Серия
Дюн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune Messiah, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 40 гласа)

10.

Почива тук низвергнат бог.

Провалът беше лесен:

сградихме му пиедестал —

висок и твърде тесен.

Тлейлаксианска епиграма

Алая клечеше с лакти на коленете и, подпирайки брадичката си с юмруци, гледаше трупа върху дюната — няколко кости и късове парцалива плът, които някога бяха принадлежали на млада жена. Ръцете, главата и по-голямата част от гърдите бяха изчезнали, смлени от кориолисовата буря. Пясъкът наоколо беше осеян със стъпките на лекари и следователи, изпратени от брат й. Сега всички бяха отпътували, само гробарите и голата Хейт я чакаха да приключи загадъчния прочит на онова, което бе изписано тук.

Небето с цвят на зряла пшеница лееше наоколо мъждива светлина, типична за следобеда в тия ширини.

Трупът бе открит преди няколко часа от нисколетящ куриер, чиито прибори засякоха слаби следи от влага там, където не би трябвало да има. Обаждането му бе довело експертите. И те бяха установили… какво? Че жената е била около двадесетгодишна, от племето на свободните, пристрастена към наркотика семута… и че е загинала сред пустинния ад от нищожна доза тлейлаксианска отрова.

Да загине човек в пустинята бе нещо обичайно. Ала пристрастяването към семута се срещаше сред свободните толкова рядко, че Пол бе пратил сестра си да проучи местопроизшествието чрез методите, в които ги беше посветила майка им.

Алая усещаше, че не е постигнала нищо, освен да хвърли собствения си загадъчен ореол над мястото, което и без това криеше предостатъчно загадки. Чу как пясъкът шумоли под краката на голата и вдигна очи към него. За момент той се бе загледал в топтерите на ескорта, кръжащи над тях като ято гарвани.

Пази се от сдруженците дори когато носят дарове, помисли Алая.

Два топтера, нейният и този на гробарите, лежаха на пясъка край една остра скала малко зад голата. Видът на машините изпълни Алая със силно желание да излети и да избяга оттук.

Но Пол смяташе, че тя може да забележи нещо, което другите биха пропуснали. Алая неловко раздвижи рамене във влагосъхраняващия костюм. Грубоватата тъкан на дрехата й се струваше непривична след толкова месеци градски живот. Вгледа се в голата и се запита дали не му е известно нещо важно относно тази странна смърт. Забеляза, че изпод качулката на неговия костюм се е изплъзнал кичур от черната му грива. Ръката й трепна от желание да намести този кичур.

Сякаш привлечени от мисълта, сивите му метални очи проблеснаха срещу нея. Алая потрепера от погледа и извърна глава.

Една жена бе загинала тук от отрова, наричана „адското гърло“.

Жена от племето на свободните, пристрастена към семута.

Алая споделяше тревогата на Пол от съвпадението.

Гробарите чакаха търпеливо. В трупа не бе останала вода за извличане. Нямаше закъде да бързат. Освен това вярваха, че с някаква тънка и тайнствена дарба Алая разчита странни истини в тленните останки.

Никакви странни истини нямаше.

Само дълбоко в душата й се надигаше смътен гняв към очевидното убеждение на гробарите. Всичко идваше от проклетата религиозна загадъчност. Тя и нейният брат не можеха да бъдат хора. Трябваше да са нещо повече. Бене-гесеритките се бяха погрижили за това с многовековната обработка на атреидския род. Майка им също бе допринесла, като ги тласна по пътя на магията.

А Пол бе увековечил разликата.

Запечатаната в паметта й света майка се размърда неспокойно и неканеният адаб разбуди откъслечни мисли: Кротувай, дребосъче! Такова си и толкоз. Положението си има и предимства.

Предимства!

Махна с ръка на голата.

Той застана до нея — внимателен, търпелив.

— Какво виждаш тук? — запита тя.

— Навярно никога не ще узнаем коя е загиналата — отвърна той. — Главата е изчезнала, а с нея и зъбите. Ръцете… Едва ли е имала генетична регистрация, с която да сверим клетките й.

— Тлейлаксианска отрова — напомни тя. — Какво ще кажеш?

— Мнозина купуват подобни отрови.

— Правилно. А плътта е прекалено разложена, за да бъде възстановена, както са сторили с теб.

— Ако изобщо вярваш на тлейлаксианците.

Тя кимна и се изправи.

— Сега ще ме откараш до града.

Когато излетяха и се насочиха на север, Алая подхвърли:

— Пилотираш точно като Дънкан Айдахо.

Той я стрелна със замислен поглед.

— И други са ми го споменавали.

