Патриша Грасо
Амулетът на Венера (11)

11

Минаха три месеца и Саманта свикна с новия си живот. Грант и Дрейк запълваха дните й: сутрин ги учеше да четат, докато принцът отговаряше за математиката. След обяда прекарваха часовете до вечерята като истинско семейство — обикновено играеха на нещо и Саманта винаги беше избирана първа.

Нощите принадлежаха само на Рудолф. Да живее с него като негова жена беше много по-лесно, отколкото си беше представяла. Всяка вечер, когато се оттегляха в общата си спалня, Саманта падаше в прегръдките му без ни най-малко чувство за вина или угризения на съвестта и му се отдаваше с цялото си същество.

На петнайсети март Саманта седеше в каменния павилион от другата страна на езерото и наблюдаваше момчетата, които играеха в къщичката на дървото. До нея седеше верният й спътник Егидий. Ако не беше обядвала така обилно, сигурно и тя щеше да се покатери на дървото. С наближаването на пролетта връщането в Лондон стана неизбежно и увисна като Дамоклев меч над главата й. При това най-съкровеното й желание беше да останат завинаги в Шотландия. Единственото, което я очакваше в Лондон, беше мрачната реалност.

— Аз съм принцът, а ти си слугата — извика в този миг Грант и Саманта се засмя.

— Но аз не искам да съм слуга — възрази Дрейк. — Аз съм принцът!

— Аз съм по-голям от теб и имам право да играя принца — реши Грант.

— Не е справедливо — изхленчи Дрейк.

— Деца, слезте при мен, ако обичате! — повика ги Саманта. Макар и неохотно, двете момчета се придвижиха към стълбата.

— Аз ще сляза пръв — заяви Грант.

— Защо аз да не съм пръв? — разсърди се Дрейк.

Грант хукна напред и бързо слезе по въжената стълбичка. Щом се озова на земята, той се обърна нагоре и се ухили триумфално, което още повече ядоса малкия му брат.

— Гадно копеле! — изкрещя Дрейк.

— Елате веднага тук! — извика гневно Саманта. Когато двамата застанаха пред нея, тя заяви: — Братята никога не бива да се карат. Незабавно се извинете един на друг!

— Извинявай — изрече с мрачно изражение Грант.

— И ти извинявай — последва го Дрейк.

— Искам всеки от вас да каже нещо мило на другия — продължи неумолимо Саманта. — Ти си пръв, Дрейк.

— Много ми е добре, когато ме защитаваш — каза осемгодишният Дрейк.

Саманта кимна одобрително.

— А сега ти, Грант.

— Приятно ми е, че не знаеш колкото мен — заяви самодоволно десетгодишният.

— Разбира се, че знам колкото теб!

— Грант, ти си размирник — укори го Саманта.

— Какво е това?

— Човек, който вечно сее раздори — обясни тя. — Седнете при мен и ще ви разкажа една история — след като момчетата се настаниха от двете й страни, тя започна да разказва: — Днес е петнадесети март, дата, известна и като мартенските иди. Преди много, много години живял един прославен римлянин на име Юлий Цезар, който искал да стане римски император. Един гадател му предсказал…

— Какво е гадател? — прекъсна я Дрейк.

— Човек, който може да вижда бъдещето — обясни Саманта. — Та този гадател предупредил Юлий Цезар, като му казал: „Пази се от мартенските иди!“ Точно на този ден, петнадесети март, завистливите сенатори пронизали Цезар с мечовете си. Оттогава мартенските иди се считат за нещастен ден.

Дрейк потрепери и се огледа страхливо.

— Направо ме побиха тръпки.

— Ваше височество! — прозвуча глас от далечината.

Тримата се изправиха и видяха Дъруин, който тичаше покрай езерото.

— Наистина е нещастен ден — промърмори многозначително Грант.

— Не е прилично да говориш така — укори го Саманта, макар че с мъка скриваше усмивката си. — Може би Дъруин ще се съгласи да поиграе с вас в дървената къщичка и да служи на двама принцове.

— Негово височество ви моли да отидете в работната му стая — съобщи икономът, щом влезе в павилиона.

