Патриша Грасо
Амулетът на Венера (14)

14

Тя е още толкова млада, размишляваше Рудолф. Годеницата му изглеждаше напълно объркана и неразбираща — като млад воин след първата кръвопролитна битка. Със своите двадесет и осем години Рудолф отдавна беше забравил колко неопитна може да бъде една осемнадесетгодишна жена.

— От мен ли те е страх? — попита нежно той и я привлече към себе си.

Саманта поклати глава. Слава богу, каза си Рудолф и продължи с въпросите:

— От какво те е страх тогава, любов моя?

Саманта отвори уста, но тишината отново бе разкъсана от пронизителния вик на сестра й. Без да съзнава какво прави, тя притисна ръце върху корема си и се обърна към вратата на спалнята.

Макар че разбра откъде идваше страхът й, Рудолф попита настойчиво:

— Кажи ми от какво се страхуваш, любов моя.

Саманта вдигна глава към него. Огромните сини очи бяха пълни с панически страх.

— Знам какво означава да страдаш от силна болка — отговори тихо тя. — Страх ме е от раждането.

— Няма от какво да се страхуваш — Рудолф успокоително помилва с устни слепоочието й.

— Това, което става вътре, не е нищо — отвърна тя и извика усмивка на лицето му.

— Когато се стигне дотам, ще ти доведа най-добрата акушерка и най-опитния лекар в цяла Англия — увери я той.

— Ще останеш ли до мен?

— Ако желаеш, принцесо — тя ми вярва, каза си развълнувано Рудолф. Въпреки грубите думи продължава да ми вярва и се чувства сигурна с мен. Знаеше, че не може да премахне болката при раждането, но ако можеше да я облекчи по някакъв начин, щеше да даде цялото си състояние, защото страхът щеше да направи мъчението й още по-ужасно.

— Не е хубаво да седиш тук и да слушаш писъците на сестра си — каза Рудолф и й помогна да стане. — Хайде да си отидем вкъщи.

Саманта кимна. Хвана се за ръката му и двамата излязоха на улицата, за да се върнат в къщата на дука.

Минаха през входната зала и Рудолф я поведе към стълбището.

— Най-добре легни да си починеш.

Щом стигнаха горе, той отвори вратата на спалнята й и я последва вътре. Ако успееше да отклони вниманието й, виковете на сестра й щяха да останат само неприятен спомен.

— Седни — той махна към леглото, отиде в гардеробната и се върна с една от нощниците й. — Дай да ти разкопчая роклята.

— Прилично ли е това? — попита тя и Рудолф се ухили.

— Обещавам ти, че няма да забременееш.

Саманта също се усмихна, надигна се и застана с гръб към него. Той разкопча умело десетките малки копченца и плъзна пръсти по разголения й гръб. Тя потрепери от внезапно желание.

— Обърни се — пошепна в ухото й той.

Саманта го послуша и Рудолф внимателно свали роклята от раменете й. Наведе се към нея и целуна първо устните, после крехката й шия. Бързо свали късата долна риза и тя остана пред него само по чорапи и жартиери.

Саманта обгърна с две ръце шията му и се притисна до него. Искаше го, имаше нужда от него.

Рудолф я целуна отново, вдигна я и нежно я положи върху леглото. Настани се до нея и плъзна ръка по тялото й от шията към бедрата.

— Гърдите ти са красиви, любов моя — промълви той. — Бременността е направила зърната по-тъмни.

Сведе глава и жадно я целуна по устата. Тя отговори на целувката му с цялата си пламенност.

— Съблечи се — пошепна Саманта.

Той се усмихна и плъзна ръка към тайното място между бедрата й. Устните му потърсиха гърдите й. Намери влажния, пламнал от желание хълм и започна да я милва, докато тя извика от наслада и се вкопчи в него, цялата трепереща.

Рудолф продължи да я целува, докато тръпките преминаха. След малко обаче се отдели от нея и посегна към нощницата й.

