сядам! — изръмжа Лазар. Обърна им гръб да си тръгне. Ала паницата със сиренето политна подире му и страшният вик на бинбашията проехтя в цялата градина:

— Ай, свинска зурло!… Бе ти знаеш ли, че аз за тия думи в дранголника те натиквам! На пихтия ще те направя! — И той се надигна, разкопчавайки кобура на револвера си, защото Лазар се бе извърнал и злобно го гледаше.

— Бей? Какво говорихме! Тактично! — задържа ръката му Шакир.

Докато Левски правеше знак на стопанина по-скоро да изведе Лазар, смутеният, объркан мюдюрин не преставаше да апелира за спокойствие.

— Остави го, бей, пийнал е човекът!… Мирна рая е той, вярвай ми… Не си разваляй кефа, бей…

— Хм… Тоя непременно ще знае къде е Баш комитата — не можеше да се успокои Ибрахим. — Кълна се в брадата на пророка, знае го!

— Добре, съгласен съм! — кимна адютантът. — Но каква ни е ползата, ако го арестуваме сега? Я помисли!… Оня ще чуе и търси го после!… Не, слушай, аз имам свой план, бей. Ще сложим хора да го наблюдават тая нощ — и по него, по него… Разбираш ли?

Ибрахим навъси вежди. Мислеше. Шакир продължи:

— Или оня ще дойде при тоя, или тоя ще иде при оня!

— Хубаво! Ще чакам до сутринта. Но после аз си знам как ще го накарам да проговори. И тогава да не ми се месиш, чуваш ли!

— Тихо! — предупреди мълчалият досега Цариградчанин. — Даскалът се връща! По-добре е той да не знае нищо, ефендилер! Все пак той е тукашен!

И кимна многозначително. Другите също кимнаха. Наистина, какво споразумение.

Преди още да настъпи нощта, Шакировият план бе сложен в ход. По двама, по двама заптии завардиха уличките към дома на Лазар. Други легнаха до самата порта. Никой не би могъл да влезе, още по-малко да излезе, без да попадне в ръцете им. И така, клопката беше заложена, оставаше само да чакат!…

Но и в дома на даскала Тодор се приготовляваха по това същото време. Преоблечени като заптии, Левски и Големия пълнеха павурчета с ракия, сипваха вътре и приспивен прашец.

— Докторът твърди, че ще спи непробудно поне три-четири часа — каза Тодор. Той именно бе изнамерил тоя бял прашец.

— Отрова да бяхме сложили по-добре! — изръмжа Големия. Все му се искаше завинаги да се свърши с тия преследвачи и преследвания.

— Като рече за отрова, та се сетих. Да не забравим месото! — кимна Левски.

Преследванията и преследвачите наистина поставиха делото в опасност, но без тях нямаше да мине. Ако не хората на Ибрахим, други щяха да бъдат. По-важно е, казваше той, от време на време да даваме пример на нашите, че дяволът не е чак толкова страшен; пък и самия дявол да поизплашим, ако е възможно!

Половин час по-късно той и Големия вече бяха на път към Лазарови. Вървяха, допрели рамене един о друг. Поклащаха се, сякаш бяха пияни. Пееха по турски:

Отде се не надаш, чожум

оттам заек излиза…

— Ей, вие кои сте бе? — спря ги първият патрул.

— Ние… ние сме си ние! Тукашни сме!… — отвърнаха един през друг двамата.

— Какво сте се разпели!… Тихо!…

— Ако пийнете от нашата ракия, и вие ще пропеете! — ухили се Големия.

А Левски вече тикаше в ръцете им павурче. Ще го вземат на връщане. Така и не обясниха къде отиват. Пък и вече никой не ги питаше.

Те продължиха пътя си. Продължиха и песента. Пред портата на Лазар бяха мнозина.

— Млък! — рече брадатият Мустафа. — Ако сте дошли да ни бъркате работата, много се лъжете, хей!

И беше готов да ги отпрати. Но ракиените ухания го накараха дълбоко да се замисли.

— Насмукали се като смокове! — рече той колкото с упрек, толкова и със завист. — Така е уреден светът, за едни има, за други няма!…

— Добре де, добре! — съгласи се заптието Левски. — Остана нещичко и за вас… — И извади павурче. Но не една ръка го сграбчи и той беше принуден да извади второ и трето.