— Ще останете ли при момчетата, докато ме няма? — попита Саманта и се запъти към вратата.

— Естествено, ваше височество.

Докато вървеше към къщата, Саманта все пак се разсмя, защото чу Грант да казва:

— Ела в нашата дървена къщичка, мистър Дъруин.

— Ние сме принцовете — заяви Дрейк, — а ти можеш да играеш слугата.

Щом влезе в работната стая и забеляза мрачното изражение на принца, Саманта веднага разбра, че нещо не беше наред. После видя непознатия, седнал в едно от креслата, и сърцето й се качи в гърлото. Първата й мисъл беше, че искат да й отнемат Дрейк и Грант.

Рудолф се надигна и направи няколко крачки насреща й. Чуждият мъж също се изправи. Вероятно лицето й изразяваше страх, защото принцът й се усмихна окуражително, сякаш за да й каже, че не бива да се тревожи. Ала тя не можеше да забрави мрачното изражение на лицето му, преди да скрие истинските си чувства зад маска на увереност.

— Моля, седни — Рудолф посочи един стол.

Саманта седна и хвърли предпазлив поглед към непознатия. Двамата мъже също седнаха.

— Това е мистър Стокуел, пратеник на дук Инверъри — представи Рудолф новодошлия.

Саманта почувства как сърцето й се сгърчи от болка. Не искаше да се върне в Англия, искаше да остане още дълго в Шотландия с новото си семейство.

— Мистър Стокуел току-що ме уведоми, че дукът настоява за незабавното ни връщане в Лондон.

Саманта кимна и устреми поглед към ръцете си, скръстени в скута.

— Ще се приготвя колкото мога по-бързо — отговори с тих глас тя. — Момчетата ще заминат с нас, нали?

Рудолф кимна утвърдително.

Късно вечерта Рудолф и Саманта се изкачваха по стълбите след двете момчета. През цялото време тя си повтаряше, че за последен път изкачва тези стълби заедно с принца, че това е последната вечер, когато ще чуе молитвите на момчетата, последната нощ, когато ще се люби с Рудолф в широкото, удобно легло.

След пристигането на мистър Стокуел Рудолф беше много мълчалив и Саманта още отсега усещаше липсата на своя принц. Искаше й се да се хвърли на земята и да плаче, докато остане без сълзи, но плачът нямаше да промени нищо, само щеше да уплаши децата.

— Благодаря ти, господи, за негово височество и лейди Саманта — пошепна Дрейк, когато коленичи до леглото.

— Благодаря ти, че ни изпрати мистър Стокуел — прибави Грант, който бе коленичил до брат си. — Сега ще видим дори Лондон.

— Ами ако Лондон не ни хареса? — пошепна страхливо Дрейк.

— Все пак е добре да го видим — отвърна Грант.

— Аз ще съм щастлив навсякъде, стига лейди Саманта да е с нас — обяви Дрейк и се усмихна с обожание на своята втора майка.

— За бога, момченце, да не искаш пак да се разплаче! — изсъска ядосано Грант.

След като целунаха момчетата за лека нощ, Рудолф и Саманта се оттеглиха в спалнята си. Саманта се съблече мълчаливо и облече нощницата си. После коленичи до леглото и скри лице в ръцете си.

Леглото изскърца — принцът беше седнал на ръба недалече от нея.

— И ти ли ще благодариш на бога за мистър Стокуел?

Саманта поклати глава, но не свали ръце от лицето си. С треперещ глас, в които звучеше цялата й болка, тя се опита да обясни:

— Благодаря на бога за…

В този момент Саманта избухна в сълзи, крехкото й тяло се разтърси от силни хълцания. Плачеше, защото в досегашния й живот имаше толкова много страдания и несигурност, защото се страхуваше, че ще загуби завинаги любовта, която беше намерила само преди няколко месеца.

— Какво има? — попита Рудолф, вдигна я от пода и я сложи в скута си. — Защо плачеш?

Саманта облегна глава на гърдите му, твърде засрамена, за да срещне погледа му.

— Не искам да се върна в Лондон.

Принцът я притисна до гърдите си и зарови лице в косите й.

— Ти знаеше, че един ден ще трябва да се върнем — отвърна меко той.

