Серия
Дюн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune Messiah, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 40 гласа)

12.

Не чакай милост от слънцето.

Делото на Муад’диб

Из „Коментар на Стилгар“

„Един миг некомпетентност може да бъде пагубен“, напомни си сама светата майка¤ Гайъс Хелън Мохайъм.

Привидно безучастна, тя куцукаше сред обръча от свободни. Знаеше, че един от пазачите зад нея е глухоням, недостъпен за изкушенията на Гласа¤. Вероятно му бяха заповядали да я убие при най-малкото съмнение за провокация.

Питаше се защо ли я вика Пол. Дали не се канеше да обяви присъдата? Спомни си онзи далечен ден, когато го бе подложила на изпитание… него, невръстния квизац хадерах¤. Още от малък си беше потаен.

Проклета да е майка му навеки! По нейна вина Бене Гесерит¤ изтърва контрола над тази генетична линия.

Тишината се носеше като вълна по сводестия коридор пред охраната. Старицата усещаше как плъзва вестта. Пол щеше да чуе тишината. Щеше да узнае за идването й още преди да го известят. Излишно бе да се залъгва — силите му далеч надхвърляха нейните.

Проклет да е!

Мразеше товара на старостта; ставите я боляха, реакциите й не бяха тъй бързи, както някога, в мускулите отдавна нямаше и помен от жилавата младежка пъргавина. Отминал бе дълъг ден от един дълъг живот. Беше прекарала този ден насаме с дюнския тарок, в безплодно дирене на поличба за съдбата си. Но и картите не помагаха.

Скупчени един до друг, стражите я побутнаха зад ъгъла към нов сводест коридор — този лабиринт сякаш нямаше край. Отляво триъгълни прозорци от метастъкло¤ разкриваха изглед нагоре към асми и индигови цветя сред плътните сенки на следобедното слънце. По плочките на пода бяха изобразени водни създания от екзотични планети. Навсякъде намеци за вода. Богатства… изобилие…

Отсреща няколко фигури в широки роби пресякоха коридора, хвърляйки крадешком погледи към светата майка. Поведението им издаваше, че са я познали… и се тревожат.

Тя съсредоточи вниманието си върху късо подстригания тил на пазача пред нея — младежка плът, розови гънки над яката на униформата.

Необятността на тази проклета цитадела започваше да я впечатлява. Коридори… коридори… Минаха край отворена врата, от която долитаха звуците на тимбур и флейта, преплетени в тиха старинна мелодия. Озърна се — от стаята я гледаха плътносините очи на свободните. Усети в тях закваската на легендарни бунтове, съзрявали от дивата им наследственост.

Знаеше, че с това се измерва и нейният собствен товар. Една бене-гесеритка не можеше да избяга от мисълта за гените и техните възможности. Облъхна я чувство за непоправима загуба — този упорит глупец Атреидес! Как можеше да пренебрегва безценното потомство, скрито а слабините му? Квизац хадерах! Вярно, роден преди времето си, но реален — както и онова чудовище, сестра му… и точно тук се криеше заплашителната неизвестност. Една необуздана света майка, зачената без задръжките на Бене Гесерит, лишена от вяра в методичното развитие на гените. Тя несъмнено бе надарена като брат си… и дори повече.

Размерите на крепостта започваха да я потискат. Нямаха ли край тия коридори? Тук направо вонеше на ужасяваща физическа мощ. Нито една планета, нито една цивилизация в досегашната човешка история не бе сътворявала подобна грамада. Между стените й можеха да се укрият дузина старинни градове!

Минаваха край овални врати с примигващи лампички. Познаваше ги — отвори на пневматична транспортна система, иксианско¤ производство. Защо тогава я заставяха да измине пеш цялото това разстояние? Отговорът взе да се очертава в съзнанието й — за да я угнетят преди аудиенцията при императора.

Тъничка нишка, ала към нея се прибавяха и други едва доловими признаци — грижливо подбраните лаконични изрази на придружителите, следите от първобитна боязън в очите им, когато я наричаха света майка, прохладно-сладникавата, а всъщност дълбоко безизразна същност на тия коридори — сборът от всичко това разкриваше твърде много и бене-гесеритката умело разшифрова смисъла му.

