Никола Радев
Истина без давност (30)

Осемнайсетте

Спомен на Трифон Цонев Василев от село Партизани, записан на 25 май 1964 година:

„Провокаторът Недко Петров, като направи провала в нашия край, почнаха арестите. На 24 май 1944 година беше арестуван Гено Стойков, на 30 май — жена му Мита. Бях арестуван и аз. През нощта бях караул пред общината заедно с Никола Иванов Аргиров и други.

Сутринта ме срещна стражарят Марин Бъчваров и Савата. Те ми казаха: «Бай Трифоне, върни се в общината». Върнах се и ме затвориха в мазата. След това ме отведоха горе, дето бяха Стоил Ганчев, Станка Маринова, Злати Пенчев и Али Ярмулов. Натовариха ни на каруцата на Халил Ятифов и Осман Ямазов. Казах на Халил: «Полека карай, че като отидем там, ще ни избият». А той ми отговори: «Не ме интересува, аз имам мамули да копая.»

Като ни отведоха в Провадия, започнаха инквизициите. Най-напред извикаха Злати, Стоил и Алито, премазаха ги. А мен заедно със Станка и Митин Делчо ни инквизираха до загубване на съзнанието. От побойниците е жив Тодор Георгиев. В ареста заварихме Тодор Илиев, Димитър Чивгъна, Матей, Георги Атанасов и други — всички смазани от бой, с черни рани по ръцете, главите, краката и кръв по горните им дрехи. Горяха и мъртви, и живи за делото на партията.“

Арестите започват на 10 май и продължават до 2 юни. Арестувани са тридесет и осем души, между тях — две жени. Докарват ги от града и околните села и ги запират в пристройките на конния участък.

От Варна при полицейския околийски началник Георги Аврамов са дошли Атанас Христов и Йордан Николов, а от Шумен — Иван Александров. Четиримата се заемат със „следствието“.

Заповедта номер 26 на генерал Никола Христов от 10 май, с която се уточняват методите и средствата за успешно справяне с нелегалните, официално пристига в Провадия на 14 май. Заповедта се тълкува само по един начин — изтребване на всичко живо, което е срещу властта.

Към 12 юни „следствието“ приключва. В една стая са отделени тринайсет души — полуживи, с потрошени нозе и ръце, със сини меса от вътрешните кръвоизливи и червиви рани.

На 14 юни майор Дочко Дочев изпраща от Шумен за Провадия една камионетка с взвод от артилерийското отделение. Той и адютантът му поручик Кирилов и поручик Пенчо Агов пътуват с лека кола, шофирана от фелдфебела Димо Великов.

Майор Дочев е човек на действието. Пристига, поисква списъка — в няколко минути Георги Аврамов прави характеристика на тринадесетте. Дочев поисква да ги види. Един по един от ареста ги докарва ефрейтор Краварев — едър, възрус дебелак. Майорът пита: „Вярно ли е?“ Не чака отговор, слага кръстче срещу името. Но списъкът му се вижда малък, пък и завършва на фаталното тринайсет.

Още няколко минути умуват и добавят пет имена. Всичко това трае около половин час.

Решават и мястото. Някъде на километър от село Ганчево (сега Партизани), в горичката Папазкозу.

Нататък всичко става още по-бързо. Войниците обграждат зачергения камион, поручик Агов започва да съобщава имената, двама по двама ги навързват за ръцете с тел, качват ги на платформата…

Народният съд под председателството на Иван Маринов заседава в театралния салон на провадийската гимназия. Да се заслушаме в показанията:

Максим Иванов Маринов, войник, участвал в разстрела:

„Ние разбрахме, че ние ще бъдем убийците. Поручикът заповяда да вляза с другите трима войници в гроба, а също и на четири от задържаните лица, които вързани бяха. Каза ни да ги избием с карабините си, че всичко били признали. Поручик Агов ги запита за последното им желание. Единият от тях каза да кажем на бабичката му нещо, но поручикът му каза: «Няма нужда!» А вторият поиска цигара да запали, но поручикът му каза: «Няма време!» И третият каза нещо, но и неговото желание не се уважи. Четвъртият каза: «Няма какво да кажа». Поручикът каза: «Огън!», и ние стреляхме.

