Серия
Дюн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune Messiah, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 40 гласа)

6.

Драмата започва отново.

Император Пол Муад’диб при възкачването му на Лъвския трон

Приведена над тайното прозорче, Алая гледаше как пратениците на Сдружението влизат в голямата приемна зала.

Болезнено ярката сребриста светлина на горещото пладне се лееше през високите прозорци на свода към керамичните плочки в зелено, синьо и сивкавобяло, пораждащи илюзията за блатисто заливче с гъсталак от водорасли и тук-там по някое екзотично пъстро петно — намек за птица или животно.

Сдруженците пристъпваха през тази картина като ловци, дебнещи плячката си сред непозната джунгла. Сиви, черни и оранжеви роби се сливаха в подвижна мозайка, подредена с измамна небрежност около прозрачната цистерна, където сред облак оранжев газ висеше щурманът-посланик. Контейнерът се плъзгаше върху силово поле, теглен от двама слуги в сиви наметки, досущ като платноход, който навлиза в пристанище.

Точно под Алая бе подиумът, където Пол седеше на Лъвския трон. На главата му се извисяваше новата церемониална корона с герба на рибата и юмрука. Златотъкани празнични одежди с безброй скъпоценни камъни отрупваха тялото му. Наоколо искреше персоналното защитно поле. Две редици телохранители стояха неподвижно в краищата на платформата и надолу по стъпалата. Отдясно на Пол и две стъпала по-ниско бе застанал Стилгар в бяла роба, препасана с жълт шнур.

Сестринското съпреживяване й подсказваше, че в душата на Пол кипи същото вълнение, което изпълваше и нея, макар че външен наблюдател едва ли би го доловил. Погледът му бе прикован към един слуга в оранжева роба, чиито сляпо втренчени метални очи не помръдваха нито наляво, нито надясно. Този човек крачеше в предния десен край на посланическата свита, сякаш бе разузнавач пред военен отряд. Плоското лице под къдравата черна коса, очертанията на тялото под оранжевата роба, жестовете — всичко бе до болка познато.

Това бе Дънкан Айдахо.

Невъзможно… и все пак наистина бе той.

Чуждите спомени, усвоени още в майчината утроба по време на наркотичното преображение, разкриваха пред Алая самоличността на този човек с мистична яснота, проникваща през всяко прикритие. Тя знаеше, че Пол го вижда в светлината на безброй лични спомени, изпълнени с благодарност и юношеска преданост.

Това бе Дънкан.

Алая потръпна. Имаше само едно обяснение — това бе тлейлаксиански гола, същество, пресъздадено от мъртвата плът на оригинала. Някогашният Айдахо бе загинал, за да спаси Пол. Този тук можеше да идва само от аксолотловите резервоари.

Голата крачеше с предпазливата петльова стъпка на опитен фехтовач. Сетне, когато резервоарът на посланика прекрати плъзгането си, той спря на десет крачки от стъпалата на подиума.

С неподвластно на волята бене-гесеритско умение Алая долови безпокойството на Пол. Той вече не се вглеждаше в пришълеца с очите на миналото. Сега цялото му същество се превръщаше в зрение. Преодолявайки съпротивата на стегнатите мускули, той кимна към посланика на Сдружението и изрече:

— Казаха ми, че името ти е Едрик. Добре дошъл в двореца, надявам се това да укрепи взаимното ни разбирателство.

Щурманът се килна по-удобно сред оранжевия газ, подхвърли в устата си меланжово хапче и чак тогава очите му срещнаха погледа на Пол. Увисналият над резервоара миниатюрен преводач издаде дрезгава кашлица, сетне заговори с безличен стържещ глас:

— Прекланям се пред императора и моля за разрешение да представя акредитивните си писма, придружени от малък подарък.

Един от помощниците връчи плътно навит свитък на Стилгар, който навъсено го прегледа и кимна на императора. След това Пол и Стилгар едновременно се завъртяха към търпеливо стоящия пред подиума гола.

— Не се и съмнявах, че моят повелител веднага ще открие подаръка — каза Едрик.

— Със задоволство приемаме акредитивните писма — отвърна Пол. — Сега обясни какъв е подаръкът.

Едрик се полюшна в резервоара и обърна очи към голата.