— Не ми е приятно да се любя с теб под покрива на настойника ти, преди да сме женени — отметна завивката и я накара да си легне. — Когато се оженим, любов моя, ще те отведа на Сарк Айлънд и тогава ще се любим часове наред, денем и нощем, винаги когато искаш.

Саманта се усмихна сънено. Може би принцът все пак я обичаше, макар и по свой начин. Посегна към ръката му и попита:

— А ще ме заведеш ли и в Суитхарт Манър? Там бях щастлива.

— Ще те заведа навсякъде, където поискаш — обеща той. — А сега спи. Ще кажа на готвачката да ти приготви нещо леко за вечеря и да ти го донесе в стаята. Аз ще вечерям с момчетата и ще изслушам молитвите им.

— Не си отивай още — помоли Саманта.

Той седна до нея на леглото и се облегна на таблата. Прегърна я и каза с усмивка:

— Ще те държа, докато заспиш.

Саманта облегна глава на рамото му и сложи ръка на гърдите му. След това затвори очи и издаде тиха доволна въздишка.

Рудолф я целуна нежно по косата и помилва успокоително гърба й. Изчака неподвижно, докато тя заспа и ръката й падна от гърдите му.

Тогава се надигна и внимателно положи главата й на възглавницата. Зави я, наведе се над нея и я целуна по челото, внимавайки да не я събуди. Вместо да излезе от стаята, постоя няколко минути до леглото, загледан в спящата си годеница.

Той я обичаше, а това не го правеше особено щастлив. След като цели четири години беше успявал да заобикаля пристанището на брака и не се беше обвързвал емоционално, сега бе направил немислимото, без да забележи. Вече беше късно: обичаше Саманта с цялото си сърце и сам се постави в положение, при което трябваше да се ожени.

Саманта го обичаше, но колко щеше да трае тази любов, когато узнаеше истината за него? Той беше принц, но не такъв, какъвто изглеждаше в очите на света. Целият му живот беше една голяма лъжа. Много искаше да й каже истината, но ако го направеше, Саманта щеше да се отврати от него. Колко време щеше да мине, преди Владимир да дойде и да запрати истината в лицето й? Брат му нямаше скрупули и съвсем спокойно щеше да разруши живота им, за да се сдобие с онова, което искаше.

Трябва да й кажа истината, преди да се появи Владимир, повтаряше си Рудолф. От друга страна, каква полза от това разкритие? Тя беше бременна и нямаше друг избор, освен да се омъжи за него.

 

 

Когато на следващата сутрин се събуди, Саманта се чувстваше много по-добре отколкото предишния ден. Болезнените викове на сестра й бяха като далечен лош сън. Освен това принцът се беше държал като любящ годеник — може би все пак изпитваше нещо към нея. Тя помилва корема си и реши, че ще понесе болките, без да вика. Най-важното беше да роди детето на принца и да го направи щастлив.

„Внимавай какво прави мъжът, не го слушай какво говори.“

Саманта всеки ден си повтаряше думите на леля Рокси. Ако не изпитваше нищо към нея, принцът нямаше да се трогне от страховете й. Вместо това дойде да я утеши и остана при нея, докато тя заспа. Не искаше да се ожени за нея, но щеше да бъде добър съпруг, а тя щеше да се държи като най-добрата съпруга на света.

Когато се обърна на другата страна, Саманта видя парчето хляб, което леля й всяка сутрин оставяше в чинийка на нощното шкафче. Надигна се и послушно го изяде до последната трохичка. Изчака половин час, докато подейства, стана и се облече.

Скоро след това Саманта влезе в трапезарията, където Виктория тъкмо довършваше закуската си.

— Добро утро, лельо Саманта! — момичето вдигна два пръста и се засмя щастливо. — Имаме си момче и момиче!

— Анджелика има близнаци? — попита невярващо Саманта.

