Филис Карол
Стопли ме с дъха си (6)

VI

Кафето върху бюрото на Грейс бавно изстиваше пред нея беше разтворен „Уолстрийт джърнъл“ и тя за трети път вече четеше една и съща статия, без да разбира смисъла й. Върху печатните страници отново и отново изплуваше лицето на Иън.

Беше изминала една седмица от случката в апартамента й, но Грейс не преставаше да мисли за него. Всеки ден, когато борсата затваряше, се улавяше как поглежда към вратата в очакване да се появи познатото лице. Когато се върнеше вкъщи, отново я преследваше същото това красиво лице и й беше невъзможно да се концентрира върху нищо.

По цели нощи се мяташе в леглото и размишляваше за тяхната връзка. Защо той я привличаше повече от всеки друг мъж преди него? Никога Брус не беше събуждал у нея такива чувства. Тя беше обичала Брус и беше щастлива с него, но никога през годините на съвместния им живот не беше се сблъсквала с толкова силна страст.

Грейс отпи от кафето си и установи, че е почти ледено. Излезе от малкия си кабинет и забърза към кафенето.

Докато пълнеше чашата си с топло ароматно кафе, до кафе машината се изправи Боб Грант.

— Добро утро, Грейс. Да не би да разполагаш с тайни източници на информация, или клиентите ти инвестират повече от обикновено? Твоето седмично извънредно възнаграждение се е повишило. През този месец си на първо място.

— Фактически имам няколко нови клиенти, но мисля, че се дължи на големите вложения на Фрейзърови.

— В какво инвестират в момента старите дами?

Грейс си помисли за покупката на акциите от „Стандарт Ойл“, но най-вече за продажбата на акциите от „Фърст Континентал“, и изведнъж се почувства виновна. Не трябваше да допуска тази рискована игра.

— Какво има? — Боб леко докосна ръката й. — Изглеждаш толкова загрижена?!

— О, няма нищо — отговори тя. — Понякога се притеснявам за моите клиенти. Бих искала всички да имат успех.

— Това си го пожелаваме и ние. Но погледни реално на нещата. Никой не печели постоянно, а хората, които го твърдят, или лъжат, или са глупаци…

— Знам това, но… не сме ли задължени да предпазваме клиентите си от съдбоносни грешки?

— Хубаво би било, ако можехме! Но не ти ли е правило впечатление, че понякога на нашите клиенти им доставя удоволствие да пренебрегват съветите ни? — Боб разбърка кафето си.

— Какво всъщност знаеш за „Питърс Технолъджи“? — попита внезапно Грейс.

— Онова, за което ти ме осведоми. Ти написа превъзходен доклад за тази компания. Защо би трябвало да знам нещо повече от теб?

— А чувал ли си някои слухове за смяна на ръководството? — тя се опита гласът й да прозвучи неутрално и делово.

Боб се вгледа замислено пред себе си.

— Не… нищо подобно.

— Аз самата също не съм, но през последните седмици не съм се занимавала по-обстойно с тази компания — Грейс се питаше дали да не разкаже всичко на Боб.

— Е, да, Карл Ричардсън се оттегли. Той беше в ръководството, но хората постоянно сменят работата си. Доколкото зная, в оставката му няма нищо необичайно.

Името някак си й се стори познато, но не можеше да си спомни във връзка с какво го беше чувала. Вероятно го беше прочела във вестника.

Грейс благодари на Боб за съвета и се върна обратно в бюрото си.

Изведнъж нещо я подтикна да прегледа картотеката на клиентите си. Логично погледнато, за това нямаше особена причина, но въпреки това прерови картотеката и откри Карл Ричардсън на буквата Р.

Обезпокоена, сложи документите на писалището си и прочете вписванията. Първият договор беше подписан от Брус. Това обясняваше факта, защо не успя веднага да се сети за името.

За нейно голямо учудване от документите не ставаше ясно мястото на Ричардсън като член на управителния съвет на „Питърс Технолъджи“.

Грейс недоверчиво се зае да изследва формулярите от трансакциите. Най-първите бяха от преди пет години и възлизаха на скромни суми. Следваше период на застой, след което от преди една година се появяваше редица от покупки и продажби в значителни размери. Някои от тях бяха акции на „Питърс Технолъджи“.

Като по нечие внушение Грейс взе слушалката и набра номера на компанията.

— Бих искала да говоря с Карл Ричардсън, моля!

— Съжалявам, мистър Ричардсън вече не работи тук — отвърна телефонистката.

— Разбирам, но все пак той беше в… — Грейс се остави напълно на интуицията си — счетоводния отдел, нали?

— Да. Бихте ли желала да говорите с някой друг от отдела?

— Не. Много благодаря.

Грейс затвори телефона, но не успя да преосмисли докрай тази информация. Внезапно в кабинета й влезе Иън. Сърцето й като че ли спря да бие. Връхлетяха я спомените от последната им среща.

— Иън?! — тя се опитваше да се овладее и да прикрие объркването си.

— Добро утро — усмивката му беше приятелска и открита, а очите му блестяха топло. — Изглеждаш чудесно! Зеленото ти отива.

