Филис Карол
Стопли ме с дъха си (5)

V

— Защо всъщност си така привлечена от света на парите? — попита Иън. — За жена това е твърде своеобразно.

— Аз не съм привлечена от парите — възрази Грейс. На кръстовището тролеят се разклати и тя потърси опора. — Предоставям това на клиентите си.

Той обгърна с дясната си ръка талията й. Тя се стегна при допира му, но не се възпротиви. От последната им среща беше изминала една седмица и тя непреодолимо копнееше за него. Тук, в люлеещия се тролей, неговото докосване й носеше сигурност и закрила, затова за момент остави всички други съображения на заден план.

— Може би въобще не подозираш, че е така — упорстваше той.

— Да не би психологията да ти е хоби? — обърна лице към него тя. — Искаш сега и тук да ме анализираш?

Иън се засмя.

— Страхувам се, че в тази област съм само аматьор. Но често седях в празния театър по време на репетициите на Дарлийн и слушах как директорът разяснява на всички членове на театралния колектив, че трябва да притежават вътрешна готовност за техните роли.

— Готовността на Дарлийн би трябвало да е много голяма?

— За театъра — да. Но не и за нашия брак.

— И какво общо има всичко това с моето отношение към парите? — попита Грейс, връщайки го на първоначалната им тема, макар че нямаше нищо против да научи нещо повече за бившата му съпруга.

— Тогава — продължи той — научих някои неща във връзка с въпроса, защо хората се държат по един или друг начин. И просто се запитах какво е твоето отношение към парите?

Грейс дълго време обмисля отговора си.

— Не изпитвам нито особено пристрастие, нито отвращение към парите — тя се усмихна. — Но държа на тяхното значение за качеството на живота. Мисля, че щастието не може да се купи с пари, но те биха могли да помогнат на човек да понесе по-леко нещастието.

Иън се усмихна широко.

— Тук напълно споделям мнението ти.

— Разбери ме правилно. За мен парите не са толкова важни. Бих могла да живея и с по-малко. Но искам да се наслаждавам на един висок жизнен стандарт — тя погледна към синия си блейзър от „Сакс“. Щеше ли да изпитва същото удоволствие, ако си купуваше дрехите от „Уулърт“?

— Пристигнахме! — извика Иън, когато тролеят спря. Той я хвана за ръка и й помогна да слезе. Бяха тръгнали да търсят подходящ офис за борсовия бюлетин на Иън.

— Изобщо не знаех, че в тези сгради има търговски кантори — отбеляза Грейс, когато вече стояха на улицата.

— Това място изобщо не трябва да ни интересува. Продължаваме нататък към Саусалито! — той се отправи към гишето за билети за ферибота.

— Саусалито! — Грейс го последва, смеейки се. — Не е ли малко далеч от финансовия свят?

— Аз вече казах, харесва ми Мерин Каунти.

Тя сви рамене.

— Все пак бюрото си е твое. Може би ще е много вълнуващо всеки ден да се возиш с ферибота.

Трябваше да изчакат заедно с другите пътници, предимно туристи, за да се качат на борда. Водата блестеше в синьо като небето, лекият бриз къдреше вълните и издуваше полата на Грейс. Няколко перести облачета допълваха картината и всичко това изглеждаше като фотос на цветна картичка.

— Така — започна Иън, когато заеха местата си на горната палуба и фериботът се плъзна по водата. — Ти искаше да ми разкажеш още нещо за отношението ти към парите.

Грейс въздъхна дълбоко.

— Трябва да добавя, че съм доволна от жизнения си стандарт в момента. Родителите ми нямаха кой знае колко пари, а и аз също далеч не мога да твърдя, че разполагам със значителни средства.

— Но много от твоите клиенти са богати. Това не те ли кара да завиждаш?

— Всъщност, не — тя млъкна замислено за момент, след това продължи. — Имах богат чичо, който се самоуби през 1924 заради борсовата катастрофа.

— Но ти също играеш на борсата, нали? Не го правиш само за клиентите си?

— О, аз притежавам някои ценни книжа — само сигурни инвестиции, както се полага на вдовици и сираци.

— Колко необикновено прозвуча думата „вдовица“ на дневна светлина, на фона на следобедното слънце, близо до Иън.

Като че ли отгатнал мислите й, той сложи внимателно ръката си върху нейната. Явно очакваше от нея да продължи да говори. Грейс зарея поглед към силуета на града и се концентрира върху думите си.

