Серия
Дюн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune Messiah, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 40 гласа)

8.

Свободните я смятат за въплъщение на Земята, за полубогиня, чиято върховна задача е да закриля племената с жестоката си мощ. Тя е светата майка на всички техни свети майки. За поклонниците, които я търсят с молби за възвръщане на мъжествеността или оплождане на ялова утроба, тя е нещо като антиментат. Силата си черпи от непреодолимия човешки копнеж за загадки. Тя е живо доказателство, че „аналитичното“ има граници. Олицетворява първичната чувственост. Тя е девицата-блудница — остроумна, вулгарна, жестока и убийствена в капризите си като кориолисова буря.

„Св. Алая, Повелителката на ножа“

Извлечение от доклад на Ирулан

Увита в черната си роба, Алая се открояваше като силует на часовой над южната платформа на своя храм — Светилището на Оракула, което кохортите от свободни на Пол бяха изградили край стената на неговата крепост.

Мразеше тази част от живота си, но не виждаше начин да избяга от храма, без да предизвика всеобща гибел. Поклонниците (проклети да са!) се множаха от ден на ден. Тълпите им задръстваха храмовия портал. Между тях се провираха амбулантни търговци, долнопробни чудотворци, гадатели, ясновидци — всички те си изкарваха залъка с мизерно подражание на Пол Муад’диб и сестра му.

Алая забеляза, че сред стоките на търговците се мъдрят червени и зелени кутийки с колоди нов дюнски тарок. Това я накара да се замисли. Кой наводняваше с тази глупост аракийнския пазар? Защо тарокът рязко печелеше популярност тъкмо тук и сега? Дали не, за да размъти потока на Времето? Пристрастяването към подправката винаги развиваше отчасти ясновидските дарби. А свободните се славеха със своята проницателност. Случайно ли бе, че точно тук и сега тъй масово се увличаха от знамения и поличби? Реши да потърси отговора при първа възможност.

От югоизток полъхваше лек ветрец, последен остатък от буря, разбита пред зъберите на Защитната стена, която се извисяваше над тукашните северни области. Огрян изотдолу от късното следобедно слънце, хребетът разливаше оранжево сияние през ефирното було на прашните облаци. Горещият вятър галеше бузите на Алая и будеше копнеж по пясъка, по спокойствието на необятните простори.

Поотделно и на групи, последните за днес поклонници слизаха по широките стъпала от зелен порфир пред храмовия портал, някои спираха да позяпат сувенирите и свещените талисмани по уличните сергии, други се съветваха за сетен път с разни третокласни заклинатели. Странници, молители, граждани, свободни, търговци, приключващи продажбите — всички те се сливаха в провлачена колона, която изтичаше мудно по оградения с палми булевард към центъра на града.

Острият взор на Алая откриваше свободните по застиналото на лицата им суеверно страхопочитание, по едва ли не дивашката предпазливост, с която се държаха настрана от останалите. Те бяха нейната сила и нейната смъртна опасност. Все още ловяха гигантски червеи за транспорт, за развлечение или жертвоприношения. Мразеха другопланетните поклонници, едва търпяха гражданите от грейбъна и пана¤, ненавиждаха цинизма на амбулантните търговци. Дори в гъмжащите тълпи пред светилището на Алая никой не дръзваше да сръчка с лакът свирепите свободни. Между свещените стени не биваше да се вади нож и все пак намираха трупове… понякога.

Изпод нозете на отминаващата навалица се вдигаше облак прах. Кремъчният му дъх долетя до ноздрите на Алая и разпали нов пристъп на копнеж по откритата пустиня. Усещаше, че близостта с миналото се е изострила след идването на голата. Колко радости имаше в ония волни дни, преди брат й да се възкачи на престола — време за шеги, време за дреболии, време за наслада от прохладното утро или залеза, време… време… време… В ония дни даже заплахите бяха приятни — чисти заплахи от познати източници. Тогава не се налагаше да напряга ясновидството си до краен предел, да се взира през мрачни воали, дирейки мъчително кратки проблясъци от бъдещето.

