Мишел Турние
Петкан или чистилището на Пасифика (10)

Глава девета

Първото нещо, което видя Робинзон, отваряйки очи, бе едно черно лице, сведено над него. Петкан придържаше главата му с лявата си ръка, а с дясната си шепа се мъчеше да му налее в устата прясна вода. Но тъй като Робинзон конвулсивно стискаше зъби, водата се стичаше в ъгълчетата на устните му, разливаше се в брадата и върху гърдите му. Арауканът се усмихна и се изправи, като го видя да се размърдва. Тутакси част от ризата и левият крачол на панталона му, съвсем разкъсани и опушени, се свлякоха на земята. Той избухна в смях и се поотърси, за да се доосвободи от полуобгорелите си дрипи. После, като вдигна парче огледало измежду разхвърляните домашни вещи, той се огледа в него, кривейки лице, и го поднесе на Робинзон в нов пристъп на смях. Въпреки ивиците сажди, които браздяха лицето му, по него не се забелязваше даже драскотина, ала красивата рижа брада бе силно проредяла на места и бе осеяна с онези тънки лъщящи корици, образувани от опърлените косми. Той се надигна и на свой ред свлече обгорелите парцали, които още висяха по него. Направи няколко крачки. Под покритието на дебелия слой чернилка, пушиляк и пръст можеха да се открият само повърхностни и незначителни драскотини и натъртвания.

Резиденцията гореше като факла. Назъбената стена на крепостта се бе срутила в пропастта, която бранеше подстъпите и. Понеже не бяха тъй масивни, сградата на Ковчежничеството, Параклиса и Мачтата-календар бяха направени на пух и прах. Робинзон и Петкан съзерцаваха картината на опустошението, когато фонтан от пръст се надигна към небето на сто крачки оттам, последван само след секунда от необичайно силна експлозия, която отново ги просна на земята. Градушка от камъни и изровени корени забарабани наоколо. Това бе навярно барутът, който Робинзон бе закопал на пътеката за към залива и който с помощта на кълчищна връвчица можеше да се взривява от разстояние. Робинзон трябваше да се увери напълно, че не бе останал вече грам барут на острова, за да придобие смелост да се изправи и да продължи огледа на останките след катастрофата.

Подплашени от втория, много близък взрив, козите вкупом се бяха втурнали в противоположна посока и бяха издънили плета на кошарата. Сега те препускаха във всички възможни посоки като пощръклели. За по-малко от час щяха да се пръснат из острова, а нямаше да мине и седмица и те щяха да подивеят отново. На мястото на пещерата, чиито вход бе изчезнал, се извисяваше стълпотворение от исполински каменни късове във форма на кули, пирамиди, призми и цилиндри. Тази грамада бе увенчана със скален зъбер, който стърчеше право нагоре и навярно предоставяше несравнима възможност за наблюдение на целия остров и водната шир. Така експлозията уж не представляваше нищо друго, освен пълно разрушение, а сякаш там, където бе изригнала и бе бушувала с най-голяма сила огнената стихия, някакъв строителен гений се бе възползувал от нея, за да даде воля на жизнерадостния си, присмехулен творчески дух.

Робинзон се оглеждаше наоколо с недоумение и несъзнателно се зае да събира предметите, които пещерата бе блъвнала, преди да се затвори завинаги. Имаше парцали и дрипели, мускет с изкривена цев, чирепи от глинени съдове, пробити чували, продънени кошове. Той разглеждаше всяка отломка и отиваше да я положи внимателно в подножието на исполинския кедър. Петкан по-скоро му подражаваше, отколкото му помагаше, тъй като по силата на вроденото си отвращение към всякакво възстановяване и съхранение той предимно доунищожаваше потрошените предмети. Робинзон беше безсилен да се разгневи и не гъкна дори, когато видя, че пилее с пълни шепи малкото пшеница, която бе открил на дъното на някаква урна.

Свечеряваше се и те току-що бяха попаднали най-сетне на непокътнат предмет — далекогледа, — когато намериха трупа на Тен в подножието на едно дърво. Петкан дълго го опипва. Нямаше нищо счупено, наглед му нямаше съвършено нищо дори, но беше мъртъв. Горкият стар и предан Тен, при експлозията той по всяка вероятност бе умрял чисто и просто от страх! Те си дадоха дума да го погребат още на следния ден. Задуха вятър. Заедно отидоха да се изкъпят в морето, сетне вечеряха с див ананас и Робинзон си припомни, че това бе първата островна храна, погълната от него на следващия ден от корабокрушението. След като нямаше къде да нощуват, двамата се изтегнаха под огромния кедър всред своите реликви. Небето бе ясно, но силен североизточен бриз огъваше върхарите на дърветата. Ала дебелите клони на кедъра не вземаха участие в горската гълчава и излегнат по гръб, Робинзон съзерцаваше как застиналите им мастиленочерни криволици се открояваха сред звездите.

И така, Петкан най-сетне бе разрушил един порядък, който от все сърце ненавиждаше. Разбира се, не бе причинил умишлено катастрофата. Робинзон отдавна знаеше, че това понятие нямаше нищо общо с поведението на неговия събрат. Бивайки в много по-малка степен свободна и съзнателна мисъл, вземаща целенасочени решения, Петкан бе естество, от което произтичаха действия и между него и техните последствия съществуваше такава прилика, каквато има между майката и нейните рожби. На пръв поглед досега нищо не бе в състояние да въздействува по някакъв начин върху подобно самозараждане. По отношение на този особено сложен въпрос той си даваше сметка, че неговото влияние върху араукана се свеждаше до кръгла нула. Петкан невъзмутимо, но и съвсем несъзнателно бе подготвял, а после бе предизвикал катаклизма, който щеше да стане прелюдия към нова ера. Що се отнася до предполагаемия й облик, няма съмнение, че неговите предвестници се спотайваха в самата същност на Петкан. Робинзон все още бе в плен на оня предишен човек, за да може да предвижда каквото и да било. Защото онова, което ги противопоставяше един другиму, надхвърляше — и в същото време включваше — тъй често описвания антагонизъм между английската алчна и унила методичност и непосредствената, щедра и жизнерадостна „природност“. Петкан по природа се отвращаваше от този земен порядък, който Робинзон като истински селянин и администратор бе въдворил на острова и благодарение на който бе оцелял.

Сякаш арауканът принадлежеше на друго царство, в разрез с царството земно на господаря си, върху което упражняваше разрушително действие, колчем се опитаха да го подчинят на него.

