Филис Карол
Стопли ме с дъха си (2)

II

Половин час по-късно Грейс беше не на обиколка по магазините, за да си избере нова рокля, както бе възнамерявала, а стоеше във фоайето на ресторант „Грийн хаус“ и зорко следеше всяка влизаща жена. Не се наложи да чака дълго. Две дребнички, красиви като кукли дами, с еднакви палта, с еднакви малки шапчици, с еднакви прически на белите си коси, с еднакви лица, се бяха отправили към нея. Бяха близначки в истинския смисъл на думата!

Възрастната жена от ляво взе първа думата.

— Мисис Кембъл, нали? Аз съм Дора Фрейзър. Това е сестра ми.

— Лаура Фрейзър — представи се другата. — Приятно ни е да се запознаем с вас. Иън съвсем точно…

— … ви описа — довърши изречението Дора Фрейзър. — Няма ли да седнем? Обикновено не ходим толкова късно на…

— … обяд — допълни Лаура.

Грейс гледаше безмълвно ту едната, ту другата. Нищо в сестрите Фрейзър не напомняше за Иън Мак Рей. Те бяха толкова дребни, колкото внушителен беше той; белокоси и с проницателни сини очи, докато неговата коса беше тъмнокестенява, а очите — кафяви и с мек оттенък. Но всички членове на семейството изглеждаха добре по свой начин. В чертите на лицето на Мак Рей се забелязваше отблясък от някогашната красота на старите дами, линията на устата му напомняше много женствените устни на неговите лели. Възрастта им — Грейс я определяше на повече от седемдесет — не беше съсипала лицата, нито беше изтънила устните им. Келнерът се появи, Грейс отмести поглед от тях и ги последва в ресторанта.

— Най-сетне — въздъхна Дора, след като се бяха настанили на една маса. — Време е да се опознаем по-добре. Съжаляваме, че…

— … не сте чували толкова време за нас — допълни Лаура. — Съобщиха ни за смъртта на съпруга ви и за това, че сега вие ще управлявате нашата сметка и ние…

— … ви потърсихме веднага, за да обсъдим нашите дела.

Грейс погледна учудено първо едната, после другата. Винаги ли едната довършваше изречението на другата?

И как трябваше да ги различава? Не можеше да разчита винаги на това, че Дора ще бъде от ляво, а Лаура от дясно.

— Иън ни разказа — заяви Дора, — че сте забележително красива млада жена и ние само можем…

— … да го потвърдим — добави Лаура. — По принцип червенокосите жени не са му симпатични, но явно…

— … е променил мнението си — допълни Дора. — Но да преминем най-после към въпроса. Отнася се до нашите…

— … лични инвестиции.

През следващия половин час Грейс се постара да не пропусне нито една дума на двете жени. Доколкото разбра, Иън Мак Рей знаеше съвсем малко за частните им сделки. Той беше единственият им роднина и техен наследник. Те не искаха той да узнае истинската стойност на тяхното състояние. Самият Иън изглежда не проявяваше никакъв интерес към това.

— Милостиви боже! — извика Лаура. — Момчето изобщо не е алчно за пари. За нас е много чудно…

— … че той направи такова състояние! Като дете никога не се е интересувал от пари — продължи Дора.

Те говореха колебливо на тази тема. В техните кръгове не беше прието да се говори за такива банални неща като например пари. Въпреки това, изглежда, и двете дами изпитваха страшно удоволствие да се занимават с финансови сделки. Грейс учудена слушаше описанията на коня им, участващ в надбягвания, за техните петролни кладенци и дяловото им участие в печалбите на един професионален боксьор.

— Но това беше, когато бяхме по-млади — отбеляза Дора. — Тогава бяхме едва на седемдесет години.

— А сега сме на осемдесет и пет — допълни Лаура. — И вече можем да се занимаваме само със скучни неща като например…

— … с акции.

Техните методи да инвестират в „скучния“ борсов сектор се оказаха изключителни. Грейс отново се запита как така Брус не е споменавал за тях, но възрастните дами сами разкриха загадката.

— Ние не познавахме добре вашия починал съпруг. Бяхме му възложили само някои по-малки поръчки…

— … просто за да го опитаме. И тогава, когато вече се бяхме убедили в неговата дискретност и способности…

— … стана тази ужасна злополука. Но Иън ни каза…

— … че можем изцяло да ви се доверим и ето, че се запознахме…

— … и само можем да се присъединим към неговото мнение.