— За какво мислиш сега? — попита тя.

— За много неща.

— Стига си отбягвал въпроса, проклетнико!

— Какъв въпрос?

Очите й хвърляха мълнии. Той забеляза това и сви рамене. „Типичният жест на Дънкан Айдахо“, помисли тя и го укори със задавен пресеклив глас:

— Просто исках да изкажеш мнението си открито, за да подтикнеш мислите ми. Смъртта на оная млада жена ме тревожи.

— Не мислех за нея.

— За какво мислеше?

— За странните чувства, които изпитвам, когато хората говорят за онзи, който може да съм бил.

— Може да си бил ли?

— Тлейлаксианците са много хитри.

— Не чак дотам. Ти си бил Дънкан Айдахо.

— Най-вероятно. Основните данни го подсказват.

— Значи започваш да изпитваш чувства?

— Донякъде. Изпитвам нетърпение. Боязън. Склонен съм да треперя и полагам усилия, за да се овладея. Понякога… проблясват образи.

— Какви образи?

— Отлитат прекалено бързо, за да ги различа. Проблясъци. Спазми… почти спомени.

— Не изпитваш ли любопитство към подобни спомени?

— Естествено. Любопитството ме тласка напред, но трябва да се преборя с противотежестта на колебанието. Мисля си: „Ами ако не съм онзи, за когото ме вземат?“ Не ми харесва тази мисъл.

— Само за това ли мислиш?

— Знаеш, че не, Алая.

Как смее да ме нарича по име? Гневът й се надигна и тутакси потъна в изненадата от начина, по който го бе изрекъл: меки потръпващи полутонове, небрежна мъжка самоувереност. Някакво мускулче играеше край челюстта й. Тя стисна зъби.

— Онова там долу не е ли Ел Кудс? — попита той и за миг наклони едното крило, предизвиквайки внезапна суматоха сред ескорта.

Тя сведе очи към вълнообразните сенки на топтерите, бягащи по хребета над прохода Харг, към канарата и каменната пирамида, приютила черепа на баща й. Ел Кудс — Светото място.

— Светото място е — потвърди тя.

— Трябва да го посетя някой ден — каза той. — Не е изключено близостта до останките на баща ти да разбуди спомени, които ще успея да задържа.

Изведнъж тя разбра колко силна е потребността му да узнае кой е бил. Този стремеж се бе превърнал в смисъл на съществуването му. Алая се озърна към високата скална стена, слизаща над сухите брегове на пясъчното море — зъбер с канелен цвят, изплавал над дюните като вълнорез на кораб.

— Завий обратно — каза тя.

— Ескортът…

— Ще ни последват. Мини под тях.

Той се подчини.

— Наистина ли служиш на брат ми? — попита Алая, когато поеха по новия курс, следвани от ескорта.

— Служа на атреидите — отвърна той сдържано и официално.

Тя зърна ръката му да се вдига и пак да пада — почти като старинния каладънски поздрав. Лицето му бе станало замислено. Вглеждаше се надолу към скалната пирамида.

— Какво те смущава? — запита Алая.

Устните му се раздвижиха. Измежду тях долетя крехък, задавен глас:

— Той беше… беше…

По бузите му се плъзна сълза.

Алая усети как цяла се вцепенява от суеверно страхопочитание. Отдаваше вода на мъртвия! Неволно протегна пръсти към бузата му и докосна сълзата.

— Дънкан — прошепна тя.

Той сякаш се бе сраснал с лостовете за управление, а погледът му не се откъсваше от гробницата под тях.

— Дънкан! — повиши глас Алая.

Той преглътна, поклати глава и я погледна с блестящите си метални очи.

— Аз… почувствах… ръка… на рамото си. — Говореше шепнешком. — Почувствах я! Ръка. — Гърлото му потрепна. — Беше… приятел. Беше… мой приятел.

— Кой?

— Не знам. Мисля, че беше… Не знам.

Пред Алая замига сигнална лампичка — командирът на ескорта искаше да знае защо се връщат към пустинята. Тя пое микрофона и обясни, че са се задържали, за да отдадат почит към гробницата на баща й. Командирът напомни, че времето напредва.

— Прибираме се в Аракийн — каза тя и върна микрофона на мястото му.

Хейт дълбоко въздъхна и направи вираж на север.

— Ръката беше на баща ми, нали? — попита Алая.

— Може би.

Гласът му беше глас на ментат, който пресмята вариантите, и Алая разбра, че си е възвърнал самообладанието.

— Известно ли ти е откъде познавам баща си? — попита тя.

— Имам представа.

— Нека го изясним докрай.