— Дъглас и Амбър Кембъл — оповести Виктория и скочи от стола си. — Тази година ще се родят много бебета — заключи тя с дяволит поглед към все още плоския корем на Саманта.

След като сестра й си отиде, Саманта взе една чиния и след дълъг размисъл си сложи малко бъркани яйца, шунка и хлебче без масло. Взе вестника и се настани на един стол.

— Прощавайте, че се намесвам — обади се Тинкър, който безшумно бе застанал до нея. — Но от вашата закуска няма да се нахрани дори бълха. Моля ви, вземете си още нещо.

— Това ми е достатъчно, благодаря — заяви Саманта.

— Както желаете. — Тинкър остави до чинията й чаша чай.

Беше приятно да закуси на спокойствие, макар че би предпочела принцът да е до нея. Сякаш го бе призовала с мисълта си, той се появи в трапезарията само след минута. Саманта се усмихна и остави вестника, за да отговори на утринния му поздрав. Много по-хубаво беше да си поговори с него, отколкото да чете вестник.

Рудолф изобщо не погледна към бюфета. Остави на масата папка с документи и седна до Саманта. Когато се наведе към нея и я целуна по бузата, тя се изчерви.

— Как си тази сутрин? — осведоми се Рудолф.

— Много по-добре, благодаря — отвърна тя. — Анджелика е родила близнаци. Момче и момиче.

— Прекрасна новина — усмихна се Рудолф. — Ако намеря свободно време, ще отида да им купя подаръци. Когато я посетиш, ще видиш, че е толкова щастлива с близначетата, та напълно е забравила болките при раждането.

— Извинете, ваше височество — обади се Тинкър, — ще позволите ли да ви сервирам нещо от бюфета?

Рудолф кимна.

— Ще взема същото, което си е взела лейди Саманта.

След секунди икономът постави на масата пред принца чиния с една лъжица бъркани яйца, парченце шунка и хлебче без масло. Когато Рудолф погледна смаяно мизерната порция, а после се обърна въпросително към иконома, Тинкър му отговори с многозначително вдигане на веждите и незабележимо посочи към Саманта.

— Трябва да се храниш, скъпа — каза принцът на годеницата си и се обърна към иконома: — Донесете ни две чинии с яйца, много шунка, хлебчета и масло.

— Не желаете ли пушена риба, ваше височество?

Принцът се усмихна под мустак и поклати глава. Когато икономът се обърна към Саманта и учтиво попита:

— А вие желаете ли пушена риба, милейди?

Рудолф избухна в луд смях.

Саманта се изчерви като рак и смутено поклати глава.

— Друг път ще взема пушена риба — може би след десет или двайсет години.

Само след минута Тинкър постави на масата две препълнени чинии. Преди да се оттегли, той хвърли тържествуващ поглед към Саманта.

— Благодаря, Тинкър — усмихна се тя, признавайки победата му. С помощта на принца икономът бе успял да я накара да яде повече.

Без да каже дума повече, Рудолф отвори папката и се зае да разучава документите в нея. Саманта го наблюдаваше как яде и чете едновременно. Без съмнение той беше най-красивият мъж, когото някога беше срещала, и очевидно не беше равнодушен към нея, след като се стараеше да премахне страховете й.

Може би все още не я обичаше, но началото беше добро. Тази сутрин още не бяха се скарали.

С присъствието на Рудолф се върна и апетитът й. Тъй като не искаше да пречи на работата му, тя прелисти „Таймс“ и вниманието й отново бе привлечено от страницата със светските новини.

„Принц Рудолф Казанов, който наскоро се върна от континента, бе забелязан на няколко официални вечери, и удостои с присъствието си опияняващите празненства у лейди Уесли и графиня Бедфорд. Не е нужно да споменаваме, че безброй дами — все руси — ухажваха приказно красивия принц. Къде ли е скрил малката си годеница?“

В гърдите на Саманта се надигна мъчителна ревност. Връхлетя я вълна на възмущение. Надигна се бавно и помоли:

— Тинкър, бихте ли ни оставили за момент сами?