И тук вече пътят беше свободен. Те отминаха, скриха се в сянката на зида. Зачакаха. Четвърт час. Половин час.

— Сигурно са заспали — рече Големия.

— Провери за всеки случай.

Изпълнителен, както винаги, Големия се върна при портата. Пак си тананикаше. Подвикваше дори: „Какво става с павурчетата, хей, изпразнихте ли ги?“ Приближи. Видя тъкмо каквото очакваше да види: мъже, натъркаляли се, зяпнали. Хъркат като заклани. За миг се изкуши да събере оръжието им. Да, пушки и револвери са нужни и на тукашния комитет, помисли си. Но така се и отказа. Разбираше, че това би довело само до усложнения. Левски го беше пратил да изпълни определена задача. Изпълни я. Не му оставаше друго, освен да се върне.

Сега предстоеше да се справят с кучето, защото подушило ги, то бясно лаеше отвъд зида.

— Дай месото.

Големия хвърли едно след друго няколко къса меса отвъд дувара. После двамата се вслушаха в ръмженето на кучето. Все по-скимтящо ставаше. Докато съвсем замлъкна.

— Хайде!…

Не им беше за първи път. Големия се наведе. Левски стъпи на гърба му. Покатери се на зида. Простря ръка, изтегли го. Двамата скочиха в двора.

Видяха кучето. Опънало крака, разтворило муцуната. В дъното беше къщата. Приближиха.

Един поглед през прозорчето им показа къде спи Лазар. Повдигнаха мандалото. Отвориха безшумно вратата. Влязоха. При трепетливата светлинка на кандилото брадясалото лице на спящия изглеждаше неспокойно и зло. Или се преструваше, че спи?

Преструваше се или не, студената цев на револвера го разбуди. Той стреснато се надигна. Ужасените му очи не се откъсваха от двамата заптии, дръпнали се в полумрака.

— Кои сте?… Какво искате от мен? — изхриптя с омраза Лазар.

— Ти ли си гръмнал на Хамзи ага?… Ти ли си ударил Шевкет Тулум, а? Казвай! — питаше страшният подправен глас на Големия, докато Левски се беше дръпнал при камината и зорко следеше разпита.

— Отговаряй, керата̀! Уста нямаш ли!…

— Нищо не знам — рече най-сетне Лазар. С омраза го рече.

— Тъй ли?… Аз пък знам!

— Убий ме, разбойнико такъв — избухна нещастникът. — Живота ми почернихте, убий ме по-добре…

— Аха!… Значи ти гърмя?

— Аз гърмях, аз! Да можех, всички ви щях да избия!…

— Гяурино, издаде ли се…

Внезапно Лазар скочи от леглото, наблизо бе скрит револвер и той се хвърли да го вземе, но началникът на Комитетската тайна полиция с един удар изби оръжието от ръцете му.

— Хич и не се опитвай — предупреди го той предизвикателно.

Това съвсем вбеси Лазара.

— Стреляй де! — разголи той гърдите си и крещеше: — Убий ме де!… Звяр такъв… Имота ми запалихте… жена ми озлочестихте… мръсна сган такава…

— Къде е сега жена ти, а? Къде са децата ти? Къде си ги скрил? — продължаваше все със същия глас да разпитва предрешеният като заптие началник на комитетската тайна полиция.

— Убий ме, няма да ти кажа!

— Преди да те убия, друго ще кажеш… Кои са тук твоите съучастници?

— Никой не ми е съучастник!

— Демек сам?…

— Сам.

— Лъжеш, куче! А тоя даскал Тодор?

Лазар остана със зяпнала уста. Не беше и помислял, че властта знае за даскала.

— Казвай, хаирсъзино!… — промени тона Големия; увещаваше го. — Ако кажеш, само на заточение ще те пратим… И твоите, жена ти и децата, тях няма да ги търсим…

Смущение изплува в очите на нещастника. Въртеше глава. Гледаше заптията пред себе си. Взираше се и в другия, останал в тъмнината и безучастен. А те чакаха безмълвни.

— Не знам — отвърна той след предълго колебание, ала го изрече с глас, от който прозираше, че твърде добре знае.

— Ясно. И кои други? — настоя студено Големия.

— Нищо не съм казал! Нищо не казах за даскала!…

— А другият, вашият хекимин? А?… И той ли?… А ковачът Рангел? Ами ратаите на чорбаджи Евтим?… Говори! Тези ли са в комитета?!

