Никола Радев
Истина без давност (17)

В Батовата гора

„Полицейско комендантство

№131

25.I.1944 г.

Варна

До прокурора на Военнополевия съд

Шумен

 

Рапорт

На полицейския комендант Нанко Панайотов

Донасям Ви, Господин прокурор, че на 13 януари 1944 година, след получаване на сведения по анонимен път, група от 60 полицаи, 15 разузнавачи и 450 войници блокира местността «Долапите» в Батовското дере, на два километра северозападно от село Въглен, блокиран бе един квадрат от около два на два километра. В 8 часа на 13 януари т.г. полицейската група и войници започнаха претърсването на гората.

В 9 часа претърсвачите поручик Мишляков от 8-и пехотен полк и разузнавачът Димитър Станчев от криминалната група при комендантството се натъкват на една тръба, от която излиза пушек. Местността «Долапите» е на триста метра от зеленчуковата градина.

През дупката на комина разузнавачът и поручик Мишляков хвърлят последователно по една бомба бухалка и малко след това дошлите наблизо войници забелязват, че се повдига един капак от земята, от който се подал и дал изстрел един нелегален. След кратка престрелка нелегалният бива принуден да влезе в бункера и през входа на комина биват хвърлени още четири бомби бухалки, след което в бункера престава всякакъв шум.

В този момент в бункера влиза войникът Йордан Жеков, редник от школната рота на 8-и пехотен полк, обаче видял труп и излязъл видимо уплашен.

След като е изявил желание да влезе, младият полицейски стражар от комендантството Блажо Пътов Павлов, който веднага бива нападнат от стоящия скрит зад ъгъла нелегален и прострелян с един куршум от «Нагант» в областта на стомаха, като куршумът е минал през сърдечната област и влязъл в лявата плешка. Нараненият веднага бе превързан и след две минути почина. Вероятно за да използва суматохата след убийството на полицая, изотвътре на бункера се подаде единият от нелегалните Михаил Иванов и даде по намиращите се наоколо полицаи пет-шест изстрела с «Нагант».

Стоящият до вратата разузнавач Атанас Христов успя да го простреля с автоматичния си пистолет, а другите войници и полицаи да му отнемат револвера и каскета. Трупът на нелегалния бе издърпан от другаря му, който бе вътре.

След всичко това вътрешността на бункера бе отново обстрелвана с автоматично оръжие и посредством една мина от десет бомби бухалки землянката рухна. Започнато бе разравяне.“

Девет дена преди тази акция частите на Първи украински фронт достигат съветско-полската граница от 1939 година. На 26 януари, следващия ден, ще бъде обнародван приетият Закон за създаване на държавна жандармерия. Седмица по-късно ще започне да се организира „Обществената сила“ за борба с „вътрешните“ врагове.

Тъй като това е първото накървяване на поручик Мишляков, нека да видим кой е той?

Людмил Василев Мишляков е красавец, със стройно тяло, по което е „излята“ униформата му. Офицерски син, успява да се ожени за Анастасия, дъщерята на фабриканта Петков. Тя също била много красива, баща й имал парфюмериен магазин на улица „Цар Борис III“, срещу църквата „Свети Никола“. Сватбата била в най-хубавия тогава ресторант „Морско око“ (сега „Севастопол“) и дълго е тема за разговор на хайлайфа във Варна.

Разправят за Мишляков, че външно приличал на Лермонтовия Печорин — бил и тъжен, и весел, красиво, по офицерски, пиел коняк, в тесен кръг си позволявал и руски романси. По журовете неговото отсъствие се забелязвало веднага, дамите нервничели. Няколко от тях правили опит да се отровят, след като не могли да превземат хладното му сърце, а той леко превземал спалните им и елегантно се оттеглял.

Поручик Мишляков е на двадесет и шест години. През 1936 година като ученик в мъжката гимназия „Фердинанд I“ се записва в Легиона. През 1937 година е старши на легионерите от VIII „б“ клас. Наесен постъпва във Военното училище в София, завършва го през 1940 година и е назначен в Осми пехотен полк.

При разкриването на бункера в Батовата гора той е с взвода си, с който е карал в Шумен курс по щурмово дело.

На 8 септември 1944 година той избягва от Варна. След няколко дена го залавят и арестуват в Търново.

Бункерът е три на три метра. Висок е два метра, покрит отгоре с шестдесет сантиметра пръст, върху която са засадени дървета. Вътре има нар да полегнат пет-шест души, торби с около четиридесет килограма брашно, нощви, две пушки румънски — почти негодни, тоалетни принадлежности, котле за храна, пещ за хляб и други дребни вещи.