Рудолф вдигна глава от папката си и я погледна въпросително.

— Какво не е наред?

— Как можа! — процеди през зъби Саманта.

— Какво има? — попита той и хвърли подозрителен поглед към вестника.

— Ти проклето копеле! — Саманта беше толкова разгневена, че не забеляза как той се сгърчи като от удар. — Първо се държиш нежно с мен, после се измъкваш тайно от къщи и посещаваш светски забавления.

— Ти не разбираш — проговори меко Рудолф.

Очевидно не приемаше гнева й сериозно и това я ядоса още повече. Тя втренчи поглед в лицето му, макар че долната й устна трепереше и полагаше огромни усилия да задържи сълзите си.

— За теб и за този жалък писач може да съм само нещастно недъгаво същество, но не съм глупачка — проговори тя през здраво стиснати зъби.

Когато се обърна да си върви, Рудолф я хвана за дясната китка.

— Никога не съм те мислил за…

В този миг Саманта стисна лявата си ръка в юмрук и удари принца на същото място, където я бе улучил той.

Рудолф я погледна смаяно, неспособен да произнесе дори една дума. Макар че ударът беше болезнен, той дори не вдигна ръка към лицето си.

Саманта отговори на погледа му безмълвно, изпълнена с ужас. Тялото й неудържимо затрепери. Как можа да го удари! Сега и той щеше да има синина под окото си.

С натежало от болка сърце Саманта се довлече до стаята си, където изгуби битката срещу сълзите и падна тежко на леглото.

Защо отново бе позволила на принца да я заблуди с нежността си? Нали беше казал, че не иска да се ожени за нея? Тя беше точно такава, за каквато я смяташе онзи проклет вестникар — жалка! Господи, сигурно целият свят й се смееше!

„Внимавай какво прави мъжът, не го слушай какво говори.“

Съветът на леля Рокси отново отекна в главата й. С изключение на разговора в кабинета на дука принцът й говореше само мили неща, докато постъпките му бяха еднозначно враждебни. Той продължаваше да води предишния си живот, сякаш тя изобщо не съществуваше. Коя от дамите, които миналата година го ухажваха на баловете у лейди Мейхю и лейди Уесли, отново беше увиснала на шията му?

Саманта беше абсолютно сигурна, че не може да прекара остатъка от живота си по този начин. Заплашваше я опасността да загуби ума си още преди края на годината.

В този момент някой почука шумно на вратата й.

Саманта се направи, че не чува. Много добре знаеше кой е. Как можа да го удари! Принцът със сигурност щеше да си отмъсти. Добре, че поне бе помолила Тинкър да излезе, преди да му нанесе коварния удар.

— Саманта!

Може би беше по-добре да приключи веднъж завинаги с тази история. Взела това решение, Саманта стана от леглото, прекоси стаята и извика:

— Да?

— Може ли да вляза? — попита Рудолф и преди тя да е успяла да отговори, отвори вратата и влезе в стаята й.

Саманта погледна с болка синината под окото му. С надеждата да избегне наказанието тя побърза да заговори:

— Искам да се извиня, че те ударих. Знам, че това е непростимо. Вероятно няма да ми повярваш, но преди да те срещна, никога не бях удряла друг човек.

— Вярвам ти — отговори Рудолф и й протегна ръка.

— Толкова съм изтощена — прошепна Саманта и отстъпи крачка назад. — Не може ли да отложим наказанието за по-късно?

Принцът я погледна слисано, после на лицето му изгря усмивка. За съжаление Саманта не я видя, тъй като беше свела поглед към пода.

— Не съм искал да нараня чувствата ти — каза той.