Взривът не беше доубил предишния човек у Робинзон, тъй като му мина през ум, че все още не бе късно да свърши със своя събрат, който спеше редом с него — той стократно бе заслужил тая смърт — и да се заеме търпеливо отново да свърже нишките на своя опустошен свят. Ала страхът повторно да остане сам и ужасът, който му вдъхваше подобно насилие, не бяха единствените причини да се въздържи. Та той тайно бе жадувал за този катаклизъм. Всъщност благоустроеният остров напоследък му тежеше като бреме почти толкова, колкото и на Петкан. След като бе подсякъл, пряко собствената му воля, неговите земни корени, Петкан го тласкаше към нещо друго. Той щеше да замени ненавистното му земно царство с порядък по свой образ и подобие, който Робинзон гореше от желание да разкрие. Някакъв нов Робинзон се мяташе в собствената си стара кожа и предварително бе готов да захвърли на произвола на съдбата благоустроения остров, за да последва сляпо по неведоми пътища един по детски простодушен и невинен предводител.

Той се бе унесъл в подобни размишления, когато усети нещо да мърда под лежащата му върху пръстта длан. Помисли, че е някакво насекомо и прокара леко пръсти по земята. Но не, просто самата земя се надигаше на това място. Полска мишка или къртица щеше да изникне в края на подземния си ходник. Робинзон се усмихна в тъмнината, представяйки си потреса на животинчето, което щеше да се озове в капан от плът и кръв, след като се бе надявало да излезе на свобода. Пръстта отново се размърда и нещо изскочи оттам. Нещо твърдо и студено, което си оставаше приковано в земята. Корен. Значи, като връх и корона на този ужасен ден, и корените оживяваха и от само себе си покълваха от пръстта! Равнодушен към всякакви чудеса, Робинзон не откъсваше поглед от звездите, които прозираха през клоните на дървото. Тъкмо тогава той видя как пред очите му цяло съзвездие внезапно се плъзна надясно, изчезна зад един клон и пак се появи от другата страна. Сетне застина неподвижно. След няколко секунди протяжен и пронизителен пукот процепи въздуха. Петкан вече бе скочил на нозе, та помагаше и на Робинзон да се изправи. Те побягнаха презглава в мига, когато земята под краката им започна да пропада. Исполинският кедър бавно се плъзна всред звездите и се повали с гръмовен тътен помежду останалите дървета като великан, който пада в избуяла трева. Щръкналото право нагоре коренище стискаше цял земен хълм в безбройните си криви и грабливи пръсти. Невероятна тишина последва този катаклизъм. С разклатени от експлозията устои, духът закрилник на Сперанца не бе успял да окаже съпротива на силния, макар и не бурен вятър, който вдъхваше живот на листовината.

След разрушаването на пещерата това ново поражение на земята на Сперанца окончателно прекъсваше и последните връзки, които крепяха Робинзон върху старите му основи. Сега той витаеше олекнал, свободен и плах, останал сам с Петкан. Едва ли щеше да изпусне вече тази кафява шепа, която стискаше неговата, за да го спаси в мига, когато тъмата поглъщаше дървото.

* * *

Свободата на Петкан, в която през следващите дни Робинзон полека-лека бе посветен, не представляваше нищо друго, освен отрицание на пометения с експлозията от лицето на острова порядък. Робинзон прекрасно знаеше от собствения си опит, натрупан през онези негови първи дни и месеци на Сперанца, какво представляваше едно стихийно, оставено на самотек и подвластно на всякакви приумици и на всякакви пристъпи на отчаяние съществувание, за да не предугади тайното родство, вътрешното единство в поведението на своя другар.

Петкан никога не се трудеше в точния смисъл на думата. Нямайки никакво понятие за минало и бъдеще, той живееше с настоящия миг. По цели дни прекарваше в един изплетен от лиани хамак, който бе завързал за две пиперови дръвчета и от който, както си лежеше, понякога биеше с помощта на тръбата за духане на стрели птиците, долитащи в клоните им, подлъгани от неговата неподвижност. Вечер хвърляше плячката от този лесен лов в нозете на Робинзон, който бе престанал да си задава въпроса, дали това бе постъпка на вярно куче, което служи, или, тъкмо обратно, жест на господар толкова високомерен, та вече не благоволява и да изрече заповедите си. Всъщност в отношенията си с Петкан той бе надскочил стадия на подобни дребнави дилеми. Наблюдаваше го, погълнат и съпричастен едновременно към делата и жестовете на своя събрат и към техния отклик у него самия, където те подготвяха почвата за едно вълнуващо прераждане.

Първите белези вече се забелязваха във външния му вид. Той се бе отказал да си бръсне главата и косите му се виеха на непокорни и с всеки изминал ден все по-буйни къдрици. За сметка на това си бе обръснал и без друго опустошената от експлозията брада и всяка сутрин прекарваше по бузите си острието на своя нож, дълго и грижливо точен на брус от лек и шуплест вулканичен камък, който беше доста разпространен из острова. Същевременно той бе изгубил оня си тържествен патриархално достолепен облик, онова нещичко от Бог-Отец, което крепеше непоклатимия му доскорошен авторитет. Така се бе подмладил с двайсетина години, а един бегъл поглед в огледалото му разкри дори, че по силата на някаква лесно обяснима мимикрия вече съществуваше явна прилика между лицето му и лицето на неговия другар. Години наред той беше и господар, и баща на Петкан. В разстояние на няколко дни се бе превърнал в негов брат и на всичко отгоре не бе сигурен, дали е по-възрастният от драмата. Винаги се бе боял от слънчевите изгаряния, които представляваха една от най-големите беди, заплашващи англичанина, особено ако е рижав, в тропиците, та грижливо покриваше всяка част от снагата си, преди да се излежи на палещите лъчи, като не забравяше оная допълнителна предохранителна мярка — огромния слънчобран от кози кожи. Престоите му в дълбините на пещерата, сетне близостта му със земята окончателно бяха придали на неговата плът болезнената млечна белота на репите и грудките. Отсега нататък, окуражаван от Петкан, той се излагаше гол на слънцето. Отначало бе плах, сгърчен и грозен, но полека-лека укрепна и разцъфтя. Кожата му придоби медночервен оттенък. Гръдта и мускулите му набъбваха от непозната досега самоувереност. От тялото му се излъчваше топлина, от която сякаш душата му черпеше увереност, каквато никога не бе изпитвал. Така той разбираше, че една съзнателно възприета, почти собственоръчно измайсторена и тайно желана — по силата на някакъв зараждащ се нарцисизъм снага може да бъде не само най-доброто средство за проникване в плътта на околната среда, ала и верен и силен съюзник.