Пол искаше нещо от нея!

Тя спотаи ликуването си. Значи имаше възможност за сделка. Оставаше само да открие същността й, после да изпробва здравината на безплътния лост. Случвало се бе подобни лостове да разклащат и по-грамадни неща от тази цитадела. Понякога цели цивилизации бяха рухвали от едно докосване с пръст.

Светата майка си спомни за преценката на Сцитал: Когато едно същество е съзряло в определена форма, би предпочело да умре, но не и да се превърне в противоположното.

Коридорите, по които я водеха, се разширяваха постепенно и недоловимо — изкусно степенувани арки, плавен растеж на опорните колони, замяна на триъгълните прозорци с нови: овални и по-големи. Най-сетне отпред се извиси двукрила врата, разположена в дъното на просторно преддверие. Старицата усети, че портата е твърде голяма и едва сдържа изумлението си, когато тренираното й съзнание определи истинските размери. Вратата бе широка поне четиридесет метра и висока двойно толкова.

Докато крачеше напред със своите придружители, двете крила се завъртяха навътре — могъщо и безшумно движение на скрити механизми. И тук личеше иксианското производство. Заобиколена от стражата, светата майка пресече величавата порта и влезе в Голямата приемна зала на император Пол Атреидес — „Муад’диб¤, пред когото всички се смаляваме“. Сега виждаше как действа ефектът, породил тази поговорка.

Вървейки към отдалечения трон на Пол, светата майка осъзна, че я поразяват не толкова огромните размери, колкото изтънчените архитектурни уловки на помещението. Залата беше грамадна — би могла да побере целия дворец на който и да е предишен властелин в човешката история. Овладяването на необятното пространство говореше красноречиво за умел баланс на прикритите архитектурни елементи. Подпорните ферми и носещите греди зад тия стени и високият купол на свода навярно надминаваха по размери всичко, предприемано досега. Инженерният гений личеше навсякъде.

Към дъното залата неусетно се смаляваше, без това да засяга Пол и трона му върху високия подиум. Неподготвеното съзнание, потресено от размерите й, би го възприело отначало многократно по-голям, отколкото беше в действителност. Цветовете също си играеха с беззащитната психика — зеленият трон на Пол беше изсечен от монолитен хагарски изумруд. В него се криеше намек за нещо живо и растящо, а според митовете на свободните цветът му бе цвят на скръбта. Той сякаш безмълвно нашепваше, че тук е седнал онзи, който може да те застави да скърбиш — живот и смърт в един символ, хитроумно изтъкване на противоположностите. Зад трона се спускаха водопади от драперии в тъмнооранжево, съчетано с омекотения златист цвят на дюнските простори и канелените петна на меланжа¤. За опитното око символиката бе явна, ала непосветения би поразила като изненадващ удар.

Тук и времето имаше своя роля.

Светата майка отмери минутите, които й трябваха, за да се добере с куцукане до императорския трон. Предостатъчно време за сплашване на непокорните. И последната капчица недоволство трябваше да се изстиска от посетителя чрез необузданата мощ, надвиснала над главата му. Човек можеше да започне дългия поход към трона като горда и достойна личност, ала накрая се превръщаше в нищожна мушица.

Слуги и помощници бяха подредени около императора о удивителна педантичност — зорките телохранители покрай драпираната стена в дъното, отвратителната Алая отляво на Пол и две стъпала по-ниско от трона, на стъпалото непосредствено под нея — императорският лакей Стилгар; отдясно, само едно стъпало над пода на залата, самотната фигура на голата¤, живият труп на Дънкан Айдахо. Сред пазачите се мяркаха и по-стари свободни — брадати наиби¤ с белези от филтрови запушалки¤ по ноздрите и с кристални ножове¤ на коланите. Неколцина носеха маула-пистолети¤ и даже лазестрели¤. Светата майка си помисли, че трябва да са му от най-верните, щом носят лазестрели в присъствието на Пол и включения му генератор. Виждаше как защитното поле¤ искри около него. Един изстрел срещу полето и от цялата цитадела щеше да остане само грамадна яма.

