Патриша Грасо
Амулетът на Венера (7)

7

— Цяла нощ усещах липсата ти.

Саманта хвърли бърз поглед към принца, който седеше до нея на масата за закуска, но не отговори. Какво можеше да му каже? Нима трябваше да му признае, че и той й беше липсвал? В никакъв случай — това само щеше да го доведе отново в леглото й.

Без да вдигне глава, тя продължи да яде овесената си каша.

— Обичам топено масло — каза тя и посегна към едно топло хлебче. — Как е пъстървата ти?

— Пъстървата е отлична — Рудолф се усмихна развеселено. Не му бе убягнало, че тя побърза да смени темата. — Изглеждаш великолепно в тази бяла рокличка. Контрастът с черния шал е очарователен, освен това ми казва много неща за характера ти.

— Какво искаш да кажеш? — наостри уши Саманта и забрави за топлото хлебче.

— Фактът, че носиш черен шал върху бяла рокля, показва, че не се плашиш от контрастите. Ти си човек, който обича да събира различните неща и умее да се поставя на мястото на другия — все едно колко отдалечено е чуждото становище от неговото.

Саманта примигна замислено.

— За какво намекваш?

— Ако можеше да разбереш моето становище и да погледнеш на ситуацията с моите очи, сигурно щеше да мислиш другояче за нас — уточни Рудолф.

— Няма „нас“ — изсъска Саманта и се приведе към него, за да не я чуят слугите. — Какво грешно има в начина, по който виждам нещата? Защо ти не се опиташ да погледнеш на ситуацията с моите очи?

Принцът се обърна към иконома и с кратко поклащане на главата изпрати слугите и самия Дъруин навън.

— Как го направи? — попита смаяно Саманта.

— Всичко е въпрос на упражнение — по лицето му пробяга усмивка. — Доброто ти име и без това е унищожено. Защо не се отпуснеш и не се порадваш на живота?

— Миналата нощ ти казах…

— Лъжа, що се отнася до обезчестяването ти — прекъсна я Рудолф и в гласа му прозвуча горчивина. — Ти не си първата.

— Това е непочтено — извика възмутено тя.

Рудолф избухна в смях.

— Стига, принцесо, не помниш ли, че доскоро си обирала джентълмени по улиците?

— Обстоятелствата ме принуждаваха да го правя — защити се тя. — Иначе семейството ми щеше да умре от глад.

— Аз не критикувам поведението ти, искам само да… Но по-добре да оставим тази тема — Рудолф помълча малко и предложи: — Ако си свършила със закуската, да идем да разгледаме имението.

Дъруин ги чакаше на вратата.

— Смятаме да разгледаме Суитхарт Манър — осведоми го Рудолф. — В тази посока ли се отива в големия салон?

— Да, ваше височество. Искате ли някои да ви разведе?

— Съпругата ми и аз не желаем никой да ни безпокои — обясни хладно Рудолф и се обърна към Саманта: — Готова ли си, скъпа?

Младата жена се принуди да се усмихне и го хвана под ръка. Предпочиташе Дъруин да ги придружи, но знаеше, че не бива да събужда недоверието му.

Големият салон изглеждаше официален, но и удобен. Стените бяха облицовани с дърво, кантовете бяха позлатени и ослепително бялата мраморна камина изпъкваше красиво на фона на тъмната ламперия. Над ламперията започваше тапет в старо злато. Подът с дъбов паркет беше покрит с килими в червено, бяло и синьо, всички дивани и кресла бяха тапицирани в кремави тонове със златни нишки. В помещението бяха пръснати няколко малки масички, около които бяха наредени столове с високи облегалки.

Вниманието на Саманта бе привлечено от портретите на предците, които заемаха всички стени. Очевидно зет й ги беше откупил от новите собственици. За пръв път виждаше забележителните личности, които й бяха известни само от разказите на леля Рокси.

— Този е Джеймс Дъглас Добрият — посочи първия портрет тя и се вгледа в сериозното мъжко лице. — Борил се е и е загинал с Уилям Уолас, най-великия шотландски герой, борец за независимостта на страната.

— Значи Шотландия е водила войни за независимост? — попита с интерес принцът.

— Да, някога не е била обединена с Англия — Саманта спря пред следващия портрет и прочете името на рамката. — Този е Арчибалд Мрачният, незаконен син на сър Джеймс Добрия. След като законният наследник починал, Арчибалд станал третият граф Дъглас.