Той се впускаше заедно с Петкан в игри и упражнения, които по-рано би сметнал за съвършено несъвместими с достойнството му. Ето защо не миряса, додето не се научи да върви на ръце като араукана. Отначало не изпитваше никакво затруднение да прави „стойка“ до една отвесна скала. Далеч по-голяма ловкост се изискваше да се отделиш от опорната точка и да започнеш да се придвижваш, без да паднеш назад и да си счупиш гръбнака. Ръцете му трепереха под смазващата тежест на останалата част от тялото му, но това не бе от недостиг на сили, а по-скоро от липса на стабилност и съответствуващата стойка на това необичайно бреме, които полека-лека трябваше да се придобият. Той влагаше всичко от себе си, считайки за решителен напредък по новоизбрания път, който бе поел, постигането на нещо като поливалентност на крайниците си. Мечтаеше си за преображението на своето тяло в огромна длан, чиито пет пръста щях да олицетворяват главата, ръцете и краката. Кракът трябваше да може да се насочва като показалец, ръцете — да ходят като крака, докато тялото безучастно се крепи върху този или онзи крайник, подобно на ръка, която се подпира на всеки от пръстите си.

* * *

Сред малобройните занимания на Петкан бе и майсторенето на лъкове и стрели, които изработваше с огромно старание, будещо истинско възхищение поради факта, че рядко си служеше с тях при лов. След като беше дялал прости лъкове от най-жилавите и гладки дървета — сантал, шир и копайба, — той скоро се зае да обковава чемширова сърцевина с люспици от кози рога, които уголемяваха здравината и силата на лъка.

Ала преди всичко стрелите поглъщаха най-голяма част от старанието му, защото ако укрепваше безкрай мощта на лъковете, то беше само и само за да може да увеличава дължината на стрелите, която скоро надмина шест фута. Деликатното равновесие между върха и опашката никога не отговаряше напълно на неговите изисквания и човек можеше да го види как по цели часове изпробваше дървения корпус върху ръба на някой камък, за да определи с точност центъра на тежестта. Работата беше там, че той окичваше опашката на стрелите си далеч над допустимото, използувайки за тази цел ту пера от папагали, ту палмови листа, и тъй като дялаше от кози плешки върховете във форма на крилца, то ставаше ясно, че за него главното бе да ги накара не толкова да улучват бързо и точно плячката, а да летят, да се носят колкото може по-далеч и колкото е възможно по-бързо.

Обтегнеше ли лъка си, лицето му се свъсваше от почти болезнено усилие да се съсредоточи изцяло. Дълго търсеше онова положение на стрелата, което щеше да я изпрати в най-гордия полет. Най-после тетивата просъскваше и плясваше върху кожената превръзка, с която предпазваше лявата си ръка. Наклонил напред тяло, протегнал ръце устремно и наред с това умолително, той следеше полета на стрелата. Лицето му греете от задоволство, докато началният тласък преодоляваше съпротивлението на въздуха и земното притегляне. Ала като че ли нещо се счупваше вътре в него, щом върхът на стрелата клюмнеше към земята, едва-едва възпиран от опашката.

Робинзон дълго не можеше да си обясни какво означаваха тези стрелби е лък, без да има дивеч или друга някаква мушка, в които Петкан се раздаваше цял, до пълно изтощение. Стори му се, че започва най-сетне да разбира и това се случи един ден, когато доста силен вятър откъм морето пенеше вълните, които се разбиваха шумно върху крайбрежната ивица. Петкан изпробваше нови стрели с несъразмерна дължина, с почти трифунтова опашка от мек пух, отделен от пера на албатрос. Той обтегна по посока на гората своя лък, тъй че стрелата сключваше ъгъл от четиридесет и пет градуса със земята. Тя се извиси на сто и петдесет фута най-малко. Там сякаш се поколеба за миг, но вместо да полети надолу към плажа и да се забие там, тя зае хоризонтално положение и се понесе към горските дебри с нова сила. Щом изчезна зад стената на дърветата, Петкан се обърна сияещ към Робинзон.

— Ще падне в клоните и няма да я намериш повече — каза му Робинзон.

— Няма да я намеря — каза Петкан — защото тая никога няма да падне долу.

* * *

Сред наново подивелите кози вече не цареше онази анархия, която с опитомяването човек натрапва на животните. Те се бяха сбрали в подчинени на йерархията стада, предвождани от най-силните и най-опитните мъжкари. Надвиснеше ли опасност, стадото се скупчваше обикновено на някое високо място и всички животни от предната редица издигаха пред нападателя непреодолима преграда от рога. Петкан се забавляваше да предизвиква на двубой козлите, които издебваше самотни. Просваше ги на земята, вкопчен в рогата им, или пък ги настигаше, докато бягаха, и в знак на своята победа над тях им завързваше гердан от лиани на шията.

Ала веднъж се натъкна на някакъв огромен като мечка пръч и той го преметна и запрати сред камънаците само с един замах на исполинските си възлести рога, които стърчаха и се виеха нагоре като два черни пламъка върху главата му. Наложи се Петкан три дни да лежи неподвижно в хамака си, но той бълнуваше само за повторна среща с този звяр, който бе кръстил Андоар и който очевидно му вдъхваше и възхищение, и нежност. Присъствието на Андоар се усещало от два хвърлея на стрела само по ужасната му воня. Андоар никога не бягал, когато се приближавали към него. Андоар винаги стоял настрани от стадото. Андоар не се бил нахвърлил с настървение отгоре му, след като без малко не го убил, както щял да постъпи всеки друг звяр… Докато си мънкаше под носа тази прослава на своя противник, Петкан заплиташе разноцветни връвчици с крещящи багри за нов, един по-здрав и по-ярък от останалите гердан, герданът на Андоар. Когато пое към стълпотворението от каменни блокове, където бе свърталището на звяра, Робинзон се опита да му попречи, но сам не хранеше надежда, че ще го възпре. Вонята, която се просмукваше в порите на кожата му след подобни своеобразни ловни хайки, напълно обясняваше причините за съпротивата на Робинзон. А освен това съществуваше и реална опасност, както показваше неотдавнашното премеждие, чиито последици Петкан дори още не бе преодолял напълно. Него хич не го беше грижа. Той пилееше сили и храброст в някоя игра, която го въодушевяваше, също тъй безразсъдно, както през другото време се отдаваше на пълна леност и безразличие. В лицето на Андоар бе открил противник, чиято сляпа жестокост сякаш го очароваше и той с радост бе вече готов да прегърне перспективата за нови, та дори и смъртоносни рани.

