Серия
Дюн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune Messiah, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 40 гласа)

14.

О, червей многозъб,

ще отречеш ли туй, що лек не знае?

Чудовищна храна, цвърчаща в пламък.

плътта поражда и дъха ни, те те мамят

Към корена на всякое начало.

Ти нямаш ни наметка, ни премяна

пиянството божествено да скриеш

и огнените рани на копнежа.

Песен на червея

Из „Книга за Дюна“

Въоръжен с кристален нож и къс меч, Пол се бе сражавал до изтощение срещу голата на тренировъчния тепих. Сега стоеше до прозореца, гледаше надолу към храмовия площад и се мъчеше да си представи какво става с Чани в клиниката. Беше се разболяла тази сутрин, в шестата седмица на бременността. За нея се грижеха най-добрите лекари. Щяха да се обадят веднага, щом разберат нещо.

Навъсени пясъчни облаци забулваха следобедното небе над площада. Свободните¤ наричаха такова време „мръсен въздух“.

Нямаше ли най-сетне да се обадят лекарите? Секундите напредваха мъчително бавно, сякаш не искаха да влязат във вселената му.

Очакване… очакване… Бене-гесеритките не изпращаха нито дума от Уалах. Разбира се, протакаха нарочно.

Пророческите видения бяха обхванали и тези мигове, но той засенчваше съзнанието си, предпочитайки ролята на риба в потока на времето, плуваща не по своя воля, а натам, накъдето я повлекат теченията. Съдбата вече не даваше шанс за борба.

Чуваше как голата подрежда оръжията, как проверява екипировката. Пол въздъхна, посегна към пояса си и изключи защитата. По кожата му пробягнаха гъделичкащите тръпки на гаснещото поле.

Реши, че ще се заеме с всичко след завръщането на Чани. Тогава щеше да има достатъчно време, за да се убеди, че онова, което укриваше от нея, всъщност бе спасило живота й. Питаше се лошо ли е, че предпочиташе Чани пред наследника. С какво право решаваше вместо нея? Глупави мисли! Кой би се поколебал, знаейки алтернативите — робските ями, инквизициите, непоносимата печал… и по-ужасни неща.

Чу как се отваря вратата, чу стъпките на Чани.

Обърна се.

На лицето й бе изписана жажда за убийство. Широкият племенен колан, пристягащ талията на златистата й роба, водните халки¤, нанизани на огърлицата, ръката на бедрото (винаги близо до ножа), пронизващият поглед, с който по навик проучваше стаята — всичко в нея сега бе само фон на яростта.

Щом тя приближи, Пол разтвори прегръдки и я притисна към себе си.

— Някой — дрезгаво изрече Чани до гърдите му — отдавна е примесвал в храната ми противозачатъчни средства… докато започнах новата диета. Затова ще възникнат проблеми с раждането.

— Но има лекарства, нали? — попита той.

— Опасни лекарства. Знам откъде е идвала отровата. С кръв ще ми плати!

— Моя Сихая¤ — прошепна Пол и я притисна по-здраво, за да прикрие внезапно налетелите го тръпки. — Ти ще родиш наследника, когото желаем. Не ти ли стига това?

— Животът ми изгаря по-бързо — каза тя, сгушена в него. — Сега раждането управлява целия ми живот. Лекарите казаха, че бременността се развива със страхотна бързина. Трябва да се храня, да се храня… а и да гълтам повече подправка… да я ям, да я пия. Ще убия онази кучка!

Пол я целуна по бузата.

— Не, моя Сихая. Никого няма да убиваш.

И той си помисли: Ирулан удължи живота ти, любима. Времето за раждане ще бъде и време за смърт.

Усети как спотаената скръб изсушава костите и изцежда живота му в някаква черна бутилка.

Чани се отскубна от неговата прегръдка.

— Няма прошка за нея!

— Кой говори за прошка?

— Тогава защо да не я убия?

Въпросът бе толкова прям, толкова типично племенен, че Пол едва удържа трескавия си смях. Прикри го с думите:

— Това няма да помогне.

— Така ли го видя?

Стомахът му се сви от спомена за видението.

— Какво съм видял… какво съм видял… — промърмори той.

И най-дребното събитие наоколо съвпадаше с едно настояще, което го парализираше. Усети се прикован към бъдещето — след толкова надзъртане то се бе впило в него като кръвожаден демон. Запита се дали не бе следвал магията на собственото си пророчество, докато хлътне в ямата на безмилостното настояще.

— Кажи ми какво видя — настоя Чани.

— Не мога.

— Защо не трябва да я убивам?

— Защото те моля. Аз.

Почувства, че тя прие довода. Също както пясъкът приема водата — поглъща я и я скрива. Имаше ли покорство под нажежената гневна повърхност? Той внезапно осъзна, че животът в императорския Заслон¤ не е променил Чани. Тя просто бе спряла тук за малко, да поживее с мъжа си — като временно убежище насред някакъв дълъг път. Нищо пустинно не беше загубила.

Чани се отдръпна и погледна към голата, който сега чакаше неподвижно до диамантения кръг, очертан върху пода на тренировъчната зала.

— Кръстосвал си шпага с него? — попита тя.

— Да, и ми дойде добре.

Погледът й се плъзна по кръга върху пода, после се върна към металните очи на голата.

— Не ми харесва — каза тя.

— Той не е създаден за насилие срещу мен — отвърна Пол.

Това ли видя?

— Не съм го видял!

— Откъде знаеш тогава?

— Знам, защото е нещо повече от гола; той е Дънкан Айдахо.

— Тлейлаксианците са го създали.