— Беше ми лесно да се държа така, сякаш този ден никога няма да дойде, ваше височество — призна тя. — Аз… бях щастлива в Шотландия.

— Погледни ме, принцесо — помоли Рудолф и повдигна брадичката й. Когато срещна погледа на сините й очи, продължи все така меко: — Щастието е в пътя, не в мястото. Ако си щастлива тук, ще бъдеш щастлива и там.

— Не вярвам.

Принцът сведе глава и намери устните й. Саманта го прегърна, притисна се силно до мъжкото му тяло и се отдаде без остатък на чувствата си.

Целувката им беше страстна и продължи цяла вечност. Саманта вложи в нея цялата си любов и желание.

Любиха се с отчаяние, с увереността, че е за последен път. Рудолф ненаситно целуваше миглите, слепоочията и шията й, но устните му всеки път се връщаха към устата й, сякаш искаше да открадне душата и сърцето й, да ги задържи завинаги в своята власт.

Ръцете и устните му изразяваха обожание. Ласките му бяха успокояващи и същевременно възбуждащи и я накараха да забрави, че подобно на Адам и Ева и те щяха скоро да загубят своя рай.

Двамата заспаха нежно прегърнати.

 

 

Каретата пристигна в Лондон в първия пролетен ден. Пътуването към столицата беше по-кратко, отколкото бягството им в Шотландия, макар че в каретата, освен тях се возеха двете малки момчета и голямото куче.

— Ще полудея! Виж колко много хора има по улиците! — викна Грант, който се беше залепил за едното прозорче.

— Не знаех, че на света има толкова много хора — промълви страхливо Дрейк.

Саманта и Рудолф се спогледаха усмихнато. Той вдигна ръката й към устните си и попита:

— Страх ли те е, любов моя?

— Много се тревожа — призна Саманта и направи опит да се усмихне.

— Ще бъда до теб през цялото време — обеща той и отново целуна ръката й.

Саманта погледна през прозореца. Каретата направи широк завой и спря пред дома на дук Инверъри.

— Пристигнахме — каза тя на момчетата.

Без да чака Карл, Рудолф отвори вратичката и скочи от каретата. Спусна стълбичката и помогна на Саманта и момчетата да слязат. Егидий скочи с лай на улицата и ги последва по стълбището към парадния вход.

Входната зала изглеждаше препълнена. Тинкър, икономът на дука, чакаше да им отвори, а зад него се бяха наредили всички членове на семейството.

Магнъс Кембъл, дук Инверъри, стоеше най-отпред редом с леля Рокси, Анджелика и Виктория седяха на една пейка, Робърт Кембъл, съпругът на Анджелика, се бе облегнал на стената до тях.

— О, милото ми момиче! — извика леля Рокси и притисна Саманта към пищната си гръд. — Толкова се тревожех за теб!

— Прости ми — прошепна Саманта.

В тази миг леля Рокси забеляза момчетата и кучето.

— Кои са тези? — попита смаяно тя.

— Това са синовете ми Грант и Дрейк — обясни Саманта, но като чу тихия смях на маркиза и принца, се смути. — А това е кучето Егидий.

— Какво каза? — пошепна изненадано леля Рокси.

— Казах, че кучето…

— За кучето разбрах — прекъсна я лелята. — Какво каза преди това?

Саманта притисна момчетата до себе си, пое дълбоко въздух и повтори с глас, който не търпеше възражение:

— Възнамерявам в най-скоро време да осиновя Грант и Дрейк — погледна дука и продължи: — Ваша светлост, надявам се, че ще ми помогнете да предприема необходимите правни стъпки за осиновяването.

Преди дукът да е успял да отговори, леля Рокси се овладя и се обърна с мила усмивка към момчетата:

— Добре дошли в Лондон, мили деца. Аз съм леля ви Рокси — посочи двете млади жени и продължи: — Това са леля Анджелика и леля Виктория. Те ще ви отведат горе заедно с кучето, за да видите къде ще живеете оттук нататък.