Не се наложи да търси дълго, за да го открие. Внушителният силует на мъжкаря стърчеше като скала, заобиколен от цяло море кози и ярета, които се отдръпнаха в безреда при неговото приближаване. Те се озоваха сами посред нещо като циркус, чието дъно представляваше почти отвесна стена, която завършваше с лавина от морени, пропъстрени с кактуси. На запад една издатина бе надвиснала върху някаква пропаст с дълбочина стотина фута. Петкан размота гердана, който бе навил на китката си, и го развя предизвикателно към Андоар. Звярът внезапно престана да дъвче, захапал стиска дълга трева в зъбите си. Сетне откъм брадата му се разнесе някакъв странен кикот и той се изправи на задните си крака. Направи така няколко стъпки по посока на Петкан, като размахваше във въздуха предните си копита и кимаше с внушителните си рога, сякаш приветствуваше наредена в шпалир тълпа. Петкан се вцепени от изненада при тази смешна пантомима. Животното се намираше вече само на няколко крачки от него, когато се отпусна отново на четири крака, като в същото време набираше сили да се метне срещу му. Сведе глава между предните си крака тъй, че рогата му щръкнаха напред като вила, и се устреми към гръдта на Петкан, подобно огромна стрела с опашка от гъсто руно. Петкан закъсня да се хвърли вляво само за част от секундата. Дъх на мускус го обгърна в мига, когато силен удар в дясното рамо го завъртя около собствената му ос. Той се строполи тежко и остана проснат на земята. Ако се бе изправил веднага, нямаше да бъде в състояние да избегне ново нападение. Затова и продължаваше да лежи по гръб, наблюдавайки през полуотворените си клепачи едно късче синьо небе в рамката на прегорялата трева. Точно в тая рамка видя да се свежда отгоре ме някаква маска на семитски родоначалник със зелени очи, хлътнали в космати орбити, със сплъстена брада, с черна муцуна, разкривена от сатирски кикот. На лекото помръдване от негова страна рамото му отвърна с остра болка. Той загуби свяст. Когато отново отвори очи, слънцето се намираше в центъра на полезрението му и сипеше непоносима жарава върху нето. Той се подпря на лявата си ръка и сви крака. Полуизлегнат, наблюдаваше в замая каменната стена, която отразяваше светлината и озаряваше целия циркус. Андоар никакъв не се виждаше. Той се изправи, залитайки, и понечи да се извърне назад, когато зад гърба си дочу чаткане на копита о камък. Шумът долиташе толкова отблизо, че той не успя да се обърне с лице натам. Бе паднал наляво, откъм здравата си ръка. Повдигнат странично през левия хълбок, Петкан се олюля и политна с разперени ръце. Андоар се бе заковал неподвижно на четирите си сухи и жилести крака, пресякъл устрема си с рязко движение на тялото. Загубил равновесие, Петкан тупна като парцалена кукла на гърба на козела, който приклекна под тежестта му и полетя отново напред. Измъчван от болката в рамото, той се вкопчи в животното. Беше впил пръсти в самата основа на спираловидните рога, с крака притискаше руното около хълбоците, докато палците на нозете му като куки бяха заклещили разплодните органи. Пръчът се мяташе и подскачаше лудешки, за да се освободи от примката на това въже от плът и кръв, която стягаше тялото му. Той многократно обиколи в кръг циркуса, без да се спъне нито веднъж всред канарите въпреки смазващото бреме. Ако паднеше или нарочно се търколеше на земята, не би могъл да се изправи отново. Петкан усещаше как от болка го пристягаше под лъжичката и се опасяваше да не загуби пак съзнание. Трябваше да принуди Андоар да спре. Прокара длани надолу по изпъкналото му чело, сетне ги прилепи плътно върху хлътналите очни кухини на животното. И заслепено то не спря. Сякаш невидимите препятствия бяха престанали да съществуват за него и то се втурна право напред. Копитата му зачаткаха върху каменната стряха, надвесена над пропастта, и все тъй вкопчени едно в друго, двете тела се провалиха в бездната.

* * *

На две мили оттам Робинзон с далекоглед в ръка бе станал свидетел на падането на двамата противници. Познавайки доста добре онази част на острова, на него му беше известно, че до трънливото плато, където по всяка вероятност си бяха разбили главите, можеше да се достигне или по тясна стръмна пътечка, слизаща от високото, или напреко, при условие че се изкачи стръмният, висок стотина фута скалист бряг, който отвеждаше там. Крайната необходимост изискваше да се избере прекият път, но Робинзон не без боязън си представяше мислено онова катерене почти слепешком по неравната и на места издадена напред каменна стена, което се налагаше да предприеме. Но не само необходимостта част по-скоро да спаси може би все още живия Петкан го подтикваше към това изпитание. Привикнал с физическите упражнения, от които снагата разцъфтява, тон чувствуваше тегобата на един от последните останали от миналото му пороци — оня силен световъртеж, който го обземаше още на три фута от земята. Нито за миг не се съмняваше, че щом се пребори и надвие тази болезнена слабост, щеше да отбележи значителен напредък по новия път, който бе поел.

Като изтича пъргаво сред скалните отломъци, скачайки от камък на камък, както бе виждал да прави хиляди пъти Петкан, той доста скоро достигна до мястото, където трябваше да се притисне към стената и да се придвижва, вкопчвайки двадесетте пръста на ръцете и краката си във всички възможни грапавини. Там той усети огромно, ала твърде обезпокоително облекчение при възвръщането към прекия допир с тая земна съставка. Ръцете, краката, цялото му голо тяло си припомняха планинската снага, нейната гладкост, цепнатините, ръбовете. Той се впусна с носталгичен унес в старателно изучаване опипом на каменното естество, но грижата за сигурността му съставляваше незначителна част от тая дейност. Беше му пределно ясно, че това е потапяне в миналото, и то щеше да бъде подло и отблъскващо отстъпление, ако бездната зад гърба му не съставляваше останалата част от изпитанието. Имаше земя и небе и между тях вкопчен в камъка като трепкаща пеперуда — Робинзон, който с мъчителна борба се стремеше да извърши у себе си преход от едното към другото. Щом достигна до средата на почти отвесния склон, той си наложи да спре и да се обърне назад, а всичко това бе възможно благодарение на някакъв широк един пръст корниз, където можеше да намери опора за нозете си. Студена пот го обля и дланите му станаха опасно хлъзгави. Затвори очи, за да не гледа повече как кръжат над него отломъците от каменното свлачище, по които току-що бе скачал. После ги отвори твърдо решен да превъзмогне своята слабост. Тогава му хрумна да гледа към небето, озарено от последните светлини на залеза. Известно успокоение мигновено му възвърна част от способностите и самочувствието. Разбра, че световъртежът е единствено земното притегляне, вкоренено в сърцето на човека, който неизменно си остава геотропичен. Душата обезумяла се свежда над гранитни или глинени, кремъчни или шистови бездни, чиито глъбини я ужасяват и в същото време я привличат, защото в тях се въплъщават покоят и смъртта. Не празното пространство поражда световъртеж, а притеглящата сила на земната твърд някъде долу. Вдигайки лице към небето, Робинзон почувствува, че съблазнителният зов на зейналия пред него гроб може да бъде заглушен от призива за полет на двойка албатроси, които кръжаха неразлъчно между два облака, обагрени в розово от последните вечерни зари. Той пое отново нагоре с олекнала душа, осъзнавайки по-ясно къде щяха да го отведат следващите му стъпки.

