Мишел Турние
Петкан или чистилището на Пасифика (12)

Глава единадесета

Петкан береше цвят от мирта за благовонна вода, когато съзря някаква бяла точка на хоризонта откъм изток. Той на часа заподскача от клон на клон, спусна се на земята и хукна презглава да предупреди Робинзон, който тъкмо привършваше с бръсненето. Робинзон с нищо не показа дали новината го е развълнувала.

— Ще имаме посещение — отвърна той сдържано, — значи на всяка цена трябва да довърша тоалета си.

Петкан не можеше да си намери място от възбуда и се изкатери на върха на каменното стълпотворение. Със себе си бе взел далекогледа и го насочи към кораба, който вече се очертаваше съвсем ясно. Това беше стройна марселна шхуна. Издула всичките си ветрила, тя се носеше с дванайсет-тринайсет възела под напора на силния югоизточен вятър, който я тласкаше право към мочурливия бряг на Сперанца. Петкан побърза да извести тези подробности на Робинзон, който се бе заел да сложи в ред златистата си грива с помощта на огромен костен гребен. Сетне отново се върна на своя наблюдателен пост. Капитанът по всяка вероятност си бе дал сметка, че не може да се слезе на брега от тази страна на острова, защото корабът вече сменяше халса. Гикът помете палубата и потегли на десен халс. Сетне корабът легна на дрейф и се понесе бавно покрай брега.

Петкан дойде да предупреди Робинзон, че гостът се е изравнил с дюните на източното крайбрежие и най-вероятно щеше да хвърли котва в Залива на Спасението. Най-важно от всичко бе да се определи неговата националност. Робинзон последва Петкан до крайните дипли на гората, обточваща плажната ивица, и насочи далекогледа към кораба, който лавира и спря срещу вятъра, на два кабелта от брега. Съвсем скоро се разнесе звънкото дрънчене на котвената верига, която се изнизване в клюза.

Робинзон не познаваше този тип плавателни съдове, който навярно бе скорошен, но разпозна своите съотечественици по флага „Юниън Джек“, издигнат на гафела на бизана. Тогава той направи няколко крачки по крайбрежната ивица, както подобава на един владетел, който излиза да посрещне странниците, стъпващи на негова земя. В далечината натоварена с хора лодка увисна на балките си, след това цопна във водата сред фонтан от пръски с багрите на небесната дъга. После греблата удариха по водната повърхност.

Внезапно Робинзон си даде сметка за необикновената важност на няколкото мига, които оставаха, преди носовият да придърпа лодката към скалите със своята канджа. Подобно на смъртник, преди да издъхне, пред неговия поглед се изниза целият му живот на острова: „Избавление“, тинята, трескавото благоустрояване на Сперанца, пещерата, котловината, появата на Петкан, експлозията и най-вече — онова необгледно пространство от време, неносещо печата на никакви ограничения, където в безметежно щастие се бе извършило неговото слънчево преображение.

В лодката бяха струпани бурета, предназначени да подновят корабните запаси от прясна вода, а на кърмата стоеше изправен, със сламена шапка, прихлупена над черната брада, един въоръжен мъж с ботуши, който очевидно бе капитанът. Нему бе отредено да бъде първият представител на човешкия род, който щеше да оплете Робинзон в мрежа от думи и жестове и щеше да го направи отново частица от огромната система. А цялата търпеливо градена и устройвана от самотника вселена щеше да бъде подложена на опасно изпитание в мига, щом десницата му докоснеше ръката на пълномощника на човечеството.

Разнесе се стържене и лодката вирна вълнореза си, преди да се закове неподвижно. Хората наскачаха сред прибоя на вълните и се заеха да я изтеглят далеч от прилива. Черната брада протегна ръка на Робинзон.

— Уилям Хънтър от Блекпул, капитан на шхуната „Бяла птица“.

— Кой ден сме? — попита Робинзон.

Изненадан от въпроса, капитанът се извърна към човека след него, който навярно беше помощникът му.

— Кой ден сме, Джоузеф?

— 19 декември 1787 година, сряда, сър — отвърна той.

— 19 декември 1787 година, сряда — повтори капитанът, обръщайки се към Робинзон.