Сякаш удари се сипеха връз Лазара един след друг. Той гледаше зашеметен, целият се тресеше.

— Зверове! — викна отведнъж. — Кой издаде даскала?… Кой ви рече за другите?!…

За миг мълчание изпрати виковете му. Сякаш увиснаха на потона. Той въртеше глава и не разбираше какво става. Неволно повтори:

— Кой, кой издаде даскала…

— Ти! — рече с леден глас началникът на Комитетската тайна.

— Нищо не съм ти казал!

— Ти не отрече. Потвърди.

— Не е вярно… Аз…

— Ти не можа да устоиш, не можа да скриеш…

— Че ти нали знаеш?!…

— Аз те изпитвах. Да. И сега слушай присъдата си!…

Преди още да разбере истинския смисъл на думите, Лазар бе почувствувал промяната. Изумен, той видя, че страшното заптие пред него свали чалмалията фес и отлепи големите мустаци. Взря се. Като насън пристъпи.

— Ама… господи, боже мой… Ама… — Радостта бликна в лицето му. Не можеше да повярва, че беше истина. — Ами че аз тебе те знам… Ти нали си… не си ли ти Христо Големия, от Централния комитет не си ли?!…

— Аз съм Комитетската тайна — и сега си чуй присъдата!

— Присъда… ама как присъда? Нали и ти си от комитета… и аз, нали аз…

— Тъкмо за това. Слушай!

Стоящият назад все така привидно безучастен Левски беше запалил фенера и светлината му рязко очерта силуета на Големия. А срещу му стоеше Лазар и по лицето му се стичаха сълзи.

— Въпреки многократните предупреждения на местния комитет ти си продължавал своеволията си, от което е могло да произлезе неизмеримо зло за цялото наше свято дело — говореше неумолимият глас. — Ето защо Комитетската тайна полиция те разследва сега и разбра неустойчивостта ти при разпит. И ето каква е присъдата: За неподчинение и своеволие, както гласи уставът, осъжда те на смърт.

Изумен, Лазар цял се разтърси.

— Че аз… нали аз против душманите… — само успя да продума клетникът, когато неочаквано към него пристъпи и вторият заптия, свалил и той дегизировката си.

Лазар вторачи в него очи.

— Дяконе Левски, ти ли си! — викна разтреперан. — Брате! Апостоле наш!… — И изведнъж се хвърли да го прегърне. — Аз не съм… не съм…

— Не, ти издаде! — спря го Левски. — Ти не устоя… Но като преценява чистотата на помислите ти и че си страдал от нашите безчеловечни поробители, и че си готов да умреш за революцията, Централният комитет е властен да замени смъртната присъда с изгнание, та да запази огъня и ненавистта ти за многочакания ден.

— Изгнание?… Брате, брате, нищо не разбирам… Какво изгнание? Къде ще вървя?! — гледаше го все тъй изумен нещастният Лазар.

— Още веднага ще напуснеш къщата си. А утре на ранина и града!

— Къщата?… Града?…

— Мини да се обадиш на семейството си и продължаваш за Влашко.

— Във Влашко?… Що думате, бе хора! Че аз ни езика знам… ни пари имам… Как ще живея аз там?

— И други живеят, Лазаре!… Доще време и скоро ще е, всеки ще си е пак дома!

Той премигна. А после плувналите в сълзи очи се заизвръщаха към четирите ъгли на стаята. Взираше се да запомни всяка подробност. Мъката на силни тласъци разтърсваше гърдите му. Сбогом, сбогом, за дълго сбогом, сякаш казваше. Мило му беше да се раздели, но трябваше да се раздели. Разбираше го вече.

— Ах! — отдъхна той най-сетне. — Да знаеш само какъв камък ми падна от сърцето, Апостоле!…

— И на мене — усмихна му се с цялото си лице Левски. — Знам, знам! — И пристъпи, та по мъжки го прегърна. — От теглото е то! И от нетърпението е, брате, знам!

Внезапно Лазар се сети:

— Чакайте, как ще изляза от града, щом е обграден? По-добре да се скрия някъде.

Големия шумно се плесна по челото.

— Вярно бе!… Как ще го изкараме гяур Лазар! — И дяволито намигаше.

— Е, това си е моя работа! — каза Левски. — Сега по-скоро се стягай и да вървим…