Серия
Дюн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune Messiah, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 40 гласа)

18.

Заобиколните формулировки на правния педантизъм са израсли от необходимостта да си затваряме очите пред насилието, което замисляме един на друг. Да отнемем час от живота на човека или изобщо да го лишим от живот — разликата е само в степента на действие. Извършили сме насилие спрямо него, отнели сме му енергия. С изискани евфемизми можем да прикрием убийственото си намерение, но зад всяко прилагане на власт спрямо друг човек неизменно се възправя върховната самонадеяност: „Аз се храня с твоята енергия“.

Император Пол Муад’диб

Из „Допълнения към Заповедите пред Съвета“

Първата луна бе надвиснала над града, когато Пол излезе от задънената улица, обкръжен от сиянието на включената защита. Откъм планинския масив вятърът сипеше прах и пясък в тесния проход между къщите, заставяйки Бияз да примигва и да закрива очите си с длан.

— Трябва да бързаме — бръщолевеше джуджето. — Бързо! Бързо!

— Опасност ли усещаш? — попита го Пол.

— Не усещам, знам!

Внезапното чувство за близка заплаха бе последвано почти веднага от някаква фигура, изскочила насреща им от съседния вход.

Бияз клекна и се разхленчи.

Но това бе самият Стилгар, който се движеше като бойна машина — с приведена глава и мощни удари на нозете по уличната настилка.

Пол набързо му обясни ценността на джуджето и му го предаде. От този миг ритъмът на видението неимоверно се ускоряваше. Стилгар побягна, влачейки Бияз. Охраната обкръжи Пол от всички страни. Раздадоха се заповеди да бъдат пратени бойци към дъното на уличката, при съседа на Отхейм. Стражата покорно се втурна нататък — сенки сред сенките.

Още жертви, помисли Пол.

— Трябват ни живи пленници — изсъска един от офицерите.

Звукът, който отекна в ушите на Пол, бе като ехо от виденията. Събитията се развиваха с желязна точност — пророчество и реалност съвпадаха миг по миг. Сенките на пикиращи орнитоптери сякаш прорязаха луната. Нощта бе пълна с атакуващи имперски войници. Тихо съскане се надигна над всички останали звуци и прерасна в рев, докато хората още го чуваха само като шипене. Лумна теракотово зарево, което загаси звездите и погълна луната.

Пол, който познаваше звука и заревото още от най-ранните си и откъслечни потапяния в кошмарното видение, изпита странно чувство на облекчение от сбъдването. Всичко ставаше така, както трябваше да стане.

— Скалорез! — изпищя някой.

— Скалорез! — Викът се надигаше от всички страни. — Скалорез… скалорез…

Само защото видението го изискваше, Пол захлупи очите си с длан и се просна край ниския бордюр на тротоара. Разбира се, вече бе твърде късно.

На мястото на отхеймовия дом сега се издигаше огнена колона, ослепителна струя, бликаща с рев към небето. Тя пръскаше мръснокафеникаво сияние, което очертаваше с поразителна релефност и яснота балетните движения на войниците, на бегълците, на наклонените в рязък вираж орнитоптери.

Вече бе твърде късно за всеки човек от това неистово множество.

Пясъкът под Пол се загряваше. Той чу как шумът от тичащи нозе затихва. Хората наоколо се отпускаха на земята — осъзнали, че бягството е безсмислено. Злото бе сторено и сега им оставаше само да чакат, за да узнаят мощността на скалореза. Лъчението, от което никой не можеше да избяга, вече бе проникнало в телата им. А какво щеше да им причини оръжието тепърва — това зависеше от замисъла на хората, които бяха дръзнали да го употребят, нарушавайки Великото споразумение¤.

— Богове… скалорез — проплака някой. — Аз… не… искам… да… ослепея.

— Че кой иска? — отекна откъм дъното на уличката дрезгав щурмовашки глас.

— Сума ти очи ще продадат тлейлаксианците — изръмжа някой до Пол. — Сега си затваряйте човките и чакайте!