Добре го бяха казали дивите свободни: „Четири неща не могат да се скрият — любов, дим, огнен стълб и човек, който крачи през откритата пустиня.“

Внезапно отвратена, Алая отстъпи от терасата в сенките на Светилището и закрачи по балкона, гледащ отвисоко към искрящата с опалов блясък Зала на оракулите. По плочките под нозете й скърцаше пясък. Молителите вечно домъкваха пясък в свещените покои! Без да обръща внимание на слугите, стражите, послушниците и вездесъщите жрециблюдолизци от квизарата, тя нахълта в спиралния коридор, който се изкачваше към личните й помещения. Там, сред дивани, дебели килими, шатри-балдахини и други пустинни спомени, тя пропъди свободните амазонки, които Стилгар бе назначил за нейни телохранителки. По-точно казано — верни, свирепи кучки. Заповедта предизвика ропот и куп възражения, но все пак те се бояха повече от нея, отколкото от Стилгар. Когато си тръгнаха, Алая смъкна робата, оставяйки само окачения с ремъче на врата й кристален нож, и като ръсеше дрехи подир себе си, пое към банята.

Знаеше, че той е близо — онзи сенчест мъжки силует, който усещаше в бъдещето си, без да го вижда отчетливо. Обзе я гняв, че дори ясновидството няма силата да облече в плът смътната фигура. Можеше да го открива само в най-неочаквани моменти, докато се взираше в битието на други хора. Или пък да се натъкне на мъглявите очертания в онези мигове, когато душата й приютяваше невинност и копнеж едновременно. Той бе застанал зад самата граница на някакъв неопределен хоризонт и Алая чувстваше, че ако напрегне дарбата си до непозната отпреди мощ, навярно ще го съзре. Той съществуваше — неспирен набег върху нейното съзнание, свиреп, опасен, безнравствен.

Обгърна я топлият влажен въздух на банята. Този навик бе усвоила от късчетата памет на безброй свети майки, нанизани в съзнанието й като перли от искряща огърлица. Водата, топлата вода на вградената в пода вана, приласка кожата й, щом се отпусна надолу. Наоколо зелените плочки с изрисувани червени рибки се сливаха сякаш в морска картина. Тук царуваше такова изобилие на влага, че някой свободен от старите времена би се възмутил да я види употребена просто за миене на човешка плът.

Той беше близо.

„Сласт в борба с целомъдрието“, помисли тя. Плътта й жадуваше за мъж. Сексът не криеше никакви тайни за една света майка, ръководила оргиите в сийча. Съзнанието тау бе в състояние чрез безбройните други „аз“ да задоволи любопитството й с всяка подробност. Този усет за близост не можеше да е нищо друго, освен зовът на плътта, диреща плът.

Стремежът към действие се пребори с блаженството сред топлата вода.

Ръсейки бисерни струйки, Алая изведнъж изскочи от ваната и се втурна мокра и гола към тренировъчната зала до спалнята. В дългото помещение с тавански прозорци бяха събрани масивни и по-фини инструменти, необходими за настройване на една бене-гесеритка до върховно физическо и умствено осъзнаване-готовност. Усилватели на паметта, иксиански мелнички за трениране на силата и чувствителността на пръстите на ръцете и краката, синтезатори на миризми, стимулатори на осезанието, генератори на променливи температурни полета, схемозаблудители за премахване на склонността към стандартно мислене, тренажори за стимулиране на алфавълни, бликсинхронизатори за усъвършенстване на цветоанализа в светлина и мрак…

Върху стената десетсантиметрови букви, изписани от самата Алая с мнемонична боя, напомняха ключовата максима на учението Бене Гесерит: „Преди нас всички методи на познание са били покварявани от инстинкта. Ние се научихме как да учим. Преди нас обладаните от инстинкта изследователи са разполагали с ограничен обсег на внимание — понякога сведен само до рамките на един-единствен човешки живот. Не са и помисляли за проекти, обхващащи петдесет и повече поколения. Все още не е била осъзната идеята за обучение, даващо пълен контрол над нервите и мускулите.“

Влизайки в тренировъчната зала, Алая зърна собственото си отражение, умножено хилядократно в кристалните призми на фехтовалното огледало, което се въртеше наместо сърце в гърдите на бойния манекен. Погледът й спря на дългата шпага, лежаща върху поставката срещу мишената, и тя помисли: Да! Ще тренирам до изтощение — ще изцедя плътта и ще избистря ума.

Дръжката на шпагата легна удобно в дланта й. Алая измъкна кристалния нож от калъфа, пое го в лявата си ръка и бодна бутона за включване с връхчето на шпагата. Противникът оживя, около него заискри ореолът на защитата¤ и силата й бавно, но решително отблъсна оръжието назад.

Призмите проблеснаха. Манекенът се плъзна наляво.