На десет крачки от подножието на подиума пазачите спряха и се оттеглиха встрани, за да не пречат на височайшия взор. Едва сега светата майка с учудване забеляза отсъствието на Чани и Ирулан. Та нали се говореше, че императорът не пропуска да ги покани на всяка важна аудиенция!

Пол кимна и мълчаливо я измери с поглед. Тя реши да атакува незабавно и заговори първа:

— И тъй, великият Пол Атреидес благоволява да приеме онази, която някога прокуди.

Пол се усмихна накриво и помисли: Знае, че искам нещо от нея. Разбрала бе — естествено и неизбежно. Не можеше да отрече способностите й. Бене-гесеритките не ставаха свети майки току-така.

— Дали да не си спестим нападките? — запита той.

„Нима ще е толкова лесно?“ — учуди се тя и изрече на глас:

— Назови онова, което желаеш.

Стилгар се размърда и стрелна с поглед Пол. Императорският лакей явно не харесваше тона й.

— Стилгар иска да те прогоня — каза Пол.

— Вместо да ме убиеш? — запита тя. — От един свободен наиб бих очаквала нещо по-директно.

— Често се налага едно да мисля, друго да говоря — навъсено се обади Стилгар. — На това му викат дипломация.

— Тогава да си спестим и дипломацията — каза тя. — Налагаше ли се да ходя толкова дълго? Аз съм стара жена.

— Трябваше да ти покажа колко безсърдечен мога да бъда — каза Пол. — Така по-добре ще оцениш великодушието ми.

— Позволяваш си подобна недодяланост с една бене-гесеритка? — попита тя.

— И грубите постъпки имат смисъл — отсече Пол.

Тя се поколеба, обмисляйки думите му. Така… значи все още можеше да я премахне — очевидно по най-груб начин, ако тя, ако тя… какво?

— Кажи какво искаш от мен? — промърмори светата майка.

Алая погледна брат си и кимна към драпериите зад трона. Знаеше какъв е замисълът на Пол, но въпреки всичко не го харесваше. Мъчеше я нещо, което би могло да се нарече необуздано пророчество — чувстваше се изпълнена до краен предел с нежелание да вземе участие в тази сделка.

— Трябва да внимаваш как разговаряш с мен, стара жено — каза Пол.

Наричаше ме „стара жено“, когато беше още юноша, помисли светата майка. Дали сега не ми напомня, че съм замесена в миналото му? Трябва ли да повторя тук избора, който направих тогава? Усети товара на решението като физическа тежест, от която коленете й затрепераха. Мускулите стенеха от умора.

— Пътят е бил дълъг и виждам, че си уморена — каза Пол. — Ще се оттеглим в личната ми стая зад трона. Там ще можеш да седнеш.

Той даде знак на Стилгар и се изправи.

Стилгар и голата приближиха към светата майка, помогнаха й да се изкачи по стъпалата и последваха Пол в скрития зад драпериите коридор. Тя разбра защо я бе посрещнал в залата — демонстрираше сила пред стражите и наибите. Значи се боеше от тях. А сега… сега бе надянал маската на любезна благожелателност, рискувайки да хитрува с една бене-гесеритка. Но рискуваше ли всъщност? Светата майка усети зад себе си нечие присъствие, обърна се и видя, че Алая ги е последвала. В очите на младата жена се таеше убийствено мрачна злоба. Светата майка потръпна.

Личната стая в дъното на коридора представляваше двадесетметров куб от плазмосплав, осветен от лъчите на жълти светоглобуси¤. Тъмнооранжеви драперии по стените напомняха пустинна влагосъхраняваща палатка¤. Вътре имаше дивани, меки възглавници, кристални гарафи с вода върху ниска масичка. Долавяше се лек мирис на меланж. Помещението изглеждаше тясно и мъничко след огромната тронна зала.

