Патриша Грасо
Амулетът на Венера (9)

9

На следващата сутрин Саманта се събуди късно. Когато отиде до прозореца, видя, че слънчевите лъчи вече танцуваха по голите дървета и по повърхността на езерото. Нито едно облаче не се виждаше по яркосиньото небе.

Саманта и принцът прекараха преди обеда заедно в работната стая на маркиза. След обяда икономът донесе кожената наметка на принцесата, която беше облякла тъмнозеления костюм за езда и черните ботушки, с които беше пристигнала от Англия.

— Какъв е този цвят? — попита Рудолф, когато я изведе навън.

— Зелено — отговори с иронична усмивка Саманта.

— Какво зелено?

— Зеленото си е зелено, ваше височество — обясни снизходително тя.

Рудолф й помогна да седне на капрата, настани се до нея и взе юздите. Каретата потегли бавно.

— Ако наистина си принц — заговори предизвикателно Саманта, — защо никога не съм те виждала с корона?

— Аз съм скромен човек и не обичам да се хваля с положението си — отговори Рудолф.

Саманта избухна в звънък смях и принцът се ухили в отговор.

— Когато бях малка — разказа му тя, — най-силното ми желание беше да нося диадема. Бях достатъчно наивна да мисля, че другите деца ще престанат да ми се подиграват за куцането и вече няма да ме избират последна в общите игри.

Принцът помрачня и Саманта се почувства неловко, че му беше разкрила толкова лични неща. Устата му беше здраво стисната.

След малко Рудолф спря каретата в края на пътя и тя го погледна изненадано.

— Любов моя, моля те да ми простиш, че не съм ти се притекъл на помощ още преди бала у Емерсънови — каза той и поднесе ръката й към устните си. — Ако бях живял в твоето село, със сигурност щях да избирам първо теб.

— Благодаря, ваше височество — отговори Саманта с принудена усмивка.

Когато продължиха пътя си, тя се укори за думите си. Не искаше да събужда съчувствието на принца — това беше много по-лошо, отколкото да те избират последна в игрите. Кракът й беше осакатен, но Дъгласовата й гордост беше цяла и невредима.

— Спри! — извика Саманта, когато на пътя пред тях внезапно изскочи куче и прозвуча жален вой. Рудолф моментално спря и скочи.

— Остани на мястото си! — заповяда той.

Без да обърне внимание на думите му, Саманта слезе от капрата и го последва. Коленичи до него в праха и проследи усилията му да разбере дали е наранил животното, без да го докосва. Огромното куче, типична шотландска порода за лов на елени, се гърчеше и виеше от болка. Големите тъмни очи ги гледаха безпомощно.

— Не се вижда кръв — установи принцът.

— Може да има вътрешен кръвоизлив — възрази Саманта.

Кучето направи опит да стане и не се възпротиви, когато Саманта му помогна. Накрая седна пред тях и скри ранената лапа под тялото си.

— Не биваше да го докосваш. Чужди кучета, особено ранени, не се пипат — укори я Рудолф.

— Глупости — отговори Саманта, докато кучето лижеше ръката й. — Да го отнесем в каретата. Слугите ще го превържат.

— Това куче сигурно си има господар — възпротиви се Рудолф.

— Кучето е наше — извика някой зад гърба им.

Когато понечи да се обърне, Саманта усети студената стомана на пистолетно дуло в тила си. Бърз поглед към принца й показа, че и той беше заплашен по същия начин.

— Не правете резки движения, ако ви е мил животът — предупреди втори глас.

Слисана, Саманта установи, че и двата гласа не бяха на мъже, а на момчета. Откъде бяха взели пистолетите? И къде бяха родителите им?

— Ако направите, каквото ви казваме, нищо няма да ви се случи — обясни първият глас.

— Горе ръцете! — нареди вторият.

— Тук аз давам заповедите — извика сърдито първото момче.

— Но аз ти помагам.

— По-добре се опитай да държиш пистолета спокойно — заповяда първото момче.

Саманта едва не се изсмя. Въпреки цялата им сериозност ситуацията беше безкрайно комична.

— Станете бавно и се обърнете към нас!