— След случая с чичо ми престанах да насочвам желанията и надеждите си към финансово благосъстояние. За разлика от чичо Ричард, за мен парите не са от такова голямо значение, че да ме принудят да посегна на живота си. А и в борсовите сделки попаднах по-скоро случайно.

— Искаш да кажеш, че е свързано със съпруга ти?

— Да.

— Но не те ли плени неговият интерес към парите?

— Престани най-сетне да ме анализираш! — Грейс се засмя. — Като студенти нашият интерес се ограничаваше в това, да принудим родителите си да ни пращат ежемесечен чек, който всичко на всичко да ни гарантира по един хамбургер дневно и посещение на кино всяка събота. Или, както беше в моя случай, да си купя нови обувки.

— Но Брус се е дипломирал като икономист и ти си поела неговия път, вместо да се заемеш с литературознанието.

— Имаш добра памет — отговори тя и погледна загорялото му лице.

— Помня всичко, свързано с теб! — Иън сниши тон. — А също и белега ти по рождение!

— Престани! — извика Грейс възмутено. Много добре знаеше на кое място от тялото й беше видял белега през онази забележителна нощ преди седмица. Може би беше грешка, че излезе с него. Ако той продължаваше да й напомня за още подробности от споменатата вечер, може би щеше да съжали за взетото решение. И бездруго първият й импулс, когато дойде в бюрото й малко след като Нюйоркската борса беше затворила, беше да го отпрати. Все още беше убедена, че тяхната връзка трябва да остане чисто делова. Но Иън беше толкова чаровен и в толкова добро настроение, че в крайна сметка се съгласи на този излет.

— Искам да хвърля само бегъл поглед върху предлаганите помещения за кантора — заяви той, след като фериботът спря.

— Наистина ли си сигурен, че тук можеш да откриеш подходящи? — недоверчиво попита Грейс.

— Само едно — лаконично отговори той. — Заинтересува ме една обява от днешния вестник. Със сигурност няма да се забавим.

След кратка разходка из магазините те взеха такси до сградата, където на втория етаж предлагаха свободен кабинет. Една стара служителка ги разведе из помещенията и Иън се убеди, че помещенията не са подходящи за неговите нужди. Той й благодари и те отново се озоваха на улицата.

— Но на теб ти харесва тук, нали? — подразни го Грейс, след като известно време стояха нерешително на тротоара.

— Не ми се подигравай! — той сбърчи чело, преструвайки се на ядосан. — Признавам, че централната част на града, е по-подходяща. Но пък — добави усмихнато — обиколката ми хареса! А на теб? Трябва да признаеш, че тук е красиво и живописно.

Грейс отвърна на усмивката му.

— Имаш право.

Тръгнаха бавно към пристанището. По пътя се спряха в една френска хлебарница и Иън купи кроасани, които изядоха на една пейка в близкия парк.

— Мога ли да те поканя на вечеря? — попита внезапно той, облегна се назад и кръстоса крака.

Грейс се замисли за момент. Нещо я подтикваше да приеме поканата му. Чувстваше се добре в неговата компания. Може би тяхната необвързваща, приятелска връзка нямаше да се развие в опасна насока… Но след това отново си спомни за вечерта след партито, за обратния път към къщи, за… Защо трябваше отново да се поставя в такава коварна ситуация? Защо сама трябваше да достига до положение, в което щеше да се чувства изневерила на паметта на Брус?

— Не — отговори най-после тя, съжалявайки повече, отколкото можеше да допусне. Надигна се и приглади полата си. — Не намирам, че идеята ти е добра. Става късно, да тръгваме!

Без да възрази, Иън също стана. Върнаха се със следващия ферибот в Сан Франциско. След като слязоха, Иън спря едно такси, придружи Грейс до дома й, сбогува се с нея и изчезна в натовареното вечерно движение.

Преди отново да се види с Иън, Грейс получи телефонно обаждане от сестрите Фрейзър. Следващата сряда на обяд се срещна с възрастните дами в кафето „Найман-Маркус“.

— Днес искаме да купим петролни акции — осведоми я Лаура, когато обедът беше сервиран и сервитьорката се беше отдалечила.

— В момента петролът изглежда най-многообещаващ — допълни Дора. — Така поне е написано тук в бюлетина, който току-що прочетохме.

