Патриша Грасо
Амулетът на Венера (6)

6

— В тази лилава рокля изглеждаш прекрасно.

Саманта го погледна подигравателно отстрани.

— Роклята е с цвят на аметист, не е лилава.

— Все същото — промърмори Рудолф.

— Аметистът има лек синкав оттенък, докато лилавото си е лилаво — обясни строго тя.

— Значи аметистът е фалшиво лилаво?

Саманта сърдито вирна брадичка и се загледа през прозорчето на каретата към бързо носещите се покрай тях дървета. Принцът нарочно се правеше на глупак, за да я накаже, че откакто се бяха качили в каретата, не беше разменила нито дума с него. Очевидно негово височество не понасяха да го пренебрегват.

— Сърдиш ли ми се? — попита нежно Рудолф.

Саманта въздъхна тежко.

— Сърдя се само на себе си — отговори честно тя, без да сваля поглед от гледката навън.

— Не искам да скърбиш — Рудолф се приближи към нея. — Доброто ти име и без това беше разрушено.

Саманта се обърна като ужилена и в погледа й светна гняв.

— Пак ли ще ме напляскаш? — попита принцът и вдигна ръка да скрие лицето си.

Ъглите на устата й затрепериха издайнически, но тя успя да се овладее. Снощи бе загубила невинността си, а това не беше повод за шеги.

— Признай, принцесо, че ти се наслади на интимното ни преживяване до последната капка — подкани я развеселено Рудолф.

— Ако си искал да се забавляваш, трябваше да отвлечеш малката ми сестра — отговори пренебрежително Саманта. — Тори умира за забавления.

— Аз не съм те отвлякъл — поправи я сърдито принцът. — По-добре ми разкажи какви неща обичаш, любов моя.

Саманта го дари със сладникава усмивка.

— Обичам скучни джентълмени. Обичам хора, които държат на обещанията си. Обичам да ме оставят на мира, когато нямам желание да разговарям.

— Съжалявам, че ти досаждам с опитите си да водя разговор — Рудолф скръсти ръце под гърдите си, извърна глава и се загледа през прозорчето.

Докато го наблюдаваше, Саманта усети леки угризения на съвестта. Всъщност принцът не беше прибягнал до принуда. Тя беше същество без морал и не умееше да се сдържа.

— Рудолф? — Саманта докосна ръката му. Той се обърна към нея и тя обясни: — Искам да се извиня за неучтивото си държание.

— Благодаря ти — отговори нежно той и сложи ръка върху нейната, — но мисля, че аз съм този, който трябва да се извини. Още преди да се върнем в Лондон, ще се оженя за теб, за да възстановя доброто ти име.

— Не, благодаря — поклати глава Саманта.

— Не ли? — повтори невярващо той.

— Не мога да се омъжа за човек, който иска само да възстанови доброто ми име.

— Не изпитваше такива съмнения, когато искаше да се омъжиш за Александър Емерсън — по гласа му пролича, че е дълбоко засегнат.

— Това беше друго.

— Нещо като лилаво и аметист ли? — попита саркастично Рудолф. — Защо не можеш да се омъжиш за мен, за да си възвърнеш доброто име?

„Защото те обичам — отговори на ум Саманта. — Не мога да се омъжа за теб, защото ти не ме обичаш.“

— Е, няма ли да ми отговориш?

Саманта мълчаливо му обърна гръб. Никога нямаше да сподели с него тайните на сърцето си. Вече му бе дарила тялото си и не възнамеряваше да му даде нищо повече.

Рудолф не се отказа.

— Защо беше готова да се омъжиш за него, а не искаш да се омъжиш за мен?

— Боли ме глава — изохка Саманта и се отпусна на седалката. — Моля те, нека говорим за това друг път.

— Както желаеш — отвърна кратко той.

Саманта затвори очи и облегна глава на рамката на прозорчето. Тя и Александър бяха избрали този годеж по различни причини. Той искаше да компенсира злото, сторено от баща му, докато тя искаше да има свое семейство. Двамата не бяха влюбени един в друг.