Рудолф и Саманта вдигнаха ръце и се изправиха. Като видя двете момчета, Саманта усети пробождане в сърцето и се обърна въпросително към принца. Той изглеждаше изненадан не по-малко от нея.

Момчетата бяха на не повече от десет години. Очевидно бяха братя — и двамата имаха тъмни коси и очи. Дрешките им бяха окъсани и мръсни, имаха спешна нужда от топла баня.

— Не искахме да причиним болка на кучето ви — каза Рудолф и отпусна ръце.

Голямото момче щракна с пръсти и викна на кучето:

— Ела тук!

Кучето докуцука до господаря си.

— Представлението свърши — заяви малкото момче и кучето веднага престана да куца.

— Проклетото куче е артист! — извика възмутено Саманта.

Рудолф отвори уста да каже нещо, но тя докосна ръката му и заяви вбесено:

— Остави това на мен — опря ръце на хълбоците си и се обърна към момчетата: — На колко сте години?

— Аз съм на осем — отговори малкият, — а той е на десет.

— Нищо не й казвай — заповяда голямото.

— Къде живеете? — попита го Саманта.

— Това не те засяга — отговори злобно момчето.

Саманта вдигна едната си вежда.

— Баща ви ще се ядоса много, като разбере, че се опитвате да ограбвате невинни пътници.

— Ние нямаме баща — намеси се малкият.

— Умрял ли е? — попита Саманта.

Съчувствието й към момчетата се засилваше.

— Не знаем — отговори малкият и вдигна рамене. — Никога не сме го виждали.

— А майка ви? — обърна се тя отново към голямото момче. — Със сигурност няма да й хареса какво вършите.

— Тя замина — обясни малкият брат.

— Къде е?

— Миналата есен отиде в Единбург и не се върна.

— Не бива да й казваш за нас — изсъска голямото момче.

Историята на двете момчета беше повече от тъжна. Саманта знаеше какво е да загубиш майка и баща, но тя не беше изоставена на произвола като тези момчета. Как бе могла онази жена да прояви такова безчувствие към собствените си деца?

— Как се казвате? — попита меко тя.

— Аз съм Дрейк Мортън. Дрейк означава дракон — обяви гордо момчето. — Това е брат ми Грант. Неговото име означава великолепен.

— По дяволите, колко си глупав — изруга Грант. — Сега знаят всичко за нас и ще ни предадат на полицията.

— Никого няма да предадем — намеси се Рудолф.

— Аз съм Саманта Дъглас. Знам, че Мортънови са далечни роднини на семейство Дъглас. Този джентълмен е принц Рудолф Казанов от Русия.

— Това някъде в планините ли е? — осведоми се заинтересовано Дрейк.

Рудолф се засмя.

— Не, момчето ми. Русия се намира оттатък морето, на европейския континент.

— Ти истински принц ли си? — попита скептично Грант.

— Можеш да бъдеш сигурен в това.

— Дай ни пари — заповяда Грант и размаха пистолета.

— Аз не нося пари, носят ги слугите ми — обясни с усмивка Рудолф. — А както виждаш, днес съм на излет и не ме придружават слуги.

— Защо? — попита момчето.

— Защото искам да бъда сам с дамата.

— Добре тогава — кимна Грант. — Ще вземем жената за заложник, а ти ще ни донесеш пари.

Рудолф избухна в смях.

— Никой джентълмен няма да остави дамата си в ръцете на улични разбойници.

В този момент кучето пристъпи към Саманта, седна пред нея и протегна предната си лапа.

— Спри да просиш, Егидий — извика Дрейк. — Дамата няма храна.

— Егидий ли го нарече? — попита смаяно Саманта.

— Така му е името.

— Това е знак — обърна се тя към принца.

— За какво говориш? — погледна я объркано Рудолф.

— Свети Егидий е патрон на просяците и сакатите — отговори с усмивка Саманта. — Кучето на име Егидий е знак от небето. Ще ги взема вкъщи и ще ги задържа.

Идеята да прибере двете момчета в дома си и да ги отгледа й харесваше все повече.

След като доброто й име беше унищожено, никой нямаше да я вземе за жена, но това не означаваше, че не може да има семейство — състоящо се от двама сина и едно куче.