Пол настани светата майка на един от диваните и застана пред нея, гледайки изпитателно старческото лице — стоманени зъби, очи, които криеха повече, отколкото показваха, дълбоко набръчкана кожа. Протегна ръка към гарафите. Старицата поклати глава и кичур прошарена коса увисна на челото й.

— Искам да се спазаря с теб за живота на моята любима — тихо каза Пол.

Стилгар се изкашля.

Алая опипваше дръжката на кристалния нож върху гърдите си.

Голата стоеше до вратата с безизразно лице и металните му очи се взираха в празното пространство над главата на светата майка.

— Видял ли си, че се замесвам в нейната смърт? — попита тя.

Продължаваше да се вглежда в голата, изпитвайки странно безпокойство. Защо трябваше да се чувства заплашена от него? Той беше само инструмент на съзаклятието.

— Знам какво искаш от мен — каза Пол, заобикаляйки въпроса.

Значи само подозира, помисли тя. Наведе очи към връхчетата на обувките си, надничащи изпод гънките на робата. Черно… черно… по обувките и робата личаха белезите на затворничеството — петна, гънки. Тя вдигна брадичка и срещна гневния блясък в очите на Пол. Обзе я възторг, ала прикри чувствата си зад плътно стиснати устни и присвити клепачи.

— Какво предлагаш в замяна? — попита тя.

— Можете да получите семето ми, но не и самия мен — каза Пол. — Ако Ирулан замине в изгнание и бъде осеменена по изкуствен…

— Как смееш! — настръхна светата майка.

Стилгар пристъпи половин крачка напред.

Странно, голата се усмихваше. Сега и Алая се вглеждаше в него.

— Няма да обсъждаме какво забранява вашето Сестринство¤ — каза Пол. — Не ми се слуша за грехове, богохулства или овехтели вярвания от някогашните джихади¤. Можете да получите семето ми за своите планове, но дете на Ирулан не ще седи на моя трон.

— Твоят трон — насмешливо повтори тя.

Моят трон.

— Кой тогава ще роди престолонаследника?

— Чани.

— Тя е безплодна.

— Тя е бременна.

Неволна въздишка издаде потресението на старицата.

— Лъжеш! — изсъска тя.

Пол вдигна ръка, за да възпре втурналия се напред Стилгар.

— От два дни знаем, че носи в утробата си мое дете.

— Но Ирулан…

— Само по изкуствен път. Това е предложението ми.

Светата майка затвори очи, за да не гледа лицето му. Проклятие? Да подхвърля генетичните зарове по такъв безразсъден начин! В гърдите й кипеше ненавист. Учението на Бене Гесерит, уроците на Бътлъровия¤ джихад — всички те отричаха подобно действие. Никой няма право да осквернява върховните стремежи на човечеството. Машината не бива да функционира по подобие на човешкия мозък. Не трябва да се намеква — нито със слово, нито с дело — че хората могат да бъдат сведени до нивото на разплодни животни.

— Решавай — каза Пол.

Тя тръсна глава. Гените, безценните атреидски гени — само те бяха важни. Необходимостта бе по-силна от забраните. За Сестринството съвъкуплението беше много повече от просто съчетание на сперматозоид и яйцеклетка. Плен на човешката психика.

Сега светата майка разбираше коварните дълбини на предложението. Пол щеше да замеси Бене Гесерит в деяние, което би им навлякло всенародния гняв… ако някога се разчуеше. Нямаше как да докажат бащинството, щом императорът се отречеше от детето. Сделката можеше да спаси за сестринството атреидските гени, ала нямаше да им донесе трона.

Тя плъзна поглед из стаята, проучвайки всяко лице: Стилгар — пасивен и изчакващ, голата — застинал, вглъбен някъде дълбоко в себе си, Алая — втренчена в него… и Пол — гняв под тънкото лустро на добрите обноски.

— Това ли е единственото ти предложение? — запита тя.

— Единственото.

Светата майка се обърна към голата и забеляза за миг как потръпват мускулите на страните му. Вълнение?

— Хей, ти, гола — каза тя. — Трябва ли да се прави подобно предложение? А след като е направено, трябва ли да бъде прието? Хайде, върши си работата на ментат¤!