Тя описа накратко как се бе осъзнала като света майка още преди раждането — вцепенен от ужас зародиш с вградени в нервните му клетки познания от безброй чужди съдби… и всичко това след гибелта на баща й.

— Познавам го, както го е познавала майка ми — добави тя. — До най-малката подробност на всяко преживяване, което е споделила с него. В известен смисъл аз съм едно цяло с майка си. Владея всичките й спомени до мига, когато пи от Водата на живота¤ и изпадна в транса на превъплътяването.

— Твоят брат ми разказа нещичко за това.

— Тъй ли? Защо?

— Аз го попитах.

— Защо?

— Всеки ментат се нуждае от данни.

— О, да — промълви тя и се загледа надолу към плоската необятност на Защитната стена — изтерзани от бурите скали и пукнатини. Голата забеляза посоката на погледа й.

— Твърде открита местност — подхвърли той.

— Но и удобно скривалище — отвърна Алая и го погледна. — Напомня ми човешкия ум… с всичките му потайности.

— Ах — въздъхна той.

— Ах ли? Какво означава това „ах“?

Обземаше я внезапен и безпричинен гняв към него.

— Би искала да разбереш какво се крие в ума ми — каза той. Не питаше, просто констатираше факта.

— Откъде знаеш, че не съм те разобличила с пророческата ми дарба? — запита тя.

— Разобличила ли си ме? — Любопитството в гласа му изглеждаше искрено.

— Не!

— И ясновидството си има граници — каза той.

Изводът като че го развесели и това поуспокои гнева на Алая.

— Забавляваш се, а? — попита тя. — Не почиташ ли моята сила?

Дори за самата нея въпросът не прозвуча особено убедително.

— Почитам твоите поличби и предсказания може би по-силно, отколкото си мислиш — отвърна той. — Бях сред публиката на утринния ти ритуал.

— И какво?

— Удивително изкусно боравиш със символите — каза той, без да откъсва очи от таблото на топтера. — Според мен това е бене-гесеритска дарба. Но, както много други вещици, и ти ставаш небрежна към силата си.

Изтръпнала от страх, тя изкрещя.

— Как се осмеляваш?!

— Осмелявам се много повече, отколкото са предвиждали моите създатели — каза той. — И поради този невероятен факт оставам при брат ти.

Алая се взря в стоманените топчета, заместващи очите му — там нямаше и следа от човешко изражение. Качулката на влагосъхраняващия костюм закриваше очертанията на челюстта. Ала устните оставаха твърди. В тях се криеше могъща сила… и решителност. Нещо успокояващо имаше в енергично изречените думи. „… осмелявам се много повече…“ Така би могъл да говори Дънкан Айдахо. Дали тлейлаксианците не бяха изработили своя гола по-добре, отколкото подозираха… или това бе само притворство, част от програмата му?

— Доизясни се, гола — заповяда тя.

— Опознай се, това ли е твоята повеля? — попита той. В гласа му отново звучеше насмешка.

— Не ме залъгвай с приказки… твар! — избухна тя и посегна към шията си, където висеше кристалният нож. — Защо те подариха на брат ми?

— Той ми каза, че си наблюдавала аудиенцията. Чула си как му отговорих на този въпрос.

— Искам да отговориш пак… пред мен!

— Предназначен съм да го унищожа.

— Като ментат ли говориш?

— Знаеш отговора и без да питаш? — упрекна я той. — Знаеш също така, че подобен дар не беше необходим. Брат ти се самоунищожаваше твърде успешно.

Тя обмисли думите, без да отлепва ръка от дръжката на ножа. Отговорът беше лукав, но гласът звучеше откровено.

— Тогава какъв е смисълът на подаръка?

— Може да е било забавно за тлейлаксианците. А Сдружението наистина ме откупи като подарък.

— Защо?

— Същият отговор.

— Как ставам небрежна към силата си?

— А как я прилагаш? — контрира той.

Въпросът се впи дълбоко, чак до собствените й съмнения. Тя отдръпна ръка от ножа и попита:

— Защо смяташ, че брат ми се е самоунищожавал?

— Е, хайде сега, дете! Къде са прехвалените ти дарби? Не умееш ли да разсъждаваш?

Удържайки гнева си, Алая заповяда:

— Разсъждавай вместо мен, ментате!

— Чудесно.

Той се озърна към ескорта и отново насочи поглед право по курса. Иззад северния ръб на Защитната стена вече се виждаше Аракийнската равнина. Прашно було замъгляваше очертанията на селцата, пръснати из панове и грейбъни, но можеше да се различи блясъкът на далечната столица.