— Незаконният син е наследил титлата? Нима е възможно?

Саманта кимна.

— Синът му, четвъртият граф Дъглас, се сражавал срещу англичаните на страната на Жана д’Арк. Орлеанската дева.

— Но твоят баща не е бил граф Дъглас — каза Рудолф.

— Баща ми беше граф Мелроуз — титла, която клон от семейство Дъглас получил едва в по-късен период — обясни Саманта. — Знам една интересна история за първия граф Дъглас — усмихна се тя и хвана Рудолф под ръка. — По време на войните за независимост жените в английските гарнизонни градове пеели на децата си приспивна песничка, която завършвала с думите: „Злият Дъглас няма да те вземе.“ Когато тръгнал да превземе крепостта Роксбърг, графът превел безшумно хората си в дълбокия мрак и намерил неохраняван вход. Първото лице, с което се сблъскали, била жена, която приспивала детето си. Когато изпяла „Злият Дъглас няма да те вземе“, той сложил ръка на рамото й и казал: „Не бъди толкова сигурна.“

Принцът се ухили.

— И какво направил злият Дъглас?

— Не знам — призна Саманта и вдигна рамене. — Тук историята свършва.

— Искам всеки ден да ми разказваш по една история — каза Рудолф, когато я поведе към вратата.

— Само ако и ти ми разказваш по една — отвърна тя и сините й очи светнаха възбудено. Сърцето й беше пълно с нежни чувства към мъжа, който вървеше до нея.

Рудолф кимна в знак на съгласие.

— Хайде да видим какво правят в кухнята — предложи той. — Ще ги изненадаме.

Докато вървяха към кухнята, двамата чуваха още отдалеч гласове и весел смях. Ала когато влязоха в голямото помещение, шумът заглъхна изведнъж. Слугите, които работеха усърдно, се спогледаха смаяно и застанаха мирно.

Огромната кухня беше топла и уютна. Край стената се издигаха три големи тухлени печки. На отсрещната стена висяха дузини тенджери и тигани. Дълга маса, отрупана с всевъзможни купи, прибори и продукти, както и няколко дървени стола заемаха средата на помещението.

— Искам да ви направя комплимент — обърна се Рудолф към готвачката. — Откакто напуснах родната Русия, никъде не съм се хранил толкова добре като в Суитхарт Манър.

— Много ви благодаря, ваше височество — кръглото лице на готвачката засия от радост и гордост. Не беше дребна работа да те похвали истински принц!

Саманта огледа изпитателно наобиколилите ги слуги и веднага забеляза, че Сали гледаше Рудолф с недопустима дързост, със смес от възхищение и жадно желание.

Прониза я дива ревност. Улови ръката на принца и когато той се обърна към нея, го дари с нежна усмивка.

— Скъпи — проговори сладко тя, — прислугата е заета с подготовката на празника. Нека да продължим обиколката си.

— Ти си напълно права, любов моя — отговори Рудолф и помилва ръката й. След това се обърна отново към готвачката: — С нетърпение очаквам да се насладя отново на изкуството ви.

— Много ви благодаря, ваше височество.

— Обичаш ли сладкиш с мед? — попита Саманта, когато излязоха от кухнята.

— Никога не съм опитвал — отговори принцът.

— Сладкишът с мед е божествен — увери го Саманта. — Утре ще ти направя.

Принцът я погледна изненадано.

— Нима умееш да правиш сладкиши?

— Умея и да готвя. Вече ти казах, че в Примроуз Хил нямахме прислуга — напомни му тя.

Рудолф се усмихна.

— Ще дойда да ти помогна в приготвянето.

На първия етаж разгледаха още три помещения — работната стая на маркиза, параклиса и библиотеката. Работната стая беше в задната част на къщата с гледка към градините. Вътре беше топло и уютно — в камината гореше огън, огромното дъбово писалище и кожените кресла показваха предназначението й.

— Какво е това? — попита изненадано Саманта, като забеляза купчината документи, струпани на писалището.

— Карл донесе деловите ми книги — обясни Рудолф и лицето му потъмня.

— С какво се занимаваш?

— Главно с кораби. Превозват товари.

— Зет ми също има корабни линии — каза Саманта.