Металните очи се завъртяха към императора.

— Отговори както искаш — каза Пол.

Голата върна лъскавия си взор към светата майка и отново я порази с усмивка.

— Всяко предложение струва само толкова, колкото и реалната вещ, която се купува — отвърна той. — Тук се предлага най-висшата сделка — живот за живот.

Отмятайки от челото си кичур медночервена коса, Алая се намеси:

— И какво още се крие в този пазарлък?

Светата майка не си позволи да я погледне, но думите се впиха в съзнанието й като дамгосани с нажежено желязо. Да, в сделката се криеха далеч по-дълбоки последици. Не ще и питане, сестрата беше чудовище, но не можеше да й се отрече рангът на света майка заедно с всичко, което носеше тази титла. В този миг тя, Гайъс Хелън Мохайъм, се чувствуваше не отделна личност, а едно цяло с другите, стаени в паметта й. Те бяха нащрек, в разговора сега се включваше всяка една от светите майки, с които се бе сляла, за да стане жрица на Сестринството. Навярно и Алая бе в същото състояние.

— Какво още? — повтори голата. — Човек неволно би се запитал защо вещиците от Бене Гесерит не са прибегнали към тлейлаксианските¤ методи?

Гайъс Хелън Мохайъм и всички свети майки в нея потрепераха. Да, тлейлаксианците вършеха отвратителни неща. Ако махнеха преградите пред изкуственото осеменяване, нямаше ли следващата стъпка да бъде вече чисто тяхна си — контролирани мутации?

Наблюдавайки разигралите се наоколо страсти, Пол изведнъж изпита странното чувство, че вече не познава тези хора. Виждаше само чужденци. Дори Алая му бе чужда.

— Кой знае какво би се получило, ако пуснем атреидските гени по течението на бене-гесеритска река — подхвърли тя.

Гайъс Хелън Мохайъм отривисто завъртя глава и кръстоса поглед с нея. За един миг те сякаш останаха насаме като две свети майки, споделящи обща мисъл: Какво се крие зад всяко тлейлаксианско деяние? Голата е тлейлаксианско дело. Той ли е вмъкнал този план в мислите на Пол? Ще се опита ли Пол да преговаря пряко с Бене Тлейлакс¤?

Тя откъсна поглед от очите на Алая и почувства собственото си раздвоение и несъвършенство. Напомни си, че най-опасната уловка в бене-гесеритското обучение е могъществото, което осигурява то: подобно могъщество подтиква към суета и гордост. Но силата заблуждава притежателя си. Човек постепенно започва да вярва, че с нея може да превъзмогне всяко препятствие… включително и собственото си невежество.

Мислено си повтори, че сега първостепенната цел на Бене Гесерит е само една. Най-важна бе пирамидата от поколения, достигнала своя връх чрез Пол Атреидес… и чудовищната му сестра. Един погрешен избор — и би се наложило да я градят отново, започвайки много поколения по-назад в успоредните клонове на рода, при това с образци за разплод, лишени от най-ценните характеристики.

Контролирани мутации, помисли тя. Наистина ли тлейлаксианиите са ги практикували? Какво изкушение! Светата майка тръсна глава, за да прогони еретичните мисли.

— Отхвърляш ли предложението ми? — запита Пол.

— Мисля — отвърна тя.

И отново погледна сестрата. Идеалният мъжкар за тази атреидка бе загинал… убит от Пол. Ала оставаше още една възможност — възможност, която би затвърдила в потомството й желаните характеристики. Пол бе дръзнал да предложи на Бене Гесерит животински методи на разплод! Всъщност каква цена бе готов да плати за живота на Чани? Би ли приел кръвосмешение със собствената си сестра?

За да спечели време, светата майка отклони разговора.

— Кажи ми, о, безупречен образец на всичко свято, има ли Ирулан право на глас относно предложението ти?

— Ирулан ще направи каквото й кажеш — изръмжа Пол.

Вярно, помисли Мохайъм. Тя стисна зъби и изпробва нов гамбит:

— Има двама атреиди.