— Не можеш просто така да отмъкнеш децата на друга жена — опита се да възрази Рудолф.

— Аз не ги отмъквам, а ги спасявам — отговори спокойно тя.

— Кой ще се грижи за тях? Може би ще ги пратиш при прислугата и всяка вечер ще ходиш да им казваш лека нощ в таванския етаж на Суитхарт Манър? Сигурна ли си, че прислугата ще ги приеме и ще се грижи добре за тях?

— Аз ще ги осиновя. Нямам никакво намерение да ги правя прислужници — обясни търпеливо Саманта. — Ще се грижа за тях и ще спят в стаята ми.

— А ти къде ще спиш?

— В твоята стая.

— Ами аз? Къде ще спя аз?

Саманта го дари с омагьосваща усмивка.

— До мен, къде другаде?

Това си беше чист подкуп и тя го знаеше, но от това зависеше бъдещето на момчетата. Освен това… днешната случка беше чудесен претекст да сподели леглото с принца и да изживее поне няколко седмици щастие. Щеше да се преструва, че принцът й е съпруг, а момчетата са техни деца.

— Дайте пистолетите си на принца и се качвайте в каретата — заповяда енергично Саманта. Без да чака отговор, тя се запъти към превозното средство и отвори вратичката. После се обърна към останалите трима, които не бяха мръднали от местата си.

— Коя си ти? — попска да узнае Грант, който очевидно не можеше да повярва в добротата й.

— Аз съм вашата добра фея, а днес е вашият щастлив ден — отвърна Саманта. — Качвайте се в каретата, по-бързо.

— Ами Егидий? — изхленчи Дрейк.

— И той идва с нас.

Тя погледна с надежда принца, който й отговори с широка усмивка.

— Не си помисляйте да спорите с нея — каза Рудолф на двете момчета и им взе пистолетите. — Можете само да загубите.

— Невероятно! — извика осемгодишният Дрейк, когато влязоха във входната зала на Суитхарт Манър.

— Да ти паднат очите — подкрепи го десетгодишният Грант, очевидно също така впечатлен.

Саманта и Рудолф, които вървяха след децата, се смееха на реакциите им. Очевидно момчетата никога не бяха виждали толкова богата къща. Саманта много добре си спомняше как бе влязла за първи път във вилата на дук Инверъри, след като беше прекарала по-голямата част от живота си в малката къща оттатък Примроуз Хил. И тя бе реагирала като двамата братя.

— Ваше височество! — извика изненадано Дъруин, който бе изтичал да ги посрещне. — Защо се върнахте толкова скоро…? — в този миг забеляза децата и изражението му рязко се промени. — Скитници! Веднага да се махнете оттук, мръсни хлапаци! — и се запъти към тях със заплашително вдигната ръка.

След като се окопити от смайването си, Саманта застана пред двете момчета, за да ги защити. Хвърли умолителен поглед към принца, но той само скръсти ръце под гърдите си и проследи сцената с развеселен поглед.

Саманта се обърна към иконома, като отчаяно си повтаряше, че той е слугата, а тя — господарката.

— Какво си позволявате? — изфуча тя.

Дъруин спря като ударен. Фактът, че принцесата защитаваше двамата малки скитници, беше още по-изненадващ от обстоятелството, че двамата бяха влезли в къщата.

— Ваше височество, тези момчета са…

— … мои гости — довърши тя. Сините и очи святкаха войнствено.

Дъруин я погледна ужасено.

— Не мога да повярвам. Сериозно ли искате да подслоните в дома си тези жалки бедняци?

— Моля да не говорите така неучтиво за бъдещите ми синове — произнесе надменно Саманта и слисаният иконом се олюля. Погледът й падна върху Егидий и тя прибави: — Нито пък за кучето им.

Разтърсен до дън душа, Дъруин се обърна към принца, който вече се смееше с глас. Вбесена от липсата на подкрепа от страна на Рудолф, Саманта изсъска:

— Какво смешно има?

— Внимавай, принцесо — отговори през смях Рудолф. — Не забравяй с кого говориш.