Грейс нямаше ни най-малка представа как Мак Рей би могъл да си изгради толкова категорично мнение за нея за краткото време, през което бяха разговаряли. Какво беше търсил той — а явно го беше намерил, — че толкова бързо се беше свързал с лелите си и ги беше посъветвал да осъществят контакт с нея?

— Но, моля ви, трябва да проявите разбиране — продължи Лаура. — Не бива да разказвате на Иън за нашите трансакции. Трябва да бъдете дискретна…

— … като лекар, или като адвокат.

— Разбира се — обеща Грейс.

— По тази причина не ви потърсихме в бюрото — обясни Дора.

— Всички наши разговори трябва да се водят възможно най-дискретно. Никой не трябва да узнае за нашите действия.

— Разбирам — отговори Грейс, но в същото време се питаше какъв вид трансакции имаха предвид двете. Всичко звучеше толкова тайнствено. Наистина паричните сделки, за които й разказаха, бяха спекулативни, но далеч не и опасни.

— Така. Значи ще ни купите хиляда акции от „Фърст Континентал“…

— … утре — допълни Лаура. — Е, сега ние тръгваме.

Двете сестри се надигнаха едновременно от столовете си. Дора взе сметката, която беше на масата.

— Моля, разрешете ми… — Грейс протегна ръка към нея.

— Няма нужда — отговори Лаура. — Вие сте наша гостенка.

Тихо протестирайки, Грейс ги последва към изхода.

— Тръгваме ли, Дора? — без нито дума повече дамите напуснаха ресторанта и се качиха в едно такси.

Докато пътуваше на юг с колата си, Грейс още веднъж си прехвърляше наум въпросите, които трябваше да зададе на Куентин Питърс — президента на „Питърс Технолъджи“. След обяда със сестрите Фрейзър тя си уговори по телефона среща с него. Искаше още веднъж да чуе лично от него, че компанията му очаква значително увеличение на печалбите си.

След първото си посещение в тази фирма у нея не бе останало никакво съмнение по този въпрос, но сега изведнъж се притесни, особено като имаше предвид безразсъдното си обещание към Иън Мак Рей, че ако курсът на акциите не се покачи, ще му върне комисионата.

Нямаше причина повече да се ядосва за тази глупост. Беше му обещала, той беше приел предизвикателството и на нея не й оставаше нищо друго, освен да остави нещата такива, каквито са. Фактически нямаше причина да ходи още веднъж в компанията. Грейс просто искаше да се убеди, че не е била далеч от истината, когато предсказа на Мак Рей покачване курса на акциите.

Паркира колата и влезе в сградата, където се намираше кабинета на президента. Вътре беше приятно прохладно благодарение на климатичната инсталация. Въпреки че навън слънцето ярко грееше, и тук светлината не беше толкова силна. Грейс постоя известно време на входа, за да привикнат очите й с промяната.

— Моля, седнете все пак — предложи й служителят от приемната, след като тя се представи. — Мистър Питърс ще дойде всеки момент.

Тя се отправи към едно от удобните кожени кресла и в този момент пред нея внезапно се появи един мъж. Изненадано се вгледа в него. Беше Иън Мак Рей.

— Вие? — заеквайки произнесе Грейс. — Какво правите тук?!

— Вероятно същото, каквото и вие — отговори той и я хвана за ръка. — Как се чувствате днес следобед?

Онемяла от изненада, Грейс се остави той да я отведе до едно от креслата, и седна. Дано Мак Рей да не чуе колко силно бие сърцето й.

Иън пусна ръката й и седна до нея.

— Не очаквах да ви срещна тук — гласът му звучеше меко и приятелски. — Не ми ли казахте днес сутринта, че преди две седмици сте била тук при Куентин Питърс?

— Да — Грейс се изчерви. — Преди две седмици бях тук.

— А защо идвате пак? Възможно ли е да не сте толкова сигурна в това, което ми казахте?

— Не. Заблуждавате се — отвърна тя гневно. — Сигурна съм, че печалбите ще се увеличат!

— Какво ви води тогава насам?

— Аз… искам да кажа, че се налага да доизясня някои неща. Когато идвах първия път, забравих за тях.

