Уилям Фокнър
Конски гамбит (1)

I

Единият от тях почука. Ала вратата се отвори посред самото почукване, отхвръкна изпод чукащите пръсти, тъй че двамата посетители вече бяха в стаята, когато той и вуйчо му вдигнаха очи от шахматната дъска. Тогава и вуйчо му ги позна.

Казваха се Харис. Бяха брат и сестра. На пръв поглед можеха да минат за близнаци, хем не само в очите на чужденец, но и на по-голямата част от жителите на Джеферсън. В цялата околия Йокнапатофа я имаше половин дузина хора, които действително да знаят кой от двамата е по-възрастният, я не. Живееха на шест мили от града там, където допреди двайсет години се намираше просто една от многото плантации, засята с памук, предназначен за пазара, зърно и люцерна за храна на мулетата, с чиято помощ се отглеждаше памука. Ала сега това бе забележителността на околията (или по-точно на цялата северна част на щата Мисисипи): една квадратна миля белосани дъсчени и метални огради, опасващи корали^[1] и пасбища; електрифицирани конюшни и простата някога селска къща, превърната сега в миниатюрно подобие на предвоенен холивудски декор.

Двамата влязоха и спряха — румени, млади, изискани и заможни на вид, зачервени от декемврийската вечер Вуйчо му се изправи.

— Мис Харис, мистър Харис — поде той. — Но вие вече сте влезли, тъй че няма да мога…

Ала момчето отново не доизчака. Тогава той забеляза, че е хванало сестра си не подръка или за лакътя, а още по-ниско, над китката, както на старите литографии е изобразено полицай да държи уплашен арестант или опиянен от победата воин — своята жертва, примряла от страх сабинянка. Именно в този момент той съзря лицето на момичето.

— Вие сте Стивънс — каза момчето. Дори не попита, просто заяви.

— Това донякъде е вярно — отвърна вуйчо му. — Но както и да е. Какво мога да…

Момчето не доизчака и този път. Обърна се към момичето.

— Това е Стивънс — рече той. — Разкажи му!

Ала тя не заговори. Стоеше неподвижна във вечерната си рокля и кожено палто, което струваше много повече, отколкото коя да е друга девойка (пък и жена) в Джеферсън, че и в цяла Йокнапатофа можеше да похарчи за дрехи, и втренчено гледаше вуйчо му с онази вледенена уплаха или ужас, или каквото бе изписано на лицето й, докато пръстите на момчето, вкопчени в китката й, побеляваха все повече и повече.

— Разкажи му — повтори момчето. Тогава тя заговори. Едва чуто:

— Капитан Гуалдрес. У дома…

Вуйчо му пристъпи две-три крачки към тях. Сетне и той спря, застанал в средата на помещението, с поглед, отправен към нея.

— Да — насърчи я вуйчо му. — Кажете.

Ала, изглежда, с този първоначален изблик се изчерпи всичко. Тя продължи да стои там, като се мъчеше да каже на вуйчо му нещо — каквото и да бе то — с очите си, да каже и на двама им в същност, понеже и той присъстваше. Но те твърде бързо разбраха за какво става дума или най-малкото — какво е искал брат й от нея да разкаже, заради което я бе довлякъл за ръка в града. Или поне това, което той, Чарлз, смяташе, че тя е искала да каже. Защото той би трябвало да знае, че на вуйчо му навярно вече е известно повече, отколкото момчето или момичето възнамеряваха да доверят, а може би и всичко, дори още тогава. Но щеше да мине още малко време, докато той осъзнае това. И причината да проумее толкова бавно бе сам вуйчо му.

— Та — започна момчето с абсолютно същия тон и глас, с който преди малко се обърна към по-възрастния без някакво учтиво или подобаващо за годините на домакина обръщение; той — Чарлз — наблюдаваше как момчето се взира във вуйчо му — същото нежно лице, което имаше сестра му, но в очите не личеше нищо нежно. Те — очите — бяха впити във вуйчо му, без дори следа от старание да изглеждат сурови: просто чакаха. — Става въпрос за капитан Гуалдрес, тъй наречения гост на нашия дом. Искаме да се махне от къщата ни и от Джеферсън също.

— Ясно — рече вуйчо му. — Макар да съм член на тукашната наборна комисия, не си спомням да съм срещал вашето име в списъците. — Ала изразът на момчето изобщо не се промени. Не бе даже презрителен. Чисто и просто чакаше. После вуйчо му насочи поглед към сестрата: тонът му сега бе съвсем друг: — Това ли е, което искахте да ми кажете? — попита.

Момичето не отговори. Само се взираше във вуйчо му с онова настойчиво отчаяние, ръката й висеше отпусната до тялото, а пръстите на брата белееха около китката й. Сега вуйчо му заговори на момчето, въпреки че не сваляше очи от момичето и гласът му пак бе благ или поне тих:

— Защо сте дошли при мен? Какво ви накара да си наумите, че мога да ви помогна? Че съм длъжен дори?

— Бие тук сте законът, нали? — рече момчето. Вуйчо му не откъсваше поглед от сестрата.

— Аз съм само околийски прокурор. — Продължаваше да говори на нея. — Но даже да имам възможност да ви помогна, защо да го правя?

Отново момчето се обади:

— Защото нямам намерение някакъв мърляв кастилски зестрогонец да се ожени за майка ми.

Стори му се, че едва сега вуйчо му за пръв път наистина отправя поглед към момчето.

— Ясно — рече вуйчо му. Гласът вече бе друг. Не че стана по-висок, просто в него нямаше повече мекота, сякаш за пръв път му се удаваше да не говори на сестрата: — Това си е ваша работа и ваше право. Питам ви отново: защо да правя нещо, дори да мога?

Сетне двамата — вуйчо му и момчето — заговориха отривисто и скорострелно, все едно стояха лице в лице и си разменяха плесници.

— Беше сгоден за сестра ми. Като разбра обаче, че парите ще останат у майка ми, додето е жива, той се отметна.

— Ясно. Значи, искате да приложа закона на Федералното правителство за изселване от страната, та отмъстите на неверния годеник.

Този път даже и момчето не отговори. Стоеше, втренчен в по-възрастния мъж с такава хладна, сдържана, зряла злост, че той — Чарлз — забеляза как вуйчо му видимо се поколеба за миг, прели наново да се обърне към момичето и да заговори пак с благ глас, ала дори и при това се наложи да повтори въпроса си, за да получи отговор.

— Истина ли е?

— Не бях сгодена — прошепна тя.

— Но го обичате?

Но момчето не я остави да отговори, никому не даде да се обади.

— Какво знае тя за любовта? — отсече. — Та кажете, ще се заемете ли със случая, или да съобщя за отказа ви на висшестоящите от вас?

— Нима ще можете да рискувате толкова дълго да отсъствате от къщи? — отвърна вуйчо му с онзи ласкав тон, който той — Чарлз — познаваше, и ако бе отправен към него, незабавно би скочил да си вземе шапката. Ала момчето дори не се замисли.

— Говорете ясно, ако обичате — рече.

— Няма да се заема с вашия случай — отговори вуйчо му.

Още миг момчето задържа поглед, втренчен във вуйчо му, без да освобождава китката на момичето. Тогава той — Чарлз — помисли, че момчето ей сега ще изблъска, буквално ще изхвърли сестра си през вратата пред себе си. Но вместо това той дори я пусна; сам (без да чака домакина, собственика на стаята, в която бе влязъл, преди да е получил даже разрешение, камо ли покана) отвори вратата, сетне отстъпи встрани, да мине напред момичето — един жест, превърнат в пантомима на вежливост и уважение дори когато е автоматизиран в резултат на навик и продължително възпитание, както бе при него: автоматизиран — не само поради безконечното му прилагане, но и поради отличното обучение при най-добрите учители, възпитатели и наставници в среда, каквато дамите от околията Йокнапатофа във всеки случай биха нарекли изискано общество. Сега в жеста му не се долови разлика, само надменност: самонадеяна, обидна колкото за тези, към които бе отправена, толкова и за всички присъстващи — той дори не гледаше сестра си, за която държеше отворена вратата, а продължаваше да се взира в двойно по-възрастния от него мъж, чийто дом на два пъти бе оскърбил.

— Добре тогава — рече момчето. — И да не кажете после, че не сте били предупреден.

Сетне си тръгнаха. Вуйчо му затвори вратата. И за миг остана неподвижен. Това беше някаква пауза, някакво прекъсване, кажи-речи, частица от секундата, прекарана в неподвижност, която отмина толкова бързо и неуловимо, че навярно никой освен него, Чарлз, не би я забелязал. А той успя да й обърне внимание единствено, защото никога досега не бе виждал вуйчо си — този жив и неспокоен човек, щедър както в речта, тъй и в движенията си — да се поколебае или да спре, щом веднъж е заговорил или подхванал действие. Сетне вуйчо му се обърна и приближи масата, където той, Черлз, продължаваше да седи откъм своята страна на шахматната дъска, все още не осъзнал дори — тъй мълниеносно, в стакато, бе минало всичко, — че не само не се е помръднал от мястото си, но и едва ли би намерил време за това, даже да бе се дощяло да го стори. А може би и устата му бе леко разтворена (той още нямаше пълни осемнайсет години, пък дори и на тази възраст съществуват броени ситуации, при които дори и човек със способността на вуйчо му за улавяне на тревожни сигнали ще трябва да признае, че е допустимо да не си в състояние да възприемеш всичко чак до изпускането на шапка, да речем, и затръшването на врата или най-малкото — че засега не ти е необходимо), докато седеше откъм своята страна на недовършената партия и наблюдаваше как вуйчо му се връща към своя стол, понечва да се отпусне назад и същевременно посяга да вземе лулата от царевичен кочан, оставена наопаки върху етажерката.