Мозъкът на Робинзон заработи усилено. Корабокрушението на „Виржиния“ се бе случило на 30 септември 1759 година. Точно преди двадесет и осем години, два месеца и деветнайсет дни. Колкото и многобройни да бяха преживените събития и каквато и дълбока промяна да се бе извършила с него, откак живееше на острова, този срок се стори невероятен на Робинзон. И все пак той не се осмели да се обърне към помощника за потвърждение на датата, която за него упорито продължаваше да принадлежи на едно още твърде далечно бъдеще. Той дори реши да скрие от новодошлите датата на корабокрушението на „Виржиния“, подтикван от някакъв необясним свян, от страх да не изглежда в техните очи като самозванец или рядък екземпляр.

— Изхвърлен бях на този бряг при пътуването си на борда на гальотата „Виржиния“ под командуването на Петер ван Дейсел от Флютинг. Само аз оцелях от това корабокрушение. Сътресението за жалост е изтрило доста спомени от паметта ми и затова така и не успях да си припомня датата на злощастното събитие.

— Не съм чувал да се говори за такъв кораб в никое пристанище, а още по-малко за неговото изчезване — отбеляза Хънтър, — но истина е, че войната с Америка разстрои цялото мореплаване.

Робинзон не знаеше за каква война става въпрос, ала разбра, че трябва да бъде крайно сдържан, ако иска да запази в тайна своето невежество за хода на събитията.

Разбира се, Петкан помагаше на хората да разтоварят буретата и се запъти заедно с тях към най-близкия водоизточник. Робинзон бе поразен от това колко бързо и лесно се бе сближил с тези непознати, докато сам той се чувствуваше толкова отчужден от капитан Хънтър. Всъщност, ако Петкан се суетеше край моряците, то той явно го правеше с надежда час по-скоро да го качат на „Бяла птица“. Самият той трябваше да си признае, че гори от желание да посети този изящен, необикновено грациозен, създаден да лети по вълните ветроход. В същото време тези хора и светът, който носеха със себе си, му причиняваха непоносимо страдание, което се стремеше с все сила да надмогне. Не бе загинал. Бе запазил разсъдъка си в течение на дългите години, прекарани в самота. Бе се домогнал до някакво равновесие — или низ от устойчиви равновесия, — където двамата със Сперанца, после Сперанца, Петкан и той образуваха едно жизнеспособно и дори извънредно сполучливо съзвездие. Той бе страдал, бе преживял убийствени кризи, отсега нататък се чувствуваше способен рамо до рамо с Петкан да хвърли предизвикателство към времето и подобно онези метеори, запратени в пространството без никакво съпротивление, да следва вечно своята траектория, без да познае някога ни спад, ни напрежение, ни униние. И все пак сблъсъкът с други хора продължаваше да бъде върховно изпитание, което можеше да даде тласък за нов напредък. Кой знае дали, завръщайки се в Англия, Робинзон нямаше да съумее не само да съхрани слънчевото блаженство, до което се бе домогнал, но и да го превърне в по-висша сила сред човешкото обкръжение? Тъй Заратустра, калявал дълго духа си под слънцето на пустинята, отново се гмурнал във водовъртежа на людската гмеж, за да раздава мъдрост.

Междувременно разговорът с Хънтър вървеше трудно и всеки миг имаше опасност да премине в тягостно мълчание. Робинзон се бе нагърбил да го запознае с дивечовите и зеленчукови ресурси на Сперанца, като мокрец и лапад, които бяха в състояние да предотвратят скорбута. Моряците вече се катереха по люспестите стволове и сваляха с един замах на сабята палмовите върхари, а наоколо се носеше смехът на онези, които преследваха бягащите кози. Робинзон не без гордост си мислеше какви ли страдания щеше да му причини навремето, когато поддържаше острова като градина, картината на извършваното над него насилие от страна на тази жестока и алчна шайка. Защото ако гледката на развилнелите се грубияни поглъщаше цялото му внимание, то в нея нито ненужно осакатените дървета, нито произволно изкланите животни го поразяваха най-силно, а поведението на тези хора — подобните нему — и близки, и тъй чужди. На мястото, където допреди се издигаше Главното ковчежничество на Сперанца, висока трева се огъваше под напора на вятъра с нежен шумол. Някакъв моряк намери там една след друга две златни монети. Той на часа привлече своите другари с крясъците си и след разгорещени спорове бе взето решение да опожарят цялата ливада, за да се улесни търсенето. В съзнанието на Робинзон едва-едва просветна мисълта, че това злато в крайна сметка е негово и че животните щяха да бъдат лишени от единственото място за паша на острова, което не се превръщаше в мочурище през дъждовния сезон. Сбиванията, които неизбежно съпровождаха всяка нова находка, го поглъщаха изцяло и той твърде разсеяно се вслушваше в речта на капитана, който му разказваше как бе потопил транспорт с френски войски, изпратен в подкрепа на американските бунтовници. От своя страна помощникът се стараеше да го посвети в тъй плодоносната същност на търговията с африкански роби, разменяни срещу памук, захар, кафе и индиго, все стоки, представляващи идеален товар за връщане, който много доходно се стапяше на минаване през европейските пристанища. Никой от тези погълнати от лични грижи и тревоги човек не се сещаше да разпитва за преживените от него премеждия от корабокрушението насам. Дори присъствието на Петкан като че ли за тях бе напълно в реда на нещата. И Робинзон знаеше, че някога по нищо не се е различавал от тях, тласкан от същите двигатели — алчност, надменност, жестокост, — че все още значителна част от него го свързваше с тях. Ала в същото време ги наблюдаваше с любопитното безучастие на учен естественик, сведен над колония от насекоми — пчели или мравки, или пък онези подозрителни струпвания на мокрици, които се разкриват при повдигането на някой камък.