Сестрите на Саманта разбраха какво се искаше от тях и се надигнаха с усмивка от пейката. Анджелика, която беше бременна в осмия месец, протегна ръка към Грант и каза:

— Мисля, че вече знам коя е най-добрата стая за вас и за кучето.

Грант гледаше възхитено издутия й корем. Когато го забеляза, Анджелика се почувства длъжна да обясни:

— Скоро ще имам бебе.

— Аз пък мислех, че бебетата идват от Единбург — отговори момчето и тя избухна в смях.

— След няколко години ще ти разкажа откъде идват в действителност.

Грант позволи на Анджелика да го отведе, но Дрейк се вкопчи страхливо в ръката на Саманта, която се зарадва на възможността да избяга за малко от комисията по посрещането й.

— Момчето се страхува. Най-добре лично да го отведа в стаята.

— Не си въобразявай, че ще се скриеш горе — рече предупредително лелята. — Дукът има да обсъди някои неща с теб и с негово височество.

Саманта кимна и коленичи пред Дрейк.

— Върви с Тори, момчето ми. Обещавам ти, че в новата стая не те очаква нищо лошо. Тори обича да се забавлява, също като теб.

Дрейк погледна колебливо Виктория, но когато тя му подаде ръката си, я улови и й позволи да го отведе горе.

— Най-добре да се изясним още сега — каза Рудолф веднага след като децата изчезнаха на втория етаж.

— Напълно сте прав — изръмжа дук Магнъс.

Страхът от предстоящата разправия предизвика у Саманта гадене. Съзнаваше, че за случилото се е виновна единствено тя. Ако не беше дарила девствеността си на принца, можеше да се опълчи възмутено срещу семейството си и да се закълне, че между двамата не се е случило нищо срамно. За съжаление не умееше да лъже.

— Изглеждаш бледа, любов моя — Рудолф стисна ръката й. — Може би е по-добре да си легнеш, вместо да ни придружиш.

Принцът й предлагаше изход от неприятната ситуация. В този момент Саманта го обичаше повече от всякога.

В следващия миг се обади старата й несигурност. Защо Рудолф искаше да я отдалечи? Какво очакваше от разговора с Дука?

— Ще се справя — отвърна тя и се усмихна принудено.

— Болна ли си? — попита загрижено леля Рокси.

— В последно време Саманта не се чувства добре — отговори вместо нея принцът.

— Откъде знаеш? — Саманта го погледна изненадано.

— От вниманието ми не убягва нищо, което те засяга, любов моя — отвърна меко той.

Дук Магнъс се покашля и посочи към стълбата.

— Най-добре да отидем в кабинета ми.

Саманта се настани в креслото пред махагоновото писалище на дука. Скръсти ръце в скута си и се загледа в тях, сякаш бяха най-интересното нещо на света.

Леля Рокси се отпусна в креслото до нея и помилва ръката й.

— Всичко ще свърши добре, скъпа моя.

Робърт застана до прозореца, скръстил ръце на гърдите, дукът зае място зад писалището си, а Рудолф седна от другата страна на леля Рокси. Изведнъж Саманта изпита чувството, че принцът искаше да се дистанцира от нея.

— Ваше височество, ще бъдете ли така добър да ни дадете обяснение за последните три месеца? — започна дукът.

— Естествено, Ваша светлост — отговори с учтива усмивка Рудолф. — Саманта и аз бяхме отвлечени от хората на Владимир. Отведоха ни в Лондон, но успяхме да избягаме и заминахме за Шотландия. Отседнахме в Суитхарт Манър. Намерението ни беше да се крием там, докато пристигнат по-малките ми братя от Русия.

— Какъв ужас! — изохка леля Рокси.

— Не се меси, Рокси — предупреди я дукът и отново се обърна към принца: — Ние от своя страна запазихме изчезването ви в тайна, като казахме на познатите си, че Саманта гостува на роднини в Шотландия. Като причина за вашето пребиваване на континента бяха изтъкнати делови въпроси.

— Оценявам деликатността ви, Ваша светлост — поклони се леко принцът.

Саманта хвърли поглед към него и с изненада установи, че лицето му се бе разведрило. Очевидно положението им не беше толкова сложно, колкото предполагаше тя.