Накрая останаха Мита и мъжът й Гено. Жената каза: «Недейте ме убива, момчета, какво съм ви направила!»

Ефрейтор Краварев стреля по труповете с пистолет. След разстрела двама агенти взеха да тършуват труповете и задигат пари, ценности и вещи. И обувките на един. Агентът Йордан Николов отряза пръста на Тодор Илиев, за да вземе златния му пръстен.

Ние сутринта не бяхме яли и в Злокучене спряхме да обядваме. Кашкавал ядохме и поручик Агов на всеки от нас поръча по две бутилки бира, които се заплатиха от тия пари от джобовете…“

Войниците, доведени за разстрела, са двадесет и пет души. Подбирани са от цялата батарея от подофицера Димо Юрданов като благонадежни. Но се оказва, че и между тях има неблагонадежни. Войникът Вичо Кулев от Преслав, двадесет и две годишен, отказва да участва в разстрела. Поручик Агов се нахвърля върху него и го бие. А майор Дочев заявява: „Аз както мога да оправдая петнайсет-двайсет литра бензин за акцията, така мога да оправдая и петнайсет-двайсет войника, които не изпълняват заповедта ми, и аз ще ги разстрелям.“

Показания пред Народния съд на Пенчо Иванов Агов, тридесет и три годишен, неженен, бивш студент по машинно инженерство, мобилизиран, подал декларация-задължение да остане офицер до края на войната:

„… На мен майор Дочев ми даде пълни и изчерпателни разяснения как да се разстрелят, като ми заповяда и възложи тази задача, като каза, че Аврамов ще ме води. Аврамов му каза непосредствено при разследването да не присъства, че ще му се молят, че го познават, но те при разстрела никому не се молиха…

В Злокучене се хранихме и по още една бира пихме от тия дадени пари, но не бяхме весели и доволни от станалото, а също и аз, че от дявол не съм роден…

Аз в началото бях мобилизиран и бяхме на турската граница — 25 септември 1941 година. И дойде нареждане, че се искат офицери за армията от запасните и който пожелае, може да остане, и аз дадох съгласие, като дадох декларация, че оставам до края на войната.

Аз съм роден в Търговище, обаче не съм бил нито комунист, нито легионер, нито съм бил техен идеен противник. Аз участвах и в акция в Омуртагско през 1943 година. Разстреляхме в село Борисово четири души и Новопазарско четири души, че майор Дочев ме изпраща.“

Койчо Аврамов е бил ремсист от Омуртагския край, студент в Юридическия факултет. В края на 1944 година той води следствието над майор Дочев.

На 19 януари 1979 година се срещнах с Койчо Аврамов и той ми разказа следното:

„Майор Дочев отначало показваше едва ли не лоялност към новата власт, дори желание да бъде от полза. Не щадеше бившите офицери, иронизираше ги при очните ставки, приписваше им свои деяния. Насилие върху него не е упражнявано, напротив — той говореше без насочващи въпроси. После предложи да му бъде дадена машинописка, да диктува — не бил свикнал да пише, бавно пишел, грозно.

Имаше изключителна памет — помнеше трите имена на комунисти, рода им, дати, сякаш мозъкът му беше картотека. Беше слаб, черен, с остър поглед. И съобразителен — ориентираше се веднага, ненапразно е бил шеф на разузнавателен отдел във войската.

Народният съд произнесе присъдата към обед, а следобед пристигна полковник от Военното министерство на Дамян Велчев с писмо: майор Дочев и полковник Гвоздев, командирът на полка, който разстреля децата в Ястребино, да бъдат изпратени в София. Но Околийският комитет на партията не се съгласи и не ги даде.