— Този човек се казва Хейт — рече той и повтори името буква по буква. — Според проучванията на нашите агенти, има твърде интересна история. Бил е убит тук, на Аракис… страхотна рана в главата, която зараснала едва след няколко месеца грижлива обработка. Тялото било продадено на Бене Тлейлакс, тъй като принадлежало на отличен фехтовач, обучен в школата Гинъз. Хрумна ни, че това трябва да е Дънкан Айдахо, верен васал на вашия род. Купихме го като достоен императорски подарък. — Едрик се втренчи в Пол. — Не е ли Айдахо, сир?

Гласът на Пол бе сдържан и предпазлив.

— Прилича на Айдахо.

Нима вижда нещо повече от мен? — запита се Алая. — Не! Това е Дънкан!

Човекът на име Хейт стоеше безстрастно, с отпуснато тяло и вперени право напред метални очи. С нищо не издаваше, че разбира за кого разговарят.

— Доколкото знаем, сир, няма съмнение, че е Айдахо — каза Едрик.

— Сега го наричат Хейт — отвърна Пол. — Странно име.

— Сир, неведомо е как и защо избират имена тлейлаксианците — възрази Едрик. — Но името може да се смени. Тлейлаксианските названия не са особено важни.

Тлейлаксианско творение, помисли Пол. Там е въпросът. За Бене Тлейлакс същността на нещата нямаше значение. В тяхната философия доброто и злото придобиваха извратен смисъл. Какво бяха вградили в плътта на Айдахо и защо — с определена цел или от проста прищявка?

Погледна Стилгар и срещна в очите му суеверен страх. Същото чувство отразяваха и лицата на всички свободни от охраната. Навярно в момента Стилгар размишляваше за гнусните обичаи на сдруженците, за тлейлаксианците и техните живи мъртъвци.

Пол се обърна към голата:

— Нямаш ли друго име, Хейт?

По мургавото лице на голата се разля ведра усмивка. Металните очи се вдигнаха и приковаха в Пол все същия механичен взор.

— Така ме наричат, господарю — Хейт.

Алая потрепера в мрачната си наблюдателница. Това бе гласът на Айдахо, тъй точен, тъй характерен, че сякаш усещаше отпечатъка му в клетките на тялото си.

— Дано се понравя на господаря, като кажа, че неговият глас ми доставя удоволствие — добави голата. — Според Бене Тлейлакс това е знак, че съм чувал този глас… преди.

— Но не си сигурен — каза Пол.

— Не съм сигурен за нищо от миналото си, господарю. Обясниха ми, че не мога да имам спомени от предишния живот. Остава само генетичната памет. Съществуват обаче празнини, в които могат да се настанят нещата, познати отпреди. Гласове, места, храни, лица, звуци, действия… меч в десницата ми, управление на топтер…

Забелязвайки колко напрегнато се вслушват сдруженците, Пол запита:

— Разбираш ли, че си подарък?

— Обясниха ми го, господарю.

Пол се облегна назад и положи ръце върху подлакътниците на трона.

Имам ли дълг пред плътта на Дънкан? — запита се той. Човекът загина, за да спаси моя живот. Но сега тук не е Айдахо, а гола. И все пак това тяло и този ум го бяха учили да управлява полета на топтера тъй, сякаш крилете са сраснали с раменете му. Знаеше, че не може да вдигне меч без спомена за суровите уроци на Айдахо. Гола. Плът, наситена с измамни намеци, които пораждат заблуда. Старите представи не се изкореняват лесно. Дънкан Айдахо. Лицето не беше маска, цялата същност на голата напомняше хлабаво маскировъчно одеяние, което се полюшваше без никаква връзка с незнайния замисъл, вложен от тлейлаксианците в него.

— Как можеш да ни служиш? — запита Пол.

— Както пожелае господарят, стига да е по силите ми.

Високо горе Алая се трогна от колебливото поведение на голата. Не долавяше и следа от притворство. Новият Дънкан Айдахо излъчваше безпределна невинност. Предишният беше гуляйджия и вироглавец. Но днес всичко това бе изтрито от плътта. Върху нейната чиста повърхност тлейлаксианците бяха изписали… какво?