— Създали са повече, отколкото предполагат.

Тя тръсна глава. Крайчето на шала незони¤ се триеше в яката на робата й.

— Как можеш да пренебрегнеш факта, че е гола?

— Хейт — каза Пол, — ти ли си инструментът за моето унищожение?

— Промени ли се тъканта на онова, което е тук и сега, променя се и бъдещето — отвърна голата.

— Това не е отговор! — възрази Чани.

Пол повиши глас.

— Как ще умра, Хейт?

По изкуствените очи заиграха отблясъци.

— Казано е, господарю, че ще умреш от пари и власт.

Чани се вцепени.

— Как смее да ти говори така?

— Ментатът е откровен — напомни й Пол.

— Истински приятел ли ти беше Дънкан Айдахо? — попита тя.

— Той пожертва живота си заради мен.

— Казват — прошепна Чани, — че никой гола не може да си възвърне предишната личност.

— Би ли ме препокръстила? — запита внезапно голата, впил поглед в Чани.

— Какво иска да каже? — смути се тя.

— Да препокръстиш някого, значи да му смениш вярата — обясни Пол. — Но връщане назад няма.

— Всеки човек си носи миналото — каза Хейт.

— И всеки гола ли? — заинтересува се Пол.

— В известен смисъл да, господарю.

— Тогава какво ще кажеш за миналото, спотаено в плътта ти? — попита Пол.

Чани забеляза, че въпросът смути голата. Движенията му се ускориха, пръстите се свиха в юмруци. Тя се обърна към Пол и се запита защо чопли раната. Нима имаше начин от това създание да се възроди някогашният мъж?

— Случвало ли се е гола да си припомни истинското минало? — попита тя.

— Много опити са правени — отвърна Хейт, приковал поглед в пода. — Но нито един гола не е успял да възстанови предишната си личност.

— Ти копнееш за това — подхвърли Пол.

Безизразните очи на голата се впериха в него с поразителна сила.

— Да!

— Ако има начин… — тихо промълви Пол.

— Тази плът — изрече Хейт, докосвайки челото си с лявата ръка, сякаш отдаваше причудлив поздрав, — не е плътта, с която съм се родил. Тя е… преродена. Само формата изглежда позната. Някой лицетанцьор би свършил същата работа.

— Не същата — каза Пол. — И ти не си лицетанцьор.

— Вярно, господарю.

— Откъде идва формата ти?

— Генетичен отпечатък от оригиналните клетки.

— Някъде — каза Пол — се крие нещо пластично, което помни образа на Дънкан Айдахо. Говори се, че преди Бътлъровия джихад древните са проучвали тази област. Какъв е обхватът на тая памет, Хейт? Какво е научила от оригинала?

Голата сви рамене.

— Ами ако не е бил Дънкан Айдахо? — попита Чани.

— Бил е.

— Сигурен ли си? — настоя тя.

— Той е Дънкан във всяко отношение. Не мога да си представя каква сила би съумяла да удържи тази форма без ни най-малко отпускане или отклонение.

— Господарю! — възрази Хейт. — Това, че не можем да си представим нещо, не го отстранява от реалността. Като гола трябва да върша неща, които не бих извършил като човек.

— Виждаш ли? — каза Пол, без да откъсва очи от Чани.

Тя кимна.

Пол се обърна и напрегна сили да прогони дълбоката си печал. Пристъпи към балконските прозорци и дръпна завесите. Нахлу светлина, а в ъглите на залата мигом се настани здрачът. Той пристегна широкия пояс на робата си, ослуша се да чуе някакъв звук изотзад.

Нищо.

Обърна се. Чани стоеше като омагьосана, насочила очи към голата.

Видя, че Хейт се е укрил в някакво потайно кътче на същността си — назад, обратно в затвора, наречен „гола“.

Дочувайки движението му, Чани се завъртя към Пол. Все още се чувстваше в плен на мига, предизвикан от него. За част от секундата голата се бе превърнал в пламенно и жизнено човешко същество. В този момент пред нея бе застанал някой, който не я плашеше — напротив, пораждаше обич и възхищение. Сега тя разбираше какво е целял жестокият експеримент на Пол. Да й покаже човека в плътта на голата. Очите й срещнаха погледа на Пол.

— Дънкан Айдахо ли беше този човек?

— Дънкан Айдахо. И още е.

— Би ли пощадил той живота на Ирулан?

Водата не е попила много дълбоко, помисли Пол и отвърна:

— Ако заповядам.

— Не разбирам — каза тя. — Не трябваше ли да се разгневиш?

— Разгневих се.

— Гласът ти не звучи… гневно. По-скоро скръбно.

Той затвори очи.

— Да. Има нещо такова.

— Ти си ми мъж — каза тя. — Знам го, но изведнъж взех да не те разбирам.

Внезапно Пол изпита чувството, че крачи из дълга пещера. Плътта му се движеше — стъпка след стъпка — ала мислите бягаха другаде.

— Сам не се разбирам — прошепна той.

Когато отвори очи, откри, че се е отдръпнал от Чани.

— Любими, вече няма да питам какво си видял — изрече тя нейде зад него. — Знам само, че ще ти подаря наследника, за който мечтаем.

Той кимна.

— Знаех го от самото начало.

Завъртя се и изпитателно я погледна. Стори му се крайно далечна.

Чани се сви и притисна стомаха си с длан.

— Гладна съм. Лекарите казват, че трябва да ям три-четири пъти повече, отколкото досега. Страх ме е, любими. Всичко става прекалено бързо.

Прекалено бързо, мислено се съгласи той. Зародишът знае, че трябва да бърза.