Нора Кейд
Ще те накарам да се влюбиш (11)

XI

— Кажете, мем, къде тук може един самотен каубой да окачи торбата си със зоб?

Джени, която току-що бе излязла от асансьора, се завъртя стремително.

— Чък! — тя се взря в усмихнатите му кафяви очи и бурно се хвърли в прегръдките му. — Какво правиш в Сан Франциско, Чък?

— Дела, момичето ми. Ще дойдеш ли с мен да хапнем нещо?

— Разбира се, с удоволствие — Джени отстъпи крачка назад и любопитно го огледа. — Гръм и мълния, Чък, ти много си се променил за тези шест седмици, откакто се върнах във Фриско. Станал си елегантен — истински сериозен бизнесмен.

Чък поласкано се усмихна.

— Вече разполагам с петдесет процента от ранчото. Стив и аз сме равноправни съдружници и всеки от нас има пълноправен глас в управлението му.

— О, Чък, радвам се за теб — тя го притисна към себе си. — Как е Хелън?

— Добре е. Искаме да се оженим през пролетта.

— Чудесно! Най-добрите ми благопожелания за двама ви!

— Благодаря, Джени. Но нека да тръгваме, умирам от глад!

— Че кога ли си се оплаквал от липса на апетит — засмя се Джени.

Двамата прекосиха огромното фоайе на застрахователната агенция, в която Джени все така, ден след ден, съвестно продължаваше да изпълнява задълженията си на секретарка, и излязоха на улицата.

— Слушай, Чък, боя се, че не съм съвсем подходящо облечена…

— Не мисля така. Но честно казано, имах намерение да те поканя в моята хотелска стая. Ще поръчаме храна от рум сървиз^[1] и ще можем необезпокоявани да си поприказваме. Съгласна ли си?

— Ами… не знам…

— О, престани, Джени — малко смутено изрече той. — Отиваме ли в моя хотел?

Джени кимна утвърдително и Чък махна на едно такси.

— Хотел „Феърмонт“ — каза той на шофьора и отвори задната врата.

— Все още ми се струва, че сънувам — Джени се вгледа в Чък с нескрита симпатия. — Не мога да повярвам, че наистина си тук.

— Много си отслабнала, момичето ми. Защо не се обади никаква през цялото това време?

Тя наведе глава. Как да обясни на Чък, че се опитва по всякакъв начин да заличи от съзнанието си спомена за Стив? Как да го накара да разбере, че умишлено се товари с прекомерно много работа, само и само от ранни зори до късна вечер да не й остане нито секунда за болезнените й спомени и неудовлетворени копнежи!

— Нямам време, Чък — опита се да му отговори най-повърхностно, макар и да знаеше колко банално ще прозвучи. — Изглежда, шефът ми най-сетне разбра какво бижу има в мое лице и ме назначи за своя лична секретарка. Преди две седмици дори се нанесох в собствен малък апартамент. Мисля, че ти си единственият, когото този факт може да впечатли.

— Да! И още как! — Чък внимателно я изучаваше.

Джени се бе променила. Имаше вид на изящна статуетка — нежна и чуплива, но и същевременно по свой особен начин — силна и самоуверена.

— Хотел „Феърмонт“! Моля, господа! — гумите изсвистяха и таксито спря пред входа на хотела.

Чък подаде на шофьора една банкнота.

— Задръжте рестото — каза му. — Ако клиентите ви предварително знаеха с каква скорост ще пътуват, доста щяха да се позамислят дали не би било по-добре да повървят пеша.

Шофьорът се захили.

— Благодаря, господине — даде пълна газ и излетя като ракета от място.

Клатейки глави, Джени и Чък проследиха с поглед яркожълтата кола.

Един портиер в черна кадифена ливрея им отвори вратите и те влязоха в обзаведеното във викториански стил хотелско фоайе. Джени изведнъж се почувства съвсем не на мястото си между прекомерно претрупаните архитектурни орнаменти, богатите позлатени украшения и черен фон, тежките завеси от пурпурночервено кадифе и елегантно облечените гости на хотела.

— Ела — каза тя и избута Чък към решетъчните врати на асансьорите.

Кабината безшумно се изкачи до петнадесетия етаж. Стъпките им потънаха в дебелите ориенталски килими, когато безмълвно тръгнаха по коридора към стаята на Чък.

— Ела тук — Чък неумело пъхаше ключа в ключалката, а после го превъртя доста шумно. — Заповядайте в моите покои, о, най-хубава измежду принцесите! — гръмко извика той.

Джени малко се изненада, макар че отдаде неумелия начин на отключване и шумното навлизане в стаята на известна нервност у него — едно напрежение, което тя, от една страна не можеше да си обясни, а пък, от друга, не заслужаваше и особен интерес.

Тя любопитно се огледа. Намираше се в комфортно помещение, обзаведено със скъпи, вероятно автентични старинни мебели и гарнитура, тапицирана с виненочервен велур. Стенни лампи с гладко полирана месингова арматура и копринени абажури в цвят на старо злато, както и разхвърляните артистично наоколо дискретни лампиони разпръскваха приятно мека светлина. Джени се приближи до прозореца и се загледа надолу в пъстрите светлини на града.

