Никола Радев
Истина без давност (14)

Доктор на бедните

По онова време Будаковият род от лозенградското село Каваклий е прочут по цяла Тракия. Бащата, Димитър Будаков, е търговец-винар, мъж с чепат характер и властни салтанати, с окачен в дома си портрет на Байрон. Но над всичко това — мечтата му да доживее българско.

Изпраща и петте си деца да учат в одринската гимназия „Петър Берон“. Вторият му син, Никола, я завършва през 1903 година като първенец на гимназията.

Никола тръгва за Женева и след осем години се връща доктор по медицина. Докато следва там, сред омесената от сърби, хървати, българи и руснаци емиграция, става марксист. Марксизмът по онова време е най-новото и най-силното лекарство за човешката душа. Много пъти е слушал Плеханов. Слушал и Ленин, разговарял с него. Тогава Владимир Илич е на тридесет и пет години.

Участва във войните — от 20 септември 1912 година е назначението му като дружинен лекар в Двадесети добруджански полк.

През януарските празници на 1917 година се оженва за доктор Мара Йонева от село Върбица, Шуменско, с която се запознава през студентството. Тя напълно споделя неговите убеждения и до смъртта си през 1927 година му е пръв другар в партийната работа. От брака им се ражда дъщеря, кръщава я Сияна. Същата тази Сияна през 1944 година редовно ще изпраща медикаменти и санитарни материали на партизаните от отряд „Васил Левски“.

На 31 декември 1919 година е обявена Варненската комуна начело с Димитър Кондов. Негови помощници в кметството са Станко Калчев, Жечо Дикиджиев и доктор Никола Димитров. Комуната просъществува до 23 май 1921 година.

След Деветоюнския преврат през 1923 година от Съветския съюз във Варна пристига Васил Коларов, но е арестуван и откаран в казармите на Осми полк. От София за Варна тръгва Георги Димитров с жена си Люба Ивошевич, отсядат в дома на доктор Никола Димитров.

След нападението на Съветския съюз от Германия доктор Никола Димитров е арестуван и интерниран в глухото село Врани кон, Шуменско. Вече е на петдесет и осем години, здравето — погубено. Лицето му е станало още по-тъмно, косата — съвсем бяла, а немощното тяло — изсъхнало.

Умира на 9 септември 1943 година. На следващия ден е погребението. Площадът пред катедралата във Варна не може да побере стеклия се народ.

Доктор Никола Димитров бил благ човек, колкото лекувал с лекарства, триж по лекувал с доброта, проумял, че светът, в който живее, е прояден от дълбоки, рани и спасението е единствено в хирургическия нож, т.е. революцията.

Още през 1920 година той е установил, че във Варна от 808 прегледани деца 566 са неизлечимо болни. От 435 работници здрави са само 81. За първи път в историята на града Варненската комуна отделя милион и двеста хиляди лева за здравеопазване. Доктор Димитров отстоява решението в общинския съвет да бъдат лекувани безплатно бедните. Това за жалост трае само до свалянето на комуната.

Спомен на Йордан Каранов:

„Хиляди работнички и работници се бяха стекли пред ковчега на големия човек, въпреки увъртащите се наоколо десетки тайни и униформени полицейски кучета, които се бяха вбесили от този голям траурен митинг. Трудеща се Варна дълбоко почувства, че загуби едни измежду своите най-верни синове, отдали целия си живот в борбата за извоюване свободата на българския народ.“