— Не можехте ли дати уредите по телефона? — на устните му играеше иронична усмивка.

— Не съм длъжна да ви давам обяснения, мистър Мак Рей.

— Разбира се! — той отново взе ръката й в своята. — Мислех си, че вече бихме могли да се обръщаме един, към друг на Грейс и Мак…

— Не и когато ме шпионирате! — тя бързо освободи ръката си.

— Не съм ви следил. Повярвайте ми, аз съм също толкова изненадан, че се срещаме тук, колкото и вие.

— И какво правите тук? Днес сутринта давахте вид, че не проявявате интерес към компанията.

— Повлияхте ми положително с вашата информация. Може би малко избързах, като повярвах на слуховете за „Питърс Технолъджи“, затова реших лично да проверя.

— В такъв случай по-добре аз да си тръгвам — Грейс се надигна и се учуди на противоречивите си чувства. Искаше й се да остане при Иън, въпреки че гневът й се засилваше при всяка негова дума.

Той здраво я хвана за ръката.

— Защо? Останете, аз ще си отида.

— Не, не е необходимо. Още повече, че аз вече бях тук, а вие не. Говорете с Питърс, може би тогава ще се доверите на моите съвети.

— Не исках да ви оскърбя. Освен ако вие…

— Освен ако не разберях, че сте бил тук? — тя го погледна укорително. — Вероятно това трябваше да бъде тайна или не?

— Няма причина да ви осведомявам за посещението ми — ако това имате предвид. Вижте…

Каквото и да имаше да й съобщава, то остана неизречено, защото се появи Куентин Питърс. Плешив мъж, към тридесет и пет годишен, с тясно лице и очила с дебели рогови рамки.

— Здравейте, мис Кембъл — поздрави я той дружелюбно. След това се обърна към Рей. — Мак, стари приятелю, хубаво е, че се срещаме отново.

Стомахът на Грейс болезнено се сви. Какво се разиграваше тук? Явно Мак Рей и Питърс бяха приятели и въпреки това отначало Иън се противеше да купува акции на фирмата „Питърс Технолъджи“.

— Вие двамата познавате ли се? — попита Питърс.

Подходящият момент не беше за изпускане и Грейс мило се усмихна:

— Днес сутринта мистър Мак Рей и аз се запознахме в кантората ми. Той ми възложи задача да купя дялове от вашата компания, и ето че сега се срещаме пак тук, но съвсем случайно.

— Това звучи добре — любезно каза Питърс. — Тогава бих могъл да ви разведа из фирмата. Мак, ти никога не си я разглеждал. Надявам се, че ще бъдеш впечатлен.

Докато разглеждаха предприятието, Грейс се почувства изморена от разговорите на двамата мъже. Те прекосяваха помещение след помещение, където мъже и жени с бели престилки седяха надвесени над микроскопите. Разгледаха компютърните зали и слънчевите кабинети. Питърс обясняваше на Йън работните процеси и с готовност отговаряше на въпросите му.

На Грейс нищо не й направи впечатление. Тя вече беше разгледала всичко, затова не се концентрираше върху обиколката и разговорите, а трескаво обмисляше защо Мак Рей беше толкова резервиран към акциите на Питърс. Каква игра играеше той с нея? Мислеше си и за неговите лели и тяхната потайност. Дали всички членове на семейството бяха винаги така сдържани един към друг по отношение на делата и живота си?

Грейс вървеше до високия привлекателен мъж, наблюдаваше го, слушаше интелигентните въпроси, които задава, и постепенно се почувства запленена от гласа му, от погледа му, а също и от неговата компетентност. Но имаше и още нещо. Имаше усещането, че този мъж не се е появил случайно в живота й. Когато се замисли по-задълбочено за смисъла на тяхната среща, сърцето й лудо заби и я полазиха тръпки.

Почти един час по-късно те се сбогуваха с Питърс, който се отправи обратно към кабинета си.

— Къде мога да ви оставя? — попита я учтиво Иън.

— Благодаря, тук съм с колата си! — отговори тя.

— Тогава вие можете да ме вземете донякъде.

— Моля? — тя така внезапно спря, че почти се сблъска с него.

— Все още нямам кола — обясни той. — Пътувах с влака, а за да дойда до компанията, взех такси.

Грейс си беше обещала да се държи учтиво, но хладно с него, и все пак се радваше на възможността да бъдат заедно още известно време. Не можеше да отрече, че настроението й значително се повдигна.