Днес пътищата им щяха да се разделят — при тази мисъл сърцето й се сгърчи от болка и отново й се пригади. Затвори очи и отчаяно се опита да спре надигналата се в гърлото й горчивина.

— Тогава всичко е наред — изрече спокойно принцът.

Дук Магнъс се покашля.

— Позволих си да обявя годежа ви в „Таймс“.

— Какво? — пошепна неразбиращо Саманта.

— О, скъпа, това ще бъде сватбата на годината, ако не на десетилетието — извика възбудено леля Рокси.

Саманта зяпна леля си, сякаш тя внезапно бе загубила ума си. След това заговори принцът и думите, които изрече, бяха толкова болезнени, че тя престана да диша.

— Не мога да се оженя за Саманта.

— Не можете или не искате? — дук Магнъс вдигна въпросително едната си вежда.

— Каква е разликата? — отвърна язвително Рудолф. — Сватба няма да има.

— Сигурно я отблъсквате, защото куца? — прозвуча гневният глас на Робърт.

— Как смеете да изричате подобна мисъл? — отвърна с не по-малък гняв Рудолф.

Саманта се почувства дълбоко унизена. Заради принца я отвлякоха и едва не я убиха, той я прелъсти, открадна й не само девствеността, но и възможността да създаде свое семейство и да осъществи мечтата си. А сега я отхвърляше като използвана кърпа за ръце.

Ти също имаш вина, напомни й вътрешният глас. Тя беше допуснала принцът да я прелъсти и сама бе разрушила мечтата си за семейство и деца.

Всичко се завъртя около нея, гаденето си усили, кръвта забуча непоносимо в ушите й.

След като през целия си живот беше отблъсквана от всички хора извън семейството си, тя не издържа и се поддаде на порива да избяга.

— Ще се кача в стаята си — изрече с мъка тя и стана. Събра остатъците от достойнството си и закрачи към вратата на кабинета. Една ръка улови рамото й, за да я спре, и тя чу гласа на принца:

— Любов моя…

— Не ме наричай така — изсъска ядно тя.

— Ти не разбираш — пошепна тъжно той. — Отказът ми да се оженя няма нищо общо с теб.

Саманта отклони поглед от ръката, която все още беше на рамото й, и го погледна студено в очите.

— Всичко разбирам. Веднага ме пусни — когато той не изпълни искането й, тя помоли с треперещ глас: — Моля те! Искам да се махна оттук!

Принцът отпусна ръка и Саманта излезе от стаята.

„И нея не можах да направя щастлива“ — помисли си Рудолф, докато се взираше в затворената врата. Олга също не беше щастлива с него, а сега беше причинил жестоко страдание на Саманта.

Върви след нея, извика вътрешният му глас. Посегна към бравата, но дукесата му препречи пътя.

— Нямате право да я измъчвате така — изрече злобно тя.

— Саманта не ме разбра — отвърна Рудолф. — Трябва да й обясня.

— Аз ще се погрижа за племенницата си — не отстъпи леля Рокси. — През това време вие ще обясните на негова светлост какво точно се е случило. Не смейте да напускате тази стая, преди да се върна. — Тя хвърли заклинателен поглед към маркиза.

— Ако се наложи, ще го вържа за стола — обеща Робърт.

Рокси кимна доволно и напусна работната стая на съпруга си.

— Хайде, ваше височество, седнете. Искам да чуя обяснението ви — подкани го дукът.

Дук Инверъри изглеждаше доста по-спокоен, отколкото преди минути, докато напрежението на Рудолф непрекъснато нарастваше. Английските аристократи явно не разбираха от дума. Той беше в капан и много скоро щеше да се озове отново в ярема на брака. Как можа да си причини това?

Стараейки се да изглежда спокоен, Рудолф седна в креслото пред писалището на дука и протегна дългите си крака. Тъмните му очи се устремиха към лицето на възрастния мъж насреща му.

— Ако се оженя за Саманта, ще я изложа на смъртна опасност — заговори той. — Владимир иска смъртта ми и ще използва всички средства, за да се добере до жена ми.

— Значи нямате нищо против брака със Саманта? — осведоми се дук Магнъс.