Изведнъж Алая усети какви заплахи се таят в подаръка. Хейт беше тлейлаксианско създание. А в творчеството си тлейлаксианците проявяваха поразителна липса на морални задръжки. Понякога ги водеше необуздано любопитство. Хвалеха се, че стига да имат подходящ човешки материал, могат да създадат всичко — и дявол, и светец. Продаваха ментати-убийци. Бяха създали лекар-злодей, преодолявайки повелята на школата „Суꓤ срещу отнемането на човешки живот. Търгуваха с безропотни роби, покорни сексуални играчки за всяка прищявка, войници, генерали, философи, от време на време даже и с моралисти.

Пол се размърда и погледна Едрик.

— На какво е обучен този подарък?

— Ако нямаш нищо против, господарю, на тлейлаксианците им е хрумнало да го обучат като ментат и философ от школата Зенсуни¤. Чрез това са искали да повишат фехтоваческото му умение.

— Успели ли са?

— Не знам, господарю.

Пол се замисли върху отговора. Усетът за истина му подсказваше, че Едрик искрено смята голата за Айдахо. Но имаше и още нещо. Потоците на Времето, из които се движеше този щурман-ясновидец, намекваха за опасности, без да ги разкриват докрай. Хейт. В тлейлаксианското име отекваше заплаха. Пол се изкушаваше да отхвърли подаръка. Но още в мига, когато усети изкушението, той знаеше, че няма да се поддаде. Династията Атреидес имаше дълг пред плътта на този човек — и враговете отлично го разбираха.

— Философ Зенсуни — промърмори Пол, поглеждайки отново към голата. — Замислял ли си се върху собствената си роля и мотиви?

— Подхождам към службата си с коленопреклонно смирение, сир. Аз съм само един пречистен ум, свободен от повелите на човешкото си минало.

— Как предпочиташ да те наричам, Хейт или Дънкан Айдахо?

— Господарят може да ме нарича както пожелае, защото аз не съм име.

— Но харесваш името Дънкан Айдахо?

— Мисля, че това ми е било името, сир. То е по мярка на празнотата в мен. И все пак… разбужда странни отзвуци. Струва ми се, че заедно с приятните неща едно име носи и много страдания.

— Какво ти доставя най-голямо удоволствие? — запита Пол.

Ненадейно голата се разсмя.

— Да търся у другите следи, които разкриват предишната ми личност.

— Откриваш ли тук подобни следи?

— О, да, господарю. Твоят помощник Стилгар се разкъсва между чувствата на подозрителност и възхищение. Бил е приятел на предишното ми аз, но плътта на гола го отвращава. Ти, господарю, си се възхищавал на онзи, който съм бил… и си му вярвал.

— Пречистен ум — промълви Пол, — Как може един пречистен ум да идва при нас за ново робство?

— Робство ли, господарю? Пречистеният ум взима решения пред лицето на неизвестното, без причина и следствие. Робство ли е това?

Пол се навъси. Това бе типично зенсунско съждение — загадъчно, уместно, пропито от вяра, отхвърляща всичко обективно в мисловната дейност. Без причина и следствие! Подобни мисли разклащаха устоите на разума. Неизвестното! Безброй неизвестни се криеха във всяко решение, дори в пророческите видения.

— Би ли предпочел да те наричам Дънкан Айдахо? — запита Пол.

— Разликите изграждат живота ни, господарю. Избери ми име.

— Нека оставим тлейлаксианското — реши Пол. — Хейт… това име напомня да бъдем предпазливи.

Хейт се поклони и отстъпи крачка назад.

А Алая се запита: Как разбра, че разговорът е приключен? Аз усетих, защото познавам брат си. Но за чужд човек нямаше никакъв явен признак. Сянката на Дънкан Айдахо ли му подсказа?

Пол се обърна към посланика.

— Заделили сме помещения за посолството. Желаем при първа възможност да проведем с вас беседа на четири очи. Ще ви известим за времето и мястото. Да ви осведомим още, преди да го чуете от недостоверни източници, че Гайъс Хелън Мохайъм, света майка от Сестринството, е била отстранена от кораба, с който пристигнахте. Сторено е по наше повеление. Присъствието й на вашия кораб ще бъде обсъдено в предстоящите разговори.