— Знам. Маркизът е един от конкурентите ми — отвърна Рудолф. — Надявам се да ми правиш компания, докато работя. Можеш например да четеш книга.

— С удоволствие ще го направя — рече Саманта и по лицето й пропълзя лека червенина.

Следващата им спирка беше домашният параклис. Саманта го разгледа бегло от вратата и бързо му обърна гръб.

— Няма ли да влезеш и да благодариш на господ за доброто, което ти е сторил? — попита учудено Рудолф.

— Не ми трябва параклис, за да общувам с бога — отговори просто тя. — Той ме чува, където и да съм.

Накрая влязоха във впечатляващата двуетажна библиотека, последната стая от джорджианската част на къщата. На третия етаж бяха стаите на прислугата. По размери библиотеката можеше да се мери с най-големите бални зали в Лондон.

Част от помещението се отопляваше от огромна камина. По стените се простираха безкрайни лавици с книги. В средата на стаята върху дървена поставка стоеше гигантски глобус.

През двойна арка се влизаше в стаята за четене, която имаше собствена мраморна камина и няколко кожени дивани с малки масички.

Саманта се огледа възхитено.

— Никога в живота си не съм виждала толкова много книги! — извика въодушевено тя и се завъртя в кръг. — Сестра ми сигурно ще намрази това помещение.

— Коя от сестрите си имаш предвид? — попита изненадано Рудолф.

— Виктория.

— Значи тя не обича книгите?

Неверието в гласа му издаде, че не можеше да си представи някой да не обича да чете. Тя мислеше по същия начин, но проявяваше разбиране към опърничавата си сестра, която за нищо на света не искаше да завре красивото си носле в някоя стара, прашна книга.

— Тори трудно чете и трудно различава числа — обясни Саманта. — Мисля, че нещо не е наред с очите й. Вместо „п“ чете „к“ и смята деветката за шестица.

— Сигурно е много обезкуражаващо — отбеляза Рудолф и се запъти към втория етаж на библиотеката. — Да видим какво има горе.

Горното помещение беше с наклонени стени, покрай които бяха наредени тапицирани пейки и кожени дивани. Над тях висяха тежки железни свещници и стари портрети.

Когато тръгнаха обратно към долния етаж, принцът изведнъж спря и извика с момчешка усмивка:

— Внимавай! — седна на парапета, излъскан до блясък, плъзна се надолу и умело скочи на крака. Саманта избухна в звънък смях.

— Опитай и ти! — извика Рудолф.

— Страх ме е — отвърна тя и поклати глава.

— Няма от какво да се страхуваш. Ще те хвана.

Саманта седна странично върху парапета, както бе направил той, засмя се и се хлъзна надолу. Рудолф я чакаше и я грабна в прегръдките си. Ала тя се бе засилила и го събори. Двамата паднаха на дъбовия под, като той я предпази с тялото си да не се удари.

Задъхана от смях, Саманта сведе глава към принца, който я държеше здраво и се смееше заедно с нея.

Без предупреждение той сложи ръка на тила й, привлече лицето й към своето и впи устни в устата й. Заварена неподготвена, тя се отдаде на чувствата си и отговори на целувката му.

След минута Рудолф се засмя и я вдигна във въздуха.

— Любов моя, ти ми отнемаш дъха — рече той. — Казвам го съвсем буквално.

Саманта се засмя и стана. Протегна му ръка и когато той понечи да я дръпне отново върху себе си, извика ядосано:

— Не смей!

Обърна му гръб и избяга от библиотеката толкова бързо, колкото позволяваше куцането й. Рудолф скочи и я последва. Настигна я в коридора, сложи ръка на рамото й и я привлече към себе си.

— Отдавна не съм се чувствал толкова безгрижен. Бях забравил, че в живота има и такива моменти — рече той с лице, заровено в косата й, и я целуна по слепоочието. — Благодаря ти, принцесо.

Топлината на гласа му я улучи право в сърцето. Тя го погледна с огромните си сини очи и го дари с дяволита усмивка.

— Направих го с радост, ваше височество.

Второто крило на Суитхарт Манър беше построено по времето на Уилям и Мери. На горния етаж бяха подслонени слугите, а първият беше преустроен в разкошна бална зала. Паркетът беше свободен за танци, в средата на залата висеше огромен полилей. В другия край на нисък подиум имаше великолепен роял.