Всеки от тези люде представляваше един предполагаем свят — доста цялостен, със свои собствени стойности, с полюси на привличане и отблъскване, с център на тежестта. Колкото и различни да бяха един от друг, предположенията понастоящем се сближаваха от известна представа за Сперанца (но така бегла и повърхностна!), която ги свързваше помежду им, а в някакво ъгълче бяха забутани някой си корабокрушенец на име Робинзон и неговият слуга метис. Ала каквото и централно място да заемаше тази представа у всекиго от тях, тя бе белязана със знака на преходността, на мимолетността, на обречеността тутакси отново да потъне в небитието, откъдето я бе изтръгнало непредвиденото отклонение на „Бяла птица“. И всеки от тези предполагаеми светове доверчиво разкриваше своята същност. Това представляваше той, другият: нещо от сферата на предполагаемото, което упорствува на всяка цена да мине за реалност. И колкото и да беше жестоко, егоистично и безнравствено да отхвърли подобен иск, точно това винаги бе втълпявано на Робинзон от цялостното формиране на личността му, ала той го бе позабравил през тези години на самота и сега се питаше дали някога щеше да съумее да си възвърне изгубения навик. Впрочем той смесваше стремежа към съществувание на предполагаемите светове с представата, съдържаща се у всеки от тях, за една обречена на изчезване Сперанца и на него му се струваше, че дарявайки тези хора с достойнството, към което се стремяха, в същото време осъждаше Сперанца на смърт.

Лодката веднъж вече бе ходила на „Бяла птица“, за да остави на борда целия товар плодове, зеленчуци и дивеч, сред които се мятаха спънати ярета, и хората очакваха разпорежданията на капитана, преди да извършат повторен курс.

— Ще ми направите голяма чест, ако споделите трапезата ми — каза той на Робинзон и без да дочака отговора му, заповяда да се натовари прясната вода и сетне да се завърнат, за да го отведат на борда заедно с неговия гост. След това, изоставяйки своята сдържаност, която бе съблюдавал от стъпването си на острова до сега, той заговори не без горчивина за своя живот от четири години насам.

Като начинаещ офицер от Кралския военен флот, той се впуснал във Войната за независимост, влагайки цялата жар на младостта си. Участвувал в екипажите от флотилията на адмирал Хау и се отличил по време на битката за Бруклин и при превземането на Ню Йорк. Обратът, който последвал тази победоносна кампания, го сварил съвършено неподготвен.

— Възпитават младите офицери да предвкусват сладостта на неизбежните победи — рече той. — По-добре щеше да е да им втълпяват убеждението, че първо ще бъдат победени, и да ги посветят в безкрайно трудното изкуство да се изправиш на нозе и отново да подхванеш борбата с удвоена и утроена жар. Да отстъпиш, да върнеш бегълците, да поправиш в открито море корабното стъкмяване, полуунищожено от вражеската артилерия, и да се завърнеш в боя — ето кое е най-трудно и кое се смята за позор, та не се подготвят за него нашите офицери! И все пак историята твърдо ни учи, че най-големите победи се коренят в преодолените поражения, а всеки коняр добре знае, че първенецът в кушията неизбежно се оставя да бъде изпреварен в последния момент.