С небрежно махване на ръката Пол даде на делегацията знак за оттегляне и изрече:

— Хейт, ти оставаш тук.

Влачейки цистерната, свитата на посланика отстъпи назад. Едрик се превърна в раздвижено оранжево петно сред оранжевия газ — очи, уста, леко потръпващи крайници.

Пол продължи да го гледа, докато сдруженецът изчезна и огромната порта се притвори след него.

Сторих го, помисли той. Приех голата. Не се съмняваше, че тлейлаксианското създание е примамка. Най-вероятно и оная дърта вещица, светата майка, играеше същата роля. Но сега бе дошло времето на тарока, зърнат в едно от ранните му видения. Проклетият тарок! Той размътваше водите на Времето, заставяше ясновидеца с отчаяни усилия да дири събития, до които остава само час. При това тарокът работеше както за него, така и срещу него. Онова, което не можеше да види, бе недостъпно и за останалите.

Голата стоеше и чакаше, леко склонил глава настрани.

Стилгар прекрачи стъпалата, закри Хейт от погледа на Пол и изрече на чакобза¤, ловния език от някогашните времена на сийча:

— От оная твар в цистерната ме побиват тръпки, сир, но този подарък! Изгони го!

— Не мога — отвърна Пол на същия език.

— Айдахо е мъртъв — настоя Стилгар. — Този тук не е Айдахо. Разреши ми да взема водата му за племето.

— Голата е моя грижа, Стил. Ти се заеми с пленничката. Искам светата майка да бъде зорко пазена от хората, които обучих да превъзмогват изкушенията на Гласа¤.

— Тая работа не ми допада, сир.

— Ще бъда нащрек, Стил. И ти не се отпускай.

— Добре, сир.

Стилгар слезе към пода на залата, мина досами Хейт, подуши го и с широка крачка се отправи навън.

Злото се открива по миризмата, помисли Пол. Стилгар бе забил на десетина планети зелено-бялото атреидско знаме, но като истински свободен си оставаше суеверен и неподатлив на каквато и да било изтънченост.

Пол се вгледа в подаръка.

— Дънкан, Дънкан — прошепна той. — Какво са направили с теб?

— Дадоха ми живот, господарю — отвърна Хейт.

— Но защо си бил обучен и пратен при нас?

Хейт прехапа устни.

— Възнамеряват да те унищожат чрез мен.

Прямотата на тия думи потресе Пол. Ала как иначе би могъл да отговори един зенсунски ментат? Дори в тялото на гола, ментатът не бе способен да изрича друго освен истината, особено когато бе надарен с душевния покой на Зенсуни. Той беше просто жив компютър, разум и тяло, посветени на задачата, с която в древни времена се бяха занимавали омразните механични устройства. Двойно по-почтено изглеждаше това, че тлейлаксианците го бяха възпитали като философ Зенсуни… освен ако в тая плът имаше вградено и нещо още по-странно.

Защо бяха нужни например механичните очи? Тлейлаксианците се хвалеха, че металните им очи са по-добри от природните. Чудно тогава защо самите те ги предпочитаха твърде рядко?

Отново се вгледа в голата. Подаръкът не беше случайно хрумване. Даваше честни отговори на опасните въпроси.

Няма значение дали знаем, че той е оръжие, насочено срещу мен, помисли Пол.

— Какво да сторя, за да се защитя от теб? — запита той.

Говореше прямо, не с кралското „ние“, а просто задаваше въпрос, както би го задал на някогашния Дънкан Айдахо.

— Прогони ме, господарю.

Пол бавно поклати глава.

— Как трябва да ме унищожиш?

Хейт се взря в телохранителите, които бяха стегнали обръча около Пол след излизането на Стилгар. Изви глава, зарея поглед из залата, отново фиксира императора с металните си очи и кимна.

— В такава зала човек се откъсва от хората. Тя излъчва тъй мощна власт, че човек може да я съзерцава само ако помни добре, че всяко нещо има край. Виждал ли е някога господарят с пророческата си дарба как пътят му минава оттук?

Пол избарабани с пръсти по подлакътниците на трона. Ментатът търсеше нови данни, но въпросът го безпокоеше.