— Прав е — подкрепи го десетгодишният Грант, като кимаше усърдно. — Длъжна си да се отнасяш с уважение към мъжа си. Той е твой господар.

— Вече съм убеден, че с теб ще се разбираме много добре — похвали го Рудолф.

Саманта смаяно местеше поглед от принца към момчето. Явно всички мъже ставаха съюзници, когато се касаеше за жени.

Тогава малкият Дрейк мушна ръката си в нейната и я дари с усмивка, която трябваше да я утеши.

— Готвачката да приготви нещо хубаво за ядене за момчетата и кучето — нареди строго Саманта. — Искам да запалите камината в голямата зала и да приготвите три вани с гореща вода. Намерете ми дрехи от момчетата в обора, кажете им, че мъжът ми още утре ще им купи нови. Изпратете Сали да пренесе вещите ми в стаята на съпруга ми. Момчетата ще спят в моята стая.

— Но, ваше височество…

— Вървете — заповяда Саманта.

— Ваше височество? — обърна се Дъруин за помощ към принца.

— Направете, каквото ви каза лейди Саманта — нареди спокойно Рудолф и добави: — И за в бъдеще не смейте да противоречите на заповедите й.

— Разбира се, ваше височество. — Дъруин буквално избяга от входната зала.

Най-сетне Саманта се обърна към принца и на устните й заигра лека усмивка.

— Вече си мислех, че няма да ми се притечеш на помощ.

— Как можа да се усъмниш в лоялността ми? — Рудолф я дари със сияеща усмивка. — Раздаваш заповеди, като че си го правила от малка — посочи към трапезарията и добави: — Хайде първо да ядем, това ще ги направи по-благосклонни към предстоящата баня.

— Но ръцете им са мръсни — възрази Саманта.

— Кой знае откога се хранят с мръсни ръце — засмя се Рудолф. — Едно ядене повече няма да им навреди.

— Ти си не само истински принц, но и наистина мъдър мъж — оповести Саманта.

Рудолф вдигна развеселено едната си вежда.

— Един ден ще ти напомня тези думи.

Трапезарията впечатли момчетата още по-силно от входната зала. Застанали на прага, двамата огледаха ококорено голямата маса, около която се събираха двайсет души, скъпоценния полилей и грамадния персийски килим.

— Никога не бях виждал такава маса — прошепна смаяно Грант.

— И аз — подкрепи го Дрейк, който все още стискаше ръката на Саманта.

Грант извъртя очи.

— Щом аз не съм виждал такава маса, значи и ти не си.

— Хайде да седнем, докато чакаме яденето — предложи Саманта.

— Наистина ли можем да седнем? — учуди се още повече Грант.

Рудолф сложи ръка на рамото му.

— Да не мислиш, че ще се храните на пода?

— Ти си наистина добрата фея — пошепна Дрейк и погледна с обожание Саманта.

Младата жена беше дълбоко трогната. Отдавна страдаше заради куцането си, но поне беше имала родители, които я обичаха. Страховете и самотата на тези две момчета бяха много по-страшни от нейните.

Рудолф и Грант седнаха от едната страна на масата, Саманта и Дрейк — от другата. Егидий приседна до Саманта и сложи муцуна върху масата.

— Ето го и яденето — каза весело Саманта.

Под надзора на иконома трима прислужници внесоха храната в трапезарията. Първият носеше купа с кълцано агнешко, вторият чиния за сервиране с печени картофи и лук, а третият — хляб, масло и сладкиш с мед.

— Аз бих искал от онова — обади се Дрейк с жаден поглед към сладкиша.

— Меденият сладкиш е за десерт — обясни Саманта и му подаде чиния с месо и картофи.

— Можете ли да четете? — попита Рудолф.

Момчетата поклатиха глави и се нахвърлиха върху яденето. Явно отдавна не бяха се хранили както трябва.

— Аз знам азбуката — каза Грант, преди отново да напълни устата си с картофи и месо.

— И аз — присъедини се веднага Дрейк.

— А да смятате? — попита Саманта.

Двамата отново поклатиха глави, без да престанат да се тъпчат.

— Обаче познаваме парите — заяви Грант с пълна уста.