— О, Чък, какъв невероятен изглед! — извика тя очарована.

— Да, да — той хвърли шапката си на едно кресло. — Какво искаш да ядеш?

— Ще ми поръчаш ли стек?

— И какво друго?

— Окей, каубой, ще взема и филе със салата и зеленчуково пюре.

— … и бутилка сухо френско червено вино, моля — завърши Чък своята телефонна поръчка.

Джени учудено повдигна вежди.

— Откога пиеш вино?

Чък се поколеба, преди да отговори, после махна небрежно ръка и сви рамене:

— Човек трябва да опита от всичко в живота си поне веднъж.

Джени го погледна малко резервирано. Струваше й се, че постепенно осезателно го обзема някакво безпокойство, което от минута на минута растеше.

— Мога ли да си сваля сакото? — попита той и още недоизрекъл думите си, вече го бе хвърлил върху облегалката на креслото.

— Ела, седни до мен и ми разкажи за себе си — той и посочи канапето. — Значи ти живееш вече в свой собствен апартамент. А имаш ли и други новости — нови познанства например…?

— Може би…

— Нещо трайно ли? — Чък разхлаби вратовръзката си.

— Не съм сигурна — Джени прибра с припрени движения косите си от челото. Нервността му започна да се предава и на нея. — Бих искала да се поосвежа малко в банята, Чък…

— Не! — той скочи. — Искам да кажа, че изглеждаш чудесно, не е нужно… — млъкна и отново седна. — Знаеш ли, че започнах да строя нова къщичка за Хелън и мен? Ще бъде на около половин миля от голямата къща.

На вратата се почука и келнерът вкара в стаята количката за сервиране.

— Желаете ли да остана и да ви поднасям ястията? — попита вежливо той.

— Не, не, благодаря — Чък побърза да подпише сметката. — Не се нуждаем повече от услугите ви.

Той трескаво грабна бутилката и напълни двете високи кристални чаши с бистро рубиненочервено вино.

— За теб, Джени — подаде й чашата и вдигна своята за наздравица.

Джени смаяна отпи малка глътка. Какво ставаше с Чък? Нали винаги бе олицетворение на спокойствието? Не можеше да го познае.

— За теб и Хелън — отвърна на тоста му.

Чък изпразни на един дъх чашата си и я напълни отново:

— За твоята нова самостоятелност…

Макар че Джени отпи само няколко глътки, след малко започна да чувства действието на алкохола. Възпротиви се енергично, когато Чък поиска отново да й налее.

— Достатъчно Чък. Вече съм съвсем замаяна. По-добре да хапнем нещо.

Но Чък, изглежда, не чуваше думите й. Той си наля още вино.

— Мислиш ли понякога за Стив, Джени?

Джени трепна. Трябваха й няколко секунди, за да се овладее.

— А трябва ли? — попита уклончиво тя.

— Можеш ли да му простиш това, което ти причини?

Бъркаше в не зараслата й рана! Джени се поколеба.

— Защо ме питаш, Чък?

— Стив те обича, Джени…

Тя го изгледа като че ли беше привидение. После меко каза:

— Чък, много мило от твоя страна, че си правиш труда, но не можеш да заздравиш една връзка така, както се поправя ограда на пасище. Разбитите сърца не могат отново чисто и просто да бъдат залепени, разбитата любов не се възстановява с чук и няколко пирона. И ако Стив наистина е хранил към мен някакви чувства, той отдавна щеше да ме потърси.

— Джени, след прибирането на добитъка имахме страшно много работа. Никой не разполагаше дори с една свободна минута… — думите сякаш извираха от устата на Чък.

— Знам, че имаш най-добри намерения, Чък. Но просто е безсмислено — прекъсна го уморено тя.

— Окей, Чък, благодаря ти.

При звука на дълбокия плътен глас Джени се сви като под камшик. „Стив!“ — оформиха устните й, но от гърлото й не излезе нито звук. Тя скочи и отправи гневен поглед към Чък.

— Добре ме подреди! — прошепна почти останала без дъх.

— Моля те, Джени, изслушай Стив! — виновно я помоли той.

Джени залитна към прозореца и се втренчи надолу към мигащите светлини на Сан Франциско.

— Страхотен номер сте избрали вие двамата — беззвучно промълви тя. — Трябва да направите турне с това шоу.

— Джени… Джени, аз те обичам. Стани моя жена, Джени — в гласа на Стив нямаше и следа от обичайната надменност, нито от характерния му сарказъм.

„Не му вярвай. Той иска отново да те изиграе!“ — предупреждаваше я един вътрешен глас.

Някъде много, много далеч тихо се затвори врата.

— Моля те, Джени, изслушай ме… Нека ти обясня…

Тя облегна чело на гладкото студено стъкло на прозореца и се хвана здраво с две ръце за перваза.