Алая го последва с дългото острие и за кой ли път помисли, че е почти като жив. Всъщност, там вътре нямаше нищо друго освен миниатюрни двигатели и сложни рефлекторни схеми, предназначени да подмамват погледа встрани от заплахата, да заблуждават и обучават. Машината бе настроена да реагира също като нея, да се движи по същия начин — истинско антиаз, което пречупваше светлината с призмите си, отклоняваше прицела, отвръщаше на удара с контраудар.

Сякаш множество остриета излитаха от призмите срещу Алая, но сред тях само едно беше истинско. Тя го парира, провря шпагата през съпротивата на защитното поле и улучи центъра на мишената. Сред призмите припламна бляскавочервена сигнална светлинка… нова заблуда за вниманието.

Манекенът нападна отново и сега се движеше със скоростта на първа позиция — мъничко по-бързо, отколкото в началото.

Тя парира и противно на всякакво благоразумие навлезе в опасната зона, за да отбележи точка с кристалния нож.

Сред призмите вече пламтяха две светлинки.

Манекенът пак увеличи скоростта, заигра на колелцата си, привличан като с магнит от движенията на нейното тяло и връхчето на шпагата.

Атака — париране — контраудар.

Атака — париране — контраудар…

Сега вътре бяха оживели четири светлинки, а с всяка от тях машината ставаше все по-опасна, движеше се все по-бързо и включваше нови дразнители за отклоняване на вниманието.

Пет светлинки.

Голата й кожа лъщеше от пот. Сега Алая живееше във вселена, чиито размери се очертаваха от заплашително острие, мишена, боси нозе по пода на залата, чувства-нерви-мускули — движение против движение.

Атака — париране — контраудар.

Шест светлинки… седем…

Осем!

Никога не бе рискувала да стигне до осем. От дъното на съзнанието й нещо настояваше с нарастваща сила, нещо крещеше срещу подобно безумие. Машината с призмите не можеше да мисли, да се поддава на колебливост и угризения. Беше въоръжена с истинско оръжие. Нещо по-безопасно би провалило целта на обучението. Нападащото острие можеше да осакатява и убива. И най-изкусните фехтовачи в империята не дръзваха да надхвърлят осем светлинки. Девет!

Изпълваше я върховен възторг. Острието и манекенът се превърнаха в мъгла сред мъглата. Алая имаше чувството, че шпагата в ръката й оживява. Сега тя бе антимишена. Не насочваше оръжието — то насочваше нея.

Десет! Единадесет!

Нещо изсвистя край рамото й, забави скоростта си в ореола на щита около мишената, проникна през него и докосна бутона за изключване. Светлинките помръкнаха, призмите и мишената се извиха встрани и застинаха.

Разгневена от намесата, Алая мигом се обърна към вратата, но реакцията й веднага прерасна в напрегнато очакване, защото бе осъзнала с какво върховно майсторство е метнат ножът. Хвърлянето беше отмерено до най-изящни тънкости — тъкмо толкова бързо, че той да проникне през зоната на щита, но и достатъчно бавно, за да не бъде отблъснат.

Ножът бе улучил мишената на единадесето ниво с точност до милиметър!

Гневът и вълнението на Алая светкавично затихнаха — почти като реакцията на манекена. Когато видя кой е хвърлил оръжието, тя ни най-малко не се изненада.

Пол стоеше на прага на тренировъчната зала, а три крачки зад него бе спрял Стилгар. От гняв очите на брат й се бяха превърнали в тесни цепки.

Осъзнавайки все по-ясно голотата си, Алая помисли дали да не се прикрие с нещо и реши, че това вече е ненужно. Каквото видят очите, не се изтрива. Тя бавно прибра кристалния нож в закачения на врата й калъф.

— Така си и знаех — каза тя.

— Предполагам, че разбираш какъв риск бе поела — отсече Пол.

Без да бърза, той изучаваше реакциите на нейното лице и тяло — заруменялата от усилието кожа, влажната сочност на устните. Наоколо й сякаш се носеше облак от вълнуваща женственост, каквато никога не бе откривал у сестра си. Странно бе да я вижда тъй близка, а вече непозната, излязла от очертанията на личността, която доскоро му се струваше изследвана до дъно и завинаги.

— Чиста лудост — изръмжа Стилгар, заставайки до Пол.

Думите бяха гневни, но Алая долавяше благоговейния трепет в гласа му, откриваше го и в погледа.

— Единадесет светлинки — укори я Пол и поклати глава.

— Ако не беше ми попречил, щях да стигна до дванадесет — каза тя. После, леко пребледняла от втренчения му поглед, добави: — Защо са им на проклетите машини толкова светлинки, щом не бива да ги достигаме?