Грейс неволно погледна, бледозеления си ленен костюм.

— Благодаря! — гласът й прозвуча твърде високо в собствените й уши. Защо той отново я смущаваше?

Тя се опита да отхвърли обърканите си чувства и си спомни за своето обаждане преди малко.

— Добре е, че си тук.

Лицето на Иън се проясни. Той протегна ръка и нежно я постави върху нейната.

— Това е повече, отколкото смея да се надявам.

Тя колебливо издърпа ръката си.

— Става въпрос за чисто служебни дела.

Усмивката му угасна и той сви рамене.

— Между нас винаги е или чисто служебно, или чисто приятелски.

Грейс се изчерви.

— Искам да говоря с теб за „Питърс Технолъджи“.

— Какво още има да се обсъжда? Аз анулирах сделката, край — той седна и изпъна краката си напред.

— Преди една седмица ти ми съобщи за опит за смяна на ръководството.

Погледът му стана бдителен.

— Това е минала работа.

— Никога не е имало нищо подобно — каза остро тя. — Имало е вътрешен скандал и Карл Ричардсън се е оттеглил — тя се облегна назад и изчака да види каква ще е неговата реакция.

Той колебливо подбираше думите си.

— Една оставка не е нещо необичайно. Не е имало никакъв скандал.

— Може би не — Грейс отново се наведе напред. — Но не вярвам, че е била замисляна смяна на ръководството. Това просто е било слух, който е целял да повлияе на курса на акциите! Мисля, че някой добре е платил за оставката на Ричардсън. Искам да знам, кой е бил този някой? Ти ли?

Погледът на Иън стана твърд. Известно време той я гледа втренчено.

— Всъщност не трябваше да ти разказвам за това — започна той. — Но мислех, че мога да ти се доверя.

— Да ми се довериш? Не искам да бъда въвличана в никакви нелегални афери!

Той се засмя.

— Разбира се, че не. Аз също играя съвсем малка роля в този случай.

— Колко малка? — любопитството й се събуди.

— Е, добре. Ще ти обясня. Ти знаеш, че Питърс ми е приятел от студентството.

— Да, разказвал си ми за това.

— Така, той знаеше, че съм прекарал много време на борсата, затова преди няколко месеца ми се обади по повод на един проблем.

— Какъв проблем?

— Подозираше, че някой разпространява вътрешна информация, и ме помоли за помощ.

— Какво би могъл да предприемеш ти от Ню Йорк? Та ти си отскоро в Сан Франциско!

— Правилно. За да бъда честен, бих казал, че в крайна сметка аз не свърших кой знае колко. Обясних му в какво трябва да внимава. Той последва моите съвети, откри предателя и му нареди да се оттегли.

— А защо тогава все още се държиш толкова тайнствено, след като всичко е приключило?

— Макар Ричардсън да е напуснал, все още е опасно да обвиняваш някого. Заради клевета някой може да бъде даден под съд.

— Но ако Куентин Питърс има доказателства…

— Точно това е въпросът. Не знам какви са неговите доказателства. Пресата потули всичко. Предполагам, че той не може да докаже толкова, колкото би му се искало.

Изведнъж Грейс почувства дълбоко облекчение. Едва сега осъзна колко голям беше страхът й, че Иън би могъл да е заплетен в някакви нелегални афери. Напрежението й спадна и тя се усмихна.

— Компанията на Питърс в момента е в сигурни ръце — той помълча малко, след това продължи. — За разлика от мен.

— Какво искаш да кажеш? Ти не се намираш в опасност, нали?

— Не, като изключим това, че съм нещастен заради една известна червенокоса дама, която ми причинява безсънни нощи и на всичкото отгоре ме обвинява в злоупотреба с вътрешна информация.

Грейс виновно се изчерви.

— Съжалявам — отговори тя. — Наистина едва днес се сблъсках с името Ричардсън и останах с впечатлението, че по някакъв начин и ти си замесен в тази работа. Затова се нахвърлих така върху теб.

— Би трябвало по-рано да ти обясня всичко, но тогава не те познавах достатъчно — гласът му беше дълбок и вибриращ. — Знам, че не тук е мястото и времето за това, но искам да знаеш, че напълно разбирам какво се случи онази вечер — Иън се наведе много близо към Грейс и тя откри няколко бели косъма по слепоочията му.

— Моля те! Толкова се срамувам.

— Нямаш причина за това.

Тя отново си спомни за докосванията на ръцете му по голото си тяло и за страстните му целувки.

— Не искам да говоря повече по този въпрос — докато отчаяно търсеше някоя друга безобидна тема за разговор, телефонът звънна. За няколко минути Грейс беше заета с един клиент. Когато отново се обърна към Иън, лицето му беше придобило делово изражение. — Не бих искал да отнемам повече от ценното ти време.

— Вече всичко е наред — ако не трябваше да говори за онази нощ, то той не трябваше непременно да си тръгва. — Още повече, ти нали също си ми клиент? — тя извади един лист хартия. — Искаше да знаеш нещо повече за „Фърст Континентал“. Ето, това, тук е събрано от нашия отдел за проучване.