— Разбира се — тя спря пред старата си синя кола. — В града ли живеете?

— Да, в момента живея във Феърмънт, но си търся апартамент или къща. Впрочем посещението във фабриката доста ме впечатли — той й хвърли кос поглед.

— Наистина ли? — Грейс умело се вмъкна в потока от коли.

Гласът й звучеше леко саркастично.

— Имам чувството, че не ми вярвате. В какво сгреших?

— Защо ми изиграхте този театър днес сутринта в кантората, когато се правехте, че не знаете нищо за Питърс? — тя се взираше напрегнато пред себе си в очакване на отговора му.

— Това бе твърде глупаво, от моя страна. Вие сте достатъчно умна, за да може да ви излъже човек. Рано или късно бихте разбрали.

— Какво да разбера?

— Ще говорим по-късно за това.

— Какво криете от мен? — Постепенно Грейс започваше да се ядосва на неговата тайнственост. — Ако е свързано с някакви съмнителни неща…

— Не, не — успокои я бързо той. — Нищо подобно. Трябва да ми имате доверие. Не бих направил нищо, което би могло да ви навреди или да ви нарани.

Думите му само я направиха още по-любопитна. Какво имаше предвид? Като че ли говореше за неща, много по-важни от парите му.

— Не мога да ви принудя да говорите — опита се гласът й да звучи равнодушно. — Отношенията между клиента и посредника трябва да се базират на взаимно доверие.

— Знам. Но мога още веднъж да ви уверя, че не съм ви разправял никакви лъжи. Никога не съм твърдял, че не познавам Куентин Питърс. Така че не бива да ме подозирате в нищо.

Тя изумена установи, че десният й крак се беше схванал от усилието да натиска педала на газта. Отпусна се. Какъв смисъл имаше да се възмущава от поведението му — това нямаше да промени нищо. Затова смени темата:

— От колко време сте в Сан Франциско?

— Малко повече от седмица.

— Харесва ли ви градът?

— Той е точно такъв, какъвто си го представях, а и нещо много повече — отговори той. — Преди съм бил в Южна Калифорния, но никога във Фриско. Трябва да кажа, че градът ме очарова!

Грейс го поправи:

— Извинете ме, никога не казвайте Фриско, така всеки веднага ще разбере, че не сте от тук.

— Ще го имам предвид. Но защо?

— Това е свързано с историята на основаването на града. По време на треската за злато това селище е имало лоша слава. Моряците го нарекли Фриско, затова уважаващите себе си бизнесмени отдавали голямо значение на това, да наричат града им по друг начин. Жителите и до днес отбягват това име.

— Интересно. Явно добре знаете историята на града.

Грейс неволно се засмя.

— Не, не. Знам съвсем малко от нея. Но, честно казано, я намирам твърде пленителна.

— Радвам се, че някой ден ще мога да науча от вас нещо повече за града.

Тя отново му хвърли страничен поглед и се запита какво целяха думите му. Намекваше ли отново, че би искал между тях да има връзка, която да е извън рамките на деловите им отношения.

— Мога ли да ви поканя на вечеря?

— Аз… не. Съжалявам. Имам вече поет ангажимент.

— Много жалко. Тогава на едно питие?

Грейс се замисли върху поканата му. От една страна, се чувстваше добре в компанията му и й се искаше да остане още с него. От друга, чувстваше стеснение и почти страх. След смъртта на Брус беше излизала само веднъж с мъж и това беше братът на една стара нейна приятелка от ученическите години, който случайно беше дошъл в града. Имаше чувството, че е непочтено спрямо паметта на Брус да приеме поканата му.

Мълчаливо избираше посоката, която трябваше да поеме, за да се добере до вътрешността на града.

— Още не сте отговорила на въпроса ми — напомни й той, когато се приближиха към хотела му. — От какво се страхувате?

— Страх? — Грейс сбърчи чело. Не, не е това. Тя отново владееше чувствата си. Нямаше нужда да се страхува от него, защото нямаше да се случи нищо, което не би желала. Да приеме поканата на мъж за едно питие още не означаваше покана за нещо друго. — Е, добре — съгласи се най-после тя и спря колата пред хотела.

— Ресторантът тук в хотела има чудесен изглед. Но несъмнено вие знаете това.