— Не си ме наранил — отвърна тя, твърде горда, за да признае колко я бе заболяло. — А дори и да си го направил, аз знам, че не е било нарочно.

Принцът изглеждаше безкрайно облекчен.

— Принцесо…

— Аз не съм твоята принцеса — прекъсна го решително тя. — Ти не искаше да се ожениш за мен. Принудиха те да го направиш, заради бременността ми. Може би ще намерим друг начин да разрешим този проблем.

Рудолф скръсти ръце под гърдите си. Втренченият му поглед беше дяволски изнервящ.

— Проблемът е, че ти не искаш да се обвържеш в брак и едновременно с това не можеш да допуснеш детето ти да се роди незаконно — опита се да му разясни Саманта. — Ще пиша на Александър Емерсън. Той все още е готов да се ожени за мен и…

Рудолф светкавично посегна към нея и я притисна към коравото си тяло.

— Дори не си помисляй за това, защото ще бъда принуден да убия онзи тип.

Саманта го погледна с разширени от страх очи. Нито за миг не се усъмни, че той ще изпълни заплахата си. Рудолф я пусна и пъхна ръце в джобовете си, сякаш се боеше, че ще й причини болка.

— Зара ще пристигне днес следобед. Смяташ ли да излееш гнева си върху нея?

— Ти сериозно ли мислиш, че мога да се държа зле с момиченцето? — попита възмутено Саманта.

Рудолф я дари с доволна усмивка.

— Не, мила, вярвам ти. Знам, че ще бъдеш добра с дъщеря ми.

— Много съм уморена — прошепна Саманта и хвърли поглед към вратата.

— Тогава е най-добре да те оставя сама — той се наведе да я целуне, но тя го избягна.

След като Рудолф излезе, Саманта дълго не се помръдна, втренчила поглед в затворената врата. Разговорът бе изцедил силите й, а и проклетият хълбок не спираше да я боли.

 

 

Късният мартенски следобед беше необичайно топъл, форзициите от живия плет вече бяха разтворили жълтите си цветове.

Саманта седеше с мисис Суитин на каменната пейка в градината. Днес бе решила да излезе на разходка с бастуна си. Момчетата играеха на топка и напразно се опитваха да я опазят от възбудено лаещия Егидий.

— Няма ли да поиграеш с нас, лейди Саманта? — покани я Дрейк.

— Не, днес само ще гледам.

— Ще те включим в отбора на Егидий — предложи Грант и Саманта избухна в смях.

— Не, миличък, не мога.

Дрейк дотича при нея, побутна бастуна и я погледна в очите.

— Днес те боли, нали?

— Кракът ми е малко уморен — призна Саманта. Момчето я дари със специалната си утеха: прегърна я, притисна се до нея и я целуна по бузата. После се обърна към бавачката:

— Суитин, ако играеш с нас, може да се включиш в моя отбор.

Мисис Суитин също се засмя.

— Много примамливо предложение, но не мислиш ли, че съм малко стара да лудувам в градината?

Дрейк поклати глава.

— Не, ти си млада.

— Благодаря ти, детето ми — каза жената. — Ако реша да се отзова на поканата, трябва да заема бастуна на Саманта. Какво ще прави тя тогава?

— Ще помоля принца да купи бастун и на теб — обеща Дрейк.

В този миг Саманта забеляза Рудолф, който се появи на портичката към градината, като водеше за ръка момиченцето си.

Зарадвана, тя стана от мястото си и се запъти към двамата.

— Добър ден, Зара! Добре дошла в нашия дом!

Малката принцеса се усмихна плахо и се вкопчи в ръката на баща си. За разлика от него тя беше със светлоруси коси и сини очи.

Саманта вдигна глава към принца и видя, че погледът му е устремен към бастуна й. Стана й неловко и се обърна отново към момиченцето.

— Тук има няколко души, с които непременно трябва да се запознаеш.

— Болки ли имаш? — попита тихо Рудолф.

— Хълбокът ми е малко уморен.