Пораженията при Доменика и при Сейнт Лусия, сетне и отстъплението при Тобейгоу изненадали Хънтър и му вдъхнали непреодолима омраза към французите. Капитулацията при Саратога, после при Йорктаун, подготвящи подлото изоставяне от страна на метрополията на най-прекрасния бисер върху английската корона, сломили пламенното чувство за чест, което до оня миг било двигателят на живота му. Малко след Версайския договор, който узаконявал позорното отстъпление на Англия, той свалил униформата на Корпуса на кралските офицери и се насочил към търговския флот.

Ала бил премного моряк по призвание, за да привикне с ограниченията в тоя занаят, който смятал достоен за свободни хора. Да прикриваш пред корабопритежателите презрението си към тези алчни и страхливи обитатели на сушата, да се пазариш за навлото, да подписваш коносаменти, да изготвяш фактури, да търпиш митническите проверки, да вложиш целия си живот в чували, денкове, бъчви — всичко това не било по силите му. На това отгоре се бил заклел кракът му да не стъпва на английска земя и също тъй ненавиждал Съединените щати и Франция. Почти бил загубил всякаква надежда, когато му се усмихнало щастието, единственото щастие, което съдбата някога му била отреждала, както изрично подчерта той, та му поверили командуването на тая „Бяла птица“, предопределена от ограничените си по размери трюмове и от забележителните си ветроходни качества за пренасяне на леки товари — чай, подправки, благородни метали, скъпоценни камъни или опиум, — все стоки, чието пласиране между впрочем бе свързано с рискове и забулено в тайнственост, подхождащи чудесно на авантюристичната му и романтична природа. Безспорно търговията с роби или корсарството щяха да подхождат още по-добре на положението му, ала военното му възпитание бе вкоренило у него някакво инстинктивно отвращение към подобни дейности със съмнителна стойност.

* * *

Когато Робинзон скочи на палубата на „Бяла птица“, там го посрещна един сияещ Петкан, когото лодката бе докарала още при предишния курс. Арауканът вече се ползваше с покровителството на екипажа и на пръв поглед познаваше кораба, сякаш се бе родил на него. Робинзон от собствени наблюдения знаеше, че диваците се възхищават единствено от плодовете на човешкия труд, които, така да се каже, отговарят на тяхното равнище, като ножове, облекло, в краен случай някоя пирога. Но извън този кръг предмети всичко им убягва и те престават да се възхищават, считайки очевидно, че един замък или кораб — това са творения на природата, необикновени като пещера или айсберг — ни повече, ни по-малко. Съвсем друго бе положението с Петкан и Робинзон първоначално счете за резултат от собственото си влияние незабавно проявеното безпогрешно чувство за ориентация от негова страна на борда на кораба. После го зърна да се устремява нагоре по въжетата, да се изкатерва на марса и да поема оттам по въжените стъпенки, увиснал на петдесет фута над вълните с гръмогласен щастлив смях. Тогава си припомни въздушните принадлежности, с които полека-лека се бе обградил Петкан — стрелата, хвърчилото, еоловата арфа — и разбра, че един огромен, изящен и добре стъкмен ветроход като този представляваше победоносен завършек и нещо като апотеоз на битката за покоряване на въздуха. Това малко го натъжи, още повече, че усещаше да се надига у него някаква съпротива срещу света, където искаха да го въвлекат, струваше му се пряко неговата собствена воля.

Неприятното чувство се изостри, щом забеляза, привързано в подножието на фокмачтата, някакво невзрачно, полуголо и свито на кълбо човешко същество. Това беше дете на около дванадесет години, слабичко като вейка. Не се виждаше лицето му, но косите образуваха червена и внушителна грамада, от която изглеждаха още по-хилави кльощавите му раменца, щръкналите му като ангелски крилца лопатки, гърбът, обточен от горе до долу с лунички и набразден от кървави дири. Робинзон забави ход при вида му.

— Това е Яан, нашият юнга — обясни капитанът. После се обърна към помощника. — Какво е сторил пак?

Някакво кръгло червендалесто лице под нахлупеното боне на корабен готвач тозчас изскочи от люка на камбуза като дявол от кутийка.

— Нищо не става от него! Тази сутрин ми развали пилешкия пастет, защото от невнимание го насолил три пъти подред. Получи си заслужено дванайсет камшика. И още ще има, ако не се поправи.

И главата изчезна тъй ненадейно, както се бе появила.

— Отвържи го — заповяда капитанът на помощника си — ще ни трябва в трапезарията.