За да отидат в третото крило на къщата, Рудолф и Саманта трябваше да прекосят балната зала. Когато стигнаха до средата, точно под полилея, Рудолф спря и се обърна към спътницата си.

— Ще позволите ли да ви помоля за този танц, милейди? — той протегна ръка и Саманта се върна в спомена за вечерта, когато се бяха срещнали за първи път.

Заразена от настроението му, тя се поклони и го дари със сияеща усмивка.

— Почтени ли са намеренията ви, ваше височество? — попита тя.

— Не!

— В такъв случай…

Все така усмихната, тя погледна дълбоко в тъмните очи на принца и му подаде ръка. Той затананика валсова мелодия и двамата се понесоха по паркета.

В този миг Саманта пламенно си пожела никога вече да не се върнат в Лондон.

— Защо сияйната ти усмивка бе засенчена от черен облак? — попита изненадано Рудолф. — За какво мислиш, любов моя?

Саманта се изчерви до корените на косата, но не отговори.

— Защо не искаш да ми признаеш за какво мислеше? — настоя той.

Тя сведе глава към пода.

— Искаш ли да ти покажа как танцувам със Зара? — попита Рудолф. — Така ще върна усмивката на лицето ти.

— Коя е Зара?

— Дъщеря ми — отговори той. — Събуй си обувките.

Саманта се изненада, но послушно се събу.

— Стъпи на ботушите ми — нареди той.

— Наистина ли смяташ, че мога…? — започна смутено Саманта, но той я прекъсна властно:

— Стъпи на ботушите ми и се дръж за мен!

Тя изпълни нареждането, той я притисна до себе си и се задвижи бавно във валсов ритъм.

Саманта избухна в луд смях, загуби равновесие и се хлъзна от ботушите му на пода.

— Колко странно! — ъглите на устата му потрепваха издайнически, докато я оглеждаше от глава до пети. — Зара реагира по същия начин, когато я каня на танц.

Саманта го погледна със сините си очи и погледът й беше пълен с любов. Очевидно принцът обичаше момиченцето си и беше добър баща. Той отговаряше изцяло на представата й за добър съпруг и баща, за какъвто беше мечтала. Саманта бързо обу обувките си и двамата продължиха към крилото, построено по времето на Тюдорите. Щом влязоха в голямата зала, и двамата се почувстваха като в миналото. Дървеният под беше гол, без килими, старите мебели бяха наредени покрай стените, за да има място за предстоящия празник. В далечния край се виждаше голяма камина, по всички стени бяха окачени факли.

Рудолф свали жакета си и загърна Саманта.

— Хайде да излезем за малко в градината — предложи той и посегна към ръката й.

Макар че дърветата и храстите бяха голи и заскрежени, веднага им стана ясно, че през лятото градината щеше да изглежда прекрасно. Намериха красива полукръгла каменна пейка, носена от лъвски лапи, а от другата страна на езерцето се виждаше малък павилион с купол от ковано желязо, почиващ върху пет дорийски колони. До него имаше слънчев часовник, охраняван от каменни лъвове.

Саманта вдъхна дълбоко свежия зимен въздух.

— През лятото тук трябва да е същински рай.

— Моето имение на Сарк Айлънд също е райска градина — отговори Рудолф. — Трябва да дойдеш да го видиш.

Саманта направи опит да се усмихне. Не искаше да мисли за живота извън Суитхарт Манър. Знаеше, че щом опасността отмине, двамата ще се върнат в Лондон и пътищата им ще се разделят. Сигурно никога нямаше да види Сарк Айлънд.

— Виж, ей там! — тя посочи прастария дъб от другата страна на езерото. До дъба се виждаше дървена къщичка, а сред клоните беше построена колибка. — Очевидно маркизът иска много деца — допълни тя.

— Аз също исках половин дузина деца — промърмори Рудолф и в гласа му имаше съжаление.

— Желанието ти все още може да се изпълни — подразни го тя. — Нали носиш Казанската Венера, която е символ на плодородие.

— Никога вече няма да се оженя — заяви мрачно принцът. — Преживях твърде голяма болка и…

Когато се върнаха в къщата, той спря пред рояла в балната зала.

— Някой ден ще донесеш цигулката си и ще направим дует.

— Значи свириш на пиано? — попита изненадано Саманта.

Рудолф вдигна рамене.

— Знам няколко мелодии. Нищо особено.