— Предупреден ли? — обади се той.

— Тъй го рече — отвърна вуйчо му, като седна, насочи мундщука на лулата към устата си и вече вадеше клечка кибрит от кутията на етажерката, тъй че самото запалване на лулата щеше да бъде чисто и просто продължение на завръщането му от вратата. — Лично аз бих го казал „заплашен“.

И той повтори и тази дума, навярно все още с полуотворена уста.

— Добре — рече вуйчо му, — а как би го казал ти тогава? — Драсна клечката кибрит и със същото движение на ръката си приближи пламъка до студената пепел в лулата, като довърши фразата си с мундщук в уста, зад безформената мъгла от тютюнев дим, та затуй трябваше да минат секунда-две, преди да разбере, че за пушене не му е останало друго освен горящата клечица, която после пусна в пепелника, и с другата ръка направи хода, който без съмнение бе обмислил доста преди да се почука на вратата, когато закъсня или най-малкото се забави да отговори, да каже поне „влез“. Премести фигурата, без дори да хвърли поглед на дъската, придвижи напред пешка, тъй че застраши неговия — на Чарлз — топ със своя офицер — ход, за който вуйчо му навярно бе убеден още преди даже да го замисли, че той. Чарлз, е пропуснал да предвиди — и сетне се отпусна на стола с издълженото си живо лице и буйни, преждевременно побелели коси, със своята емблема „Фи Бета Капа“ и лула за десет цента от царевичен кочан, с костюм, който имаше вид, сякаш е спал всяка нощ от деня на покупката му с него, и рече: — Играй.

Ала той, Чарлз, не беше толкова глупав, макар устата му да бе полуотворена. В същност той не бе истински изненадан, след като премина първоначалното му смайване от онова нахлуване, ненадейно и безцеремонно в този час, тъй късно вечерта и в този студ, момчето несъмнено бе привело насила сестра си през входната врата, без да си прави труд да позвъни или почука, сетне бе прекосило чуждия вестибюл, който, ако изобщо някога е виждал, трябва да е било преди седемнайсет-осемнайсет години, като пеленаче, за да стигне до непознатата врата, и този път да похлопа, но без да дочака отговор, и да влезе в стая, където, доколкото знаеше (или въобще го бе грижа), неговата майка — на Чарлз — би могла да се съблича преди лягане.

Онова, което го изненада, беше вуйчо му — този речовит и словоохотлив човек, който говореше толкова много и тъй щедро, особено за неща, които изобщо не го засягаха, той действително бе двойствена личност: от едната страна — юристът, областният прокурор, способен да ходи, диша и измества определено количество въздух; и от другата — бъбривият лек глас, толкова бъбрив и лек, сякаш няма никаква връзка с реалността, и чуе ли го човек, все едно слуша даже не измислица, а истинска литература.

Все пак двама непознати влетяха не само в неговия дом, но и в личните му покои, изложиха първо една безапелационна заповед, сетне — заплаха и на края изхвръкнаха обратно, а вуйчо му спокойно се върна към преустановената партия шах и недопушената лула и извърши заплануван ход, като че не само не бе забелязал да е имало прекъсване, но и действително не бе прекъсвал играта. От всичко, което би могло да достави на вуйчо му гориво и простор за приказки през останалата нощ, от всички възможни неща, които не бе изключено да проникнат в тази стая от най-затънтените краища на цялата страна, това най-малко го засягаше: домашните затруднения или безизходици, или разправии на семейство, домакинство, отдалечено на шест мили извън града, чиито четирима членове, или поне обитатели, едва ли имаше и дузина хора в околията да ги познават по-добре, отколкото се изисква за размяна на поздрав по улицата — богатата вдовица (милионерка, уточняваше мълвата), макар и доста повехнала, все още доста хубава жена, наближила четирийсетте, двете разглезени деца, ненавършили още пълнолетие с разлика във възрастта една година, и аржентинският армейски капитан, гостът на дома — и четиримата напомняха за реквизитни герои от четиво с продължение в снобско списание, та чак до чуждестранния зестрогонец.

Ето защо (и може би наистина тази бе причината, макар че щеше да е нужно повече от невероятната мълчаливост на вуйчо му, за да се убеди той, Чарлз, че е така) наистина не бе потребно вуйчо му да говори за това. Защото в продължение на двайсет години, още преди да се появят децата, камо ли нещо, привлекателно за чуждестранния зестрогонец, околията наблюдаваше развитието на тази история, както абонатите четат, очакват и следят поредния подлистник със серийното четиво.

Този период — двайсетте години — се отнасяше преди времето и на Чарлз. Въпреки това спадаше и към него — той го бе получил в наследство, наследил го бе на свой ред, както щеше да наследи на свой ред от майка си и баща си, наследили също на свой ред лавицата с книги в стаята точно срещу вестибюла, погледнато от помещението, където седяха сега с вуйчо му, съдържаща не само издания, които дядо му бе предпочел или наследил на свой ред от баща си, но и такива, избрани и купени от баба му при пътуванията на всеки шест месеца до Мемфис — тъмно подвързани томове от дните преди появата на пъстроцветните обложки, с изписани на форзаца име и адрес на баба му, а дори и тези на магазина или книжарницата, откъдето ги е купувала, плюс дата от деветдесетте години на миналия век и началото на днешния, означена с нейния избледнял ученически почерк на млада жена, томове, които са били разменяни, давани за прочит и връщани на собственика им, за да бъдат предмет на обсъждане в най-значителните доклади, изнасяни при поредната сбирка на литературните дружества, и чиито пожълтели страници дори след четирийсет и петдесет години продължаваха да носят отпечатъка, оставен от затиснати между тях, отдавна изчезнали цветя, през които прозираха раздвижените в церемониални жестове сенки на мъже и жени, дали кръщелни имена на цяло едно поколение Клариси, Юдити и Маргарити, Елмоси, Роланди и Лотари: жени, които винаги са били дами и мъже, които винаги са били храбри, те се появяваха, озарени в своего рода безсмъртна лунна светлина, без страдание и без родилна болка, без обезобразяване до смърт, без леш, тъй че човек би могъл да поплаче с тях, без да е необходимо да страда и скърби, да ликува с тях, без да е необходимо да побеждава и тържествува.

Затуй легендата беше също и негова. Той дори бе получил част от нея направо от баба си посредством елементарното детско, неизбежно вслушване в думите на околните, да оставим настрана собствената му майка, която в известен смисъл имаше дял в историята. Чак до тази вечер тя бе изглеждала тъй безобидна и нереална, както вехтите пожълтели томове: старата плантация, имението на шест мили от града, което е било старо още по времето на баба му, без да бъде голямо по площ, но с хубава земя, гледана и обработвана добре, и къща, неголяма, просто къща, дом, повече спартански, отколкото удобен дори за онези дни, когато хората са искали, нуждаели са се да имат удобства в домовете си само защото им се е налагало да прекарват част от своето време там; и собственикът-вдовец, който живееше в имението и обработваше наследството си, а през дългите летни следобеди обичаше да седи на един ръчно изработен стол отпред на верандата, с неизменната чаша разредено уиски с вода до лакътя и старата кучка-сетер, дремеща в краката му, и да чете в оригинал римските поети; и детето, дъщерята, осиротялото момиче, което израсна в почти манастирско уединение, без приятели и другарчета по игра, в същност тя живя без никого, съвсем сама, с изключение на малкото негри от прислугата и нейния застаряващ баща, който й обръщаше (пак според твърденията на града и околията) малко внимание или въобще не й обръщаше, ала в замяна на това, без никога да довери никому, разбира се, камо ли на детето, а навярно не е признал и пред себе си, той не преставаше да търси в съществуването на дъщеря си вина за смъртта на съпругата си, която очевидно е била единствената му любов в живота; на седемнайсетгодишна възраст, без да предизвести никого, във всеки случай не и околията, детето се омъжи за човек, за когото никой в тази част на щата Мисисипи не бе чувал дотогава.