— Трябва ли една бене-гесеритка да пита какви са причините за създаване на открити системи?

— Сигурно никога не си опитвал да надхвърлиш седмицата! — възкликна тя с нов изблик на гняв. Покровителската му роля започваше да я дразни.

— Само веднъж — призна Пол. — Гърни Халик ме спипа на десет. Наказанието беше толкова срамно, че няма да ти кажа какво точно направи. А като стана дума за срам…

— Надявам се следващия път да предупредите за идването си — прекъсна го тя.

Плъзна се покрай него към спалнята, намери една удобна сива роба, надяна я и се зае да разресва косата си пред стенното огледало. Чувстваше се потна, тъжна като след любовен акт и изпитваше само едно желание — да се изкъпе още веднъж… и да спи.

— Защо сте тук? — попита тя.

— Господарю — изрече Стилгар.

Гласът му звучеше тъй странно, че Алая се завъртя и го изгледа втренчено.

— Колкото и да е учудващо, идваме по препоръка на Ирулан — каза Пол. — Тя смята, а и фактите, с които разполага Стил, сякаш го потвърждават, че нашите врагове се канят да предприемат решителен опит за…

— Господарю! — повтори Стилгар още по-рязко. Докато брат й го погледна с недоумение, Алая продължаваше да изучава стария свободен наиб. Сега от него се излъчваше някаква особена сила, която я накара да осъзнае, че той е един от най-първичните представители на племето. Стилгар вярваше в съществуването на свръхестествен свят нейде съвсем наблизо. Този свят му говореше с простички езически слова, прогонвайки всяко съмнение. Реалната вселена, в която се намираше, беше свирепа, невъздържана и лишена от общоприетата имперска нравственост.

— Да, Стил — каза Пол. — Ти ли искаш да й кажеш защо сме дошли?

— Не му е времето да приказваме защо сме дошли — отвърна Стилгар.

— Какво има, Стил?

Стилгар се взираше в Алая все тъй напрегнато.

— Сляп ли си, господарю?

Пол се обърна и погледна сестра си, усещайки как го изпълва неясна тревога. От всичките му съветници единствен Стилгар дръзваше да говори с подобен тон, но дори и той знаеше кога да си държи езика зад зъбите.

— На тая тук й трябва мъж! — изтърси Стилгар. — Ще си вземем белята, ако не я омъжим час по-скоро.

С внезапно пламнало лице, Алая му обърна гръб. Как успя да ме засегне? — запита се тя. Бене-гесеритското самообладание се бе оказало безсилно да обуздае реакцията й. Как го постигна Стилгар? Та той не владееше силата на Гласа. В душата й стъписването се бореше с гнева.

— Слушайте великия Стилгар! — възкликна Алая, без да се обръща. Усещаше злобни нотки в тона си, но не можеше да ги заглуши. — Свободният Стилгар съветва девици всякакви!

— Длъжен съм да говоря, защото обичам и двама ви — изрече Стилгар и в гласа му отекна непоклатимо достойнство. — Не бих станал вожд на свободните, ако бях сляп за онова, що тласка мъж към жена и жена към мъж. За да го види, човек не се нуждае от свръхестествени способности.

Пол внимателно вникна в думите на Стилгар, преосмисли видяното преди малко и неоспоримо мъжкото чувство, което бе изпитал към собствената си сестра. Да, от Алая се излъчваше нещо, напомнящо за разгонена женска, нещо диво и разгулно. Какво я бе накарало да влезе гола в тренировъчната зала? И да рискува живота си толкова безразсъдно! Единадесет светлинки сред фехтовалните призми! Безмозъчният автомат заемаше място в съзнанието му като ужасно творение на древността. Притежаването му бе станало кумир на днешната епоха, ала то носеше и следи от старинната безнравственост. Някога създателите на тия машини ги бяха надарявали с компютърни мозъци и изкуствен разум. Бътлъровият джихад бе сложил край на това, но не бе разсеял обкръжаващия ги аристократично-порочен ореол.

Разбира се, Стилгар имаше право. Трябваше да намерят мъж за Алая.

— Ще се погрижа — каза Пол. — Двамата с Алая ще го обсъдим по-късно… насаме.

Сестра му се обърна и впи очи в неговите. Добре познаваше хода на мислите му и разбираше, че е станала обект на ментатско решение, в което човекът-компютър сглобява чрез анализа си безброй откъслечни сведения. В осъзнаването на факта имаше нещо безмилостно, неотменимо като движението на планетите. То носеше в себе си частица от вселенския ред — неизбежен и страховит.