С принц Рудолф нещата бяха съвсем различни: той я смяташе за жалко, непълноценно същество и беше предложил да се ожени за нея само от чисто съжаление. Тя го обичаше и можеше да се омъжи за него само ако и той я обичаше. Всичко друго щеше да й донесе единствено болка и страдание.

След два часа напрегнато мълчание най-после стигнаха до целта на пътуването си. Суитхарт Манър се намираше на брега на Лох Киндар, на доста голямо разстояние от селцето Ню Аби. Два осмоъгълника образуваха величествената входна алея към къщата. В средата на първия се издигаше статуя на глиган, който охраняваше имота, а в средата на втория стоеше лъв, чиято предна лапа почиваше върху земното кълбо.

Господарската къща се състоеше от три свързани една с друга постройки: първата в стил „Крал Джордж“, средната от времето на Уилям и Мери, а третата — най-старата — беше изградена още по времето на Тюдорите.

Веднага щом Карл спря каретата пред голямата къща, на вратата се появиха трима слуга. Начело беше едър, изпълнен с достойнство мъж, който очевидно носеше отговорност за имението.

Саманта подаде ръка на принца, за да слезе от каретата, и двамата се запътиха към входната врата. За да изглежда по-важна, тя вирна брадичка и погледна с очакване иконома.

— Имаш чудесни данни за актриса — пошепна в ухото й Рудолф и тя се усмихна поласкано.

— Добре дошли в Суитхарт Манър — поздрави тържествено икономът. — Аз съм Дъруин. Предполагам, че вие сте маркиз Арджил, а вие — той се поклони пред Саманта — сте съпругата му, дъщерята на починалия граф.

— Аз съм принц Рудолф Казанов от Русия — поправи го с неустоима усмивка Рудолф. — А това е съпругата ми, принцеса Саманта, сестрата на маркиза Арджил.

Саманта едва успя да прикрие изненадата си от думите на принца. Нали го бе предупредила да не я представя публично за своя жена! Пред шотландския закон това я правеше негова законна съпруга.

— Добре дошли в Суитхарт Манър, ваше височество — Дъруин ги въведе в просторното антре, където се бе събрал целият персонал. — Баща ми беше иконом на бащата на починалия граф. Повечето служители работят от поколения за семейство Дъглас.

— Традицията дава на човека силни корени — отбеляза сериозно принцът.

Входната зала, която за лондонските мащаби не беше особено голяма, беше изцяло от италиански мрамор, украсена с класически статуи. Широка стълба водеше към горния етаж.

— Това е принц Рудолф Казанов от Русия — оповести важно Дъруин. — Съпругата му, принцеса Саманта, е една от дъщерите на починалия граф.

Слугите спонтанно заръкопляскаха. Рудолф се поклони тържествено и заяви:

— Маркизът е постъпил много мъдро, като е задържал верните служители на починалия граф.

— Ани, Сали, погрижете се да внесат и разопаковат куфарите на техни височества — нареди Дъруин. — Кевин, помогни на прислужника на принца да качи багажа горе. Всички останали да се заемат отново с работата си.

Един след друг слугите напуснаха залата. Икономът се обърна към принца:

— Ще ви придружа до стаята ви. Разбира се, ще се настаните в покоите на господарите.

— Руската аристокрация е свикнала с отделни спални, Дъруин — излъга Саманта и удовлетворено отбеляза, че принцът се намръщи.

— Както желаете, ваше височество.

Саманта сложи ръка върху лакътя на принца и го дари със сладка усмивка. Той не изглеждаше особено щастлив — очевидно тя бе осуетила плана му отново да я прелъсти.

Икономът ги поведе към последната стая на широкия коридор.

— Тук е — обяви той и отвори вратата. — Маркизът настоя да обзаведем за него и съпругата му най-спокойните стаи с изглед към градините.

Господарската спалня беше огромна. В средата се издигаше грамадно легло, мебелите бяха от Франция, а гледката от прозорците бе зашеметяваща.

— Харесва ли ви, ваше височество?

— Мисля, че ще се чувствам добре тук — кимна Рудолф.

Дъруин прекоси стаята, отвори вратата към следващата стая и каза:

— А това е вашата стая, мадам.

„Принцът няма нужда да ходи далеч“ — каза си недоволно Саманта. Когато мина покрай Рудолф, тя му хвърли кратък поглед и видя самодоволната му усмивка. Очевидно му беше приятно, че леглото й не е далече от неговото.

