Никола Радев
Истина без давност (28)

Командирът на поста

Показания пред Народния съд:

„На разсъмване към 3 часа заранта на 19 юни 1944 година се чу стрелба източно от село Голица. Тогава поручик Танев даде заповед да се стане веднага и под тревога каза да се тръгне веднага. Поручик Танев тогава тръгна напред и всички след него, дойдоха и бургаските жандармеристи, като отидохме до една кошара, където са нощували партизаните и по дирите слязохме при рекичката, където поручик Танев даде нареждания. Партизаните бяха се разположили край едно деренце. При сражението падна убит един моряк.“

Този моряк е Максим Илиев Ганев (Бакиша). Кошарата е на ятака бай Симо. Той е предаден и арестуван, но синът му не се уплашва, посреща партизаните. Те са гладни, той заколва едно шиле, слага го в харанията да се вари. На разсъмване, преди да е омекнало месото, няколко души отиват за вода. На връщане се объркват и налитат на партизанския пост, който е от другата страна и преди това не ги е видял. Помислил ги за жандармеристи и стрелял, за да предупреди другите. След този изстрел поручик Танев вдига по тревога подчинените си.

Спомен на Васил Мачев (Гамача):

„Деветнадесети юни 1944 година беше един от най-тежките дни в бойната история на партизанския отряд «Народен юмрук». До този ден отрядът имаше редица успешно проведени акции, беше влизал в жестоки боеве и схватки с жандармерията. Нижеха се един след друг напрегнатите дни на истинско морално и физическо изпитание. Въпреки умората от непосилните условия и трудностите, когато отрядът трябваше да действа в непознат район, без ятаци, инициативата оставаше в ръцете на партизаните.“

Отрядът започва изтегляне. Мястото е голо и позицията му е неудобна. За първи път водят отбранителен бой.

Партизаните разполагат с три леки картечници. Най-сигурната е МГ, на която е картечар Максим. С тази картечница в ръце край село Дюлино е загинал друг моряк, Недялко Камов.

Изтеглят се с прибежки, картечарите ги прикриват. Но разстоянието между партизаните и жандармеристите постоянно накъсява.

Максим е ранен в бедрото, помагат му да върви, но болките са непоносими и кръвта бълва от раната. Втори път го раняват. От него не се отделя санитарката на първа чета Зюмбюла Николова (Радка). Той я моли да го остави и да бяга. Има пистолет, ще стреля, докато дойдат. Тя не го слуша, дребна е и с мъка го влачи. Той е едър, губи сили и от това става още по-тежък. Тогава й нарежда да погледне накъде е пътеката, за да го пусне. Тя се извръща, пристъпва нагоре крачка-две и в този миг Максим се самоубива.

Максим Илиев (Бакиша) е роден в Пловдив на 27 октомври 1922 година. Деветгодишен остава сирак. Майка му Тошка се дига от Пловдив с братчето му Гочо и дядо му Кръстьо, болен и напълно сляп, идва във Варна. За да ги изхранва, работи в чувалената фабрика. Максим отрано започва да й помага, не се гнуси от всякаква работа, а като позаяква, става докер, после водолаз. На деветнадесет години вече е военен моряк. От януари 1944 година е „стара“ служба, правят го командир на бреговия пост „Бунарджика“. От този пост тръгва за отряда на 6 май. След два дена е първото му бойно кръщение. Партизанин е само четиридесет и един дена. Но и те стигат в една борба.