— Всички банкноти и монети — допълни Дрейк.

— Не е нужно да натъпчете цялото ядене в устите си — укори ги Саманта и хвърли поглед към принца. — Както виждам, трябва да включим в списъка и поведението на масата. Момчетата имат да учат много неща.

— Какво значи поведение на масата? — попита любопитно Дрейк.

Саманта сложи втора порция месо на кучето, чиято чинийка беше на пода.

— Всеки човек трябва да знае как да се държи на масата, с какви прибори да се храни…

— Ние знаем как да ядем — прекъсна я Грант. — Пъхаш яденето в устата, дъвчеш и гълташ.

Рудолф избухна в смях.

— Досега не ви видях да дъвчете.

— Както вече казах, човек трябва да се храни така, че да не е неприятно за другите.

— Как така неприятно? — учуди се Дрейк.

— Трябва да се храните така, че на другите да не им става лошо.

— А, да повръщат, това ли искаш да кажеш?

— Нещо подобно.

— Как всъщност трябва да ви наричаме? — попита внезапно Грант.

„Мамо“, каза си меланхолично Саманта.

— Към мен можете да се обръщате с „лейди Саманта“, а към принца — с „ваше височество“.

— Когато сме насаме, можете да ме наричате сър — допълни Рудолф.

— Лейди Саманта? — младата жена погледна към Дрейк. Огромните тъмни очи на момчето светеха съчувствено.

— Какво има, миличък?

— Боли ли те кракът?

— Искаш да кажеш, защото куцам?

Дрейк кимна.

— Когато бях малко момиче, една карета ме прегази — обясни тя. — Оттогава единият ми крак е малко по-къс от другия и куцам.

— Обзалагам се, че много те е боляло — обади се Грант.

— Да, но оттогава мина много време — отвърна Саманта. — Вече съм съвсем добре.

Дрейк престана да яде и мушна ръката си в нейната.

— Сигурна ли си, че вече не те боли?

Саманта стисна ръката му и отговори искрено:

— Когато трябва да стоя дълго време без опора, се уморявам и изпитвам болки в хълбока.

— Никога не си ми казвала — намеси се Рудолф.

— Никога не си ме питал — отвърна спокойно тя. — Освен това не е толкова важно — не понасяше принцът да я гледа със съчувствие.

Когато децата се нахраниха, Саманта им подаде пълни чинии с меден сладкиш.

— Какво правиш? — попита укорно тя, когато осемгодишният Дрейк грабна парче сладкиш и го мушна под масата.

— Ще го скрия в джоба си и ще го изям по-късно — обясни момчето.

— Чудесна идея — съгласи се Грант.

Рудолф избухна в смях и в последния момент спря момчето да не натъпче сладкиша в джоба си.

— Ако сте се заситили и не можете да си изядете десерта, трябва да го оставите на масата.

— Да, но после няма да ни го дадат! — възрази Грант.

— Ако по-късно пожелаете меден сладкиш, просто трябва да помолите — обясни Саманта.

— Ами ако онзи гневен човек не иска да ни го даде? — пошепна уплашено Дрейк.

Саманта се засмя и хвърли поглед към каменното лице на Дъруин.

— За иконома ли говориш?

— Шшт! — Грант съзаклятнически вдигна пръст към устните си и продължи шепнешком: — Ако чуе какво говорим за него, ще ни изхвърли от двореца.

— Дъруин се подчинява само на мен — обясни Рудолф.

— Наистина ли? — извикаха едновременно момчетата.

Принцът кимна с глава.

— Тогава му кажи да престане да ме зяпа — оплака се Грант.

— Изпитвам ужас от него — подкрепи го плачливо Дрейк.

Саманта сложи ръка пред устата си, за да не се разсмее. Един поглед към принца й показа, че скоро и той щеше да загуби самообладание.

Дрейк погледна единия, после другия и произнесе укорно:

— Не бива да се смеете, когато други хора се страхуват.

Това им дойде твърде много. Неспособни да се удържат повече, двамата избухнаха в луд смях. След седемте месеца, които Саманта беше прекарала сред изисканото лондонско общество, наивността на двете деца беше безкрайно освежаваща, а когато се дразнеха един друг, тя всеки път си припомняше детските години със сестрите си.