Докато Карл и един от прислужниците внасяха багажа, Саманта разгледа спалнята си. Тя беше подобна на другата, само дето беше обзаведена в червени тонове.

Друг слуга побърза да запали огън в камината. Две момичета извадиха от куфарите дрехите на Саманта и ги наредиха в големия гардероб.

— Стаята ти е великолепна — отбеляза Рудолф. — Харесва ли ти?

— Много — отговори искрено тя.

След като свършиха работата си, прислужниците се оттеглиха безшумно.

— Имате ли нужда от още нещо, ваше височество? — осведоми се Дъруин.

— Не, благодаря ви — отговори принцът.

— В колко часа желаете да вечеряте?

— Пътуването ни беше дълго и уморително — каза Рудолф с поглед към Саманта. — Затова ще се откажем от чая и ще вечеряме рано. Да речем, към шест.

Икономът се обърна да си върви, но на прага спря.

— Тъй като не очаквахме пристигането ви, ваше височество, бяхме планирали за утре празненство в голямата зала. Ще имате ли нещо против, ако…

— Не отменяйте празника си заради нас — отговори благосклонно Рудолф.

— Благодаря ви, ваше височество — усмихна се облекчено Дъруин.

— Има ли ключ за тази врата? — попита Саманта.

— Ключ ли? — Дъруин изглеждаше стъписан.

— Не е толкова важно — промърмори тя. — Можете да се оттеглите, Дъруин.

След като икономът затвори вратата зад гърба си, Саманта се обърна към принца и видя, че го бе разгневила.

— Не прави нищо, което би ни изложило пред прислугата — укори я той.

Саманта сведе глава.

— Много бих искала да си почина.

Вместо да напусне стаята, принцът се приближи до нея и я помилва по бузата.

— Не ми отнемай всяка надежда, любов моя — изрече с усмивка той. — Надеждата е всичко, което ми остава.

— Кой знае, ваше височество? — промърмори Саманта и също се усмихна. Принцът беше неустоимо очарователен. — Понякога стават чудеса.

— Много се надявам — засмя се Рудолф. — Какво предпочиташ — да си починеш или да разгледаме имението?

— И двете.

— Добре, първо си почини. Утре ще разгледаме имението. Обърни се да ти разкопчея роклята.

Саманта се обърна с гръб към него и той се справи сръчно със задължението си. Тя усети как пръстите му се плъзнаха по гърба й и потръпна. Когато отметна дебелата й плитка и залепи устни на тила й, от гърлото й се изтръгна сладостна въздишка.

Ала Саманта отказа да се поддаде на желанието. Обърна се рязко, готова за борба, но принцът само се усмихна и направи крачка назад.

— Желая ти приятни сънища, любов моя — и се обърна да си върви.

— Какво означава „любов моя“? — попита сърдито тя.

— Зла вещица — вратата се затвори с трясък.

Саманта се съблече и грижливо окачи синята рокля в гардеробната. Пъхна се под завивките само по тънка долна риза.

„Намирам се в родовото имение на семейството си“ — каза си учудено тя и зарови глава във възглавниците. Тук бе роден баща й, тук беше прекарал детството си. В коя ли стая беше живял? Какъв е бил като дете? Колко жалко, че не им бяха останали пари, за да се заселят тук. От друга страна, не биваше да забравя, че зет й беше вложил много средства, за да възстанови имението. Кой знае колко беше западнало през годините, когато никой не беше изпращал пари за поддръжка.

Саманта хвърли изпълнен с копнеж поглед към вратата, която я свързваше със спалнята на принца. Искаше й се обстоятелствата да бяха други, но знаеше, че няма полза да желае нещо, което никога няма да се осъществи.

Само след минути вече спеше дълбок сън без сънища.

След три часа Саманта стоеше пред големия гардероб и се чудеше какво да облече. След дълъг размисъл избра небесносиня копринена рокля с дълги, широки ръкави. Цветът отиваше на очите й — поне така бе казал принцът.