Робинзон обядва с капитана и помощник-капитана. Той не чу повече нищо за Петкан, който навярно пируваше с екипажа. Не му се наложи да полага усилия, за да поддържа разговора. Неговите домакини сякаш окончателно бяха решили, че трябваше да узнае всичко за тях и изобщо нямаше какво да разказва за себе си и Петкан, а той бе предоволен от подобно споразумение, което му предоставяше пълна свобода да наблюдава и размишлява. Впрочем истина бе, че в известен смисъл му предстоеше много неща да узнае, или по-точно — да осъзнае, да преглътне, ала това, което чуваше, бе толкова тежко и мъчносмилаемо, колкото и редуващите се блюда с печено и яхния, и имаше известна опасност да не би придобитият рефлекс за отрицание да го тласне внезапно да избълва наведнъж и света, и нравите, които преоткриваше малко по малко.

Ала онова, което го отблъскваше главно и преди всичко, съвсем не бяха толкова жестокостта, омразата и хищничеството, които тези цивилизовани и достопочтени люде излагаха на показ с добряшко спокойствие. Много лесно можеше да си представи, че съществуват — а и безспорно бе възможно да се открият — други хора, които за сметка на тия тук щяха да са благи, доброжелателни и щедри. За Робинзон злото имаше много по-дълбоки корени. Той го разобличаваше вътре в себе си чрез неотвратимата относителност на целите, които всички преследваха трескаво. Понеже те до един се стремяха към тази именно придобивка, това богатство или удовлетворение, но защо в крайна сметка им бяха точно тази придобивка, точно това богатство или удовлетворение? Естествено, никой не би могъл да каже. И Робинзон непрестанно си представяше диалога, който неизбежно щеше да го противопостави на някого от тези хора, например на капитана. „Защо живееш?“, щеше да го запита той. Хънтър, разбира се, нямаше да съумее да отговори и при това положение единственият му изход щеше да бъде да върне въпроса на Самотника. Тогава Робинзон щеше да му посочи с лявата си ръка земята на Сперанца, вдигайки дясната нагоре към слънцето. Смаян за миг, капитанът след това неминуемо щеше да избухне в смях, в оня смях на безумието пред лицето на мъдростта, защото как би могъл да предположи той, че Върховното светило може да бъде друго нещо, освен огромен пламък, че у него има душа и че то притежава способност да вселява вечността във всички, които знаят да му се отдават.

На трапезата прислужваше юнгата Яан, който почти не се виждаше иззад огромната си бяла престилка. Дребното му изпито личице, изпъстрено с лунички, се стапяше още повече под грамадата на непокорните му коси и Робинзон напразно търсеше да срещне погледа на неговите очи, тъй светли, сякаш светлината прозираше през главата му. Той също не обръщаше капка внимание на корабокрушенеца, изцяло погълнат от паническия си страх да не допусне някой гаф. След няколко кратки изречения, където се долавяше сдържана страст, капитанът неизменно потъваше в едно някак си враждебно или презрително мълчание и в съзнанието на Робинзон изникваше представата за обсаден отвсякъде човек, който дълго време е понасял безропотно вражеските терзания, но най-сетне се е решил да излезе навън и веднага тичешком се завръща в своята крепост, след като е нанесъл жестоки поражения. Неговите паузи бяха запълвани от бъбренето на помощника му Джоузеф, изцяло погълнат от материалната действителност и от техническия напредък в корабоплаването, който явно питаеше по отношение на своя главнокомандуващ възхищение, подсилвано от най-пълно неразбиране. След гощавката тъкмо той замъкна Робинзон на капитанския мостик, докато капитанът се оттегли в кабината си. Искаше да изтъкне пред Робинзон достойнствата на един съвсем скоро въведен в мореплаването уред — секстантът, — с чиято помощ посредством двойноотражателна система можеше да се измери височината на слънцето над хоризонта с несравнимо по-голяма точност, отколкото даваше традиционната четвъртина от деветдесет. Докато следеше с интерес ентусиазираните демонстрации на Джоузеф и доволен въртеше в ръце красивия предмет, изработен от мед, акажу и слонова кост, изваден от ковчежето на помощника, Робинзон се дивеше на остротата на ума у този иначе тъй ограничен човек. Той си даваше сметка, че интелигентността и глупостта могат да съжителствуват в една и съща глава, без ни най-малко да си въздействуват една на друга, както водата и зехтинът се наслагват, без да се смесват. Докато говореше за ъгломери, нониуси и отражатели, Джоузеф блестеше с качествата на ума си. И все пак точно той миг преди това обясняваше с безброй намигания по посока на Яан, че детето нямало право да се оплаква, задето го възпитавали с камшика, след като майка му била моряшка никаквица.