Саманта погледна скришом своя принц и с болка се запита дали и той пазеше хубави спомени от детството си. Омразата на баща му и брат му беше знак по-скоро за противното.

 

 

След като момчетата и кучето бяха изкъпани и подсушени — за учудване на Саманта и принца протестите бяха умерени, — всички заедно се запътиха към спалнята.

— Невероятно!

— Да полудееш!

Дрейк и Грант се завъртяха в кръг, възхитени от грамадната стая, която от днес щеше да бъде тяхна. Ококорили очи, двамата огледаха разкошната мебелировка: червените стени, огромното легло с балдахин, дивана пред камината.

— Сега коленичете до леглото — заповяда Саманта.

— Защо? — попита недоверчиво Грант.

— Трябва всяка вечер да благодарите на господа за подаръка, който ви е направил през изминалия ден — обясни сериозно Саманта.

— Това е лесно — отвърна Дрейк и я дари със сияйна усмивка, при която принцът отново избухна в смях. Момчето коленичи до леглото, скръсти ръце и изрече тържествено: — Благодаря ти, че ни изпрати добрата фея.

Саманта усета как очите и се напълниха със сълзи. Момчетата бяха единствените хора в живота й, които благодаряха на бога за появата й. Естествено сестрите й я обичаха, но като член от семейството. А Рудолф?

— Аз ти благодаря, че ни изпрати принца — прошепна Грант, който беше коленичил до брат си.

— А сега бързо в леглото — след като момчетата се пъхнаха под завивката, Саманта добави: — Ако имате нужда от мен, ще бъда в съседната стая.

— Лейди Саманта?

— Да, Дрейк?

— Добрите феи целуват ли малките момчета за лека нощ?

Саманта се усмихна през сълзи и целуна момченцата по челата. Точно така си представяше семейния живот. След като не можеше да има семейството, за което беше мечтала, трябваше да се задоволи с това, което й предлагаха тези деца.

Преди да стигне до свързващата врата, където я чакаше принцът, Дрейк я повика отново:

— Лейди Саманта?

— Да?

— Защо плачеш?

— Плача, защото съм щастлива — отговори тя.

— Колко пъти съм ти казвал, че всички момичета са глупави гъски — изръмжа Грант.

— Тя е лейди, а не момиче — отговори сърдито Дрейк.

— Значи е голямо момиче — обясни с чувство за превъзходство Грант. — Следователно също е глупава.

Щом свързващата врата се затвори зад тях, Рудолф се обърна към Саманта:

— Сигурно искаш да си починеш — посочи огромното легло и добави: — Разположи се удобно, аз ще те събудя, когато стане време да се преоблечем за вечеря.

Саманта плахо сведе поглед към златночервения килим.

— Благодаря, Рудолф.

Тя свали костюма за езда и го окачи грижливо в шкафа. Огледа с усмивка дрехите на принца, които висяха до нейните, и си каза, че общият гардероб е нещо много интимно. В сърцето й се надигна вълна на любов и щастие.

Само да не беше принц… защо леля Рокси не беше тук, до нея, за да й даде мъдър съвет? Как да спечели любовта на принца? Защо невъзможното не можеше да стане възможно?

Макар да знаеше, че господ няма да го одобри, Саманта реши да се наслади на няколкото седмици щастие, които и се предлагаха. Щеше да живее така, сякаш принцът й беше съпруг.

Коленичи до леглото, скри лице в ръцете си и зашепна молитва в празната стая.

— Благодаря ти, господи, че ми изпрати Грант и Дрейк. Обещавам да ги обичам и да се грижа за тях, доколкото ми позволяват силите. Егидий също е добро, макар и неочаквано допълнение…

 

 

Докато Саманта се молеше до леглото си, Рудолф седеше сам в библиотеката и пиеше бренди. Искаше да обмисли как да прогони Владимир от живота си, без да го убие, но мисълта за Саманта, която в този момент беше в леглото му, непрекъснато отклоняваше вниманието му.