Защо се измъчваше? Каквото и да носеше, обстоятелствата, които я разделяха от принца, не можеха да бъдат премахнати. Той беше със синя кръв и нямаше да се ожени за нея дори да искаше, а той със сигурност не искаше.

Тя облече роклята, но не можа да закопчае копченцата на гърба. След като се уви в подходящ кашмирен шал, почука на свързващата врата.

Вместо да я покани да влезе, Рудолф й отвори лично. Изглеждаше прекрасно в черен костюм. На лицето му грееше усмивка.

— Добре дошла в стаята ми — посрещна я той и отстъпи настрана.

Саманта посочи гърба си.

— Би ли ми помогнал с копчетата?

Рудолф вдигна неодобрително едната си вежда.

— Как мислиш, за какво са камериерките?

Саманта се изчерви и понечи да се върне в стаята си, но той я задържа.

— За мен е удоволствие да закопчая роклята ти — заяви тържествено той.

— Харесва ти да ме дразниш, нали? — попита тихо тя.

— По всякакъв начин — той закопча роклята й и я наметна с кашмирения шал.

В трапезарията, която се намираше на партера и също изглеждаше малка според лондонските мащаби, ги очакваше Дъруин. Той поздрави достолепно и ги поведе към голямата махагонова маса.

— Заповядайте, ваше височество — изрече с почит той и отмести стола на челото на масата. След това се обърна към Саманта: — Моля да ме последвате, ваше височество — очевидно имаше намерение да я отведе на другия край на масата, предвидена за двадесетина гости.

— Дъруин, защо искате да откраднете съпругата ми? — извика през смях Рудолф.

— Извинете, ваше височество? — икономът, който беше стигнал средата на масата, спря изненадано.

Саманта хвърли бърз поглед към двамата слуги, застанали до вратата. И двамата бяха на път да загубят самообладание и да избухнат в смях.

— Ако сложите жена ми на другия край на масата, няма да мога да се възхищавам на красотата й, докато вечеряме — обясни развеселено Рудолф. — Предпочитам да е постоянно близо до мен.

— Най-смирено моля за прошка, ваше височество — отговори икономът и отведе Саманта обратно при принца.

Под бдителния поглед на Дъруин двамата прислужници сервираха картофена супа с целина и великолепна печена гъска.

— Кажи ми, принцесо, истински синя или фалшиво синя е роклята ти? — осведоми се небрежно Рудолф.

— Роклята ми е небесносиня — отговори хладно Саманта.

— Очевидно никога няма да се науча да определям цветовете — въздъхна Рудолф. — А почина ли си добре?

— Много добре дори.

Двамата поведоха оживен разговор и вечерята мина бързо.

— Ще ми посвириш ли на цигулка, преди да се оттеглим? — помоли Рудолф.

— Разбира се — отговори Саманта, поласкана от молбата му.

— А утре рано ще излезем на езда.

— Аз не мога да яздя — призна тя.

— Ще те науча. Искаш ли да се поразходим, преди да седнем в салона?

— С удоволствие.

— Дъруин, някой да донесе палтата ни — нареди Рудолф с естествеността на истински принц.

— Колин, палтата — разпореди се важно икономът.

Саманта се приведе към принца.

— Защо не се обърна направо към слугата? — осведоми се любопитно тя, когато Колин излезе от стаята.

— Принцът трябва да съблюдава йерархията сред прислугата — обясни тихо Рудолф. — Икономът заема по-високо положение от прислужника и ще се обиди, ако го пренебрегна.

— А ако Дъруин не беше в стаята? — сините очи на Саманта святкаха дяволито. — Сигурно щеше да изпратиш прислужника да му съобщи какво трябва да свърши?

Рудолф избухна в смях.

— Когато икономът отсъства, имам пълно право да се обърна директно към прислугата.

— Според мен е абсурдно, че сред прислугата съществува такава йерархия — промърмори Саманта.

— Наистина ли това е ново за теб?

— До миналия юни живеех в Примроуз Хил — напомни му тя. — Там нямахме слуги.

— А оттогава?

— Бях заета с други, по-важни неща и не се интересувах от слугите.

Рудолф се усмихна изненадано.

— И какви бяха тези „по-важни неща“, които ангажираха цялото ти внимание?