— Имате ли предвид точно определена компания? — попита Грейс. — Или бихте искали аз да ви направя някои предложения?

Тя постави вилицата си до чинията и извади от чантата си малък бележник и химикал.

— Не, мила моя, не е необходимо — отвърна Лаура. — Ние вече решихме това да бъде „Стандарт ойл“.

— Мистър Рокфелер беше приятел на нашия покоен баща — отбеляза Дора.

— Мисля, че сте взели решението си само въз основа на този борсов бюлетин — Грейс сбърчи объркано чело.

— Разбира, се! Но ако познавахме някой друг от бранша…

— Мама никога нямаше да ни прости — допълни Лаура, — ако пренебрегнем някого, който е познавал нея и татко.

Грейс се отказа от всякакъв опит да застава срещу логиката на старите дами и си записа само името на компанията.

— Колко акции искате да купите?

— Хиляда са достатъчно, или? — Дора се обърна за съвет към сестра си. Лаура кимна одобрително.

Грейс погледна и двете с широко отворени очи и пресметна наум сумата. Доколкото беше информирана, „Стандарт Ойл“ продаваше по шейсет долара акциите си. На старите дами не им мигна окото при споменаването на числото, защо тогава трябваше тя да се притеснява? Остави настрана бележника си и се зае с коктейла от скариди.

— А сега за „Фърст Континентал“ — започна Лаура и попи устните си с бледорозовата салфетка. — Искаме да продадем дяловете си…

— … без покритие — добави Дора.

Грейс изненадано спря по средата на движението, след това остави вилицата.

— Без покритие?

— Да, мила моя.

Грейс вече не знаеше на какво да се учудва. На факта, че двете бяха по-добре ориентирани, отколкото си мислеше, или на това, че бяха избрали точно „Фърст Континентал“? Защо точно тази компания? Понякога двете сестри създаваха впечатление на две наивни стари моми. В следващия момент — съвсем обратното. Те показваха смайващи познания за борсата.

Грейс отново посегна към бележника си и си записа данните. Усещането й, че нещо не е наред, не я оставяше на мира.

— Знаете какво означава да се продава без покритие, нали? — предупреди ги тя. — Това е извънредно рискована трансакция…

— Ние сме най-добре информирани в това отношение, мила моя — прекъсна я Дора. — Ще си осигурим печалба само в случай, че курсът на акциите падне.

— Това е вярно — съгласи се Грейс. — При условие, че курсът падне наистина много.

— О, ние сме убедени, че скоро ще се стигне до там — Лаура се облегна назад и се усмихна доволно.

— Мога ли да попитам откъде имате тази информация? Споменахте, че сте чели борсовия бюлетин, но тук става въпрос за нещо по-специално? — Грейс усещаше, че беше започнала да престъпва границите на коректната връзка между посредник — клиент, но тези осемдесетгодишни дами…

— Това няма да ви издадем — Дора изръкопляска с детинска радост. — И ние си имаме някои тайни.

— Само преди няколко седмици искахте да ви купя акции, а сега искате да ги продадете без покритие. Това вече е учудващо.

— Имате право, мила моя — Лаура се усмихна снизходително. — Но виждате ли, по такъв начин се стига до парите.

„Много мило — помисли си Грейс. — Като че ли е толкова лесно да играеш успешно на борсата!“

— Но вие сигурно знаете какво ще се случи, ако вместо това акциите се вдигнат?

Лаура махна с ръка малко нетърпеливо и отпи от чая си:

— Това няма да стане.

— Ще внимаваме — допълни Дора.

Грейс изчака някоя от двете да каже още нещо, но явно за дамите темата беше приключена.

— Дора — обърна се Лаура към сестра си, — ти не искаш да купуваш нищо друго, нали?

— Да, скъпа, имаш право.

Грейс се почувства ненужна. Тя изпи чая си, благодари за обяда и излезе от кафето.

Неволно се запита дали не си създаваше излишни грижи заради тях. Те бяха не само чаровни и мили, но и твърде ексцентрични. Може би реагираше толкова загрижено, защото беше относително нова в бизнеса. Другите борсови посредници нямаше да си губят времето с излишни разсъждения относно чудатостите на своите клиенти. Може би беше най-добре да изпълни задълженията си към сестрите, без да задава други въпроси.