Здрачаваше се, когато той откри трупа на Андоар всред хилавите дръвчета брекиня, които растяха между камъните. Той се сведе над огромното, смазано от удара тяло и веднага съзря цветния гердан, завързан здраво на шията му. Изправи се, щом дочу смях зад гърба си. Петкан стоеше прав, цял в драскотини, с безчувствено висяща лява ръка, но все пак жив и здрав.

— Той умря, но ме запази с руното си — каза той. — Големият козел умря, но скоро аз ще го накарам да лети и пее…

* * *

Петкан се възстановяваше от изтощението и раните си с оная бързина, която винаги смайваше Робинзон. Още на следващата сутрин с ведро лице и отпочинало тяло той отиде пак при тленните останки на Андоар. Първо отряза главата и я положи точно в средата на един мравуняк. Сетне, като разпори кожата покрай краката и по цялата дължина на гърдите и търбуха, той я простря върху земята и преряза последните сухожилия, които я свързваха с внушителния постал и розов одран покойник — анатомична сянка на Андоар. Изкорми го, раздипли четирийсетте фута черва, изми ги обилно с вода и ги увеси по клоните на едно дърво — необикновени, млечнобели гирлянди с морав оттенък, които тозчас привлякоха рояци мухи. После той излезе на крайбрежната ивица, като си тананикаше и носеше под мишницата на здравата си ръка тежкото и плътно руно на Андоар. Изплакна го във вълните и го остави да се просмуче със сол и да се оваля в пясък. След това с помощта на собственоръчно измайсторено стъргало от мидена черупка, прикрепена към объл камък, той се захвана да щави отвън и да стърже отвътре кожата. Тази работа му отне доста дни, през които отклоняваше предлаганата от Робинзон помощ, защото по-нататък му отреждал, както се изразяваше, някаква по-благородна, по-лесна и също тъй важна задача.

Той разбули тайната, щом покани Робинзон да благоволи да уринира върху простряната в една скална вдлъбнатина кожа, където силните приливи оставяха след себе си огледални водни повърхности, които след няколко часа се изпаряваха. Помоли го да пие много течности през следващите дни и никога да не се облекчава другаде, тъй като урината трябвало да покрие изцяло останките на Андоар. Робинзон забеляза, че сам той се въздържаше да го прави, но не го запита дали смяташе, че собствената му урина не притежава дъбилни свойства, или изпитваше отвращение от гнусното смесителство, каквото щеше да представлява съединяването на техните води. Кожата бе киснала осем дни в оная течност, която се бе превърнала в гъст амонячен разтвор, когато той я извади оттам, изплакна я с морска вода и я закрепи между две дъги, където постоянно бе подложена на опън и разтег. Най-накрая той я остави да съхне три дни на сянка и се залови да я изглажда с пемза, докато още не бе изсъхнала напълно. Тя представляваше вече огромен чист пергамент с цвят на старо злато, който издаваше под ласката на пръстите гръден и остър звук.

— Андоар ще лети, Андоар ще лети — повтаряше свръхвъзбудено той, отказвайки да разкрие намеренията си.

* * *

Араукариите на острова бяха малко на брой, ала силуетите на техните черни пирамиди се извисяваха напето сред гъсталака, притаен в сянката им. Петкан бе особено силно привързан към тия дървета, типични за неговата родина, чието име носеха, та прекарваше по цели дни свит на кълбо в люлката на по-големите им клони. Вечер носеше на Робинзон шепа от техните лекокрили семенца, които съдържаха една ядка, чиято синкава и брашнена материя издаваше силен и остър мирис на смола. Робинзон винаги се бе въздържал да следва другаря си в тези катерения, които според него бяха присъщи на маймуните.

Ала тая сутрин се бе озовал в подножието на най-високото от тия дървета и зареял поглед в купола на клоните му, пресмяташе, че навярно на височина то достигаше ме по-малко от сто и петдесет фута. След многодневните дъждове утринната свежест предвещаваше завръщането на топлото време. Над гората се виеше пара като от запотен жребец. Невидими поточета в гъстия растителен килим огласяха околността с необичаен ромол. Винаги нащрек за промените, които откриваше у себе си, Робинзон от доста седмици насам бе забелязал, че вече всяка сутрин очакваше изгрева на слънцето с тревожно нетърпение и че ветрилото на първите лъчи в неговите очи придобиваше тържествено-празнична окраска и макар това да се повтаряше всекидневно, всеки път можеше да се открие нещо съвършено ново.

Той улови най-ниския клон и се повдигна там, заставайки първо на коляно, после прав, смътно осенен от мисълта, че би могъл да се наслади на изгрева няколко минути по-рано от обикновено, ако се изкатери на върха на дървото. Той безпрепятствено изкачи един след друг етажите на своеобразното скеле и все повече му се струваше, че е попаднал в плен — и то напълно доброволно — на някакво необгледно, разпростряно безкрай устройство, което водеше началото си от ствола с червеникава кора и се източваше в клони, клончета, вейки, вейчици, та чак до жилките на триъгълните, бодливи, люспообразни и спираловидно наредени по клонките листенца. Той бе поел частица от призванието на дървото, което бе да прегръща въздуха с хилядите си ръце, да вкопчва в него милионите си пръсти. Колкото повече се извисяваше, толкова по-осезаемо усещаше равномерното полюшване на съразмерната структура, в която вятърът се провираше с глуха въздишка на орган. Вече приближаваше самия връх, когато изведнъж се озова на открито, заобиколен от бездна. Навярно ударен от гръм, стволът бе разцепен надве на височина шест фута. Той сведе поглед, за да не му се запие свят. Под нозете му куп разположени в безреда един под друг клони се виеха зигзагообразно надолу и потъваха в главоломен кладенец. Припомни си какъв ужас бе изпитал веднъж като дете.