— Всъщност веднъж съм вечеряла тук, но тогава беше тъмно. Със сигурност през деня изгледът е различен. Само ще оставя колата на паркинга.

— Това може да го направи и портиерът — той скочи от колата, каза няколко думи на униформения служител на вратата, след което помогна на Грейс да слезе.

Мълчаливо прекосиха фоайето и се качиха с асансьора горе в ресторанта, където ги настаниха на една малка маса до прозореца.

— Разкажете ми нещо за себе си — помоли Иън, докато им сервираха по чаша вино.

— Няма твърде много за разказване — отговори Грейс. — Следвах в Станфорд — това мистър Грант сигурно ви е казал. Веднага след това се дипломирах, омъжих се, а в момента работя като борсов посредник.

— Грант спомена, че мъжът ви е починал при много трагични обстоятелства.

— Предпочитам да не говоря на тази тема — Грейс отмести поглед.

Иън отново беше събудил болезнените спомени, свързани със смъртта на Брус, които тя предпочиташе да забрави.

— А сега разкажете ми нещо за себе си. Казахте, че идвате от изток — тя го погледна в топлите кафяви очи.

— Бостън — отговори той. — Там съм роден и израснал. След училище завърших малък частен колеж в Средния Запад.

— Това обяснява защо не говорите с източен акцент.

Грейс се усмихна и внезапно почувства, че се е освободила от напрежението. На виното ли се дължеше това, или на присъствието му?

Като че ли и той усети промяната в настроението й и поиска да се възползува от това, като поднови въпросите за нейния живот.

— Придобила ли сте някаква академична степен по икономика? Как всъщност се започва кариера като борсов посредник?

— В действителност никога не съм и мислила, че ще работя като такава. Преди да се запозная с Брус, следвах литература. След това се прехвърлих. Той много ми помогна. А вие какво правихте, след като завършихте следването си? — попита тя, като си мислеше за тайнственото му поведение.

— Известно време пътувах по света. В Европа знам почти всички туристически хижи — Иън се засмя. — След това се ожених — той млъкна за момент и Грейс започна да се страхува, че ням да продължи да говори.

— И после?

— Дарлийн беше актриса, искам да кажа — тя е актриса.

— Сигурно е много красива — каза Грейс и изненадано установи, че чувства нещо като ревност.

— Не е задължително всички актриси да са красиви — отговори той и я погледна в очите. — Но в случая беше така — след известна пауза продължи. — Заради кариерата й трябваше да се преместим в Ню Йорк и аз се почувствах силно привлечен от атмосферата на Уолстрийт и от борсовия пазар. После нашият брак приключи.

— Просто така?

— Просто така. За Дарлийн кариерата й означаваше повече от брака.

Очевидно с това темата за него беше изчерпана. Той пресуши чашата си, постави я на масата и се облегна назад, като пъхна ръце дълбоко в джобовете на панталона си.

— Сигурно е много известна. Познавам ли я? Дарлийн и после?

— Тя не се казва вече Дарлийн. Сега се нарича Дарил Уинторп и когато за последен път чух за нея, беше пожънала големи успехи — той неловко се раздвижи на стола си.

— Не исках да бъда нетактична — Грейс усещаше, че той говори за това с неудоволствие, — но случайно съм чувала за нея. Не игра ли миналата година в една криминална пиеса в Чикаго?

— Да, така е. Имате забележителна памет.

— Да, вярно е. Често си спомням за незначителни неща, които са се случили отдавна. Брус винаги твърдеше, че съм пълнела главата си с ненужни неща — този път не я заболя, когато изрече името му.

— Във всеки случай това е красива глава — той се наведе напред. — А, с какво е пълна, отвън не се вижда.

И двамата се засмяха.

— С какви сделки се занимавахте в Ню Йорк? — попита любопитно Грейс.

— О, нека не говорим само за бизнес! — той обърна глава и погледна през прозореца. Небето се беше осветило в тъмносиньо.

— Искам да науча нещо повече за този град. Какво правите например през свободните си дни? Къде ходите?

— Почиствам апартамента си — пошегува се тя. — Отначало, когато, Брус и аз се пренесохме… — тя замълча за момент. Отново можа непринудено да изговори името на починалия си съпруг — тогава правехме всичко, което правят туристите. Пътувахме с лифта, кръстосвахме из Саусалито и Алкатраз, изкачвахме се на връх Темълпейс. През лятото, в неделите, често слушахме концерти в Стърн Гроув или Голдън Гейт Парк.

