Мишел Турние
Петкан или чистилището на Пасифика (13)

Глава дванадесета

Зората още не се бе пукнала, когато Робинзон слезе от араукарията. Той бе придобил навика да спи до последния миг преди изгрев-слънце, за да съкрати колкото е възможно повече онзи безжизнен период — най-злощастния от целия ден, защото бе най-далеч от залеза. Ала непривичните за стомаха му меса, вината, пък и някакъв необясним страх бяха направили съня му неспокоен и трескав, накъсан от внезапни пробуждания и краткотрайни, но мъчителни безсъници. Свит, загърнат в мрака, той бе станал беззащитна плячка на досадни мисли и мъчително натрапчиви идеи. Побързал бе да стане, за да се отърси и прогони тази въображаема глутница.

Направи няколко крачки по плажа. Както и очакваше, „Бяла птица“ бе изчезнала. Водата сивееше под безцветното небе. Обилна роса тегнеше по растенията, които се свеждаха безутешни под бледата, без блясък и оттенъци, до болка трезва и прозорлива светлина. Птиците съблюдаваха ледено мълчание. Робинзон усети как отчаяние като пещерна паст зейваше в него — ехтяща и тъмна кухина, откъдето извираше подобно отровен дъх отвращение, което наля устата му с жлъч. По крайбрежната ивица вълна след вълна лениво се изтягаше, поиграваше си малко с някое умряло раче и се оттегляше разочарована. След няколко минути или час най-много слънцето щеше да изгрее и да вдъхне живот и радост наоколо и у самия Робинзон. Трябваше само да издържи дотогава и да устои на изкушението да отиде и да събуди Петкан.

Неоспоримо бе, че посещението на „Бяла птица“ бе нанесло тежко поражение на деликатното равновесие в троицата: Робинзон — Петкан — Сперанца. Сперанца тънеше в открити, но все пак повърхностни рани, които щяха да се заличат след няколко месеца. Ала колко време щеше да е необходимо на Петкан, за да забрави онази прелестна морска хрътка, която полягаше с такава грация под ласката на всички ветрове? Робинзон се укоряваше, че бе взел решение да остане на острова, без предварително да се посъветва със своя другар. Нямаше да пропусне още тази сутрин да му поднесе зловещите подробности, които бе научил от Джоузеф за търговията с негри и за тяхната съдба в бившите американски колонии. Така съжалението — ако той изпитваше подобно нещо — щеше да стихне полека-лека.

Унесен в мисли за Петкан, той несъзнателно приближаваше към двете пиперови дръвчета, между които метисът бе опънал своя хамак, където прекарваше нощите и част от дните си. Естествено, нямаше да го разбуди, но щеше да го погледа как спи и това мълчаливо и непорочно присъствие щеше да му вдъхне бодрост.

Хамакът бе празен. Ала още по-изненадващо бе изчезването на дрънкулките, с които Петкан услаждаше следобедните си дремки — огледала, тръби за духане на стрели, пищялки, пера и т.н. Внезапен ужас порази Робинзон като удар с юмрук. Той се завтече към плажа. Кануто и пирогата си бяха там, извлечени на сухо. Ако Петкан бе решил да се качи на борда на „Бяла птица“, той щеше да си послужи с единия от двата плавателни съда и да го изостави в морето или пък да го качи на кораба. Малко вероятно бе да поеме риска да преплува такова разстояние.

Тогава Робинзон се впусна да кръстосва целия остров, викайки своя другар по име. От залива на „Избавление“ до дюните на изток, от пещерата до Розовата котловина, от гората по западното крайбрежие до лагуните по източния бряг препускаше той, преплиташе крака и дереше гърло, отчаян от дълбокото си вътрешно убеждение, че търсенето е напразно. Не се побираше в ума му как е могъл да го предаде Петкан, но бе крайно време да посрещне очи в очи неоспоримата истина, че бе останал сам на острова, сам — както през първите дни. Това безумно дирене окончателно го сломи, като го отведе в места, гъмжащи от спомени, където не се бе завръщал дълги години. Усети изпод пръстите му да се ронят червеникавите стърготини на „Избавление“, а под нозете му да се плъзга топлата кал на тинята. В гората откри корясалата подвързия от шагренова кожа на своята Библия. Изгорели бяха всички страници, с изключение на един откъс от Трета книга Царства и той зачете в изнемога:

Когато цар Давид остаря и изпълни години, завиваха го с дрехи, ала не можеше да се стопли.