Беше решил да се изкачи на камбанарията на Йоркската катедрала. След като дълго се бе катерил по стръмното и тясно, спираловидно увито около една колона от дялан камък стълбище, той внезапно бе изскочил от надеждния здрачен заслон на стените и се бе озовал на открито, посред небесната вис, която изглеждаше още по-шеметна от далечните очертания на градските покриви. Беше се наложило да го свалят като чувал, с увита в качулка глава…

Затвори очи и притисна бузата си о дънера, единствената сигурна опора, с която разполагаше. Сред тези живи мачти и рей неуморният труд на дървото, което разчепкваше гривата на вятъра с безкрайните си израстъци и разклонения, се придружаваше от глухо и монотонно бръмчене, пронизвано понякога от нечие протяжно стенание. Той дълго се вслушваше в този успокоителен шепот. Ужасът поразхлаби примката си. Робинзон бленуваше. Дървото бе огромен хвърлил котва в пръстта кораб, който се силеше, опнал всички ветрила, да отплава най-сетне. Гореща милувка докосна лицето му. Клепачите му пламенееха. Разбра, че слънцето бе изгряло, ала не бързаше да отвори очи. Вниманието му бе погълнато от някакъв прилив на непозната радост у него. Плисна го топла вълна. След оскъдния светлик на зазоряването ослепителният блясък с царствен жест приласкаваше всичко наоколо. Той полуотвори очи. В миглите му заблещукаха безброй искрящи пайети. Клонакът потръпна под свежия полъх на вятъра. Листицата — бели дробове на дървото, бял дроб — само̀ дървото, а вятърът — диханието негово, помисли си Робинзон. Въображението му рисуваше собствените му бели дробове, издути навън, на открито — храсти от аленееща плът, живи корали с розови обвивки и тънкостенни шупли… Щеше да размаха във въздуха тази нежно избуяла растителност, този букет от животрептящи цветя, а някакъв пурпурен възторг преливаше у него направо от ствола, където плискаше огненочервена кръв…

Откъм брега една огромна, ромбовидна птица с цвят на старо злато кръжеше причудливо в небето. Андоар летеше — Петкан бе изпълнил тайнственото си обещание.

* * *

След като бе завързал кръстообразно едно към друго три тръстикови стъбла, от които двете напречни бяха успоредни и различни по дължина, той бе издълбал улей по цялото им протежение и там бе промушил едно черво. После бе закрепил тази лека и здрава рамка към кожата на Андоар, като бе подвил и приклещил ръбовете й с червото. Един от краищата на най-дългата пръчка изопваше предната част на кожата. На другия край бе закрепена задната част с опашката, която висеше като детелина. Тези два края бяха съединени с доста хлабав ремък, на който бе завързана в една старателно избрана точка връв за задържане, така че хвърчилото да заеме онова положение, което да му осигури най-голяма подемна мощ. Петкан се бе заловил за работа върху своето деликатно устройство още рано призори и изложена на пристъпите на силния югозападен бриз, предвестник на сухо и слънчево време, огромната, току-що завършена пергаментова птица пърхаше в ръцете му, сякаш нямате търпение да полети. Застанал на крайбрежната ивица, арауканът бе закрещял от радост в мига, когато крехкото, извито като дъга чудовище излетя стремително нагоре, плющейки с всичките си висулки, развявайки като опашка гирлянда от симетрично подредени бели и черпи пера.

Когато Робинзон се озова при него, той лежеше върху пясъка кръстосал ръце под главата си, а връвта на хвърчилото бе забързана за левия му глезен. Робинзон се изтегна редом с него и двамата дълго не откъсваха поглед от Андоар, който живееше свой живот сред облаците, отстъпващ пред внезапни и невидими нападения, подмятан от противоположни атмосферни течения, за миг изнемощял от неочаквано затишие, ала наваксвайки тозчас с един главоломен скок изгубената височина. Петкан, който вземаше живо участие във всичките тези въздушни приключения, накрая се изправи и с разперени ръце започна да имитира танца на Андоар, като се заливаше в смях. Свиваше се на кълбо в пясъка, сетне отскачаше като пружина, вдигнал нагоре към небето левия си крак, кръжеше, плетеше нозе и се олюляваше, сякаш изведнъж бе изгубил всичките си сили, колебаеше се, отново се устремяваше, а завързаната за глезена му връв досущ приличаше на своеобразен двигател на тази въздушна хореография, защото всеотдайният далечен партньор Андоар откликваше на всяко движение с поклащания, завъртания и стремглави спущания.

Следобедът бе отреден за лов на морски игли. Връвта на Андоар бе завързана в задната част на пирогата, докато една въдица със същата дължина, около сто и петдесет фута, почваща от опашката на хвърчилото, завършваше с голямата халка на мрежата, която проблясваше, докосвайки леко гърбовете на вълните.

Робинзон гребеше бавно срещу вятъра, навътре в морето откъм източното, прорязано от лагуни крайбрежие, докато Петкан, който седеше в задната част с гръб към него, следеше с поглед движенията на Андоар. Щом някоя игла се нахвърлеше на примамката и неумолимо захапеше мрежата със заострената си, обточена с дребни зъбки човка, хвърчилото като тапа на въдица започваше да се мята насам-натам, сочейки улова. Тогава Робинзон обръщаше назад и като гребеше по посока на вятъра, съвсем скоро достигаше края на въдицата, който Петкан изтегляше. На дъното на пирогата се трупаха продълговатите и заоблени тела на морските игли с техните зеленикави гърбове и сребристи коремчета.

Вечерта се спусна, но Петкан все не се решаваше да свали Андоар на земята за нощувка. Той го привърза за едно от пиперовите дръвчета, на които висеше хамакът му. Андоар пренощува така в нозете на господаря си и неотлъчно го следваше и през целия следващ ден, досущ като послушно добиче. Ала през втората нощ вятърът стихна напълно и се наложи да отидат да приберат огромната златна птица, кацнала тихо посред някакво море от магнолии. След многобройни безплодни опити Петкан се отказа да я вдигне. Той сякаш забрави за нея и цяла седмица се отдаде на пълно безделие. Тъкмо тогава като че ли си спомни за главата на козела, която бе изоставил в един мравуняк.