— Сир — обади се Стилгар, — може би ще трябва да…

— Не сега! — отсече Пол. — В момента си имаме други грижи.

Усещайки, че не смее да влезе в логически двубой с брат си, Алая като истинска бене-гесеритка пропъди спомена за последните минути и запита:

— Значи Ирулан ви праща?

— Донякъде — каза Пол. — Нейните сведения потвърждават подозрението ни, че Сдружението подготвя план за отвличане на пясъчен червей.

— Ще опитат да хванат някой по-дребен екземпляр и да пренесат меланжовия цикъл на друга планета — добави Стилгар. — Следователно, открили са свят, който им се струва подходящ.

— Следователно имат съучастници между свободните! — възрази Алая. — Нито един пришълец не е способен да залови червей!

— Това се разбира от само себе си — потвърди Стилгар.

— Не, не се разбира от само себе си — натърти Алая. Подобна тъпота просто я възмущаваше. — Пол, ти сигурно…

— Покварата се е загнездила здраво — каза Пол. — Знаем го доста отдавна. Но не съм виждал този друг свят и това ме безпокои. Ако те…

Това ли те безпокои? — прекъсна го Алая. — Та то означава просто, че са забулили местоположението му с помощта на щурман, както правят и със светилищата.

Стилгар понечи да каже нещо и премълча. Потискаше го чувството, че идолите му признават светотатственото си безсилие.

Пол долови неговата тревога.

— Имаме неотложен проблем. Бих искал да чуя мнението ти, Алая. Стилгар препоръчва да разширим патрулирането на откритата пустиня и да подсилим охраната на всеки сийч. Шансът е нищожен, но все пак има надежда да засечем десантната група и да осуетим…

— Група, водена от щурман, така ли? — запита Алая.

— В момента нямат друг изход — потвърди Пол. — Точно затова съм тук.

— Какво са видели повече от нас? — попита Алая.

— Там е въпросът.

Алая кимна и си припомни неотдавнашните размисли за дюнския тарок. С няколко думи обясни какво я тревожи.

— Искат да ни оставят на тъмно — каза Пол.

— С добре разпределени патрули — подхвърли Стилгар — можем да предотвратим…

— Нищо не се предотвратява завинаги — каза Алая.

Не й се нравеше усещането за пътя, по който бяха поели напоследък мислите на Стилгар. Той ограничаваше целите си, отхвърляше очебийно важни неща. Не го познаваше такъв.

— Трябва да предвидим най-лошото, а то е, че ще се сдобият с червей — каза Пол. — Дали ще могат да пресъздадат меланжовия цикъл на друга планета, е отделен въпрос. Само червей не стига.

Стилгар се вгледа право в брата, после в сестрата. С екологичното си мислене, шлифовано от живота в сийча, той схвана какво имат предвид. Плененият червей не би могъл да живее без късче от Аракис — пясъчен планктон, малки вестители и прочие. Пред Сдружението стоеше огромна, ала не и неизпълнима задача. Но растящата неувереност на Стилгар идваше отдругаде.

— Значи виденията ти не могат да открият какво прави Сдружението? — запита той.

— Проклятие! — избухна Пол.

Алая се вгледа в Стилгар и усети как мислите са се вчепкали жестоко в съзнанието му. Той целият бе изтъкан от вяра във вълшебното! Магия! Магия! Да видиш бъдещето бе като да откраднеш страховит пламък от свещения огън. Този подвиг излъчваше обаянието на върховен риск, на заложени и погубени души. От опасните безформени далечини храбрецът се завръщаше с нещо оформено и могъщо. Но Стилгар започваше да долавя отвъд този незнаен хоризонт присъствието на други, може би още по-мощни сили. Бе вярвал на кралицата-вещица и рицаря-чудотворец, а ето че те проявяваха гибелна слабост.

— Стилгар — изрече Алая, стараейки се да го убеди, — ти стоиш в долината между дюните. Аз съм на билото. Виждам там, където не достига твоят поглед. И, между другото, виждам планини, които закриват далечината.

— И за вас има тайни — промълви Стилгар. — Винаги сте го казвали.

— Всяка власт е ограничена — отвърна Алая.

— А опасността може да налети иззад планините — добави Стилгар.

— Да, има нещо такова — съгласи се Алая.

Стилгар кимна и впи поглед в лицето на Пол.

— Но каквото и да налети иззад планините, ще трябва да прекоси дюните.