— Трябва да знаеш, че аз винаги съм бил идеалист по отношение на жените… Търсех свой идеал и го намерих — поне така си мислех… А тя… ме водеше за носа… сложи ми рога пред всички… Дълго време стоях в черупката си — мразех всички жени и мразех себе си, самосъжалявах се. После реших, че вече съм се освободил от всичко това. И в този момент се появи ти. Старите рани отново се отвориха, болката отново ме замъчи… Озлоблението ми растеше с всеки изминал ден. Аз непрекъснато виждах пред себе си лицето на Ийв… коварната змия… вещицата с ангелско личице… Исках да предпазя Чък от съдбата, от това, което бях изстрадал самият аз, защото мислех, че ти и той… И реших да те прелъстя, за да докажа на Чък колко си покварена, че не заслужаваш любовта му…

Джени запуши ушите си.

— Не искам да слушам нищо повече — измъчено простена тя.

— Но тогава се случи нещо, което не бях предвидил — продължи Стив. — Попаднах в собствената си мрежа: улових се в капана, защото се влюбих в теб. Вярвай ми, аз се борих с всички сили и средства против това чувство, мобилизирах цялата си воля, за да го унищожа. Напразно. Моята самозаблуда прие гротескни форми. Опитах се да те мразя. Но въпреки всичко не можех повече да виждам Ийв в тебе. Ти беше Джени. Джени, която обичах. След нашата първа нощ, когато те направих жена, исках да дойда при теб още на следващата сутрин. Исках да ти призная най-сетне открито моята любов и да те помоля да останеш при мен завинаги. И тогава на пътя ми се изпречи Чък. Не можех, нямах право да отнема момичето на брат си. Изпаднах в най-дълбоко отчаяние. Не можеш да си представиш какви адски мъки изтърпях.

Джени отпусна ръце. Съвсем бавно се обърна и за пръв път тази вечер погледна Стив в лицето. Застина неподвижно и продължи да го гледа, внезапно осенена от закъсняло прозрение.

Стив отривисто си пое въздух.

— Нямах избор. Не можех да измамя Чък. Не можех да го предам по такъв подъл начин. Следователно трябваше да се отнасям с теб студено и равнодушно, да се постарая да те отблъсна от себе си — той я погледна. — Но не бях предвидил, че ти ще ми платиш със същата монета. В мен се събуди необуздана ревност и ме накара да извърша безумни и непростими неща… Гордостта и безразсъдството ми ме доведоха дотам, да смятам, че от самото начало ти си играла игрички с мен… Тази мисъл ме хвърляше в отчаяние…

— Защо ми разказваш това? Няма ли да престанеш да ме измъчваш?

— Ти не ми вярваш. Разбира се, че не ми вярваш. Как би могла, след като толкова подло злоупотребих с чувствата ти?…

Стив горчиво се усмихна.

— И ето ме сега — един жалък палячо, който не заслужава дори грам съчувствие, защото със собствените си ръце разруши щастието си, любовта си, може би и живота си… Стив, надутият всезнайко! Самомнителният глупак! Величествено, грандиозно! О, Джени… — погледът му изразяваше безкрайна мъка.

Джени все още стоеше неподвижно.

— Защо чака толкова дълго? — попита тя с нисък равен глас, но устните й трепереха.

— Аз… аз се страхувах. Страхувах се, че можеш да ме отблъснеш, да ме пропъдиш, да ме оставиш завинаги сам — изложен на пристъпите на изгарящата ме омраза към мен самия, на една горчива, безнадеждно отлетяла любов, на разочарованието и отчаянието, слагащи отпечатък върху всяка мисъл и действие, на безсмислеността от един празен, пропилян живот… Прости ми, Джени. Прости ми… умолявам те!

Джени колебливо пристъпи напред. Крачка по крачка тя се доближи толкова плътно до него, че телата им почти се докоснаха. И отново, както винаги, тя се почувства магически привлечена от могъщото излъчване на неговата мъжественост.

— Джени? — той потърси погледа й, после безкрайно предпазливо я прегърна и я привлече към себе си.

Сърцето й биеше оглушително в гърдите, по бузите й потекоха горещи сълзи.

— Стив… — прошепна тя и облегна глава на гърдите му.

Той нежно зацелува солените влажни дири по лицето й.

— Джени! — шепнеше й той. — Как копнеех за теб, любима — устните му докосваха нейните като нежно дихание. — Ще се омъжиш ли за мен, Джени?

Тя се поколеба.

— А ти… наистина ли няма да виждаш повече Ийв в мен, Стив? Дори и тогава, когато не сме на едно мнение, когато се караме?

— Ти си действителността от плът и кръв, Джени. Ийв е вече сянка в спомените ми. Любовта ми към теб изтри образа й. До тази любов в сърцето ми няма място нито за нея, нито за която и да било друга жена.

Той погледна Джени и в очите му се четяха и боязън, и надежда едновременно.

— Обичам те, Стив! — Джени обви ръце около шията и го целуна. — Ще стана твоя жена.

Със силен стон Стив я притисна до сърцето си.

— Джени, о, Джени, никога, за нищо на света няма да пусна вече да си отидеш от мен!