Имаше и нещо друго: приложение или поне притурка — легенда към, във или зад действителната, оригинална или първоначална легенда: апокриф на апокрифа. Той не само че не бе в състояние да си спомни дали я бе чул от майка си или от баба си, ами дори не можеше да каже дали майка му или баба му на живо са видели това, узнали са го от първа ръка или и те са го научили от другиго. Ставаше дума за някаква по-ранна връзка, предхождаща брака: годеж, в същност един оброк по форма, сключен (тъй гласеше легендата) с официалното съгласие на бащата, сетне развален, разтурен, анулиран, преди човекът, за когото тя се омъжи, изобщо да се появи на сцената; един действителен оброк, според легендата, и все пак толкова замъглен, че дори двайсет години по-късно — време на клюки, разменяни по веранди и прустове, за събитията в онзи географски район, който вуйчо му наричаше околията Йокнапатофа, през което старите моми от двата пола са имали възможност да заметнат романтичен плащ върху раменете на всеки мъж под шейсет години, който някога е сядал на чашка с баща й или е купувал от него поне бала памук, ответната страна в този годеж не само нямаше име, но също и лик — каквито поне другият мъж притежаваше, чужденецът, защото той се появи най-неочаквано и (буквално) с един замах се ожени за нея, на един дъх, без никакъв промеждутък, предназначен за нещо, именувано с внушаващото умереност название като „годеж“, да не говорим за ухажване. А първият, предишният, истинският годеж, заслужаващ да се нарича така по простата причина, че нищо не е излязло от него освен ефимерни бележки към апокрифа, вече бледнееше, превръщаше се в ухание, сянка, шепот, в едно трепетно „да“, произнесено от младо момиче по здрач в стара градина, в подарено и запазено цвете, за да не остане нищо, освен може би цветето, розата, затисната между страниците на книга (както имаха обичай понякога да правят хората от поколението след баба му), и вероятно без съмнение задължително, се приемаше за последица от някоя юношеска история през нейните ученически години. Ала безспорно тя бе сгодена за някого от Джеферсън или най-малкото от околията. Защото до момента тя не бе пътувала никъде, за да има някакво познанство или да обвърже копнежите си и сетне да ги загуби.

Но годеникът (мъж или момче) нямаше лик, нито име. В същност не бе изобщо материален. В неговия живот не съществуваше вчерашен ден, не съществуваше минало — герой от мимолетен момичешки блян: сянка, лъх, сам той девствен като неизпитаните страсти на усамотената, прилична на монахиня девойка. Дори момичетата, пет-шест на брой (една от тях бе неговата майка — на Чарлз), които й бяха най-близките, доколкото тя имаше приятелки през онези три или четири години, докато посещаваше девическия отдел на пансиона, не знаеха със сигурност наистина ли съществува годеж, камо ли да познават телом ответната страна в него. Защото тя не пророни дума за това и даже мълвата, безпочвена легенда за легендата, се роди от случайна забележка, направена от баща й един ден — и оттук включването на тази забележка в легендата, — относно това, че за шестнайсетгодишно момиче да бъде партньор в годеж е същото, каквото е за слепец да съпритежава оригинален ръкопис на Хораций.

Ала вуйчо му имаше оправдание да не говори поне за тази част от легендата, защото бе научил за първия годеж от втора ръка, и то две-три години по-късно. Понеже тогава той — вуйчо му — беше в чужбина; годината бе 1919-а и Европа — Германия — отново бе достъпна за студенти, че и за туристи със студентски визи, и вуйчо му вече бе заминал за Хайделберг, да довърши докторската си теза, а когато пет години по-късно се върна, тя отдавна бе се омъжила за другия мъж, за този, който, притежаваше име и лик, макар никой в града и околията да не бе чувал едното, нито пък виждал другото, кажи-речи, докато младоженците не тръгнаха към олтара; родила бе двете деца и сетне заедно с тях отпътува за Европа, а предишният годеник, които и без това никога не бе представлявал нещо повече от сянка, беше забравен дори в Джеферсън, все пак споменът за него може би оживяваше в редки случаи на чашка кафе, чай или слаб пунш (а после все по-рядко, вече над люлките на собствените им деца) при срещите на шестте момичета, нейните единствени, някогашни приятелки.

И тъй тя сключи брак с чужденец, непознат не само в Джеферсън, но и в целия северен край на щата Мисисипи, а навярно и в останалата част на щата, доколкото бе известно, за когото градът не знаеше нищо освен това, че той не е дългоочакваната материализация на безименната сянка от предишната история, която никога не излезе на бял свят дотолкова, та да притежава двама действителни герои. Защото годежът не бе нито удължен, нито отложен. За да порасне тя с още една година, неговата — на Чарлз — майка казваше, че на човек му стигало да хвърли един поглед на Харис, та да разбере, че той няма да отстъпи ни на йота — нито ще се съгласи ни с йота отстъпка — от нещо, което счита за свое.

На години женихът бе два пъти по-голям от нея, достатъчно възрастен, за да й бъде баща — грамаден, червендалест, приветлив, засмян мъж, у когото обаче тозчас бихте забелязали, че очите му не се смеят — ще откриете това толкова бързо, та чак по-късно ще си дадете сметка, че смехът му никога не отива много по-далеч от зъбите; човек, притежаващ онова, което вуйчо му наричаше докосването на Мидас, и който, пак според израза на вуйчо му, се движеше, обвит в ореол от ограбени вдовици и малолетни девойки, тъй както някои се движат в ореол от несполука или смърт.

В същност, каза вуйчо му, целият порядък беше обърнат с главата надолу. Той — вуйчо му — отново си бил у дома, окончателно този път, и сестрата и майката — майката и бабата на Чарлз — (а навярно и всички останали жени, които нямаше друг избор, освен да изслуша) му разказали за женитбата и за предишния призрачен годеж. Което само по себе си трябваше да развърже езика на вуйчо му, щом своеволието, проявено в собствения му дом, не успя поради единствената причина, че казаното не само чисто и просто не го засягаше, но имаше и твърде малко общо с действителността, за да съдържа нещо, което да го смути или възпре.

Тогава той, Чарлз, разбира се не бе във всекидневната на баба си — за топа трябваше минат още около две години, — но в своето въображение сега можеше да види вуйчо си с абсолютно същия израз, който неизменно е притежавал насетне, пък и преди, а и за в бъдеще, седнал край снабдения с табуретка за крака, люлеещ се стол на баба му (на Чарлз), захапал лулата от царевичен кочан, натъпкана отново с местен тютюн, сръбващ кафето (баба му не понасяше чай: казвайте, че е само за болни), което майка му бе сварила за тях, с издълженото си, живо лице, буйна, разчорлена коса, която вече сивееше, когато се върна у дома през 1919 а след тригодишна служба като санитар във френската армия — същата пролет и последвалото лято прекара в безделие, поне в очите на околните, преди да отпътува пак в Хайделберг, та да довърши докторската си теза — и глас, който не преставаше да говори не защото неговият притежател обича приказките, а защото знае, че докато говори, никой от слушателите не може да разбере какво не казва.

Цялата фабула бе обърната наопаки, каза вуйчо му; всички роли и партии бяха объркани и разменени: детето играеше образа и четеше репликите на родителя — ако се допусне, разбира се, че загадъчната забележка на бащата за „хорациевия“ ръкопис изобщо има някакъв смисъл; не родителят, а детето зачеркна избраника на детското сърце (без значение колко крехка и краткотрайна е била тази връзка, забелязал вуйчо му, и за втори път попитал — а майката на Чарлз отговорила — дали някой не е узнал името на възлюбения и каква е била съдбата му) с цел да освободи имението от наложената ипотека; момичето само предпочете мъж два пъти по-възрастен от нея, ала с докосването на Мидас, какъвто би подхождало за ролята на бащата ла избере, и стане ли необходимо. Дори да окаже давление, за да сложи край на стария романс (майка му спомена как вуйчо му повторил, че няма значение колко нищожен и мимолетен е бил), да бъде прекратен и забравен, и женитбата осъществена; нещо по лошо: дори ако бащата бе посочил съпруга, фабулата пак щеше да е с главата надолу, защото парите (майка му разказа как вуйчо му отново попитал на два пъти дали Харис е бил вече богат, или само е имал вид, че ще забогатее, стига да му се предоставят достатъчно хора и време), макар и не кой знае колко, не липсваха на бащата, понеже, както вметна вуйчо му, човек, който чете латински за удоволствие, не би ламтял за повече, отколкото има.

Тъй или иначе те се ожениха. После, през следващите пет години, онова съсловие, което вуйчо му наричаше пълноводното поколение от стари моми, които — все още живи, седемдесет и пет години след края на Гражданската война — са гръбнакът на южняшкото обществено, политическо и икономическо единомислие, наблюдаваше хода на нещата, както човек следи подлистниците със серийно четиво в списанията.

Заминаха на сватбено пътешествие в Ню Орлиънс — по онова време така постъпваше всеки, който считаше брака си за законен. После се върнаха и в продължение на около две седмици ежедневно ги виждаха да идват в града с един вехт, разнебитен фиакър (баща й никога не си купи автомобил и изобщо не бе пожелал), запретнат с чифт коне за оран и каран от някакъв негър, ратай в имението, навлечен в комбинезон на мръсни петна оставени от спалите във или върху него пилци, а може би и кукумявки. Сетне, в течение на още цял месец, фиакърът се появяваше сегиз-тогиз на площада само с невестата вътре, преди градът да разбере, че съпругът е заминал, върнал се е при своята работа в Ню Орлиънс — едва сега хората за пръв път научиха, че той се занимава с нещо и къде. Ала и тогава, и през следващите пет години те не узнаха в какво се състои занятието му.