— Изсвири ми нещо!

Рудолф се поклони и седна на столчето пред пианото. Когато раздвижи дългите си пръсти, Саманта неволно си припомни милувките му и потръпна.

В изпълнението му имаше сила, но и много нежност и чувствителност. Мелодията беше прекрасна — безгрижна, напомняща за птича песен през лятото, за диви цветя, танцуващи под вятъра.

Саманта се облегна на пианото и замечтано затвори очи. Музиката я пренесе в друг свят, светъл и щастлив. Изпълнението на Рудолф повдигна настроението й и извика на устните й нежна усмивка. В този момент най-много искаше да има цигулката си, за да засвири с него.

Когато музиката заглъхна и Саманта отвори очи, принцът беше широко ухилен.

— Свирите божествено, ваше височество.

Рудолф й благодари с омайна усмивка.

— Сигурен съм, че с теб ще направим чудесно дуо, любов моя.

Саманта беше сигурна само в едно: беше се влюбила безнадеждно в принц, който носеше червен утринен халат, свиреше божествено на пиано и танцуваше валс с петгодишната си дъщеря.

След час Саманта седеше в работната стая на първия етаж и наблюдаваше своя принц. Рудолф седеше зад писалището и гневно мърмореше неразбираеми руски думи, докато се опитваше да въведе ред в планините от сметководни книги и други документи, стоварени безредно от Карл.

— Извинявай, че ругая пред теб — рече той и се усмихна смутено. — Готов съм да удуша Карл и няма да съжалявам ни най-малко за деянието си.

— Не говориш сериозно — усмихна се тя.

— Права си, любов моя, защото тогава ще трябва да си намеря нов кочияш и да го обуча — отвърна с въздишка той. — Радвам се, че присъствието ти упражнява благотворно въздействие върху мен и не ми позволява да извърша нещо, за което после ще съжалявам.

Саманта се изчерви.

— Вече ми е ясно защо всички дами на бала у Емерсънови се тълпяха около теб.

— И защо, ако мога да попитам?

— Защото си непоправим ласкател.

Рудолф се засмя като хлапак.

— Признавам се за виновен.

Саманта сведе глава към книгите в скута си: „Историята на семейство Дъглас“ и „Гордост и предразсъдъци“ от Джейн Остин. Коя от двете да разтвори първо? Да прочете „Гордост и предразсъдъци“ означаваше да се върне при добър стар приятел. Отвори книгата с историята на семейството си и се зачете.

— Какво четеш, принцесо? — попита след време принцът.

Саманта вдигна глава. Рудолф беше подредил документите, една от сметководните книги беше разтворена пред него.

— Тъкмо чета за Суитхарт Аби, абатството, на което семейството ми е кръстило имението — обясни тя.

— Има ли нещо интересно около това абатство? — осведоми се небрежно той.

— В чест на дамата, която го е основала, монасите нарекли абатството „Дулче Кор“ — разказа му Саманта и продължи с дяволита усмивка: — Тук започва интересната част на историята. Дамата толкова обичала починалия си съпруг, че заповядала да балсамират сърцето му и в продължение на двайсет и две години го носела със себе си. Когато починала, била погребана до олтара на абатството заедно с балсамираното сърце.

— Каква трогателна история — отбеляза сухо Рудолф. — Ти би ли носила балсамираното ми сърце със себе си, принцесо?

— Със сигурност не — Саманта поклати неодобрително глава. — Имам чувствителен стомах.

— Каква е другата книга в скута ти?

— „Гордост и предразсъдъци“ от Джейн Остин. Вече съм я чела.

— Защо четеш повторно Джейн Остин, след като библиотеката е пълна с книги?

Саманта си спомни колко й беше харесала историята и неволно се усмихна.

— Обичам, когато краят е щастлив.

Рудолф се засмя развеселено.

— А аз обичам нежното ти сърце, принцесо.

— Ще наредиш ли да го балсамират, за да го носиш винаги със себе си, където и да отидеш? — попита сериозно тя.

Рудолф избухна в смях.

— Може би един ден и аз ще напиша любовна история като Джейн Остин — рече замечтано Саманта. — И ще я нарека „Балсамираното сърце“.

Рудолф отново се засмя и тя се присъедини към смеха му. Двамата се кискаха като деца, докато вървяха към стаите си, за да се преоблекат за вечеря.