— Симптоми — изрече голата. — Брат ти е назначил официален Възхвалител, който…

— Който му бе подарен от свободните наиби!

— Странен подарък от старите приятели — каза той. — Защо трябва да го обграждат с ласкателство и раболепие? Вслушвала ли си се истински в думите на този Възхвалител? „В Муад’диб народите откриват просветление. Нашият император, нашият Умма Регент изгря от мрака, за да разлее сияйни лъчи над всички хора. Той е наш повелител. Той е безценна вода от непресъхващ извор, той разлива радост, за да утоли жаждата на цялата вселена.“ Пфу!

— Стига само да повторя думите ти пред свободните от ескорта, и ще те накълцат за храна на лешоядите — тихо изрече Алая.

— Щом е тъй, кажи им.

— Брат ми е повелител според божествените закони на мирозданието!

— Защо си хабиш приказките, като не го вярваш?

— Откъде знаеш в какво вярвам?

Побиваха я тръпки, с които даже бене-гесеритският контрол не можеше да се справи. Този гола постигаше ефект, какъвто не бе очаквала.

— Ти заповяда да разсъждавам като ментат — напомни й той.

— Никой ментат не знае в какво вярвам! — От гърдите й излетяха две дълбоки, пресекливи въздишки. — Как смееш да ни съдиш?

— Да ви съдя ли? Никого не съдя.

— Нямаш представа как сме обучени!

— И двамата сте обучени да управлявате — каза той. — У вас е насадена надменна жажда за власт. Вдъхнали са най-тънък политически усет и дълбоко разбиране на ползата от войната и ритуалите. Закони на мирозданието? Какви закони на мирозданието? Този мит броди из цялата история на човечеството. Броди! Той е призрак. Безплътен, нереален. Закон на мирозданието ли е вашият джихад?

— Ментат джабър¤ — присмехулно подхвърли Алая.

— Аз съм слуга на атреидите и говоря безпристрастно.

— Слуга ли? Ние нямаме слуги, а само последователи.

— А аз съм последовател на разума — отсече той. — Разбери го, дете, и ще…

— Не ме наричай дете! — кресна тя. Ръката й придърпа ножа от калъфа.

— Забележката е приета. — Той я погледна, усмихна се и пак насочи вниманието си към управлението на топтера. Сега под тях се различаваше величавата скална структура на атреидския Заслон, надвиснал над северните предградия на Аракийн. — Ти си прастара същност, обвита в плът, която едва е отминала детската възраст. И плътта е смутена от разцъфващата женственост.

— Чудя се защо ли те слушам — изръмжа тя, ала отпусна кристалния нож в калъфа и избърса влажната си длан в робата. Избилата пот дразнеше племенното й чувство за пестеливост. Какво разхищение на телесна влага!

— Слушаш, защото знаеш, че съм предан на брат ти — отвърна той. — Постъпките ми са ясни и лесно разбираеми.

— Нищо в теб не е ясно и разбираемо. Ти си най-сложното същество, което съм виждала. Откъде да знам с какво са те натъпкали тлейлаксианците?

— По грешка или нарочно, но са ми оставили свободата да се самоизграждам.

— Прикриваш се със зенсунски притчи — продължи тя, — Мъдрецът се самоизгражда, глупакът живее само за да умре. — Гласът й бе натежал от пародийно подражание. — И това ми било последовател на разума!

— Хората не могат да различат средството от просвещението — отвърна той.

— Говориш със загадки!

— Говоря на онзи, който може да схване.

— Всичко ще кажа на Пол.

— Той и без това е чувал почти всичко.

Обзе я непреодолимо любопитство.

— И как тъй си още жив… и на свобода? Какво ти каза Пол?

— Разсмя се, И каза: „Хората не искат император-счетоводител; трябва им господар, които да ги опазва от промените.“ Но се съгласи, че разпадането на империята се очертава от само себе си.

— Защо е казал подобно нещо?

— Защото го убедих, че разбирам проблема му и ще му помогна.

— Какво толкова си казал, та да го убедиш?

Той безмълвно наклони топтера по вятъра, за да се приземи до стражевите сгради върху покрива на Заслона.

— Настоявам да чуя какво си казал!

— Не ми се вярва да го преглътнеш спокойно.

— Сама ще преценя! Заповядвам ти да отговориш незабавно!

— Позволи ми първо да кацна.

И без да дочака отговор, той зави покрай склона, коригира подемната сила на крилата и леко спусна машината на ярко оранжевата писта върху покрива.

— Сега — каза Алая. — Говори.

— Казах му, че да търпиш сам себе си е може би най-тежката работа във вселената.

Тя тръсна глава.