Полковник Гвоздев се държеше арогантно, с омраза, а Дочев написа писмо на децата си, че е заслужил присъдата като изменник на народа.“

Станка Маринова, майка на разстреляния Стойчо Маринов:

„Никога няма да забравя тая дълга и страшна нощ… Никой от арестуваните и в другите стаи не мигна. Като дойдоха войниците с камиона, всички усетихме, че идеше най-лошото… Цяла нощ стоях разтреперана до вратата и се мъчех да гледам през дупките какво става навън. И все към оная стая гледах, дето беше моят Стойко. Да бяха ме пуснали барем да го хвана за ръцете, да го прегърна, да му изтрия лицето с чиста кърпа… Гледах, чупех ръце от мъка, а сълзите ми капеха. Дано никоя майка на света — и майката на разбойника — да не изпита такава мъка! Щото какво са виновни майките… Чак сутринта малко съм заспала, но тупурдията на двора ме събуди. Станах, залепих око до ключалката и цяла изтръпнах? Краката ми се подкосиха, очите ми се замрежиха и паднах до вратата… Войниците и полицаите ги изкарваха от стаята, връзваха ги по двама и ни живи, ни умрели ги товареха на камион. Тогаз за последен път видях моя Стойко. Горкият, само кожа и кости беше останал… Докато полицаите го връзваха, той гледаше към мене. Сигурно не ме виждаше, но знаеше, че аз го гледам, благодарна съм му, че не ме забрави. Той гледаше с един такъв дълъг, мил поглед, разбрах, че се прощаваше с мене, с майка си… А аз го гледах като онемяла, нещо ме беше стиснало за гърлото и ни глас, ни дума, ни сълза… Чак когато видях камиона да излиза, заплаках…“

Рада Илиева, майка на разстреляния Тодор Илиев:

„… Когато ги отриха, от жените отидох само аз. Другите ги обръщаха, пипаха ги с ръце, а аз веднага го познах. Едната му ръка беше счупена, за да му вземат пръстена и часовника с верижката. От побоищата няколко зъба му бяха изкъртени. А Мита Генова беше разрязана на две…“

Край село Партизани сега е издигнат паметник-костница. Да сведем чела пред имената:

Али Ярмулов Ахмедов от с. Ганчево, помагач на партизаните, 21-годишен.

Георги Атанасов Ненов от с. Мурна, помагач, 24-годишен.

Димитър Георгиев Чивгънов от Провадия, деен член на партията, 41-годишен.

Добри Иванов Недев от с. Ченге, активен член на РМС, 23-годишен.

Добри Славов Делев от с. Мурна, член на РМС, 18-годишен.

Дончо Статев Иванов от с. Венелин, помагач на партизаните, 28-годишен.

Киро Радев Киров от с. Манастир, деен член на Околийския комитет на партията в Провадия, 45-годишен.

Мита Генова Стойкова от с. Дълбоки, Старазагорско, ятачка, 46-годишна.

Гено Стойков Порязов от с. Рахменлий, Пловдивско, участник в Септемврийското въстание 1923 г., преселил се в с. Ганчево, ятак, 46-годишен.

Матей Стоянов Митев от с. Ракла, секретар на Районния комитет на РМС, 20-годишен.

Никола Христов Тодоров от с. Ченге, помагач на партизаните, 30-годишен.

Петър Демирев Вълчев от с. Мурна, активен помагач на партизаните, 25-годишен.

Петко Шидеров Петков от Провадия, активен член на РМС и на партията, 32-годишен.

Петко Иванов Делев от с. Мурна, предан член на партията, 36-годишен.

Стойчо Димитров Маринов от с. Ганчево, активен член на РМС, 23-годишен.

Станю Стефанов Киров от с. Манастир, активен член на РМС, 28-годишен.

Тодор Илиев Дочев от с. Юнак, секретар на Околийския комитет на партията в Провадия, 31-годишен.

Христо Илиев Колев от Провадия, активен член на партията, 34-годишен.