Той скочи нетърпеливо от стола си и в следващия миг седна отново. Сега, когато Саманта най-сетне беше там, където я искаше, изпитваше колебание просто да я вземе.

Саманта Дъглас беше всичко, което беше очаквал от любимата жена — вярна, чувствителна, безкористна. Въпреки вътрешната си сила тя излъчваше нежност и ранимост, които събуждаха закрилническите му инстинкти. Саманта олицетворяваше всички качества, които някога в безкрайната си наивност и глупост беше приписал на Олга. Любовта към Олга му бе донесла само болка и страдание.

И Зара поправи се с меланхолична усмивка той. Дъщеря му беше достатъчна компенсация за преживяното страдание.

Рудолф отпи малко бренди и протегна дългите си крака. Макар да бе предложил на Саманта да се ожени за нея, за да запази доброто й име, той изпита облекчение, когато тя му отказа. Не можеше да рискува да извърши нова грешка; това беше причината, поради която не искаше да се ожени отново — особено за жена, която обичаше.

Защото той я обичаше.

Рудолф отново скочи от стола. Да, обичаше я, но не беше готов да се обвърже с нея. Любовта причинява единствено болка и страдание. Винаги.

Отново си представи Саманта в леглото си и мисълта за топлото й тяло го примами към спалнята. Остави чашата с бренди и се запъти към вратата.

Кой знае какви нещастия му бе подготвила съдбата за следващите дни. Трябваше да се порадва на няколкото седмици щастие, които му се предлагаха, да живее така, сякаш двамата бяха мъж и жена.

Когато след минута влезе в спалнята, Рудолф устреми поглед към леглото, където Саманта беше заспала върху покривката само по къса дантелена долна риза.

Той приседна на дивана пред камината, за да събуе ботушите си. Хвърли ризата, накрая небрежно пусна панталона си на пода.

Наметна халата от червена коприна и пристъпи до леглото. Известно време остана неподвижен, за да се наслади на съвършената й красота. Разпуснатата черна коса, примамливите извивки на тялото, крехките стъпала — всичко това беше негово и го очакваше.

Рудолф коленичи до леглото и скри лице в ръцете си. Очевидно тази малка жена упражняваше благотворно влияние върху него, след като отново беше започнал да води разговори с бога.

— Молиш ли го за нещо, или му благодариш?

Рудолф бързо отпусна ръце и видя сияйната усмивка на любимата жена.

— Благодарих му, че те върна в леглото ми — каза той и отговори на усмивката й. — И си пожелах…

Тогава Саманта направи нещо неочаквано. Разтвори подканващо ръце и го посрещна с добре дошъл в леглото си.

С тих стон, който изразяваше едновременно облекчение и желание, Рудолф скочи в леглото и я грабна в прегръдката си. Вдигна едната си ръка към тила й, с другата я притисна нежно към коравото си, мускулесто тяло. Устните му завладяха нейните в бавна, жадна целувка… целувка, изпълнена с покълваща любов, макар че той не смееше да я изрази с думи. Саманта отговори на целувката и вля в нея цялата си любов и нежност. Изпълнена с инстинктивното желание да се слее с него, тя се сгуши колкото можеше по-близо до силното му тяло.

— Искам да те любя — пошепна в ухото й той.

— Да, люби ме — отговори едва чуто Саманта. Вълните на страстта, които я връхлитаха, отдавна бяха отнесли доводите на разума.

Рудолф я обърна по гръб и се наведе над нея. Отново завладя устните й и плъзна език навътре. Когато тя го допусна в устата си, той я завладя жадно, желаейки скоро да я изпълни с мъжествеността си, и усети със задоволство как тя се разтрепери от желание под него.

Без да прекъсва целувката, Рудолф помилва меката й буза, стройната шия и тесните рамене. За момент се вгледа в невероятните й сини очи и пошепна дрезгаво:

— Колко си неясна и сладка…

Ръцете й се плъзнаха по гърдите му и тя обхвана тила му. Привлече лицето му към своето и устата му отново покри нейната. Когато езикът й се плъзна навътре, той го посрещна със стон и се наслади на прекрасното усещане, че тя отговаря на страстта му.