— Издигнах се дотук чрез дръзки решения… а те не винаги зависеха от другите ми… способности.

— Дръзки решения — повтори Хейт. — Те закаляват животът ни. Но якият метал губи закалката си, щом го нажежим и го оставим бавно да изстива.

— Мъчиш се да ме заблудиш със зенсунски брътвежи?

— Философът Зенсуни отбягва заблудата и перченето, сир, други пътища опознава той.

Пол облиза устни, въздъхна дълбоко и се приготви за противоборство, заемайки мисловната стойка на ментат. Отвсякъде го обграждаха отрицателни отговори. Дали не очакваха да се втурне подир голата, в ущърб на останалите си задължения? Не, не беше това. И защо ментат Зенсуни? Философия… думи… съзерцание… самовглъбяване… Усети с колко нищожни данни разполага.

— Трябват ни повече данни — промълви той.

— Потребните за ментата данни не полепват по него, както би събрал прашец по робата си, ако минеш през разцъфтяло поле — отвърна Хейт. — Човек избира прашеца грижливо, оглежда го под най-мощна лупа.

— Трябва да ме научиш на тия похвати от зенсунската реторика — каза Пол.

За миг металните очи проблеснаха срещу него.

— Господарю, може би тъкмо това е целта.

Да притъпят волята ми чрез думи и идеи ли? — запита се Пол и изрече на глас:

— Идеите са най-опасни, когато се превръщат в действия.

— Прогони ме, повелителю — помоли Хейт и от устните му звучеше гласът на Дънкан Айдахо, натежал от тревога за „младия господар“.

Пол усети как пропада в капана на гласа. Не можеше да прогони този глас, дори да излиташе от гърлото на гола.

— Оставаш — каза той. — И двамата ще се учим на предпазливост.

Хейт покорно сведе глава.

Пол погледна тайното прозорче на Алая с няма молба да го отърве от този подарък и да изтръгне тайните му. Голата беше призрак от страшните приказки за невръстни деца. Не бе и подозирал, че някога ще се срещне с подобно същество. А за да общува с този тук, трябваше да се извиси над състраданието… и не вярваше, че би успял да го стори. Дънкан… Дънкан… Къде бе Айдахо сред тази скроена по мярка плът? Даже не плът… саван в телесна форма! Айдахо лежеше мъртъв навеки в една аракийнска пещера. От металните очи надничаше неговият призрак. Две същества стояха рамо до рамо в тази нежива плът. Едното беше заплаха, чиято сила и същност се криеха зад неповторимо було.

Пол притвори очи и остави старите видения да се процедят в съзнанието му. Усещаше как призраците на любовта и омразата избликват сякаш от бурно море, където нито една скала не се подава над вълните на хаоса. Нийде не срещаше местенце, от което да обгърне с поглед стихията.

Защо никое видение не ми разкри нов Дънкан Айдахо? — запита се той. — Какво крие Времето от един пророк? Други пророци, разбира се.

Пол отвори очи и попита:

— Хейт, имаш ли ясновидска дарба?

— Не, господарю.

Гласът беше искрен. Естествено, голата можеше и да не знае, че притежава подобна дарба. Но това би спъвало дейността му като ментат. Какъв бе тайният замисъл?

Около Пол бушуваха отдавнашни видения. Трябваше ли тепърва да избере страшния път? Изопаченото Време намекваше за някаква роля на голата в ужасното бъдеще. Нима щеше да се озове на предречената пътека, независимо от действията си?

Отстрани се… Отстрани се… Отстрани се…

Мисълта кънтеше в главата му като камбанен звън. Високо над него Алая седеше, подпряла с ръка брадичката си, и се взираше към голата. От неподвижния Хейт до нея долиташе нещо вълнуващо и магнетично. Тлейлаксианското преображение му бе дало младост, съчетана с невинна енергия, която я привличаше. Тя бе разбрала безмълвната молба на Пол. Когато пророчествата се провалят, човек търси опора в реалните шпиони и физическата сила. Само едно смущаваше Алая — нетърпеливото й желание да приеме предизвикателството. Да, тя несъмнено долавяше копнежа да доближи този нов мъж, може би дори да го докосне.

Той е заплаха и за двама ни, помисли тя.