Тогава неговите слуги му казаха: нека потърсят за нашия цар-господар млада девица, за да стои при царя, да го гледа и да лежи при него — и ще бъде топло на нашия цар-господар.

Робинзон усети как плещите му изведнъж се огънаха под бремето на тези двайсет и осем години, които до снощи все още не съществуваха. „Бяла птица“ ги бе донесла със себе си като зараза на смъртоносна болест и той внезапно се бе превърнал в старец. Разбра също, че няма по-страшно проклятие за стареца от самотата. Да лежи при него — и ще бъде топло на нашия цар-господар. И наистина той зъзнеше от студ сред утринната роса, ала никой никога вече нямаше да го стопли. Пръстите му напипаха последната реликва: полуизгнилия нашийник на Тен. Значи всичките преживени от него години, които уж завинаги се бяха заличили, напомняха за себе си чрез отблъскващи и трогателни останки. Той притисна чело о ствола на един кипарис. Лицето му се сгърчи, но старците не плачат. Повдигна му се и той повърна в пръстта винени нечистотии, цялата оная гнусна гощавка, която бе погълнал, седейки срещу Хънтър и Джоузеф. Щом вдигна глава, срещна погледите на свита лешояди, скупчени на няколко метра, които го наблюдаваха втренчено с малките си розови очички. Значи и те бяха дошли на тази среща с миналото!

Дали трябваше да започне всичко отначало — земеделие, животновъдство, строителство — в очакване на появата на един нов араукан, който щеше да помете всичко с огнен дъх и да го тласне към извисяване? Каква подигравка! Всъщност едничката алтернатива беше времето или вечността. Вечното завръщане, тяхното копеле, бе едно безумие. Нямаше друго спасение за него, освен да поеме отново по пътя към онова чистилище извън пределите на времето, където бе пълно с невинни души и където той се бе извисявал постепенно, докато посещението на „Бяла птица“ не го бе съборило оттам. Но тъй стар и немощен как ли щеше да си възвърне онова очищение, до което толкова дълго и мъчително се бе домогвал? Може би чисто и просто като умре? Нима смъртта на този остров, чието уединение навярно никой вече нямаше да наруши, преди да изминат десетки години, не бе едничката вечност, която щеше да му подхожда най-добре отсега нататък? Но трябваше на всяка цена да заблуди зорките лешояди, кой знае как надушили плячката и готови да изпълнят зловещата си служба. Костите му навярно щяха да белеят под камъните на Сперанца като ашици, които никой не трябваше да разпилява. Така щеше да приключи необикновеното и загадъчно житие на великия самотник от Сперанца.

Той заситни към каменното стълпотворение, което се издигаше на мястото на пещерата. Сигурен беше, че ще намери начин да се провре между скалните късове и да се промъкне достатъчно навътре, за да бъде защитен от зверовете. Може би дори с цената на мравешко упорство щеше да открие достъп до килийката. Там трябваше само да се свие като зародиш в майчина утроба и да затвори очи, за да го напусне животът — тъй крайно изтощение усещаше той, тъй дълбоко бе неговото униние.

И действително откри пролука, една-едничка, колкото да мине котка, но той се чувствуваше толкова изтънял, просто стопен, та не се съмняваше, че ще успее да се провре. Погледът му се мъчеше да пробие мрака, за да определи дълбочината му, когато му се стори, че долавя някакво движение. Камъче се търкулна вътре и някакво тяло се изпречи в тясното тъмно пространство. С няколко движения се измъкна от тесния проход и ето че пред Робинзон застана едно дете, заслонило чело с дясната си ръка, за да се предпази от светлината или от някоя плесница. Робинзон отстъпи смаян.