Връщайки се в кабинета си, тя набра номера на Иън, но никой не се обади, освен автоматичния телефонен секретар. Остави му съобщение, но съжали за постъпката си още докато оставяше слушалката. Двете сестри изрично я бяха помолили да запази мълчание пред племенника им. Но нещо я караше да поговори с него за лелите му. Или просто търсеше причина да чуе гласа му? Така или иначе вече беше твърде късно. Не можеше да върне времето назад и да се откаже от обаждането си. И все пак, колкото и глупаво да изглеждаше, набра отново номера му и гласът й прозвуча в слушалката:

— Тук е Грейс Кембъл. Моля, забрави първото ми обаждане!

След това се залови за работа, за да не започне да размишлява как ли щеше да приеме Иън нейните обаждания.

 

 

По-късно вечерта Грейс облече дълъг до земята обшит с дантели пеньоар, настани се удобно пред телевизора и се опита да се разсее с някакъв стар игрален филм.

Към десет часа се позвъни на вратата. Отвън стоеше Иън Мак Рей с голяма кафява книжна кесия покупки в ръка и с широка усмивка на уста.

— Здравей!

— Какво търсиш тук? — Грейс притисна по-плътно халата си. Сърцето й заби като лудо.

— Дойдох, за да отговоря на обажданията ти, милейди — той церемониално й се поклони.

— Не съм ти се обаждала — искаше й се да се скрие зад вратата.

— Но телефонният секретар ми предаде две съобщения от теб! Ти искаш да разговаряш с мен, а пък аз си търся някого, с когото да споделя питието си преди лягане. Моля те — настоя той, — донесъл съм нещо съвсем специално.

Грейс отстъпи колебливо встрани и го пусна да влезе.

— Можеш да влезеш за момент. Но само за малко. Не искам да говоря с теб. Мисля, че от второто ми обаждане би трябвало да ти е станало ясно.

— Тук има нещо съмнително! Това ми казва моят детективски нюх. В действителност ти си жадна и аз съм тук, за да ти поднеса един оригинален малинов „Мак Рей“ — Иън се промъкна покрай нея и се запъти направо към кухнята, като че ли беше чест гост в дома й.

Грейс затвори вратата и побърза след него.

— Но не може така, вече е късно!

Без да я погледне, той разопакова продуктите и ги сложи на масата.

— Ще ти хареса! Обещавам ти! Трябват ми само белтъци на сняг и цедка.

Тя мълчаливо му донесе всичко, докато той събличаше сакото си. Под него беше облечен в спортна риза с къси ръкави на сини райета.

— Имаш ли чаши за коняк?

Грейс му посочи кухненския шкаф на стената над хладилника, след това взе сакото му и го метна на облегалката на един стол във всекидневната. Когато се върна, той тъкмо изцеждаше малините през цедката.

— Ммм, ако мога всяка седмица да намирам толкова пресни малини, никога повече не бих напуснал Калифорния — той грижливо запълни дъното на чашите с плодове.

— Ти май се чувстваш тук като у дома си — отбеляза Грейс и се облегна на рамката на вратата.

— Би могло да се каже — Иън й хвърли предизвикателен поглед и се засмя. — Но това не означава, че ще стоиш само отстрани и ще гледаш. Ела тук и залей малините със сока. През това време аз ще отворя шампанското.

— О, имаш нужда от моята помощ?!

С тихо изпукване Иън отвори бутилката и допълни машите с шампанско. След това ги взе, занесе ги във всекидневната и ги сложи на ниската масичка пред дивана. Запали една свещ и подаде чашата на Грейс. Намигвайки, вдигна наздравица.

— За нашето приятелство.

Усмихна й се топло, но изведнъж сянка премина по лицето му. Отново една от тези необясними промени в настроението му, които тя не можеше да определи. Но реши да не му задава въпроси. Не искаше да знае много за него, това беше твърде опасно. Връзката им трябваше да остане съвсем повърхностна.

— Прекрасно е! — тя седна на отдалечения край на дивана и със свободната си ръка загърна плътно халата пред гърдите си. Внезапно по цялото й тяло се разля приятна топлина. На шампанското ли се дължеше, или на присъствието на Иън?

Той погледна към деколтето й.

Това, с което си облечена отдолу, има същия цвят като коктейла — той седна до нея и постави чашата си на масата.

— Имаш право — Грейс приближи чашата до розовата материя, за да сравни цветовете. Изведнъж чашата се изплъзна от ръката й и се изля в скута й.