И тъй за града и околията остана само да наблюдават булката, самичка в стария фиакър, тя изминаваше шестте мили до Джеферсън, навярно за да се обади на майка му — на Чарлз — или на някоя от другите шест някогашни свои приятелки, а може би просто правеше един тур през града, през площада, и се връщаше у дома. А после, в продължение на още един месец, тя преминаваше през площада не повече от веднъж седмично, докато преди обичаят бе почти ежедневно. Сетне месецът се изниза и фиакърът вече не се мяркаше в града. Като че тя бе разбрала на края, минало й бе през ум онова, което в течение на два месеца целият Джеферсън, а също и околията вярваше и повтаряше; едва осемнайсетгодишна бе тогава и, според майка му, не изглеждала и на толкоз — крехка, смугла, тъмноока девойка, която не бе много по-едра от дете, кацнала самичка в зейналия като пещера отвор към заслонената с гюрук задна седалка на фиакъра, където можеха да се поберат пет-шест души с нейните размери, и която, майка му каза, не била особено схватлива даже в училище и никога не бе се опитвала да бъде, ала, както се изрази вуйчо му, на нея навярно не й бе потребен схватлив ум, след като бе създадена само за любов и мъка — трябва да бе наистина така, именно за любов и мъка, защото в никакъв случай не бе за високомерие и гордост, понеже тя не бе успяла (ако изобщо се бе помъчила) да стане безочлива, без да постигне дори самонадеяност.

И други, извън съсловието на старите моми, както го наричаше вуйчо му, вече бяха убедени, че знаят що за занаят упражнява Харис, занаят, който го бе отвел доста по-далеч от Ню Орлиънс — на четири-петстотин мили оттам вероятно, след като, макар да бе време — 20-те години, — когато бегълците от закона все още считаха Мексико за достатъчно отдалечено и безопасно място, Харис едва ли бе успял да измъкне достатъчно пари от това семейство и имота им, но не само бе превърнал Мексико в своя платежоспособна необходимост, но се бе и установил там или по-скоро — бе намерил потребност изобщо да избяга и може би единствено неговите страхове го бяха принудили да измине даже и ония триста мили, на колкото е отдалечен Ню Орлиънс.

Ала хората грешаха. По Коледа той се върна. А щом наново се появи духом и тялом тук, където те можеха да го видят — непроменен, все същия човек, неостаряващ, приветлив, червендалест, отзивчив, без финес и без фантазия, — всичко пак бе наред. В действителност никога не е имало нещо не наред; дори онези, които първи и най-категорично бяха заявили, че е зарязал жена си, сега бяха сред най-твърдо убедените, че истински те изобщо не са вярвали да е така; когато след Нова година той отново замина като всеки съпруг, имал нещастието да работи на едно място, а семейството му да живее на друго, никой не отбеляза дори деня на събитието. Даже и работата му отпадна от мислите им. Те вече знаеха в какво се състои: контрабанда на алкохол — и то не някаква скришна търговийка с половинлитрови бутилки в хотелски бръснарници — защото сега, когато пресичаше площада сама във фиакъра, тя бе облечена в кожено палто, заради което, още щом го съзряха — палтото, — той тутакси се издигна в очите на града и околията. Понеже, освен че печелеше, в духа на най-изисканата традиция харчеше спечеленото за жена си. Нещо повече — той също действаше в съгласие с една още по-стара и здрава американска традиция: печелеше не само в разрез със закона, но и върху гърба на закона, сякаш самият закон, а не неуспехът бе неговият сломен противник и се завърна у дома в ореол, изтъкан не просто от успех, не само от романтика, поза и мирис на изветрял кордит, а също и от деликатност, тъй като притежаваше тактичността да върши своя бизнес в друг щат на триста мили оттук.

А неговият бизнес бе голям. Същото лято той се върна отново, този път пристигна с най-масивния и лъскав автомобил, който някога бе пренощувал в границите на околията, придружен от чудноват негър с униформа, чиито единствени задължения бяха да кара, мие и лъска колата. После дойде първото дете и скоро се появи и бавачка: светлокожа негърка, на вид къде-къде по-находчива или поне по-чевръста от всяка бяла или цветнокожа жена в Джеферсън. Сетне Харис пак замина и сега ежедневно четиримата — съпругата, бебето, униформеният шофьор и бавачката — можеха да се видят как два-три пъти дневно пресичат с грамадния сияен автомобил площада и града, като не винаги се отбиваха някъде, и твърде скоро околията и градът научиха, че двамата негри са тези, които решават къде, а навярно и кога ще карат колата.

По Коледа Харис се прибра, през лятото също, дойде второто дете. Първото бе вече проходило и сега всички в околията, наред с майката на Чарлз и другите пет приятелки от моминство, узнаха на края момче ли е, или не. Тогава дядото почина и същата Коледа Харис пое управлението на плантацията, като от името на жена си — или по-скоро като на земевладелец, отделен от имота си — се договори, сключи сделка с негрите от имението да обработват през следващата година земята, но всички знаеха, че от тая работа нищо няма да излезе, за което — тъй смяташе околията — сам Харис дори не държеше нещо да излезе. Защото той нехаеше — печелеше добре и без това, а да остане у дома да наглежда някаква скромна памукова плантация, било то и за една година, за него щеше да е същото, каквото ще бъде за отличния жокей да зареже надбягванията в разгара на сезона, та да тръгне да продава мляко с каруца.

Печелеше пари и чакаше, уверен, че ще дойде ден, когато няма да е необходимо повече да чака. През лятото той се върна за пореден път, престоя у дома си два месеца, а като замина, в къщата вече имаше електричество и течаща вода — денонощното тракане на помпата и бръмченето на агрегата бяха механичните звуци, заменили обичайното скърцане на кладенчовия скрипец и скрибуцането на ръчната машина за сладолед, употребявана неделя сутрин; сега от стареца, който в продължение на близо петдесет години бе седял на предната, веранда с разреденото си уиски, зачетен в Овидий, Хораций, Катул, не бе останало нищо освен неговия изработен на ръка люлеещ се стол от хикори, следите от пръсти по телешката кожа на подвързаните му книги, сребърния бокал, с който пиеше уиски, и старата кучка-сетер, която дремеше в краката му.

Вуйчо му каза, че въздействието на парите бе дори по-силно от духа на стария стоик, пасивния провинциален космополит. Може би вуйчо му смяташе, че по сила даже надминава способността на дъщерята да скърби. Във всеки случай останалите жители на Джеферсън бяха на такова мнение. Мина и тази година, Харис се завърна по Коледа, а през лятото прекара един месец при семейството си — и двете деца вече бяха проходили, собствено — би трябвало, макар че никой в Джеферсън не бе в състояние да твърди със сигурност, тъй като никой не бе ги виждал извън преминаващия през града автомобил; и старият сетер умря тази година, Харис даде под наем цялата обработваема земя, наведнъж, на някакъв човек, който изобщо не живееше в околията, а по време на сеитба и жътва изминаваше всяка неделя вечер седемдесет мили от Мемфис дотук, нощуваше в една от изоставените негърски колиби, додето дойде събота, за да тръгне по пладне обратно за Мемфис.

Отмина още една годна и напролет наемателят доведе свои цветнокожи работници, тъй че дори негрите, които бяха живели тук и оросявали с потта си тези ниви от най-далечно време, напуснаха имението и сега съвсем нищо не остана да напомня за някогашния собственик, защото неговият ръчно одялан стол, сребърният му бокал и сандъците, пълни с подвързани в телешка кожа, захабени от пипане книги, бяха пренесени на тавана на майка му — на Чарлз, — а наемателят на обработваемата земя живееше в къщата като иконом.

Защото мисис Харис също отпътува. Но без да уведоми предварително Джеферсън за намеренията си. В това имаше дори момент на съзаклятничество, понеже майката на Чарлз знаеше, както че тя заминава, тъй и къде отива, а щом майка му бе предизвестена, другите пет бяха също.

Предишния ден тя бе там, в дома, от който, според града, никога не бе искала да избяга, независимо какво съпругът й бе направил от него, независимо че къщата, където бе родена и живяла цял живот, с изключение на двуседмичното сватбено пътешествие до Ню Орлиънс, сега бе превърната в своеобразен мавзолей от електропроводници и водопроводи, от автоматични готварски печки и перални машини, от картини и мебели от синтетични материали.

А на следващия — изчезна: тя, двете деца, двамата негри, които, макар и прекарали четири години в провинцията, продължаваха да бъдат градски негри, и дори грамадната, блеснала кола, прилична на катафалка; заминаха за Европа — заради здравето на децата, както се каза, но никой не разбра кой го е казал, понеже не бе излязло нито от майка му — на Чарлз, — нито от някоя измежду другите пет, които единствени в целия Джеферсън и околията знаеха, че тя заминава, от друга страна — положително не бе казано от самата нея. Тъй или иначе тя отпътува, избяга от онова, което градът може би смяташе, че знае. Ала какво бе тръгнала да търси, ако изобщо търсеше нещо, този път даже вуйчо му, който винаги намираше какво да каже (и доста често съвсем на място) за неща, които не са му работа, не знаеше или, най-малкото не сподели.