В момента на погрома четата е в Кипренската гора. Имало решение партизаните да се прехвърлят тук да зимуват. Затова изпращат Михаил Иванов и Васил Белев да подготвят скривалището и да го обживеят.

Иван Добрев наистина на другия ден повежда четата през селата Припек и Слънчево. Там научават за онова, което е сполетяло другарите им в Батовата. Връщат се в Страцимир. По указание на командира на Десета въстаническа оперативна зона Ламбо Теолов, Иван Добрев веднага повежда четата към Добруджа, стигат до село Котленци, намират подслон… После се прехвърлят в село Василево.

Михаил Иванов (Мишела) е на деветнадесет години. Роден е в село Прелог, Добричко. Когато е на шест години, родителите му се преселват във Варна, в квартал „Трошево“ (сега кварталът носи неговото име). Става работник в „Кораловаг“, скоро и ремсов ръководител. При опит да го арестуват минава в нелегалност.

Васил Белев (Занко) е със седем години по-голям. И той е преселник, син на убит поборник през кървавата 1925 година. Родът му е от Сливенско. Майка му Мария Велева, с пет деца, натоварени на тек каруца, поема за Бургаско. Аргатуват в село Факия близо дванадесет години.

На Димитровден през 1941 година се преселват отново, този път в село Кипра, Варненско. На Димитровден се наемат зимните ратаи. Струпват за една нощ къщичка в края на селото и за да не я съборят властите, окачват портрета на Борис III. По-късно през тази къщичка ще минат Ламбо Теолов, Демир Борачев, Милка Пеева, Иван Добрев, Христо Гайдаров, други нелегални. Васил Белев става работник в мелницата на Иван Цанков и чувалите с брашно поемат към гората…

Майка му, баба Мария, преди да го изпрати партизанин, му е изплела топла фланела, дебели чорапи, риза му ушива. След две недели тя подготвя нови торби — за другите си синове — за Ангел и Коста.

Да продължим рапорта на полицейския комендант:

„Веднага след престрелката на мястото на бункера се появи горският стражар Тодор Атанасов Баев, роден 1888 година в село Крумово, вуйчо на нелегалния Атанас Александров.

За Тодор Атанасов Баев анонимният сътрудник, които даде указания за нахождението на бункера, съобщава, че е ятак на нелегалните и ги снабдява с храна и други припаси.

Наредено бе същият да бъде отведен до село Любен Каравелово, по пътя обаче при опит за бягство е бил убит от стражата.“

Истината е друга. Хайката под командването на капитан Здравко Ноев тръгва от Варна подготвена, с ясна задача. Всички са в пълно бойно снаряжение, облечени в походни униформи. Заповедта е да убиват. Суровото време, студът, непрекъснатият снеговалеж ги правят още по-решителни.

Капитан Пенчо Парев, един от близките офицери на генерал Никола Христов, е началник на разузнавателните отряди на щаба на Трета армия. Той, капитан Здравко Ноев и Иван Райнов уточняват мястото на бункера според сведенията на анонимния сътрудник и разработват плана за акцията по топографската карта.

Появяването на бай Тодор Баев наистина не е случайно. Когато разбиват четата на Георги Петлешев във Водица на 4 май 1942 година, хващат Тодора и го пребиват. Пребива го околийският полицейски началник на Варна Георги Желязков в присъствието на Иван Райнов. На 5 юли 1942 година Иван Райнов му води следствие във Варна — пак го пребиват. Сега третата среща е решаваща.

Райнов се нахвърля отгоре му, после спира, пошушва нещо на старшията Андреев и полицаите Иван Ганчев от село Ракла и Любен Радев от село Садово го повеждат. Като изминават стотина метра, Ганчев стреля в него. Копаят гроб, полагат тялото на петдесет и шест годишния бай Тодор. Старшията Андрей Андреев стреля няколко пъти в трупа му:

На 5 февруари 1945 година заседава първият състав на Народния съд във Варна. Въвеждат полицая Андрей Димитров Андреев, роден в село Игнатиево през 1905 година, живеещ на улица „Д-р Басанович“ 3. Публиката го посреща с викове: „Убиец!“

Народният обвинител: „Като го поставиха в гроба, ти какво направи?“

Андреев: „Стрелях три пъти както беше в гроба.“

Народният обвинител: „Защо?“

Андреев: „По заповед на началника Райнов.“