— Бременността ти се отразява зле — пошепна той.

— Ще се справя — увери го тя.

— Аз съм Дрейк — прозвуча момчешки глас зад нея. — Това означава дракон.

— Аз пък се казвам Грант — извика възбудено брат му. — Това означава великолепен.

Момчетата застанаха от двете страни на Саманта и втренчиха любопитни погледи в малката принцеса.

— Жената на пейката се казва Суитин — обясни Грант. — Всеки ден ни напомня да си мием ушите.

— А пък кученцето се казва Егидий — допълни Дрейк. — Много обича да облизва лицата на хората.

— Ти как се казваш?

Момиченцето сведе глава и Рудолф проговори меко:

— Кажи им името си.

— Зара.

— Какво означава това? — полюбопитства Дрейк.

— Зара означава принцеса — отговори Рудолф.

— Дрейк и Грант играят на топка. Искаш ли да поиграеш с тях? — предложи Саманта.

Зара поклати глава и се скри зад гърба на баща си.

— Дъщеря ми не е свикнала да общува с други деца.

— Колко жалко — прошепна Саманта и се обърна към момчетата: — Продължавайте да си играете, може би по-късно Зара ще се присъедини към вас. — После протегна ръка на момиченцето. — Искаш ли да седнем на пейката?

Зара погледна баща си, после непознатата дама. В продължение на един дълъг миг Саманта повярва, че малката ще откаже, но след това детето пусна бащината ръка и улови нейната.

Двете отидоха заедно до пейката.

— Седни между Суитин и мен — предложи Саманта. — Ще ни кажеш ли какви игри обичаш?

Когато Зара не отговори, Саманта продължи:

— Когато навън е топло, обичам да легна по гръб на тревата и да гледам облаците. Всеки път виждам различни картини. Обичаш ли и ти да виждаш картини в облаците?

Зара я дари с усмивка и кимна зарадвано.

Саманта хвърли бърз поглед към градинската портичка, откъдето принцът наблюдаваше сцената със загрижено лице. Не можеше да му се сърди — все пак детето беше единственият спомен от любимата му жена.

— А през пролетта обичам да мириша цветята и да гледам пеперудите — продължи тя. — През лятото чакам да се появят елфите на цветята, които се търкалят по зелената трева. През есента, щом листата опадат, обичам да се заравям в тях или да ги хвърлям във въздуха. А когато вали дъжд, сядам пред камината и свиря на цигулка.

— Ами през зимата? — попита Зара.

— Когато навали сняг, рисувам ангели — отговори с усмивка Саманта. — Правила ли си и ти тези неща?

— Не, но много искам — каза момиченцето.

Тогава се появи Егидий. Седна пред малкото момиче и протегна предната си лапа.

— Егидий много се радва да се запознае с теб, затова ти подава ръка — обясни Саманта.

Зара я дари с плаха усмивка и докосна лапата на голямото куче.

— И аз се радвам да се запозная с теб, Егидий.

Когато Саманта отново погледна към вратата, Рудолф беше изчезнал в къщата. Очевидно беше издържала първия изпит и той бе счел, че може да я остави сама с дъщеря си.

Само след час Дрейк и Грант успяха да убедят малката принцеса да поиграе с тях на топка. Саманта наблюдаваше с усмивка как момчетата оставяха момиченцето да печели всяка игра. След като загубиха интерес към топката, тримата започнаха да се надбягват по моравата.

— Отведи ги в къщата и им дай нещо за ядене, Суитин — помоли Саманта.

Бавачката стана и извика на децата:

— Елате при мен! Ще отидем в кухнята, за да хапнем бисквити с ябълков сок.

Грант и Дрейк хванаха момиченцето за ръце.

— Готвачката прави най-хубавите бисквити, каквито можеш да си представиш — заяви въодушевено Грант.