Сега не само Джеферсън, ами цялата околия се съсредоточи в наблюдение — към съсловието на старите моми, както го наричаше вуйчо му, които следяха събитията от своите веранди и постоянно подклаждаха мълвата с догадки (вероятно и с надежди), се присъединиха и мъжете, и то не само мъже от града, които имаха да изминат едва шест мили, но и земеделци от другия край на околията.

Прииждаха на цели семейства, натоварени в очукани прашни автомобили и каруци, или поединично, яхнали коне и мулета, разпрегнати предната вечер от ралото, за да спрат край пътя и да наблюдават как тумби от непознати мъже, въоръжени с техника, достатъчна за строеж на шосе или водохранилище, подравняват и терасират старите ниви, използвани някога за доходен добив на зърно и памук, и как сетне ги засяват с трева за паша, която килограм струва по-скъпо от захарта.

Изминаваха миля след миля покрай белосаната дъсчена ограда, седнали в своите автомобили и каруци или яхнали конете и мулетата си, и оглеждаха дългите, нанизани една до друга конюшни, изградени от по-хубави материали в сравнение с вложените в къщите на повечето от тях, снабдени с електрическо осветление и светещи часовници, с течаща вода и кепенци за прозорците, каквито голяма част от техните домове не притежаваха; пристигаха неведнъж с мулетата си — неоседлани дори, просто със заметнати през хамута работни тегличи, та да не се влачат по земята, — да наблюдават как фургони наред стоварват прекрасни расови жребци, жребчета и кобили, чиито предшественици (както би могъл да се изрази вуйчо му — на Чарлз, — но не го стори, понеже през тази година като че бе престанал да говори много за каквото и да е) в течение на петдесет поколения са се дърпали назад при вида на хамут, както домакинята реагира, зърне ли косъм в съдината с масло.

Той (Харис) преустрои къщата. (Сега ежеседмично идваше дотук по въздуха, с аероплан; говореха, че това е съшият аероплан, който превозва специалното уиски от Мексиканския залив до Ню Орлиънс.) Новата къща заемаше такава площ, каквато старата щеше да обхване, ако четири сгради с нейните размери бяха свързани в едно. Предишната къща беше просто къща: на един етаж, с веранда отпред, където старият господар обичаше да седи на ръчно изработения стол, с уискито си и своя Катул, а когато падна в ръцете на Харис, заприлича на южняшки палат от игрален филм, само че близо пет пъти по-голям и десет — по-южняшки.

После той взе да води със себе си приятели от Ню Орлиънс — за събота и неделя, че и за по-дълго, вече не само по Коледа и през лятото, а поне четири-пет пъти годишно, сякаш парите течаха тъй обилно и гладко сега, че дори не бе потребно да стои там и да наглежда бизнеса. Понякога пращаше приятелите си, без сам той да идва. Назначил бе домакин, който живееше в къщата постоянно: това не бе предишният, първият наемател, а друг, дошъл от Ню Орлиънс, когото Харис наричаше „иконом“: някакъв шишкав италианец или грък с небрежно пъхнат в задния джоб пистолет и копринена риза без яка, но само до пристигането на гостите. Тогава се избръсваше, връзваше си фишу от алена коприна и обличаше сако, ако бе студено — за него в Джеферсън се говореше, че не оставял пистолета дори когато поднасял храна, макар че никой от града, нито от околията не бе се хранил някога там, за да види.

Та понякога Харис пращаше приятелите си при иконома, да ги приеме — мъже и жени с предизвикателна, загладена, заможна външност на неомъжени, дори и в случаите, когато някои от тях бяха женени навярно един за друг: непознатите чуждоземни профучаваха с грамадните си лъскави спортни автомобили през града и по пътя, който в този участък все още бе най-обикновен селски път (независимо какво бе съградил той в единия му край), където пилци и кучета лежаха в прахта на хлад, а прасета, телета и мулета кръстосваха навред: плясък и облак перушина, удар и изскимтяване или квичене (ако беше кон, муле, крава или, най-опасното от всички, шопар, имаше и изкривен калник или огъната броня), а колата дори не намаляваше ход и не след дълго икономът почна да държи окачена за вътрешната дръжка на входната врата брезентова торба, пълна с големи количества монети и банкноти, както и няколко непопълнени, но подписани чекове от Харис, тъй че щом фермерът, жена му или детето се изправеше пред входа и казваше „прасе“, „муле“ или „кокошка“, от иконома не се изискваше да направи и крачка, за да стигне торбата, да отброи пари или да попълни чек, след което плащаше на потърпевшия и той доволен си отиваше — защото за обитателите на около шестмилевата отсечка от пътя това бе се превърнало във вторичен източник на селскостопански доход, също като брането на къпини за продан и търговията с яйца.

В имението имаше и игрище за поло. Намираше се до пътя, до „шосето“ — мъжете от града, търговци, адвокати, помощник-шерифи, можеха да идат там и да наблюдават ездата, без дори да слизат от колите си. А също и мъжете от околността — фермери, изполичари, арендатори, земеделски работници, които обуваха краката си само когато газенето в кал е неизбежно и яздеха коне единствено за да се придвижат от едно място до друго не пеша, облечени със същите дрехи, които са сложили със ставането си от сън, те идваха, яхнали коне и мулета, разпрегнати току-що от плуга, за да застанат край оградата и да позяпат изящните коне, но преди всичко облеклото на мъжете и жените, които не можеха да скочат на седлото, ако не са обути в сияйни ботуши и специални панталони, и другите наоколо, също с галфове, ботуши и жокейски шапки, хем без да яздят.

А по-сетне идваха да наблюдават и нещо друго. Те бяха чували за поло и даже повярваха, че съществува, преди изобщо да са го видели. Ала другите, те не вярваха, дори като го гледаха с очите си, а попреди — подготовката за него: работници изрязаха цели метри от скъпите дъсчени белосани огради, също и от външните, пак не евтини телени огради, сетне в получените отвори поставиха ниски подвижни препятствия от клонки, прикрепени към летви, едва ли по-здрави от кибритени клечки, които не биха възпрели яко куче, камо ли теле или муле; на едно място пък се появи преграда, натъкмена и боядисана тъй, че да прилича на каменна стена (говореше се, че е направена от хартия, макар, естествено, околията да не повярва — хората не толкова не вярваха, че хартията може да се изкусури, та да изглежда така, колкото чисто и просто не вярваха на нищо в цялата тая работа; те знаеха, че това нещо не е камък, тъкмо защото приличаше на камък, и вече се бяха подготвили да бъдат излъгани относно неговата истинска материя), която, хваната от по един човек във всеки край, можеше да се вдигне и измести настрани, както две прислужници пренасят походен креват; а на друго място, в средата на едно сто и шейсетдекарово пасбище, голо и пусто като бейзболен терен, изникна парче жив плет, но без да бъде засаден в земята — донесоха го в дървен сандък, приличен на прасешко корито, а зад него имаше изкопана яма, която се пълнеше с вода, изпомпвана по галванизирана тръба чак от къщата, отдалечена на близо миля разстояние.

След като се случи на два-три пъти и вестта обиколи навред, половината мъже в околията се струпаха да гледат как две негърчета опъват книжни ленти между препятствията и сетне как мъжете (един от тях бе облечен в червено сако и имаше меден рог) и жените — всички с голфове и ботуши, — яхнали хилядадоларови коне, препускат по очертаната следа.

А на другата година се появи истинска глутница кучета, хубави, малко прекалено хубави, за да бъдат просто кучета, също както конете бяха малко прекалено хубави, за да бъдат просто коне; те бяха твърде чисти, твърде (някак) необикновени, живееха в устойчиви на атмосферни влияния отделения с течаща вода, където за тях се грижеха, подобно както за конете, нарочно определени човешки същества. Наместо предишните двама негри с продълговати торби за бране на памук, натъпкани с ивици нарязана хартия, тук имаше само един; яхнал муле, той влачеше по земята нещо, омотано в чувал от зебло и прикрепено към края на въже, достигаше с досадно старание всяко предно препятствие, сетне слизаше от мулето, връзваше го някъде, да му е подръка, и съвестно притегляше чувала до препятствието, прехвърляше го през средата му, после се качваше отново на седлото и повличаше чувала към следващото препятствие и така, додето заключи големия кръг при началната му точка в пасбището, най-близко до шосето оградата, където стояха вързани, изранени от товарене мулета и коне, както и неподвижните мъже в комбинезони — техните ездачи.

Щом стигнеше дотам, негърът опъваше поводите на мулето и спираше. Очите му бялваха за миг, при което един от зяпачите, който бе виждал чувала преди, следван от шест, десет или петнайсет души, които не бяха го виждали, прескачаше оградата, подминаваше мулето без дори да вдигне поглед към негъра, отиваше, взимаше чувала от земята и го държеше, докато един по един мъжете — шест, дванайсет или петнайсет на брой — се навеждаха и го душеха. Сетне той оставяше чувала и без никой да продума, безшумно всички се връщаха, прехвърляха се обратно през оградата и наново заклечаваха край нея — мъже, които по цели нощи можеха да клечат край тлеещ пън с кърчаг ечемично уиски и безпогрешно да познават имената на увлечените в гонитба кучета по тона и височината на гласовете им отекващи на цяла миля наоколо, наблюдавайки не само конете, които нямат нужда от плячка, за да се впуснат в бяг, но и неистовия вой на кучетата, преследващи не дори фантом, а химери; опрели лакти на белосаната ограда, неподвижни, саркастични и сдържани, те дъвчеха тютюн и плюеха.