— По принцип съм против брака, защото съм убеден, че не носи нищо добро, но срещу Саманта нямам какво да възразя.

— Радвам се да го чуя — усмихна се дукът. — Жена ми е определила сватбата за двайсет и трети април и вече е изпратила шестстотин покани на най-близките ни приятели.

Положението беше много по-лошо, отколкото беше предполагал. Ако откажеше да се ожени за Саманта, щеше не само да нарани чувствата й, но и да я изложи пред шестстотин аристократи. Естествено те щяха да разкажат на други шестстотин и клюката да се разпространи в цяла Англия.

— Ако все пак откажа? — попита той и вдигна едната си вежда — жест, който много напомняше за дука.

— Споменах ли вече, че майка ви и дъщеря ви гостуват в едно от провинциалните ми имения? — попита небрежно дукът и устата му се опъна в тънка усмивка.

— Проклето копеле! — избухна Рудолф. — Как посмяхте да изложите семейството ми на опасност!

Маркизът скочи. Не можеше да допусне да обиждат баща му!

— Трябва да ви помоля…

Дукът махна на сина си да мълчи.

— Уверявам ви, ваше височество, че моите родители бяха женени, следователно не съм копеле.

Сърцето на Рудолф се разбунтува: не можеше да позволи на дука да го шантажира — тъкмо на него не!

— Вие самият може би произхождате от нормално семейство, но това не ви е попречило да разпръснете семето си по целия свят!

Побеснял от гняв, маркизът се хвърли срещу принца.

— Седни, Робърт — заповяда спокойно баща му.

— Но той…

— Казах да седнеш.

— Шантажирате ли ме? — попита с треперещ глас Рудолф.

— Нека се изразим така: опитвам се да ви направя по-склонен към женитба — отговори дук Магнъс. — Безразлично ми е дали ще се ожените за племенницата на съпругата ми само за да се разведете след един месец, ала няма да позволя да опетните доброто й име, като откажете да постъпите като почтен човек.

— Невероятно е, че тъкмо вие си позволявате да ми говорите за чест — изсъска Рудолф.

Робърт изръмжа гневно, ала дукът му махна да мълчи.

— Настоявам майка ми да се върне на Сарк Айлънд с Борис и Елка — отсече Рудолф. — Тя не понася да е заобиколена от чужди хора. Освен това искам дъщеря ми да дойде тук. Вие лично ще я закриляте, докато Владимир престане да ми създава проблеми.

— Ще изпълня условията ви — кимна спокойно дукът. — Смятате ли, че спорът ви с Владимир ще се разреши скоро?

— Всеки момент очаквам братята си от Русия. Тогава ще седнем да преговаряме.

— Владимир се е настанил в Монтагю Хаус — съобщи дук Магнъс. — Съветвам ви да го оставите там, докато постигнете някакво решение. Моите хора ще го наблюдават. Защо не останете да живеете в дома ми? Така ще сте заедно с дъщеря си и Саманта. Вече нямате нищо против да се ожените за нея, нали?

Рудолф сведе глава в знак на съгласие, после погледна дука право в очите и заяви:

— Уверявам ви, че ще съжалявате за тази стъпка. Не знаете кой съм в действителност.

— Какво трябва да означава това? — подскочи маркизът.

— Аз не съм принц.

— Да не сте лъжец?

— Аз съм принц Рудолф Казанов, но в действителност не съм син на баща си, а копеле на друг мъж. Фьодор Казанов е твърде горд, за да прогони първородния си син и да признае, че английската му годеница е била бременна от друг по време на сватбата. Мама преживя много страдания, защото настоя да ме роди и отгледа.

— Какво означава това? — попита глухо дукът.

— Ако сте я видели, сигурно ви е направило впечатление, че понякога е… отнесена — обясни Рудолф.

Дукът кимна.

— Прав сте. Не можа да ме познае.

— Ти си познавал майка му? — изненада се Робърт.

И принцът, и дукът не чуха въпроса. Двамата се гледаха право в очите.

Рудолф продължи със засилваща се враждебност:

— Когато се оженила за Фьодор Казанов, мама била бременна с мен. Когато вече не можеше да му ражда деца, той я затвори в лудница. Тя прекара там цели петнадесет години, преди да я освободя и да я доведа в Англия.