— Само че трябва да ги държиш нависоко — показа Дрейк. — Иначе Егидий може да ги грабне от ръката ти.

Децата се запътиха към къщата, следвани от Суитин. Само кучето остана в градината при Саманта и сложи глава в скута й.

— И ти искаш своята порция обич, нали? — усмихна се меланхолично младата жена и започна да милва главата му. Когато се наведе над него, забеляза, че рубинът на шията й е потъмнял. Или беше само от светлината на следобедното слънце?

Тя обърна глава на запад, за да се наслади на топлите слънчеви лъчи, продължавайки да гали кучето. Изведнъж Егидий изръмжа заплашително.

— Добър ден, милейди — прозвуча непознат глас със силен акцент.

Саманта смаяно отвори очи. Пред нея стоеше едър, строен джентълмен с черна коса, която й се стори странно позната. Имаше ледени сини очи и жестока линия на устата.

— Не мърдай, Егидий — прошепна успокоително тя.

Кучето престана да ръмжи, но нито за миг не изпускаше от очи непознатия.

— Сър, това е частна собственост — обърна се тя към натрапника. — Кого търсите?

— Нали това е домът на дук Инверъри? — осведоми се той.

Саманта кимна.

— Кой сте вие?

— Принц Владимир Казанов — представи се непознатият и се поклони.

Саманта стисна до болка бастуна си и сините й очи се разшириха от изненада. Отвори уста да го помоли да си върви, но той я изпревари:

— Както виждам, името ми ви е познато. Ще позволите ли да попитам коя сте?

— Името ми е Саманта Дъглас.

— Аха, следващата жертва на скъпия ми брат — ухили се Владимир. — Бих искал да си поговорим.

Саманта издържа на погледа му.

— Кажете, каквото имате да ми кажете, и си вървете.

Владимир склони глава.

— Готов съм да ви платя значителна сума, ако ми помогнете да разреша един малък семеен проблем.

— Какъв по-точно?

— Искам да откраднете Казанската Венера и да ми я върнете — обясни той. — Тя е…

— Знам за Казанската Венера — прекъсна го Саманта. — Но не можете да ме купите, ваше височество.

— Медальонът ми се пада по право — процеди той и пристъпи към нея. Егидий изръмжа и се наежи. При следващото движение на Владимир щеше да скочи върху него.

— Седни, Егидий — заповяда Саманта, стана от пейката и отвори бастуна си. Стилетът в ръката й веднага й вдъхна сигурност.

— Вашите слуги искаха да ме убият — направи крачка към него и той се отдръпна.

— Безкрайно съжалявам за недоразумението — промърмори Владимир.

— В гласа ви няма и капка съжаление — отбеляза тя.

— Владимир! — Рудолф прекоси моравата с големи крачки и застана пред брат си. — Стой далече от семейството ми или ще те убия.

— Казаха ми, че ме търсиш — изрече Владимир с нещо като усмивка.

— Нашият спор няма нищо общо със семейството ми — повтори Рудолф.

— Пазете се от брат ми — продължи Владимир, сякаш не го беше чул, и се поклони пред Саманта. — Не мога да разбера защо сте лоялна към човек, който…

— Махай се оттук! — прекъсна го рязко Рудолф. — И стой далече от семейството ми.

Владимир премести поглед от Рудолф към Саманта и избухна в смях.

— Значи тя не знае? О, скъпа, брат ми има тайни от вас!

— Не съм ви скъпа — отвърна ледено Саманта.

— Ако размислите, заповядайте в Монтагю Хаус — каза той и излезе от градината.

— Какво искаше? — попита студено Рудолф.

— Искаше да открадна Казанската Венера и да му я дам — отговори Саманта и прибра стилета в бастуна си. — Какви тайни имаш от мен?

— О, нищо. Владимир иска само да събуди недоверието ти — отговори небрежно Рудолф.

Саманта разбра, че годеникът й я излъга.

— Защо не ми се довериш?