Всяка Коледа и Нова година майка му — на Чарлз — и другите пет приятелки от моминство получаваха честитки. Картичките носеха клеймо от Рим, Лондон или Париж, от Виена или Кайро, ала не бяха купувани от тези градове. Те изобщо не бяха купени откъдето и да било през последните пет или десет години, защото бяха избрани, закупени и съхранени през едно по-спокойно време в сравнение с днешното, когато хората не винаги дори знаеха, че на родните им къщи липсва електричество и водопровод.

Дори излъчваха такъв аромат. Пощата вече се пренасяше не само с бързи параходи, но и с аероплани, и той, Чарлз, си представяше чувалите с писма, дошли от всички столици на света, облепени с марки предишния ден, доставени на адреса, прочетени и забравени, кажи-речи, на следващия, а сред тях — старовремските пощенски картички от доброто старо време, шепнещи едва доловимо за стари чувства и мисли, неуязвими за чуждите имена и езици, сякаш тя бе ги пренесла със себе си през океана, извадени от някое чекмедже в старата къща, която през тия пет-десет години вече не съществуваше.

А между честитките за рождените дни на майка му и другите пет приятелки идваха писма, които и след десет години бяха все същите — писма, неизменни по чувство, израз и неуверен правопис, написани с ръката на шестнайсетгодишно момиче, те не само продължаваха да говорят за минали домашни неща, но и бяха съчинени на стария, непроменен провинциален език, като че за десет години живот във великолепието на света тя не бе видяла нищо, което да не е донесла със себе си — не разказваше за непознати места, нито за посланици, милионери и царе в изгнание, а уведомяваше за здравето на децата и училището им, за семейства на хамали и келнери, които са били любезни или поне мили с нея и децата, също и за пощальона, който й носел писмата от дома; тя не винаги се сещаше да спомене, камо ли да изтъкне изисканите светски училища, посещавани от децата, сякаш не знаеше, че са изискани и светски. Тъй че мълчанието наистина не беше нещо ново — той неведнъж бе наблюдавал вуйчо си да седи неподвижно (дори и тогава), хванал някое от писмата, адресирани до майка му, непоправим и ерген, изправен за пръв път в живота си пред нещо, за което очевидно нямаше какво да каже, точно както седеше сега, десет години по-късно, пред шахматната дъска, пак занемял, във всеки случай пак смълчан.

Ала нито вуйчо му, нито кой да е друг би могъл да нарече порядъкът на Харис обърнат с главата надолу. И той, Харис, се придържаше към него, без да губи време, помислете: оженвате се за девойка, кажи го дете, два пъти по-малка от вас на възраст и за десет години удесеторявате зестрата, сетне една сутрин секретарят на вашия адвокат телефонира на съпругата ви в Европа, да съобщи, че вие току-що сте издъхнали на бюрото си.

Може би той наистина умря на бюрото си, може би бюрото дори се намираше в канцелария, както се подразбираше от съобщението. Защото човек може да бъде застрелян така незабелязано на бюро в канцелария, както и навсякъде другаде. И може би той действително току-що бе издъхнал на бюрото си, тъй като по това време сухият режим бе даже и юридически мъртъв, а той вече бе богат. Ковчегът повторно не бе отворен, след като адвокатът и десетина камериери с ярки дрехи и пистолети под мишницата го донесоха в дома му, за да бъде положен за еднодневно поклонение в неговия създаден преди десет години хол на родов барон и доколкото имаше камериери, във всяка стая на партерния етаж се помещаваше по един от тях, естествено, с пистолет, тъй че сега всеки желаещ в Джеферсън можеше да мине край ковчега, сред цветята около които се белееше едра картичка с надпис „$5500“, и да разгледа вътрешността на къщата, преди адвокатът и камериерите да отнесат покойника обратно в Ню Орлиънс, или ако не там, някъде другаде, за да го погребат.

Това стана през времето, когато започваше първата година от новата война в Европа или по-скоро втората фаза на предишната, в която бе участвал вуйчо му, и до три месеца семейството трябваше да се завърне у дома.

Прибраха се след по-малко от два. И той най-сетне ги видя, за пръв път, впрочем става дума само за момчето и момичето — мисис Харис не видя. Тогава не му трябваше да я види — беше слушал от майка си твърде много: знаеше как изглежда и сякаш не само я бе виждал вече, но и я познаваше не по-отскоро от майка си — слабата, тъмнокоса жена на трийсет и пет, все още с вид на момиче, тя в същност не изглеждаше доста по-възрастна от собствените си деца, навярно защото притежаваше силата или умението, каквото и да бе то, а може би дарбата, щастието, да прекара десет години сред хора, които пралеля му би нарекла коронованите глави на Европа, без дори да разбере, че е напускала околията Йокнапатофа; наистина не изглеждаше особено по-стара от децата си, просто бе по-хрисима, по-твърда, по-тиха или може би само по-мълчалива.

С изключение едва на няколко пъти той повече не видя никого от тях — същото се отнася и за всеки друг, известен нему. Момчето яздеше конете, но само там, в корала или на игрището за поло, и то явно не за удоволствие, а просто за да подбере най-добрите, понеже преди да изтече и месец, в един от по-малките корали бяха разпродадени на търг всички коне освен десетина.

Изглежда, той разбираше от коне, защото тези, които останаха, бяха хубави.

А хората, виждали го на седлото, казваха, че умее и да язди, макар и по някакъв чудноват, чуждестранен начин с високо вдигнати колене, който бе нов за Мисисипи или поне за Йокнапатофа, която — околията — скоро дочу, че, в сравнение с ездата, той е още по-добър в нещо друго, в нещо пак непознато — узна се, че е бил най-способният ученик на някакъв прочут италиански учител по фехтовка. Сестрата виждаха да се появява от време на време в града с един от автомобилите, обикаляше магазините, както правят всички момичета, сякаш могат при всеки търговец да намерят нещо желано или най-малкото — какво да купят, независимо колко дребно ще бъде, независимо дали са отрасли в Париж, Лондон и Виена или само в Джеферсън, Мотстаун и Холиноу, щата Мисисипи.

Но той, Чарлз, изобщо не видя мисис Харис тогава. Представяше си я как се движи из онази невероятна къща, която навярно бе познала единствено по топографското й разположение, ала не като призрак, защото — според него — в нея нямаше нищо призрачно. Тя бе твърде… твърде… и на края откри думата: жилава. Жилавост, да: тази твърдост, тази неуязвимост, тази кротка, мълчалива отстъпчивост, с която бе живяла десет години във великолепието на европейските столици, без дори да съзнава, че напълно се противопоставя на тяхното влияние; жена — просто хрисима, просто жилава: полъх, да речем, от стара чанта, сякаш едно от чекмеджетата в старото бюро или от старата къща упорито и непримиримо бе устояло на всички промени и превратности, не само неуязвимо, но дори несъзнаващо, че устоява на промените, настъпили в чудовищната парвенюшка гъба, и някой пътем бе дръпнал, открехнал чекмеджето — и тогава, внезапно и неочаквано, той прозря истинската схема, истинското положение на нещата: не тя бе призракът, а чудовищната къща на Харис: един дъх, един слаб полъх от чантата в онова разбъркано чекмедже и висотата на стените, величието и размахът на порталите тоз миг ставаха прозрачни и нематериални.

Ала той не можа да я види тогава. Защото два месеца по-късно те отново заминаха, за Южна Америка този път, тъй като Европа бе недостъпна. Тъй че в течение на още една година до майка му и другите пет приятелки пристигаха пощенски картички и писма, в които толкова се разказваше за чужди страни, колкото ако бяха изпратени от съседната околия — сега се говореше не само за децата, но и за дома: не за чудовището, създадено от Харис, а за предишната къща, сякаш, виждайки нейното място в пространството, тя си спомняше формата й, и отделена от нея във времето, тя (къщата) продължаваше да съществува непокътната, като че просто бе жадувала и чакала да настъпи този момент; освен това тя (мисис Харис), макар вече да наближаваше четирийсетте, изглежда, повече от всякога бе лишена от склонност към непознатото, към нови преживявания и чувства.

После се върнаха. Сега бяха четирима: аржентинският кавалерийски капитан бе с тях, тръгнал в търсене или преследване на нещо, но във всеки случай привлечен не от дъщерята очевидно, а от майката, и тъй порядъкът пак се обърна наопаки, понеже капитан Гуалдрес бе толкова по-възрастен от момичето, колкото баща й бе от своята невеста, ала поне в порядъка имаше последователност.