Той грижливо сгъна листа и го сложи в портфейла си.

— Благодаря! А какво е твоето лично мнение за компанията?

Тя смутено огледа ръцете си. Освен обичайната информация можеше да му предложи съвсем малко, тъй като мисълта за този мъж постоянно я отклоняваше от работата й. Не й беше останало време да се занимае по-обстойно с тази компания.

— Страхувам се, че не бих могла да ти кажа нещо повече от това, което е проучил нашият отдел — отговори тя сковано. — Искаш ли още днес да купуваш акции на „Фърст Континентал“?

За малко щеше да прибави „или да продаваш?“ Дали изобщо знаеше, че лелите му продават ценните книжа на компанията без покритие? Трябваше ли да му го каже? Но тогава къде щеше да остане нейната лоялност?

— Не, днес не.

Грейс почувства леко разочарование. Не защото комисионата за днес й се изплъзваше, не, но той й беше съобщил, че ще инвестира голяма сума, а до момента се държеше като че ли малко резервирано към по-големи капиталовложения. Тя отново си спомни за разговора им на ферибота към Саусалито. Защо тогава толкова настойчиво разпитваше за отношението й към парите? А как беше при него? Щеше ли да го засегне една финансова загуба толкова дълбоко, колкото някога нейния чичо?

Потънала в мисли, тя пропусна да чуе последните му думи.

— Извинявай. Какво каза?

— Кога ще ме посетиш в новия ми офис?

— Днес в никакъв случай — въпреки че гласът й прозвуча напълно нормално, дълбоко в себе си почувства несигурност.

Колко хубаво би било още дълго да остане с него. Но същевременно знаеше, че това никак няма да е безопасно. Решително изтласка нахлулите в главата й спомен ни за неговите ласки и му подаде ръка за довиждане. Без да каже нито дума повече, той си тръгна.

 

 

Телефонът звънна и Грейс вдигна слушалката. От една седмица не беше чувала гласа на Иън и пулсът й се ускори, когато той се обади.

— Грейс, надявам се, че нямаш нищо запланувано за уикенда?

Разбира се, че нямаше. До неговото пристигане в града тя практически нямаше никакви социални контакти.

— Всъщност… не — тя се поколеба.

— Чудесно — извика той радостно. — Разказаха ми за едно чудесно местенце на полуострова, където може да се плува и да се кара платноходка. Можеш ли да управляваш сърф?

— Преди години съм опитвала веднъж или два пъти.

— Великолепно! Значи ще дойдеш с мен?

В действителност Грейс не би могла да жадува нещо по-силно от това да бъде с него. Все едно как щяха да прекарат времето.

— Е, добре — гласът й прозвуча непринудено, въпреки че въобще не беше очаквала да го види пак.

— Утре сутринта ще мина да те взема към осем часа. Вземи си бански и нещо по-топло за вечерта. Ще взема одеяло. До скоро.

Грейс бавно постави слушалката на мястото й. Даже и да отидеше утре с него, все още, не беше сигурна какво всъщност искаше. Не можеше да отрече, че вътре в нея едно тихо гласче започна да й нашепва, че може би в нейния живот се бе появило отново място за любовна връзка.

Следобед се срещна на чай с Дора и Лаура Фрейзър. Наслаждаваше се на компанията на двете чудати, стари дами, които биха могли да й бъдат баби. Цял половин час се опитваше да убеди сестрите да анулират рискованата си операция. Да се продават акции без покритие можеше да се окаже съдбоносно. Но и двете бяха непреклонни.

— Но, мила моя — протестира Дора — курсът вече падна.

— Това означава, че сме на правилен път — допълни Лаура. — Освен това се допитахме до нашия борсов наръчник. В книгата има нещо написано за цикличността на борсата…

— Понякога сте като нашия племенник — прекъсна я Дора. — Той също не ни се доверява, защото сме малко поостарели. Но ние вече играехме на борсата, когато той още не беше роден.

Грейс ги слушаше внимателно и се надяваше, че ще й разкажат нещо повече за Иън.

— Но по това време вие не сте живеели заедно? — попита тя.

— Не, ние бяхме на запад. Бостън беше твърде скучен за нас — отговори Лаура.

— Но поддържахме връзка — допълни Дора. — Винаги знаехме какво става с Иън. Всъщност в нашето семейство нямаше много малки деца.

— Изпращахме му подарък за всеки рожден ден. Той е роден на същия ден като нас. А също и за всяка Коледа.

— Иън ни пишеше често. Помогнахме му също и да намери първата си работа.

Грейс изненадано повдигна вежди. Иън не правеше впечатление на човек, който има нужда от помощ.

— Един приятел на баща ни обучаваше интелигентни млади хора и Иън отиде при него, но…

— … само за кратко време. Заради Дарлийн напусна и отиде в Ню Йорк.

— Тя не гледаше с добро око на това, че той трябваше да работи за приятел на баща ни…

— За кого работеше той? — полюбопитства Грейс.

— За Пинкертон.

— За Пинкертон? Това не беше ли детективска агенция?

— Точно така! — кръглото розово лице на Лаура сияеше — Иън беше частен детектив!