— Това е… това е…

— Горчив хап — каза той, гледайки как стражите тичат по покрива, за да заемат позицията на ескорта.

— Горчиви глупости!

— И най-великият пфалцграф, и най-жалкият крепостник се сблъскват с този проблем. Не можеш да наемеш ментат или някакъв друг мъдрец да го реши вместо теб. Нито следствие, нито свидетели ще помогнат да откриеш отговора. Никакъв слуга — или последовател — не ще превърже раната. Човек я превързва сам или продължава да кърви пред очите на всички.

Тя рязко му обърна гръб и в същия миг осъзна колко недвусмислено е издала чувствата си. Дори без силата на лъстив глас и вещерски заблуди, той бе бръкнал отново в душата й. Как го постигаше?

— Какво го посъветва да стори? — пошепна тя.

— Казах му да съди и да налага ред.

Алая се загледа към стражата и неволно забеляза колко търпеливо… колко дисциплинирано чакат бойците.

— Да раздава правосъдие — промърмори тя.

— Не това! — отсече голата. — Посъветвах го да съди, без да се ръководи само от принципи, може би…

— Тоест?

— Да пази приятелите си и да смазва враговете.

— Значи да съди несправедливо.

— Що е справедливост? Две сили се сблъскват. Всяка от тях може да се окаже права за себе си. И тогава императорът налага ред със своите заповеди. Той не може да предотврати сблъсъците — той просто ги решава.

— Как?

— По най-простия начин — отсъжда.

— Като пази приятелите си и смазва враговете.

— Не е ли това стабилност? Хората искат ред, един или друг, но ред. Те седят в затвора на глада и виждат, че войната е станала спорт за богатите. Тия изтънчени забавления са опасни. Те рушат реда.

Алая отново обърна лице към него.

— Ще кажа на Пол, че си прекалено опасен и трябва да бъдеш унищожен.

— Вече препоръчах това решение.

— Точно затова си опасен — изрече тя с грижливо подбрани думи. — Издигнал си се над страстите.

— Опасен съм, но не затова.

Преди Алая да помръдне, той се протегна, повдигна брадичката й с пръсти и впи устни в нейните.

Целувката бе нежна, кратка. Той се отдръпна и Алая се втренчи в него, потресена от мимолетно зърнатите ухилени физиономии на пазачите, които продължаваха да стоят изпънати около топтера.

Тя докосна устните си с пръст. Целувката носеше нещо толкова познато. Устните му бяха плът от бъдещето, което бе видяла по някаква странична пътечка на ясновидството. С разтуптяно сърце, тя промълви:

— Би трябвало да те одера жив.

— Защото съм опасен ли?

— Защото си позволяваш твърде много!

— Нищо не си позволявам. И нищо не вземам, преди да ми го предложат. Радвай се, че не взех всичко, което предлагаш. — Той отвори вратата и скочи навън. — Ела. Прекалено дълго се шляхме заради тая глупава задача.

С широка крачка голата се отправи към входа на купола край пистата. Алая скочи от кабината и като подтичваше, побърза да се изравни с него.

— Ще му кажа какви ги дрънкаш и какво си позволяваш — закани се тя.

— Добре. — Голата отвори вратата и се отдръпна настрани.

— Той ще нареди да те екзекутират — заяви Алая, влизайки в купола.

— Защо? Защото си позволих целувката, която желаех?

Той влезе след нея и движението му я застави да отстъпи назад. Вратата хлопна зад гърба му.

— Целувката, която си желал! — тя се задъха от възмущение.

— Добре де, Алая. Да речем, че ти си я пожелала.

Той се запъти покрай нея към антигравитационната шахта. Това движение сякаш я тласна към върховно избистряне на съзнанието — тя осъзна безпределната му откровеност. Целувката, която пожелах, помисли Алая. Вярно.

— Най-опасна е твоята искреност — каза тя, вървейки подир него.

— Завръщаш се към пътеките на мъдростта — отвърна той, без да забавя крачка. — Дори ментат не би го изложил по-прямо. И тъй, какво видя в пустинята?

Тя сграбчи ръката му и го застави да спре. Ето че пак бе успял — чрез изненада бе изострил съзнанието й до краен предел.

— Не мога да си го обясня, но непрестанно мисля за лицетанцьорите. Защо ли?

— Точно затова брат ти искаше да отидеш в пустинята — кимна той. — Кажи му за тази натрапчива мисъл.

— Но защо? — Тя тръсна глава, — Защо лицетанцьори?

— Там лежи мъртва млада жена — каза той. — А може би няма вест за изчезнала млада жена от племето на свободните.