Щом чу доволната й въздишка, той пое отново водачеството. Устата му напусна нейната и осея с пърхащи целувки очите, слепоочията и шията.

Рудолф се надигна от леглото и се изсмя тихо, когато тя извика протестиращо.

— Отвори очи, любов моя — заповяда той.

Саманта се подчини и той захвърли халата си. Погледът й се плъзна жадно по тялото му и Рудолф доволно отбеляза искрите на желание в очите й. Наведе се над нея, свали ризата й и я хвърли настрана, за да я види в цялата й голота. Отдаде дължимото на крехката й красота с поглед и жадно посегна към нея, за да изследва тялото й от главата до петите.

Саманта се засмя и отново протегна подканващо ръце. Рудолф коленичи в края на леглото и вдигна краката й, за да целуне стъпалата и да помилва с език вдлъбнатинките между пръстите.

Без да сваля поглед от очите й, той целуна всеки пръст поотделно, плъзна език по глезените, по вътрешната страна на бедрата, мина през корема, гърдите и шията и отново стигна до устните. После я обърна по корем и започна да целува гърба й от горе на долу.

— Обърни се, любов моя — заповяда дрезгаво той.

Щом Саманта отново легна по гръб, той се намести върху нея и коравите мускули притиснаха мекото й тяло. Целуна я настойчиво, хвана я за китките и вдигна ръцете й над главата.

Докато я държеше с една ръка, милваше с другата гърдите й — първо едната, после другата. Прокара пръст по зърното, вече тъмно и кораво от желание.

— Нека и аз да те помилвам — помоли тихо Саманта.

Той все още не беше готов да се откаже от пълния контрол над нея.

— После ще ме милваш, любов моя — отвърна той и я изгледа с лениво задоволство. — Ще ме помилваш, когато аз ти позволя.

Саманта извика протестиращо, но той сведе глава над гърдите й и езикът му закръжи около горещите зърна.

Когато Саманта изстена и вдигна тялото си към неговото, той захапа едното връхче и го засмука жадно. След това посвети вниманието си на другата гърда и тя обезумя от желание.

— Прекрасни гърди имаш — изрече задъхано Рудолф. — С удоволствие бих те гледал да кърмиш детето ни.

Саманта простена задавено.

Рудолф бързо плъзна ръка към тайното място между бедрата й и започна да я милва.

— Ти си готова за мен, любов моя. Толкова си влажна… — коленичи пред краката й и заповяда: — Гледай ме в очите.

Когато Саманта отвори очи, прозвуча нова заповед:

— Милвай ме сега.

Тя протегна ръка и зарови пръсти в гъстите косъмчета на гърдите му. Той затвори очи и остави ръцете й да се движат, където искат. Когато пръстите й обхванаха твърдите зърна на гърдите му, както той беше направил с нея, от гърлото му се изтръгна сладостен тон.

Когато го връхлетя усещането, че ей сега ще загуби контрол над себе си, той хвана ръцете й и разтвори краката й. Многократно прокара връхчето на възбудения си член по кадифеното хълмче на женствеността й, после бавно, но мощно проникна в нея. Саманта инстинктивно обви с крака хълбоците му и отговори на тласъците му с таза си.

Изведнъж, съвсем неочаквано, тя извика пронизително, вкопчи се в него, скри лице в свивката на шията му и напрежението в тялото й се разтовари в тръпнещ оргазъм. Рудолф усети как утробата й овлажня от соковете на екстаза и окончателно загуби контрол над себе си. Заби се дълбоко в нея, потрепери и изля семето си със задъхан стон.

Когато след няколко минути отвори очи, принцът огледа мълчаливо голата жена под себе си. Саманта го бе дарила с готовност с тялото си, но той искаше да притежава и сърцето, и душата й.

Претърколи се настрана, но не я освободи от прегръдката си. Нежното й тяло се сгуши в неговото и тя въздъхна доволно.

— Любов моя — пошепна в ухото й той, — помислих, че ме убиваш.

Саманта се опря на лакът и го погледна с цялата любов, на която беше способна. На устните й заигра усмивка и тя каза:

— При следващата вечерна молитва бъдете по-внимателен в желанията си, ваше височество.