Зачакаха.

Пол мълчеше и мислеше какво би могло да извърши подобно оръжие. Ако зарядът се окажеше по-мощен от предвиденото, той щеше да си пробие път до центъра на планетата. Разтопеното ядро на Дюна се намираше твърде дълбоко, но това го правеше само още по-опасно. Изпуснато на свобода, огромното налягане можеше да разцепи планетата, осейвайки космоса с безжизнени отломки.

— Мисля, че взе да отслабва — обади се някой.

— Просто е задълбало надолу — предупреди ги Пол. — Бъдете готови всички. Стилгар ще прати помощ.

— Измъкна ли се Стилгар?

— Измъкна се.

— Земята пари — оплака се някой.

— Посмели са да употребят атомно оръжие! — възмутено се провикна един щурмовак близо до Пол.

— Звукът затихва — долетя глас от дъното на улицата.

Без да обръща внимание на думите, Пол напрегнато притискаше пръсти към уличната настилка. Усещаше гръмовния тътен на чудовищното оръжие — дълбоко… все по-дълбоко…

— Очите ми! — изкрещя някой. — Нищо не виждам!

Бил е по-близо от мен, помисли Пол. Когато вдигна глава, той все още виждаше дъното на уличката, макар че цялата сцена изглеждаше някак мъглива. В зоната, където бяха къщите на Отхейм и съседа му, сега се разливаше червеникаво-жълто сияние. Отломъци от околните сгради се срутваха като черни петна в огнения кладенец.

Пол с усилие се изправи на крака. Почувства как скалорезът изгасва и в земните недра настава тишина. Под хлъзгавия влагосъхраняващ костюм тялото му бе мокро от пот — дестилаторите не успяваха да се справят с прекомерния прилив на влага. Нахлуващият в дробовете му въздух носеше топлината и сярното зловоние на скалореза.

Докато гледаше как щурмоваците наоколо започват да се надигат, мъглата пред очите му се сгъсти и настана мрак. Той призова пророческата си визия за тези мигове, обърна се и закрачи по пътя, който му бе начертало Времето — сля се с видението тъй плътно, че то вече не можеше да му убегне. Бавно съзнаваше, че това място се превръща в съвместно владение, където реалността сраства с предсказанието.

Наоколо щурмоваците с пъшкане и стонове откриваха, че са ослепели.

— Дръжте се! — изкрещя Пол. — Скоро ще дойде помощ! — И тъй като воплите не преставаха, той добави: — Говори Муад’диб! Заповядвам да издържите! Помощта наближава!

Тишина.

После, точно както във видението, наблизо се обади човек от стражата:

— Наистина ли е императорът? Кой може да вижда? Кажете ми.

— Никой от нас няма очи — каза Пол. — Отнеха и моите, но не и зрението ми. Аз те виждам как стоиш и ако посегнеш, ще напипаш отляво глинена стена. А сега бъди храбър и чакай. Стилгар наближава и води приятели.

От всички страни се долавяше все по-ясно пърхането на безброй топтери. Затропаха тичащи нозе. Пол гледаше как се задават приятелите му и сравняваше шума от стъпките им с пророческата визия.

— Стилгар! — извика той, размахвайки ръка. — Насам!

— Слава на Шай-хулуд — възкликна Стилгар, тичайки насреща. — Не си… — Сред внезапното мълчание видението разкриваше на Пол как Стилгар с изкривено от мъка лице се вглежда в унищожените очи на своя другар и император. — О, господарю — изстена той. — Усул… Усул… Усул…

— Какво става със скалореза? — изкрещя един от новодошлите.

— Всичко свърши — високо изрече Пол и вдигна ръка. — Сега на работа, спасявайте ония, които са най-близо до вас. Сложете заграждения. По-живо!

— Виждаш ли, господарю? — попита Стилгар и в гласа му звучеше изумление. — Как е възможно да виждаш?