— Трябваше да се науча да водя светски разговор — призна Саманта и на устните й заигра усмивка. — Имахме учител по танци, който ни показваше най-новите стъпки, научи ни как да държим ветрилото и да сервираме чай. Имахме няколко урока и за реда на сядане при официална вечеря.

Рудолф отново се засмя.

— Разбирам. Ако не бяхте научили всичко това, английското кралство щеше да пропадне.

Саманта се изкиска, но бързо млъкна, когато прислужникът се върна в трапезарията с палтата им. Вместо на господарите, той ги подаде на иконома.

— Ваше височество, искате ли Колин да върви пред вас с фенер, за да ви осветява пътя? — попита Дъруин, докато им помагаше да се облекат.

— Не, благодаря.

— Мога ли да ви бъда полезен с още нещо?

— Искам само да прекарам няколко мига насаме с очарователната си съпруга — заяви Рудолф и се запъти към вратата. — Всъщност — обърна се той на прага — нека някой занесе цигулката на лейди Саманта в малкия салон.

— Веднага, ваше височество. Лично ще се погрижа.

— Оценявам високо усърдието ви — отбеляза признателно Рудолф.

Двамата излязоха от трапезарията, прекосиха входната зала и излязоха навън. Беше доста късно и пълната луна осветяваше тъмното небе.

Саманта вдъхна дълбоко свежия вечерен въздух.

— Мислех си, че никога няма да стигнем до Шотландия.

— Ти понесе пътуването много смело — отговори Рудолф. — Какво означават глиганът и лъвът, които охраняват къщата?

Саманта вдигна рамене.

— Баща ми никога не говореше за детството си. Вероятно защото беше огорчен и ожесточен от загубата на семейното богатство. Намери душевен мир едва малко преди смъртта си.

— Съжалявам, че си загубила баща си — прошепна той и сложи ръка на рамото й.

— А аз съжалявам, че си изгубил жена си.

— А, да, Олга…

— На кого прилича дъщеря ти — на теб или на нея? — попита Саманта.

— Карл ми каза, че Дъмфрийз е само на осем мили оттук. Утре ще идем там с каретата и ще ти купим нова кама.

„Той все още страда от смъртта на жена си“ — помисли си Саманта. Как можеше тя да се пребори със скъпите спомени за любимата съпруга?

— Чу ли какво ти казах? — попита Рудолф.

— Смяташ ли, че ще имам нужда от оръжие?

Принцът се усмихна самодоволно.

— Предпазливостта никога не е излишна.

— Предупредих те да не ме представяш като своя жена — смени темата Саманта.

— В живота има много по-лоши неща от това да съм женен за теб — Рудолф вдигна брадичката й с един пръст и я погледна в очите.

— Благодаря… ако това беше комплимент — отвърна сухо Саманта.

— Хайде да се връщаме — предложи Рудолф. — Горя от нетърпение да чуя как свириш на цигулка.

Ръка за ръка двамата се върнаха в къщата. Веднага след влизането им Дъруин се притече да им вземе палтата.

— Позволих си да занеса в малкия салон бутилка бренди — каза той на принца.

— Благодаря, Дъруин — отговори с усмивка Рудолф. — Искам да знаете, че в моето домакинство винаги ще има едно свободно място, ако някой ден решите да напуснете маркиза.

Дъруин се изпъчи гордо и кимна тържествено. Рудолф и Саманта се изкачиха по стълбището и влязоха в затопления салон, където ги чакаше цигулката.

Докато Саманта изваждаше инструмента от калъфа, Рудолф си наля чашка бренди и попита през рамо:

— Искаш ли и ти, скъпа?

Саманта неволно се усмихна.

— Знаеш, че не пия алкохол.

— Бъди спокойна, няма да те издам.

Тя поклати глава.

— Споменът за баща ми все още е жив в паметта ми. Понякога е много болезнен.

— Разбирам — Рудолф кимна и се настани удобно на дивана с чаша в ръка.

Саманта застана до прозореца, вдигна цигулката под брадичката си и засвири. Мелодията разказваше за самотни мочурливи местности, тайнствена мъгла, светлина и мрак, за дълбоко заспалата зима и младежки необузданата пролет.