Една сутрин двамата с вуйчо му пресичаха площада, с мисъл (най-малкото, що се отнася до него) за всичко друго, но не и за това, когато той вдигна поглед и я видя. Излезе прав: тя изглеждаше точно така, както знаеше, че ще изглежда, и тогава, още преди да спрат дори, той го долови: мирисът от старата чанта — лавандула, тинтява и тям подобни, — който, ще помислите, би трябвало да е отлетял яко дим при първия допир с великолепието на света, но в следващия миг осъзнавате, че мирисът, ароматът, дъхът, полъхът е силното и трайното, а тъкмо великолепието е непостоянното и превратно, проблясва и изчезва.

— Това е Чарлз — представи го вуйчо му. — Момчето на Маги. Надявам се, че сте щастлива.

— Моля? — рече тя. Вуйчо му повтори:

— Надявам се, че сте много щастлива.

И тутакси той, Чарлз, вече знаеше, че нещо не е наред, даже преди тя да отвърне:

— Щастлива?

— Да — потвърди вуйчо му. — Нима не го виждам на лицето ви или не би трябвало?

И тогава той разбра какво не е така, както трябва: това бе вуйчо му. Изглежда, онази година, преди десетилетие, когато вуйчо му престана да говори, бе продължила твърде дълго. Защото с говоренето вероятно е също като с голфа или стрелбата с лък: човек не може да си позволи да пропусне и ден без упражнения, а изгуби ли цяла година, никога не ще възстанови удара си или точността на окото си.

Стоеше там и я наблюдаваше, докато тя гледаше към вуйчо му. После се изчерви. Той забеляза как червенината се надига, запълзява и покрива лицето й подобно сянката на облак, хвърляна при преминаването му на пътя на слънчевата светлина. Сетне дори прекоси и очите й, както сянката на облака, достигне ли вода, вече не е само сянка, а самият облак, отразен — но тя не отклони погледа си от вуйчо му. После някак рязко сведе глава и вуйчо му отстъпи встрани, да й стори път. След това той се обърна, блъсна се в него и двамата продължиха, извървяха сто крачки и повече, а той все имаше чувството, че още долавя уханието.

— Сър — обади се той.

— Какво, сър? — отвърна вуйчо му.

— Ти каза нещо.

— Така ли?

— Каза: „По-рядко е спокойствието.“

— Да се надяваме, че не съм — отговори вуйчо му. — Нямам пред вид спокойствието, а цитата. Но нека все пак допуснем, че съм го казал. Каква е ползата от Хайделберг и Кембридж, от Джеферсънската гимназия и училищата в Йокнапатофа, ако не обогатят човек с известна лекота на речта, която да бъде използвана при неговите безбройни обещания.

Нищо чудно да не беше прав. Може би вуйчо му все пак не беше загубил онази година, също като опитният играч на голф и стрелецът с лък, които, макар да са прекъснали тренировките си и дори на пръв поглед да пропускат удар след удар и изстрел след изстрел, в крайна сметка са способни да се възстановят, и то не само възникне ли необходимост, а чисто и просто, когато пожелаят. Защото още преди да доведе мисълта си докрай, вуйчо му заговори и продължи да крачи напред — сладкодумен, непринуден, жив, непоправимо бъбрив, непоправимо разхвърлян — човек, който винаги имаше да каже нещо необикновено вярно, при това неизменно — чудновато, за почти всичко, което наистина не го засяга:

— Не, ще оставим нещата така. Най-малкото, което можем да пожелаем на капитан Гуалдрес, чужденец в нашата среда, е спокойствието да не го спохожда по-рядко или изобщо да не бъде рядко.

По това време хората от цялата околия познаваха капитан Гуалдрес — от разкази, но мнозина от тях — дори от личен опит. После един ден той, Чарлз, също го видя. Капитан Гуалдрес пресичаше площада, яхнал един от конете на Харис, и вуйчо му (на Чарлз) определи какво е това — не кой е човекът, нито какъв е, а какво представляват те, човекът и конят, взети заедно: не кентавър, а еднорог. Изглеждаше силен, но не така отпуснато силен от прекалено много живот, каквито бяха слугите на Харис, в него се чувстваше твърдостта на метал, на хубава стомана или бронз, консервиран, почти хермафродит. Щом вуйчо му каза това, той, Чарлз, също успя да го види: митичният кон от старата поезия, със своя единствен рог, не от кост, а от някакъв метал, толкова чудноват, траен и странен, че и най-мъдрите не знаеха името му; някакъв метал, изкован от самия зародиш на човешките мечти и желания, също и от неговите страхове, а формулата бе загубена или навярно умишлено унищожена от самия Ковач; нещо далеч по-древно от стомана или бронз и по-силно от всичкото страдание, ужас и смърт, вложени в чистото злато или сребро. Ето затова вуйчо му каза — човекът изглежда част от коня, който язди, но той, човекът, живата част от живия кон, има свое качество: двойственото създание може и трябва да умре, и ще умре, но само конят ще остави кости, след време костите ще се превърнат в прах и ще изчезнат в земята, ала човекът ще остане непокътнат и неуязвим там, където двамата са паднали.

Човекът в случая беше като всеки човек. Говореше вдървен, спънат английски, невинаги ясен по смисъл, но го ползваше да разговаря с всеки, с когото и да е — скоро капитан Гуалдрес бе не само познат, а добре познат както в града, така и навред в околията. За месец-два като че успя да обходи всяко кътче в областта, докъдето може да се добере с кон; сигурно беше научил разни черни пътища, пътеки и вървища, които даже вуйчо му — на Чарлз — при ежегодните си предизборни обиколки из околията едва ли бе виждал.

Капитан Гуалдрес не само опозна околията, ами си създаде и приятели сред обитателите й. Не след дълго всякакви хора взеха да ходят в имението, да посетят не Харисови, а чужденеца — гости не на жената, собственик на имота, чието фамилно име им бе известно от рождението й, както и това на нейния баща и дядо, а на чужденеца, на странника, за когото допреди шест месеца те изобщо не бяха чували и даже още цяла година сигурно нямаше да им се удава да му разбират всичко; мъже с професии, практикувани на открито, и предимно ергени: земеделци, механици, един огняр на локомотив, един строителен инженер, двама младежи от пътната служба, един професионален търговец на коне и мулета, те ходеха там по негова покана, за да яздят конете, притежание на жената, в чийто дом сам той гостуваше и чийто любовник (цялата околия бе убедена, още преди да го зърне, че интересите или поне намеренията му са насочени към по-възрастната жена, към майката, у която бяха парите.

Защото той би могъл да се ожени за момичето, за дъщерята по всяко време, още в Южна Америка) вероятно вече бе станал, и чийто съпруг можеше да бъде веднага, щом пожелае: какъвто щеше да стане, когато изпита най-сетне потребност, понеже, след като бе не само чужденец, но и латинец, той водеше произхода си от безконечния род на ергена Дон Жуан и щеше да продължи да прелюбодейства дори не по собствено предпочитание, ами просто така, както леопардът се ражда петнист.

След време по негов адрес се каза, че ако мисис Харис беше кон вместо човек, той щеше да се ожени за нея незабавно, и то много отдавна. Защото скоро се разбра, че конете са неговата слабост, както алкохолът, наркотикът и комарът са за други. Околията научи, че нощем сам отива в конюшните, все едно дали има луна или няма, оседлава пет-шест коня и ги язди поред до зори; същото лято той направи писта за стипълчейз, в сравнение с която изградената от Харис подхождаше за детско надбягване: отрязъци дърво или метал бяха поставени не на нивото на оградите, а с близо половин метър по-високо, хем този път не бяха кибритени клечки, ами яки греди, годни да носят покрив, както нямаше картонена бутафория, ами си бе истинска жива скала, докарана чак от източната част на Тенеси и Вирджиния. Много народ се стичаше там сега, защото наистина имаше какво да се види: човекът и конят — как се претапят, сливат, превръщат се в едно същество, сетне превалят дори тази точка, това единение: не дръзки, а предпазливи, почти физически усещащи се в този миг, когато, макар и в своя взаимно допълващ се връх, съответен на апогея на абсолюта, те трябва насилствено да се разделят и отново да станат две тела, както пилотът на ракета превключва първа, втора, трета скорост и двамата машината се устремяват към своята пределна кулминация, при което металният снаряд гръмва и изчезва, като оставя „своята“ нежна, оголена плът все така да лети на пред от другата страна на звука.

Въпреки че в този случай (човекът и конят) беше обратното. Сякаш човекът знаеше, че е неуязвим неразрушим, и от тях двамата единствено конят може да се провали, и като че той бе очертал трасето и вдигнал препятствията просто за да провери къде конят в крайна сметка ще се препъне. А това, според каноните на онази земеделска и ездаческа земя бе съвсем правилно — имен но така трябваше да се язди; Рейф МакКалъм, един от постоянните зрители, който цял живот бе развъждал, отглеждал, обучавал и продавал коне и вероятно знаеше за тях повече от всеки друг в околията, потвърди същото: когато конят е в обора, отнасяй се към него все едно струва хиляда долара, ала щом го използваш за нещо необходимо или доставящо наслада и на двама ви, тогава се дръж с него така, сякаш за тия пари можеш да купиш десет такива коне.

