Никола Радев
Истина без давност (8)

Баща на синове

Енчо Георгиев е в делото още от 1914 година. Шест години по-късно румънски военен трибунал му издава две смъртни присъди. Криеницата от властите не може да бъде вечна игра. За главата му е определена голяма парична сума, а времената са мътни и сухата пара може да помами някого… Вече е член на Добруджанската революционна организация и е един от хората, които осъществяват връзката по третия партиен канал Варна — Новаково — Дебрене — Добрич.

Напуска родното си село Дебрене и пристига в Долище. От Долище — в Новаково, дига стряха над главата си. Баща е на три момчета — Георги, Йордан и Борис. Георги е вече на единадесет години.

Три момчета за един баща са голям капитал. И надежда, че все някое ще поеме пътя ти. Поемат го и тримата.

Когато бяга от Дебрене, Енчо Георгиев я скроява така: последен в селото оставя Георги. Всичко му е обяснил. За да не е много „ачик“ работата, момчето ще запрегне воловете в талигата, ще тури в нея това-онова, ще качи и плуга с колеленцата и ще тръгне за нивата. Нивата е край границата, която румънците с особена стръв охраняват. Въпреки гъстата стража момчето пристига в Долище…

Георги тръгва да учи коларо-железарство. Първо в село Николаевка, после във Варна. Насетне този занаят почти няма да го храни, но от него заяква и изпитва отрано социалната несправедливост.

Отива и в Бургас — имот няма, само едни груби ръце за насъщния. Когато му идва времето, го вземат трудовак — заради убежденията му и неблагонадеждния произход.

Оженва се и повежда булката за бащина благословия във варненския затвор, целуват му ръката през решетката. На 26 юли 1931 година тридесет и пет годишният български революционер Димитър Дончев (Доктора), член на Централния комитет на Румънската комунистическа партия, е предаден и арестуван. След мъченията, които го съпътстват няколко месеца, го изпращат в Силистренските казарми, оттам — за Добрич. Качват го в каруца и по пътя инсценират опит за бягство. Денят на убийството му е 12 септември.

Георги Енчев в продължение на десет години е функционер по партийния канал България — Румъния — Съветския съюз. Домът му във Варна на улица „Гоце Делчев“ 12 е своего рода междинна гара по този канал.

Когато започва въоръжената борба срещу фашизма, докарва в бащиния си плевник в Новаково сандък с оръжие, става един от здравите ятаци на първата партизанска чета във Варненско, водена от Георги Петлешев.

През 1942 година го арестуват заедно с баща му. Бият ги и мъчат един пред друг. Сърцето на бащата понякога не издържа, той моли: „Убийте мен, него оставете“.

Оставят го, но тридесет и пет годишният Георги вече няма здраве, превърнали са го в развалина. Скоро след като се прибира в Новаково, изгасва. Оставя жена и дете. И вярата, че свободата е близко, че другарите му ще се погрижат за тях.

Георги надживява братчето си Йордан с четири години. Йордан почти завършва варненската мъжка гимназия „Фердинанд“ — изключват го в пети гимназиален клас, защото е член на Добруджанската революционна организация. Крие се в София, става работник. След време се връща, дори го назначават общински писар в село Любен Каравелово. Но скоро разбират, че крушката не пада далече от крушата. Изземват му писарските сатенени ръкавели. Това го радва, той е роден да държи знаме в ръка, а не перодръжка. За няколко години борбата го извежда начело на Окръжния комитет на Добруджанската революционна организация.

Идва и 1937 година, пламва Испания. Йордан е събрал пари за път. Той е на двадесет и седем години, ще тръгне за Париж, но целта е Мадрид. Разрешението да поеме голготния път му донася Стефан Стоянов, секретар на Варненския комитет на Добруджанската революционна организация.

Праща писма. През октомври — от Париж:

„Аз съм добре. Животът е буря, победата — наша.“ От Испания: „Аз съм в момента близо до фронта. Това писмо пиша под гърмежите на артилерията и на картечниците… Високо държа знамето на прогреса на човечеството. Скоро, вярвам, че ще дойде ден за отплата. Испанският народ е за републиката… Георги, аз бях в славния батальон «Димитров» — най-прочутия в цял свят, който пожъна лаври на испанска земя. Победата е наша, скоро ще дойде ден последен!“

След боевете за Мадрид заради храбростта му е произведен капитан и назначен командир на батарея. При контраофанзивата при Ебро е ранен, но не напуска боя. Кървите му изтичат в керемидената пръст край реката в следобедния ад на 12 август на 1938 година. Писмата секват — мъртвият не пише писма.

На 28 септември 1938 година семейството на Йордан Енчев публикува жалейка във вестник „Черно море“. Редове от нея: „Спи спокойно, сине! Ние, твоите родители, се гордеем, че сме имали такъв достоен син.“

Зад тези думи е скръбта на баща му Енчо, на майка му Величка, на братята му Борис и Георги, на братовицата му Недялка, на бойните му другари. Докато те са живи, тази скръб е неутешима. За поколенията остават идеите на борбата, защитени от още едно пламенно сърце. И една биографична справка с две дати — на раждане и на гибел, — между които е тупкало…