* * *

Неуморните дребни червени работнички добре се бяха потрудили. Следа не бе останала от дългите бели и кафяви власи, от брадата и плътта. Очните кухини и вътрешността на черепа също бяха превъзходно почистени, а мускулите и хрущялите — така хубаво огризани, че долната челюст веднага се отдели, щом Петкан само докосна главата. Тя представлявате изключително благородна плячка с бял като слонова кост череп, с яки черни, завити и лирообразни рога, която Петкан размахваше победоносно като трофей. След като откри в пясъка яркоцветния гердан, който бе вързан на шията на животното, той го уви в основата на рогата върху пръстена, образуван от роговицата покрай нейната костна ос.

— Андоар ще пее! — обеща той с тайнствен вид на Робинзон, който го наблюдаваше отстрани.

Най-напред той издяла от сикомора две тънки пластинки с различна дължина. С по-дългата той съедини върховете на рогата посредством две дупки, пробити в краищата й. По-късата бе закрепена успоредно на първата по средата на разстоянието от рогата до ноздрите. На около един пръст по-нагоре, в междуочните кухини, той закрепи елова дъсчица, чийто горен ръб бе набразден от дванадесет тесни процепа. Накрая той свали червата на Андоар, които все още се полюшваха в клоните на онова дърво и които се бяха превърнали в тънка и суха, обгоряла на слънце корда, и ги наряза на равни части с дължина приблизително три фута.

Робинзон го наблюдаваше все тъй с недоумение, както би наблюдавал поведението на някое насекомо със сложни и необясними за човешкия ум привички. През по-голямата част от времето Петкан не вършеше нищо — и никога отегчение не помрачаваше небосклона на неговата безпределна и непорочна леност. След това, подобно пеперуда, пробудена от пролетния дъх и настойчиво приканвана да се заеме с нелеката грижа за продължението на рода, той ненадейно скачаше осенен от някое хрумване и биваше погълнат без остатък от разни занимания, чийто смисъл за дълго оставаше пълна тайна, ала почти винаги имаше нещо общо с въздуха и летенето. От тоя миг вложеният от него труд и времето нямаха повече никакво значение, търпението и старанието му ставаха безгранични. Затова Робинзон го виждаше дни наред от сутрин до вечер да опъва между двете пластинки, с помощта на чивии дванайсетте отрязъка от червата, които трябваше да украсят рогата и челото на Андоар. С вродения си музикален усет той ги настройваше не в терца или квинта, както струните на обикновен инструмент, а ту в унисон, ту в октава, за да зазвучат всички заедно — в пълна хармония, защото не ставаше въпрос за лира или цитра, на които сам да подрънква, а за природен инструмент, за еолова арфа, на която вятърът единствен щеше да свири. Очните кухини заместваха есовете, пробити в резонаторната кутия на черепа, за да може и най-слабият полъх да докосва струните. Петкан закрепи от двете страни на трофея крилете на един лешояд, за които Робинзон се питаше къде и как ли се е сдобил с тях, след като той винаги бе считал за неуязвими и безсмъртни тия животни. Сетне на еоловата арфа бе отредено място в клонака на сух кипарис, извисил хилавия си силует посред каменното стълпотворение, изложен в самия център на розата на ветровете. Едва заела мястото си, тя отрони нежен и жалостив меден звук, макар че времето бе съвършено тихо. Петкан дълго се вслушваше цял погълнат от тази скръбна, проста мелодия. После с подигравателно изражение насочи към Робинзон два пръста, като искаше с това да му обясни, че само две струни бяха прозвучали.

Вече от доста седмици Петкан бе подновил нескончаемите си дремки, а Робинзон — своите слънчеви занимания, когато Андоар най-сетне разкри пълните си възможности. Една нощ Петкан задърпа за нозете Робинзон, който в края на краищата се бе заселил в клоните на араукарията, където си беше стъкмил подслон с помощта на навес от дървесна кора. Извила се бе вихрушка, предвестница на буря, която насищаше с електричество въздуха, ала признаци за дъжд не се забелязваха. Изхвърлена като диск, кръглата луна пореше дрипавите бледи облаци. Петкан повлече Робинзон към костеливия силует на сухия кипарис. Много преди да зърнат дървото, на Робинзон му се стори, че дочува някаква небесна музика, където гласовете на флейти и цигулки се сливаха в едно. Това не беше мелодия, чиито ясни и отчетливи звуци увличат сърцето в хоровода си и му придават своята игривост и устрем. Това беше един-едничък звук, ала съединяващ в себе си богатството на безчет съзвучия, който завладяваше веднъж завинаги душата, акорд от безброй тонове, чиято неотслабваща мощ криеше нещо съдбовно и неумолимо, което омагьосваше. Вятърът се бе усилил доста, когато двамата се добраха до подножието на пеещото дърво. Завързано изкъсо на най-високия му клон, хвърчилото тътнеше като барабан, ту застинало в тъжна неподвижност, ту луднало да се мята насам-натам. Летящият Андоар не даваше мира на певеца Андоар и сякаш бдеше над него и в същото време го заплашваше. Под непостоянния лунен светлик крилата на лешояда конвулсивно се размахваха от двете страни на трофея и му вдъхваха призрачен живот в съзвучие с бурята. Но най-поразителен бе този могъщ и мелодичен рев — действително природна нечовешка музика, която бе и загадъчният глас на земята, и благозвучието на небесните селения, и сърцераздирателната жалба на принесения в жертва огромен козел. Притиснати един до друг под навеса на някаква издадена напред канара, Робинзон и Петкан скоро забравиха за себе си пред величавото тайнство на съединението на природните стихии. Земята, дървото и вятърът приветствуваха единодушно нощния апотеоз на Андоар.

* * *

Връзките между Робинзон и Петкан бяха станали по-здрави и по-равноправни и човешки, но те се бяха и усложнили, та невинаги оставаха безметежни. Преди експлозията не бе възможно да възникне истинска разпра между тях. Робинзон бе господарят, на Петкан не му оставаше друго, освен да се подчинява. Робинзон имаше право да мъмри и даже да бие Петкан. Сега, щом Петкан бе свободен и равен на Робинзон, те можеха да се гневят един на друг.

Точно това се получи веднъж, когато Петкан подреди в обширното блюдо на една раковина кръгли парчета от змия с гарнитура от скакалци. Впрочем от няколко седмици насам той дразнеше Робинзон. Няма нищо по-опасно от раздразнението, когато си принуден да живееш насаме с някого. Това е взрив, който прави на пух и прах и най-сплотените двойки. Предната вечер Робинзон се бе почувствувал неразположен от храната — филе от костенурка с боровинки. А ето че Петкан му навираше под носа това фрикасе от питон и насекоми! На Робинзон му се повдигна от погнуса и с един ритник запрати огромната черупка заедно със съдържанието й в пясъка.