Пол долови отчасти какво е замислила старата вещица и усети как кръвта нахлува в лицето му.

— Внимавай какво предлагаш — каза той.

— Значи си готов просто да използваш Ирулан за лични цели? — попита старицата.

— Нали на това е обучена? — отвърна с въпрос Пол.

А учителите сме ние, това иска да каже, помисли Мохайъм. Е… Ирулан е нахапана пара. Има ли друг начин да се похарчи подобна монета?

— Ще възкачиш ли на трона детето на Чани? — запита светата майка.

— На моя трон — натърти Пол.

Той се обърна към Алая и внезапно се запита дали е усетила възможните разклонения на този разговор. Тя стоеше със затворени очи и наоколо й се разливаше странна умиротвореност. С каква ли вътрешна сила общуваше сега? Гледайки сестра си в това състояние, Пол се почувства като захвърлен по течението. Алая стоеше на бряг, който се отдалечаваше от него.

Най-сетне светата майка направи избора си.

— Решението е прекалено важно, за да го взема сама — каза тя. — Трябва да се консултирам с моя Съвет на Уалах¤. Ще разрешиш ли да пратя съобщение?

Притрябвало ти е моето разрешение! помисли Пол и кимна.

— Съгласен съм. Но не отлагай прекалено. Няма да стоя със скръстени ръце, докато умувате.

— Ще преговаряш ли с Бене Тлейлакс? — рязко се намеси голата.

Клепките на Алая трепнаха, тя отвори очи и се втренчи в него, сякаш вражеско нашествие я бе пробудило от сън.

— Не съм взел подобно решение — каза Пол. — Едно ще направя със сигурност — при първа възможност заминавам за пустинята. Детето ни трябва да се роди в сийча¤.

— Мъдро решение — вметна Стилгар.

Алая не погледна към стария наиб. Решението бе погрешно. Усещаше го с всяка клетка на тялото си. Пол трябваше да го знае. Защо стъпваше на подобна пътека?

— А тлейлаксианците предложиха ли услугите си? — попита тя и забеляза, че Мохайъм цялата се превръща в слух.

Пол поклати глава.

— Не. — Той се озърна към Стилгар. — Стил, уреди изпращането на съобщение до Уалах.

— Веднага, господарю.

Пол се завъртя настрана, изчака, докато Стилгар повика стражата и излезе заедно със старата вещица. Усети, че Алая се колебае дали да не го притисне с нови въпроси. Но вместо това тя заговори на голата.

— Кажи, ментат, ще опитат ли тлейлаксианците да се пазарят за благосклонността на брат ми?

Голата сви рамене.

Пол усети как вниманието му се раздвоява. Тлейлаксианците? Не… не така, както си го представяше Алая. Въпросът й разкриваше, че тя не е схванала възникналите алтернативи. Какво пък… всеки пророк има различни видения. Защо да не се различават те у брат и сестра? Лутане… лутане… Насред самата си мисъл се опомни стреснато и долови откъслеци от близкия разговор.

— … за тлейлаксианците трябва да знаем…

— … целостта на данните винаги е…

— … естествените съмнения, когато…

Обърна се и привлече с поглед вниманието на сестра си. Знаеше, че ще види сълзите по лицето му и ще се учуди. Нека се чуди. Сега удивлението беше истинско благодеяние. Взря се в голата и откри единствено Дънкан Айдахо, въпреки металните очи. В гърдите му се бореха скръб и състрадание. Какво можеха да си спомнят тези очи?

Има много нива на зрение и много нива на слепота, помисли той. В паметта му изплува леко преиначен откъс от Оранжевата католическа библия¤: Какви сетива ни липсват, та не можем да видим другия свят около себе си?

Дали тия металически очи не даваха нещо повече от зрението?

Долавяйки безграничната му печал, Алая пристъпи към брат си. Докосна сълзата върху бузата му с племенния жест на страхопочитание, после изрече:

— Не бива да скърбим за ония, който обичаме, преди да ни напуснат.

— Преди да ни напуснат — прошепна Пол. — Кажи ми, сестричке, що е преди?