Иън веднага извади носна кърпа от джоба на панталона си и искаше да попие с нея мокрото място, но Грейс скочи и съблече мокрия халат. Едва когато той се свлече в краката й, тя осъзна, че отдолу е облечена само с нощницата. Две тънки презрамки придържаха късата прозрачна дреха, която почти не скриваше гърдите й заради дълбокото, обшито с дантела деколте.

Трябваше да се преоблече възможно най-бързо. Но изглежда тялото й вече не се подчиняваше. Стоеше напълно неподвижно, а ръцете му бяха толкова близо.

Те се гледаха един друг продължително.

Пламъкът на свещта хвърляше трепкаща светлина върху лицето му. Грейс не можеше да проговори. Мислеше си за целувките му и изтръпна. Очите му потъмняха.

Внезапно тя се озова в прегръдката му, плътно сгушена в него. Затвори очи и усети топлината на тялото му, докато той покриваше лицето й с целувки. В прегръдката му се чувстваше толкова уютно, колкото отдавна не беше се чувствала.

Без всякаква съпротива се остави да я привлече на дивана. Ръцете му започнаха да я галят нежно. Той внимателно зацелува шията й, меката кожа между гърдите й.

Грейс отметна глава назад и се остави на ласките му. В следващия момент обви ръце около врата му и се притисна по-плътно към него. Ръцете на Иън милваха голите й рамене, след което свалиха презрамките на нощницата и я свлякоха надолу. Езикът му следваше очертанията на гърдите и се спря на зърната. Грейс усещаше топлите му ръце на хълбоците си, докато устните му се притискаха още по плътно към гърдите й.

Изгаряща от желание, тя се прилепи още по-плътно към него. Докосванията му събудиха у нея неподозирани чувства. Ръцете му галеха бедрата й, после се спряха между тях.

Грейс отвори замаяна очи и тутакси я връхлетя мисълта, какво щеше да се случи, ако не го спре. С приглушен вик го отблъсна от себе си.

— О, господи! — извика тя. — Толкова съжалявам! — невярващо тръсна глава. — Толкова съжалявам! — гласът й изневери и сълзите рукнаха от очите й. — Не го исках!

— Скъпа моя! Грейс! — Иън клекна пред нея и обви с ръце тресящото й се тяло. Гласът му прозвуча несигурно. — Не си направила нищо, което би могло да ти причини болка.

— Напротив! Точно обратното! Не мога да се любя с теб, Иън. Не можеш ли да разбереш най-сетне?!

— Ние сме създадени да бъдем не само приятели. Това е, което аз разбирам.

— Аз съм омъжена! Аз съм омъжена жена! — изтръгна се от устата й.

Иън отпусна ръце и я наблюдаваше мълчаливо. След това я дръпна към себе си с почти брутално движение. Лицето му беше разкривено от болка.

— Има ли нещо, което не знам? — попита той с дрезгав глас.

— Аз… — Грейс се беше върнала в реалността — в болезнената реалност с всичките ограничения, които сама си беше наложила. Постепенно съзнанието й се проясняваше. — Аз… искам да кажа, вече не съм омъжена. Брус е мъртъв.

— Но ти все още се чувстваш негова жена — установи тихо Иън. — Вярно ли е?

Тя успя само да кимне.

— С това не мога да се справя — промълви той. — Не искам да се промъквам между теб и спомените ти. Много бих искал да ги заместя с нови, но само когато ти самата пожелаеш. Само тогава, когато няма да страдаш от това.

Грейс го погледна и видя страстта в очите му. Той явно знаеше какво значи да си наранен. Не искаше да й причинява още болка.

Сълзите се стичаха по бузите й. Тя скри лицето си с ръце и хълцайки се отпусна на дивана. Иън повдигна халата й от земята и нежно я загърна. За момент остана в същото положение, само тънката материя делеше пръстите му от голото й тяло. Като че ли се сбогуваше с него.

— Лека нощ.

През мокрите си от сълзи мигли Грейс погледна към него. Цялото й тяло трепереше.

Той тръгна към вратата и пътьом си взе сакото.

— Забрави за случилото се. Всичко беше само хубав сън.

Вратата се затвори след него и Грейс, ридаейки на глас, плътно се обви с халата си. Защо този сън трябваше да се превръща в кошмар?!