Всяка дума на принца беше нов удар за дука. Той мушна ръце в джобовете си, за да скрие треперенето им.

— Господи, какво чудовище! — извика възмутено маркизът.

Рудолф не му обърна внимание. Устремил поглед в побледнялото лице на дука, той продължи:

— Вие сте виновен, че майка ми трябваше да преживее толкова страдания.

— Значи знаете? — попита едва чуто дукът.

Рудолф кимна уверено.

— Понякога мама има моменти на прояснение.

— Какво да знае принцът? — попита смаяно Робърт.

В продължение на няколко минути цареше неловко мълчание. Накрая дукът пое дълбоко въздух и отговори на сина си:

— Рудолф знае, че аз съм родният му баща.

Робърт остана като ударен от гръм.

— Баща ви признава, че съм ваш полубрат, заченат извънбрачно — добави принцът, без да сваля пламтящия си поглед от лицето на дука.

— Аз съм стар човек и вече ми е все едно какво ще стане с доброто ми име. Ако желаете, ще ви призная официално — каза дукът.

— Нямам такова желание — отзова се презрително Рудолф.

Думите му улучиха дук Магнъс като удар с камшик и за момент принцът изпита угризения на съвестта.

Но какво ме е грижа за чувствата на така наречения ми баща? — запита се в следващия миг той. Негова светлост дук Инверъри никога не се беше заинтересувал за съдбата на майка му и детето, което е носила в себе си.

— Щом Фьодор Казанов ви признава за свой първороден син, вие сте такъв пред света и е най-добре да си останете такъв — установи дукът.

— Не искам Саманта, сестрите й и който и да било друг да узнаят за връзката ни и изобщо за този разговор — отсече Рудолф.

— Робърт и аз ще пазим тайната ви — увери го дукът. — Ще позволите ли да ви наричам Рудолф?

— Не, Ваша светлост. Ще ме наричате „ваше височество“.

Дукът сведе глава.

— Много се надявам, че един ден ще ми простите за мъката, която съм причинил на майка ви и на вас.

Рудолф непоколебимо поклати глава. Разкаянието на дука изглеждаше искрено, но за него не беше никак лесно да забрави болката от последните двадесет години.

— Кой знае какво ще ни донесе бъдещето — проговори най-после той. — Цял живот чаках този миг, обмислях какви ли не жестоки и грозни начини и планове да ви унищожа. А сега, когато най-сетне настъпи денят да си разчистя сметките с вас, виждам, че има други, много по-важни неща. — Рудолф изкриви устни в усмивка, но тя не стигна до тъмните му очи, същите като бащините му. — Вероятно трябва да ви бъда благодарен, защото мисълта, че един ден ще ви отмъстя, ме опази да не полудея, докато Фьодор ме измъчваше.

— Безкрайно съжалявам — повтори дукът с треперещ глас.

Рудолф инстинктивно се почувства привлечен от рождения си баща, но не позволи на чувствата да го завладеят. Същото беше и със Саманта — не можеше да има доверие никому.

— Мисля, че разбирам ожесточението ви — намеси се маркизът.

— Спестете си снизходителните утешения — изсъска Рудолф и стана от креслото си. — Никога няма да разберете какво означава да си копеле, а още повече, че родната ви майка е страдала толкова ужасно именно заради вас.

Робърт сведе глава и попита:

— Защо Владимир иска да ви убие?

— Защото знае, че е законният наследник.

— Можете завинаги да обърнете гръб на Русия и да се откажете от наследството. В този случай правата на първородния син преминават върху следващия — предложи Робърт.

— Владимир открадна голяма част от имуществото ми — отговори Рудолф. — За да му отмъстя, взех някои безценни неща от Русия, които по право се падат на наследника на баща ми. Това е само малка компенсация за страданията, понесени от майка ми.

По устните на дука заигра усмивка.

— Както виждам, наследили сте някои от най-добрите ми качества.

Рудолф не искаше да изпита привързаност към рождения си баща. Хвърли нетърпелив поглед към вратата и попита:

— Защо дукесата се забави толкова дълго?