— Аз не се доверявам на никого.

— Защо искаш да се ожениш за жена, която не заслужава доверието ти? — попита тихо Саманта.

— Аз не искам да се оженя за теб — отвърна хладно той. — Правя го само защото трябва да предпазя детето си от участта да се роди копеле.

Саманта се олюля, сякаш я беше ударил. Направи крачка назад, пое дълбоко въздух и се обърна да си върви.

— Ела, Егидий — извика през рамо тя и излезе от градината, като се опираше тежко на бастуна.

 

 

Тъй като беше твърде дълбоко наранена, за да се изправи пред принца, Саманта помоли да й сервират вечерята в стаята й. Излезе оттам само за малко, за да пожелае лека нощ на двете момчета и малката принцеса.

Когато влезе в стаята на момиченцето, спря като закована — Рудолф седеше на стол до леглото на дъщеря си. Щеше веднага да се обърне и да излезе от стаята, но Зара я забеляза и извика зарадвано:

— Лейди Саманта!

Младата жена се усмихна и пристъпи към леглото.

— Исках да ти пожелая лека нощ.

— Татко ми разказва приказка — обясни Зара. — Искаш ли и ти да я чуеш?

— Не, благодаря, но ще се радвам да получа целувка за лека нощ — отговори Саманта. — Ще я получа ли?

Зара кимна и се засмя. Саманта се наведе и я целуна по бузата.

— Утре ще си играем ли?

Момиченцето отново кимна.

— Ще гледаме картини в облаците, искаш ли?

— Ще правим всичко, което ти харесва. Лека нощ — Саманта отиде до вратата и на прага се обърна още веднъж. — Тази нощ Суитин ще спи при теб.

— Саманта! — извика принцът.

Тя се направи, че не го е чула, и излезе от стаята. Нямаше никакво желание да чуе обясненията му — все едно какво щеше да й каже.

На следващата сутрин Саманта се събуди и автоматично посегна към парчето черен хляб в чинийката на шкафчето й. Скоро след това слезе в трапезарията, където противно на очакванията си не завари децата, а принца, който отново се беше задълбочил в документите си.

— Добро утро — каза Рудолф, когато тя мина покрай него на път към бюфета.

— Добро утро — отговори Саманта, без да го удостои с поглед. Избра си две твърдо сварени яйца, топло хлебче и малко мармалад. Взе вестника и се огледа нерешително. Къде да седне? До принца или в другия край на масата?

Реши, че ще е неучтиво, ако не седне при него, и се отпусна на съседния стол. Обели едното яйце и запрелиства вестника.

— Бих желал да престанеш да четеш вестници — проговори хладно Рудолф.

Саманта го погледна и веднага осъзна, че това беше грешка: при вида на красивото му лице сърцето й се сгърчи от болка. Без да отговори, тя намаза хлебчето си с мармалад и отново посвети вниманието си на вестника. Страницата със светските новини веднага привлече вниманието й.

„Снощи принц Рудолф бе видян в операта с някои от най-известните лондонски красавици. Къде е годеницата му? Кога ще се върне в Лондон?“

— Защо не ме взе в операта? — осведоми се студено тя.

— Защото окото ти е насинено.

— Твоето също. — Тя се обърна към него и го измери с изпитателен поглед. — Срамуваш ли се от годежа ни?

Рудолф погледна празната й чиния и отговори:

— Ако си се нахранила, можеш да се оттеглиш.

Саманта изохка възмутено.

— Нямам никакво намерение да изляза от стаята само защото ти си ми заповядал.

— Тогава ще изляза аз — отвърна Рудолф, събра документите си и стана.

Смаяна, Саманта проследи как той излезе от стаята. Сърцето й се сви от болка, стана й трудно да диша. Дълбоко унизена, тя мина покрай умърлушения Тинкър и докуцука до стаята си. Хвърли се на леглото и плака, докато остана без сълзи.