Вместо отговор Пол’протегна ръка да докосне бузата на Стилгар зад лицевата маска на влагосъхраняващия костюм и усети под пръстите си сълзи.

— Не бива да ми отдаваш влага, стари приятелю — промълви той. — Не съм мъртъв.

— Но очите ти!

— Те ослепиха тялото, но не и зрението ми — каза Пол. — Ах, Стил, аз живея в апокалиптичен сън. Стъпките ми се наместват тъй точно в него, че най-много се боя да не ми доскучае от това повторно преживяване.

— Усул, аз… аз не…

— Не се мъчи да разбереш. Приеми го. Аз съм в друг свят, отвъд този тук. За мен и двата са еднакви. Не се нуждая от дружеска ръка на водач. Виждам всяко движение наоколо. Виждам всяко изражение на лицето ти. Нямам очи, ала виждам.

Стилгар отривисто тръсна глава.

— Сир, ще трябва да скрием този недъг от…

— От никого няма да го крием — отсече Пол.

— Но законът…

— Днес живеем по атреидски закони, Стил. Законът на свободните, който повелява да изоставяме слепите в пустинята, може да се прилага само към слепец. Аз не съм сляп. Живея в онзи кръг на битието, където е бойната арена на доброто и злото. Достигнали сме повратна точка във върволицата на епохите и всеки от нас ще трябва да изиграе своята роля.

Тишина. Пол чу как наблизо водят един от ранените.

— Ужасно беше — изстена човекът, — огромен огнен ад.

— Нито един от тези хора не бива да бъде отведен в пустинята — каза Пол. — Чуваш ли, Стил?

— Чувам, господарю.

— Да им се доставят нови очи за моя сметка.

— Ще бъдо сторено, господарю.

Долавяйки растящото страхопочитание в гласа на Стилгар, Пол добави:

— Отивам във флагманския топтер. Ти поемаш командването тук.

— Да, господарю.

Пол заобиколи Стилгар и закрачи по улицата. Видението подсказваше всяко негово движение, всяка неравност под нозете му, всяко срещнато лице. В движение той раздаваше заповеди, сочеше хора от свитата си, наричаше ги по име, призоваваше ония, които представяха най-съкровените правителствени механизми. Усещаше как ужасът расте зад гърба му, чуваше боязливия шепот.

— Очите му!

— Но той погледна право към теб, нарече те по име!

Край флагманския топтер Пол изключи персоналната си защита, посегна в кабината, грабна микрофона от ръката на смаяния свързочник, набързо даде поредица от заповеди и натика микрофона обратно в ръката на офицера. После му обърна гръб и повика специалиста по въоръженията — един от амбициозните и талантливи младежи, които почти не помнеха живота в сийча.

— Използваха скалорез — каза Пол.

След едва доловимо колебание специалистът отвърна:

— И аз така чух, сир.

— Ти, разбира се, знаеш какво означава това.

— Зарядът не може да е бил друг, освен атомен.

Пол кимна и си помисли как трескаво работи сега умът на младежа. Атомен заряд. Великото споразумение забраняваше употребата на подобни оръжия. Откриването на извършителя щеше да стовари върху му обединения наказателен удар на Великите династии. Древните родови вражди щяха да бъдат забравени пред лицето на тази заплаха и прастарите страхове, породени от нея.

— Не може да са го изработили, без да оставят следи — каза Пол. — Ще събереш необходимата апаратура и ще потърсиш мястото, където е конструиран скалорезът.

— Незабавно, сир.

След един последен боязлив поглед, младежът се втурна да изпълни заповедта.

— Господарю — неуверено се обади свързочникът изотзад. — Очите ви…

Пол се обърна, протегна ръка в кабината и настрои апаратурата на личната си радиовълна.

— Обади се на Чани — нареди той. — Кажи й… кажи, че съм жив и скоро ще бъда при нея.

Силите започват да се събират, помисли Пол. И чак сега забеляза колко остър е станал потният дъх на страх наоколо.