Преди около три месеца нещо друго се случи, или най-малкото се начена, за което цялата околия би трябвало да е узнала или поне да си е съставила мнение по простата причина, че става дума за единствената страна от живота на капитан Гуалдрес в Мисисипи, която той се опита да запази, ако не в тайна, то във всеки случай за себе си.

Отнасяше се за кон, разбира се, щом капитан Гуалдрес бе замесен. В действителност околията дори знаеше конкретно за кой кон става въпрос: единственото животно — или одухотворено създание, добавим ли към него капитан Гуалдрес — сред онези обширни, оградени декари обработваема земя, което не принадлежеше на семейство Харис.

Защото този кон бе лична собственост на капитан Гуалдрес. Купил го бе по свой избор и със свои пари, или с пари, които ползваше за свои, а самият факт, че бе закупил кон със средства — според убеждението на околията, — притежание на любовницата му, представляваше един от сполучливите ходове, ако не и най-сполучливият, които капитан Гуалдрес успя да направи и въобще би могъл да направи в северноамерикански дух. Ако беше употребил парите на мисис Харис да си спечели момиче, което, след като той бе по-млад от нея, хората непрестанно очакваха рано или късно да се случи, отвращението и презрението на околията към него щяха да бъдат надминати само от презрението към мисис Харис и срама от нея. Ала сега, като използва благопристойно нейните пари за покупка на кон, околията предварително го оправда от пръв поглед — той бе спечелил своеобразно мъжко достойнство посредством почтеност в прелюбодеянието и вярност и целомъдрие в сводничеството, на което продължи да се радва в продължение на горе-долу месец и половина, след като ходи чак до Сент Луис, купи коня и се върна, натоварил го в камиона.

Беше млада кобилка — с баща някакъв прочут състезателен кон, внесен от чужбина, — която постепенно ослепяваше вследствие на нараняване, купена естествено — както смяташе околията — за разплод (което бе доказателство за хората, че тъй или инак капитан Гуалдрес намира пребиваването си в Северен Мисисипи за достатъчно важно, та да си позволи покупка поне с едногодишна стойност), понеже очевидно никой не би могъл да използва за друго една кобила, колкото и да е расова, която до дванайсет месеца щеше да бъде напълно сляпа. В което околията продължи да вярва през следващите шест седмици, дори след като откри, че той прави нещо с кобилата, а не чака просто природата да вземе своя дан, узнаха това — не какво прави с кон, а че прави нещо с него — все поради същата причина: за пръв път капитан Гуалдрес полагаше старание да прикрие едно от своите занимания с коне.

Понеже този път нямаше наблюдатели, нямаше зрители не само защото онова, което капитан Гуалдрес вършеше с кобилата, ставаше нощем и обичайно в късен час, но и защото сам той молеше хората да не идват да гледат, молеше ги с онази латинска страст за благоприличие и вежливост, станали инстинктивни от съприкосновенията му с представители на неговата лесно възпламенима раса, която прозираше даже и в словесната оскъдица:

— Излишно е да идвате да гледате, защото, честна дума, засега няма какво да се види.

Послушаха го. Отстъпиха може би не заради латинската му честна дума, но отстъпиха. Навярно нямаше какво да се види наистина, тъй като там не можеше да става нещо кой знае какво, за което си струваше да се бие целият този път, защото само случайно минувачи, съседи, поели за дома, се озоваваха край имението в сред нощния покой и в един от коралите зад конюшните, недалеч от пътя, долавяха да се носи тропот от копита — препускаше самичък кон, отначало в тръс, сетне в лек галон и на края за кратко в кариер, след което звукът внезапно прекъсваше и абсолютна тишина се възцаряваше за няколко секунди, колкото слушащият да смогне да преброи до две, най-много до три, после бягът се възобновяваше направо в кариер, който вече отслабваше наново до галон и тръс, сякаш капитан Гуалдрес изскубваше, изтръгваше, приковаваше в една крачка животното от пълен ход в пълна неподвижност, задържаше го така за миг-два или три и отново буквално го хвърляше във вихрен бяг, като го обучаваше в нещо, никому неизвестно, освен ако не бе прав остроумният бръснар, който смяташе, че щом конят скоро ще ослепее, стопанинът му сега сигурно го дресира как да се пази от автомобилите, тръгне ли за града да си получава пенсията.

— А може пък да го учи да скача — казваше бръснарят — спретнат, зализан човек с отегчено, преситено лице, с цвят като корем на риба, когото слънце огряваше поне веднъж дневно, понеже по пладне той обикновено пресичаше улицата, за да отиде от бръснарницата в денонощната гостилница, да обядва, и който едва ли бе яхал някога кон освен в беззащитното си детство, преди да добие способност да се самоотбранява.

— Нощем?! — учудваше се клиентът. — По тъмно?!

— Щом конят е почти сляп, как ще разбере, че е тъмно? — отвръщаше бръснарят.

— Но защо ще скача с кон посред нощ? — продължаваше клиентът.

— Защо ще скача с кон ли? — казваше бръснарят, като потапяше четката в легенчето с пяна. — А може би защо не с нещо друго?

И това беше всичко. Безсмислено. Ако околията изобщо имаше някакво мнение за капитан Гуалдрес, то за нея той беше здравомислещ. Което — здравомислието или най-малкото практичността — се потвърждаваше от самото действие, помрачило неговия образ в очите на хората през последвалия друг етап в отношението на околията към него. Защото те вече знаеха отговора — за сляпата кобила и нощта. Той, несравнимият ездач, използваше коня не като кон, а като прикритие — той, безнравственият похитител на застаряващи вдовици, разкри целостта на своята безнравственост.

Не етика — нравственост. Изобщо не бяха си правили илюзии за неговата — чуждоземска и латинска — етика, тъй че още предварително бяха приели липсата й, преди той да ги застави, преди да загатне дори. Ала те му бяха пришили, вложили нравственост — условен знак, който сега той бе потвърдил, че също не притежава, и те никога нямаше да му простят това.

Ставаше дума за жена, друга жена; най-сетне хората бяха принудени да приемат онова, което — сега осъзнаха — винаги бяха очаквали от един чужденец и латинец: разбраха най-после защо е този кон, сляп кон, проумяха тропота на неговите копита и причината за препускането му късно среднощ, била доскоро загадка за всички във всеки случай не заинтересувала никого дотолкова, че да я научи. Това беше троянски кон, издирен чак в Сент Луис от чужденеца, който още едва говореше английски, и купен с лично негови пари — единственото животно, отговарящо на изискването: сляпо, благодарение на което да се обоснове приемливо за нощните отсъствия — кон, вече обучен или впоследствие дресиран от него по даден сигнал — може би някакъв, произвеждан с електричество звук, задействан от часовников механизъм на всеки десет-петнайсет минути (по това време въображението на околията се въздигна до висоти, каквито даже търговците на коне не успяват да достигнат, камо ли обикновените дресьори) — да се впуска в стремителен галоп, докато той се върне от срещата, изключи сигналното устройство и прибере коня, като го възнагради със захар или овес.

Жената трябваше да е млада, разбира се, ако не бе вероятно и момиче; сигурно беше момиче, тъй като у него се усещаше някаква сурова, коравосърдечна, прозаична мъжественост, облечена в латинския церемониал и подобаваща му, както бялата папионка и фракът отиват на младия мъж и му стоят добре без видими усилия от негова страна. Ала това нямаше значение. В същност само сластолюбивите се питаха коя може да е жената. За другите, останалите, мнозинството, новата жертва не бе по-важна от мисис Харис. Те не обърнаха строгия лик на порицанието към тъй наречения съблазнител, а просто към поредния самец от леса, тръгнал да броди из равнината, сякаш родните, домашни запаси не му стигат. Когато се сещаха за мисис Харис, те се чувстваха на равна нога с нейните милиони, че дори и над тях. Мислеха си: не „горката жена“, а „горката глупачка“.

Известно време, през първите месеци от онази година, след като всички заедно пристигнаха от Южна Америка, момчето редовно излизаше да язди с капитан Гуалдрес. А той, Чарлз, вече знаеше, че момчето е добър ездач, както показваше всеки път — стига да го погледате как се стреми да следва капитан Гуалдрес по трасето за стипълчейз, та да разбере какво значи истинска езда. И той, Чарлз, смяташе, че при наличието на гост с испанска кръв в дома момчето има сигурно с кого да се фехтува. Ала дали действително провеждаха двубой или не, така и не се разбра и не след дълго момчето дори престана да язди с госта или любовника на майка си, със своя предполагаем втори баща или все едно какво, тъй че сега, ако изобщо се удаваше на града да го види, това ставаше в случаите, когато пресичаше площада с мощната си спортна кола, с вдигнат гюрук и пълна задна седалка с багаж, или поел нанякъде, или на път обратно към дома. Подир тия шест месеца, след като видя момчето достатъчно отблизо, за да го погледне в очите, той щеше да помисли: „Даже да има всичко на всичко два коня в целия свят и той да ги притежава и двата, би трябвало да ми се язди ужасно, та да изляза на езда с него, пък ако ще да се казвам и капитан Гуалдрес.“