* * *

Слънцето клонеше на заник. Настана часът, когато Робинзон бе свикнал да се излага на неговите лъчи, за да се зареди с топлинна енергия, преди да се издължат сенките и морският вятър да накара евкалиптите край плажа да зашушукат помежду си. По покана на Джоузеф той се изтегна на кърмовата надстройка под тънкия сенник и дълго гледа как върхът на мачтата изписва невидими знаци в синьото небе, където се бе залутал тъничък и прозрачен порцеланов лунен сърп. Извръщайки леко глава, той съзираше Сперанца — ивица златист пясък наравно с вълните, море от зеленина и каменно стълпотворение. Тъкмо тогава осъзна той, че у него зрееше непреклонно решение да не заминава с „Бяла птица“, а да остане заедно с Петкан на острова. Най-много от всичко от хората на тоя кораб го разделяше и го тласкаше към подобно решение паническият страх и стремежът да избяга от смазващия и унищожителен метежен дъх на времето, който се излъчваше от тях и сред който живееха те. 19 декември 1787 година. Двадесет и осем години, два месеца и деветнайсет дни. Тези неоспорими данни не преставаха да го изпълват с недоумение. Значи, ако не бе претърпял корабокрушение върху рифовете на Сперанца, той щеше да бъде почти петдесетгодишен. Косите му щяха да се сивеят, а ставите му щяха да пукат. Децата му щяха да бъдат по-възрастни от самия него, когато ги напусна, а можеше да бъде и дядо. Защото нищо подобно не се бе случило. Сперанца се издигаше на около четиристотин метра от просмукания с миазми кораб като сияйно отрицание на цялото това зловещо падение. Всъщност днес той беше по-млад от благочестивия и стиснат младеж, който се бе качил на борда на „Виржиния“. Защото неговата младост не беше биологична, обречена на разложение и носеща в себе си някакъв необясним порив към пълен упадък. Младостта му бе от материя неорганична, божествена, слънчева. Всяка сутрин за него бе едно ново начало, първоначалото на всемирната история. Под лъчите на бога слънце Сперанца тръпнеше във вечно настояще, без минало и бъдеще. Нима щеше да се откъсне от този миг вечност, който се крепеше върху острието на едно абсолютно съвършенство, за да пропадне в някакъв свят на тление, пепел и разруха!

Когато обяви решението си да остане на острова, единствен Джоузеф даде израз на своята изненада. Хънтър само се усмихна хладно. Може би в края на краищата бе твърде доволен, че няма да му се наложи да качи двама допълнителни пътници на борда на един, общо взето, скромен по размери плавателен съд, където мястото бе строго разпределено. Той бе така любезен да припише на щедростта на Робинзон, владетеля на острова, всички придобивки, които бяха натоварили през деня. В отплата му подари малкото разузнавателно кану, прикрепено върху кърмовата надстройка, което допълваше двете задължителни спасителни лодки. Това бе плавателен съд с добри мореходни качества, идеален превоз за един или двама души при хубаво или дори не особено хубаво време, който щеше достойно да замести старата пирога на Петкан. Точно с тая лодка Робинзон и неговият другар се върнаха на острова привечер.

Радостта, изпитана от Робинзон, щом си възвърна правото върху тази земя, която смяташе безвъзвратно изгубена, бе в съзвучие с припламването на залезните огньове. Огромно бе наистина облекчението му, ала се долавяше нещо мрачно и зловещо в покоя, който го заобикаляше. Не толкова наранен, колкото състарен се чувствуваше той, сякаш посещението на „Бяла птица“ бе турило край на една безкрайно дълга и щастлива младост. Но какво значение имаше? Преди да се пукне зората, английският кораб щеше да вдигне котва и да поеме по своя скитнически път, следвайки приумиците на своя мрачен капитан. Браздата след единствения кораб, приближил бреговете на Сперанца за двадесет и осем години, щеше да се заличи върху водите на Залива на Спасението. С намеци Робинзон бе дал да се разбере, че не желае съществуването и разположението на това островче да бъдат разкрити от екипажа на „Бяла птица“. Желанието му бе в пълно съзвучие с потайния характер на Хънтър, за да не бъде изпълнено. Така веднъж завинаги щяха да се затворят скобите, внесли двайсет и четири часов смут и разруха в безметежната вечност на Диоскурите.