— Кой си ти? Какво правиш тук? — попита го той.

— Аз съм юнгата от „Бяла птица“ — отвърна детето. — Исках да избягам от тоя кораб, където нямаше бял ден за мене. Вчера, докато прислужвах в трапезарията, вие ме гледахте благо. Тогава, като научих, че няма да отпътувате, реших да се скрия на острова и да остана с вас. Тази нощ се промъкнах на палубата и щях да скачам във водата, за да се опитам да доплувам до брега, когато видях някакъв човек да приближава с пирога. Това беше вашият прислужник, метисът. Той отблъсна с крак пирогата и влезе при помощника, който като че ли го очакваше. Разбрах, че остава на борда. Тогава доплувах до пирогата и се качих в нея. И гребах до брега и се скрих в скалите. Сега „Бяла птица“ отплава без мене — приключи той с тържествуваща нотка в гласа си.

— Ела с мене — каза му Робинзон.

Той хвана детето за ръка и като заобикаляше големите скални блокове, заизкачва склона, който извеждаше на върха на каменния зъбер, извисен над канаристата грамада. Поспря насред път и го погледна в лицето. Зелените очи с бели мигли на албинос извърнаха поглед към него. Бледа усмивка ги озари. Той разтвори шепа и се взря в юмручето, което се гушеше там. Сърцето му се сви, като видя колко е дребно, слабо и все пак белязано от всевъзможна работа на борда на кораба.

— Ще ти покажа нещо — рече той, за да прикрие вълнението си, без сам да осъзнава ясно за какво точно намекваше.

* * *

Островът, който лежеше в нозете им, тук-там тънеше в мъгла, но откъм изгрев-слънце сивото небе полека-лека заруменяваше. На плажа кануто и пирогата започваха да се полюшват неравномерно под настойчивостта на прилива. На север една бяла точка се носеше към хоризонта.

Робинзон протегна ръка в тази посока.

— Хубаво го виж — каза той. — Може би никога вече няма да видиш такова нещо: кораб край бреговете на Сперанца.

Точката постепенно се стопи. Най-сетне далечината я погълна. Точно в тоя миг слънцето метна първите си стрели. Щурец изскрибуца. Чайка се изви във въздуха и се спусна върху водното огледало. Подскочи на повърхността му и се издигна, размахвайки усилено криле, захапала сребриста риба в човката си. За миг небето стана възсиньо. Цветята, клюмнали на запад затворените си чашки, дружно се завъртяха на стъбълцата си и разпериха листица към изгрева. Птиците и насекомите изпълниха пространството със своя дружен хор. Робинзон бе забравил детето. Изправяйки снажната си снага, той посрещаше слънчевото ликуване с почти болезнена радост. Лъчите, които го обгръщаха, смиваха от него недостойните петна от предния ден и изминалата нощ. Огнен меч го пронизваше и осветяваше извътре цялото му същество. Сперанца, девствена и неопетнена, отмяташе булото на мъглата. Всъщност дългата агония и черният кошмар никога не бяха съществували. Възвръщайки си властта над него, вечността заличаваше този зловещ и жалък промеждутък от време. Неудържимо вдъхновение го изпълни с чувство на съвършено удовлетворение. Гръдта му се издуваше като бронзов щит. Нозете му се вкореняваха в скалата, тежки и непоклатими като колони. Ярката светлина го обличаше с доспехи от ненакърнима младост и му изковаваше медна маска с безпогрешно правилни черти, където искреше погледът на диамантени очи. Накрая слънчевото божество раздипли изцяло алената си грива всред грохот на цимбали и ек на тромпети. Метални отблясъци лумнаха върху детската глава.

— Как се казваш? — попита го Робинзон.

— Казвам се Яан Нейяпаев. Роден съм в Естония — добави той, сякаш търсеше извинение за трудното си име.

— Отсега нататък — продума Робинзон — ще се казваш Четвъртък. Четвъртък, това е денят на Юпитер, бога на Небесата. Това е и неделята на децата.