— Звучи примамливо. Може би ние двамата също бихме могли да предприемем такива разходки? — предложи той, а очите му потърсиха погледа й.

Внезапно Грейс се опомни. „Не — каза си тя, — това няма да направим“. Можеше да изпие с него чаша вино, без да има угризения на съвестта, също и без болка да говори за Брус, но Иън никога, не би могъл да заеме мястото му. Никой мъж на света не би могъл.

— Става късно — хладно каза тя. — Наистина трябва да тръгвам — взе бързо чантата си, стана и се запъти към изхода.

На Иън не му остана нищо друго, освен да я последва. Прекоси залата заедно с нея, остави бакшиш на портиера и й помогна да се качи. След това заобиколи колата, отвори вратата до шофьора и седна до нея.

Тя го последна изненадано.

— Един джентълмен винаги изпраща дамата си до вкъщи. След това ще взема такси. Освен това бих искал да видя къде живеете. Или вече е твърде късно за посещения? Казахте, че имате още някакъв ангажимент?

Грейс се изчерви. Това не отговаряше напълно на истината. Всъщност трябваше да отговори на някои писма. Беше използвала тази малка лъжа, за да не прекара цялата вечер с него.

Малко гузна, насочи колата по посока на намиращия се наблизо апартамент. Мълча, докато пристигнаха и спряха пред вратата на гаража.

Не след дълго застанаха пред вратата на жилището й. В сянката на сградата беше много тъмно и Грейс не можеше да вижда добре лицето на придружителя си.

— Това беше един интересен за мене ден — тихо каза той. — Простете баналния израз, но имам чувството, че ви познавам отдавна.

Топлият нощен бриз си играеше с косите й. Тя не знаеше какво да отговори. И на нея й се струваше, че познава Иън от много отдавна. Нещо я принуждаваше да се извини за прибързаното тръгване от ресторанта, а също и за троснатата й реакция на предложението му да предприемат нещо заедно. Все пак бяха партньори в бизнеса. Пък и той в никакъв случай не бе се държал нахално.

Всъщност не беше заслужил студения й отказ. Може би въобще не е имал нищо предвид със своите забележки, а просто е искал да се сприятели с нея. Искаше ли го за приятел? Или искаше нещо повече?

Иън се приближи до нея и Грейс веднага разбра какво ще се случи. Почувства се неспособна да реагира, неспособна да вземе някакво решение. Неговите ръце обгърнаха нежно раменете й. Главата му се сведе надолу и той я целуна по леко отворените устни. Грейс изтръпна. Докосването му събуди в нея отдавна погребани чувства. Стоеше неподвижно със затворени очи и мислеше само за топлината на меките му устни.

Една кола премина покрай тях и те се отделиха един от друг. Грейс отвори очи. Защитните й механизми отново се събудиха.

— Мистър Мак Рей — започна тя.

— Моля. Нали се разбрахме да ме наричате Мак. Тя неволно разтърси глава, като че ли искаше да проясни мислите си.

— Мак някак си не ви подхожда. Ще ви наричам Иън, ако нямате нищо против.

Той изненадано смръщи чело.

— От къде знаете, че предпочитам да ме наричат така?

На Грейс и се искаше да отговори: „Защото лелите ви също ви наричат така!“, но си спомни за молбата на възрастните дами да не му разказва нищо за тях и за техните дела. Сви рамене, решително повдигна глава и го погледна.

— Вие… — започна тя. — Мисля, че не бихме могли да имаме нормални делови отношения, ако вие…

— Знам — отговори бързо той. — Това не беше честно. Но откакто ви видях днес сутринта, много ми се искаше да ви целуна.

Бадемово кафявите очи на Грейс се разшириха от учудване.

— Не се безпокойте — допълни той. — Това няма да се повтори. Аз не искам да… застрашавам нашето приятелство. Ще се държа като истински джентълмен и няма да ви моля да ме поканите във вашето жилище, въпреки че сте най-красивата жена, която съм виждал в Сан Франциско. Лека нощ — каза той с мек глас.

— Лека нощ — Грейс се завъртя на токчетата си и забърза нагоре по стълбите. Не дочака Иън да вземе такси.