Когато отвори очи, Саманта видя, че принцът е отпуснал глава, потънал в магията на музиката. Усетил погледа й, той отвори очи и стана.

— Много благодаря за концерта, принцесо. Изпълнението беше несравнимо.

Думите му й доставиха голяма радост. След като прибра цигулката и лъка в калъфа, тя се надигна и пое ръката, която той й подаде.

Двамата отидоха заедно до спалнята на Саманта и принцът я последва без покана вътре.

— Какво правиш? — попита стреснато тя.

— Идвам да ти помогна с копчетата — отговори той.

След минута принцът беше изпълнил задачата си и отново я целуна по тила. Саманта се обърна към него и в същото време отстъпи крачка назад.

— Лека нощ, принцесо — Рудолф поднесе ръката й към устните си. — Желая ти приятни сънища.

Саманта го проследи с поглед, докато изчезна през свързващата врата в стаята си. Още дълго стоя така, взираше се в затворената врата и се опитваше да си внуши, че не може да промени обстоятелствата. Ако двамата бяха съвсем обикновени хора, ако той не беше принц, а тя не беше бивша джебчийка…

След малко разтърси сърдито глава и отиде в гардеробната, за да се приготви за лягане. Когато се върна в спалнята, хвърли тревожен поглед към свързващата врата и коленичи до леглото.

— Благодаря ти, господи, че ни доведе без произшествия дотук — зашепна тя, покрила лицето си с ръце. — Благодаря ти, че маркизът е възстановил така добре Суитхарт Манър — разтвори пръсти и видя насреща си тежък скрин. — Благодаря ти, че ми показа как да затворя вратата.

Както си беше боса, Саманта прекоси стаята и сантиметър по сантиметър примъкна скрина до свързващата врата. Принцът беше човек на честта, но все пак беше мъж. Може би през нощта щеше да пожелае да я посети и да я изненада в момент на слабост.

След като укрепи вратата, Саманта се пъхна в леглото и се зави до брадичката. Доста време не можа да заспи, защото гледаше към свързващата врата и се питаше какво ли прави в този момент принцът.

Някой почука на вратата.

— Саманта?

Без да отговори, тя се обърна на другата страна. Най-добре да се престори на заспала.

— Саманта, будна ли си? — извика Рудолф. — Какъв беше този шум?

Той се опита да отвори вратата и Саманта чу доста несдържани думи на руски.

След миг вратата към коридора се отвори с трясък и тя скочи уплашено. Очевидно разгневен, принцът прекоси стаята и премести скрина на предишното му място.

— Какво правиш? — попита с плачлив глас тя.

— Ти не разбираш ли, че ако някоя прислужница види скрина пред свързващата врата, ще загубим уважението на целия персонал! — изсъска ядно Рудолф. — Нищо чудно да се усъмнят в идентичността ни и да уведомят маркиза. А това означава, че Владимир ще се появи много скоро.

— Говориш глупости — отвърна упорито Саманта.

— Ти не разбираш. Обикновеният народ наблюдава много внимателно какво вършат хората със синя кръв и разпространява всякакви клюки — Рудолф зарови пръсти в гъстата си черна коса и попита: — Искаш ли да клюкарстват зад гърба ти?

— Естествено, че не — отвърна Саманта и се изчерви.

— Нямаш причини да барикадираш вратата — увери я той. — Тук си на сигурно място.

— Миналата нощ не бях — напомни му тя. — Загубих добродетелта си.

— Добродетелта няма нищо общо с девствеността — възрази той и се обърна да си върви.

Саманта не разбра какво искаше да каже. Погледът й беше устремен в яркочервения копринен халат. Беше очаквала всички други цветове, само не червено.

— Ваше височество? — повика го тихо тя.

— Какво има още?

— Това червено истинско ли е или фалшиво?

— Червеното си е червено — изръмжа Рудолф. — И лилавото си е лилаво — и излезе от стаята, без да я погледне.

Саманта се отпусна отново във възглавниците и втренчи поглед във вратата, през която бе излязъл принцът. Изпитваше облекчение, че бяха изяснили отношенията си и той нямаше да се промъкне тайно в стаята й. От друга страна обаче й беше самотно без него и копнееше да усети тялото му.

Той щеше да й липсва.