Петкан, разярен, я вдигна и с две ръце я размаха над главата на Робинзон. Нима щяха да се сбият двамата приятели? Не! Петкан побягна.

След два часа Робинзон го зърна да се връща, влачейки безжалостно след себе си нещо като кукла. Главата беше направена от кокосов орех, ръцете и краката — от бамбукови стебла. И най-важното, тя беше облечена с разни стари парцали на Робинзон като градинско плашило. Върху кокосовия орех, където бе нахлупена моряшка шапка, Петкан бе изписал лицето на бившия си господар. Той изправи чучелото пред Робинзон.

— Представям ти Робинзон Крузо, губернатор на остров Сперанца — рече му той.

Сетне вдигна изцапаната празна раковина, която все още си беше там, и с вик я строши в кокосовия орех, а той се търкулна всред изпочупените бамбукови пръчки. Накрая Петкан избухна в смях и се спусна да прегърне Робинзон.

Робинзон разбра поуката в тази странна комедия. Един ден, когато Петкан ядеше живи тлъсти палмови гъсеници, предварително овъргаляни в мравчи яйца, разстроен до краен предел, Робинзон отиде на плажа. Във влажния пясък той извая някаква легнала по корем статуя с водорасли върху главата вместо коса. Похлупено и скрито в свивката на едната ръка, лицето не се виждаше, но кафявото голо тяло досущ наподобяваше Петкан. Робинзон едва бе завършил творбата си, когато приятелят му довтаса с още пълна с онези палмови гъсеници уста.

— Представям ти Петкан, дето яде змии и гъсеници — каза му Робинзон, сочейки пясъчната статуя.

Сетне откърши един лесков клон, окастри го от вейки и листа и започна да шиба по гърба, задника и краката пясъчния Петкан, когото бе измайсторил точно с тази цел.

Оттогава на острова заживяха четиримата. Истинският Робинзон и бамбуковото чучело, действителният Петкан и пясъчната статуя. И всичкото зло, което двамата приятели можеха да си причинят един другиму — ругатни, побои, разправии, те си го изкарваха на своите копия. Помежду им всичко вървеше по мед и масло.

Ала Петкан успя да измисли друга, още по-увлекателна и по-необикновена от двете им подобия игра.

Един ден след пладне той събуди доста грубичко Робинзон, който бе потънал в следобедна дрямка под някакъв евкалипт. Той така се бе докарал, че Робинзон отначало не разбра замисъла на маскировката му. Краката си бе увил в дрипи, наподобявайки панталон. Къса горна дреха скриваше раменете му. Носеше сламена капела, ала това не му пречеше да подслони глава под слънчобран от палмови листа. И най-важното — беше си измайсторил изкуствена брада, залепвайки върху бузите си кичури рижави влакна от кокосови орехи.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита той Робинзон, като се разхождаше важно отпреде му.

— Не.

— Аз съм Робинзон Крузо от град Йорк в Англия, господарят на дивака Петкан.

— Ами аз кой съм тогава? — попита Робинзон слисан.

— Познай!

Робинзон твърде добре познаваше вече своя другар, за да разбере от половин дума какво иска. Така че той се надигна и изчезна в гората.

Щом Петкан бе Робинзон, оня отколешен Робинзон, господарят на роба Петкан, то на самия Робинзон не му оставаше друго, освен да се преобрази в Петкан, в бившия роб Петкан. И наистина, нямаше я вече буйната му брада и късо подстриганите му коси отпреди експлозията и той така приличаше на Петкан, че не бе необходимо кой знае какво усилие, за да изиграе неговата роля. Задоволи се само да натърка лицето и снагата си с орехов сок, за да потъмнеят, и да закрепи на хълбоците си кожената препаска на арауканите, която носеше Петкан в деня на стъпването си на острова. След това се яви пред Петкан и му рече:

— Ето, аз съм Петкан!

Тогава Петкан се опита колкото му позволяваха силите да се изразява с дълги изречения на възможно най-правилен английски език, а Робинзон му отговаряше с няколкото араукански думи, научени по времето, когато Петкан изобщо не знаеше английски.

— Аз те спасих от твоите събратя, които искаха да те принесат в жертва, за да обезвредят злите сили у тебе — каза Петкан.

А Робинзон коленичи ничком, сведе чело доземи, мънкайки нескончаеми и объркани благодарности. Накрая той пое ногата на Петкан и я постави на тила си.

Те често играеха на тая игра. И винаги Петкан я подхващаше пръв. Още щом се появеше с изкуствената брада и слънчобрана, Робинзон разбираше, че насреща му стои Робинзон, а той самият трябваше да играе ролята на Петкан. Между другото те никога не играеха измислени сцени, а само представяха случки от своето минало, когато Петкан бе плах роб, а Робинзон — строг господар. Те възпроизвеждаха историята с обличането на кактусите, с пресушаването на оризището, с тайното пушене на лула край буретата с барут. Ала никоя сцена не харесваше тъй на Петкан, както първоначалната, когато бягаше от арауканите, за да не го принесат в жертва, и Робинзон го спасяваше.

Робинзон съзнаваше, че тая игра се отразява благотворно на Петкан, защото заличаваше у него лошия спомен, останал от робското му съществувание. Но и нему, на Робинзон, играта действуваше благоприятно, защото все още изпитваше известни угризения заради своето минало на губернатор и генерал.

* * *

След някое време Робинзон случайно попадна отново на ямата, където по-рано бе излежавал многодневни наказания и която по силата на обстоятелствата се бе превърнала в нещо като писателски кабинет под открито небе. С изненада откри дори под дебел слой пясък и прах един том от бордовия дневник, изпълнен с бележки и заключения, както и два други празни тома. В малкото глинено гърненце, което му бе служило за мастилница, диодоновата течност бе пресъхнала, а перата от лешояди, с които пишеше, бяха изчезнали. Робинзон смяташе досега, че тия неща бяха унищожени както всичко останало, погълнато от пожара в Резиденцията. Той сподели откритието си с Петкан и реши да се заеме отново със списването на своя бордов дневник, любопитно свидетелство за неговите лутания. Всеки ден само за това мислеше и вече се готвеше да събира пера от лешояди и да предприеме риболов на диодони, когато една вечер Петкан сложи пред него наръч старателно подострени албатросови пера и гърненце синя боя, която бе получил от стриването на листа от синилниче.

— Сега — рече му той просто — албатросът е по-добър от лешояда, а синьото е по-добро от червеното.