Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (58)

ПЕТДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

ГОРЕ НА ПЛАТОТО горещината бе изгаряща, но със слизането надолу по пътеката ставаше непоносима — все едно бяха хвърлени в горяща пещ. Всеки жарък дъх пронизваше болезнено дробовете, подпалваше ги и отвътре. Въздухът над стръмните склонове трептеше като над огън.

На места пътеката се губеше под надвиснали скали. Другаде се събираше с други, естествени просеки в терена, разширяваше се и човек не можеше да обърка пътя. Стигаха и до сипеи, където изчезваше напълно, оставаше да се надяват, че от другата страна ще я хванат наново. Дженсън бе достатъчно опитна с пътеките, за да прецени, че тази, по която вървят, е древна и рядко се използва.

Макар да нямаше спасение от знойната жега, черните облекла, които им дадоха търговците, поне мъничко облекчаваха положението им. С маските на лицата се гледаше по-лесно, черното поглъщаше ослепителната светлина. Дженсън благодари мислено за подаръка. Вместо да запарва тялото и, както бе предполагала, тънката черна материя скриваше голата плът на ръцете и врата и и ги предпазваше от изгаряне. Пък и като че ли някак си отблъскваше жегата.

Двамата със Себастиан бързаха надолу по пътеката, но за нейна изненада скоро започнаха да се изкачват — трябваше да прехвърлят един хребет. Долу в ниското оставаше стръмен сипей, по който биха минали трудно, а вероятно дори изобщо не бе възможно, така че пътеката леко се отклоняваше, за да може да се спусне почти отвесно от другата страна. По този начин губеха височина само за да се изкачат отново по следващия склон. Но нямаха избор, затова просто следваха пътеката. Спускането бе уморително, особено за бедрата и прасците, но изкачването в знойния пек бе направо смазващо.

Дженсън си спомни думите на Себастиан, че никой никога не се е осмелявал да се спусне в долината на Колоните на Сътворението. Сега разбираше защо. По неизползваната пътека личеше, че явно е бил прав — поне от тази страна. Спомни си още и че според Себастиан, дори някой да е слизал в централната долина, не се е завърнал, за да разкаже. Каза го само веднъж, повече не се върнаха на тази тема. Каза си, че не бива да се тревожи за това.

Докато се спускаха надолу, виждаха цепнатини и пролуки в скалистия терен, тук-там стърчаха самотни зъбери, сякаш хвърлени от гигантска ръка и изоставени под палещото слънце. Някои от тях се извисяваха до самия хребет, достигаха главозамайващи висини. На места се налагаше да прескачат от скала на скала, прелитайки над дълбоки бездни. Другаде се виждаше накъде продължава пътеката и от гледката им спираше дъхът.

Сестра Пердита ги чакаше на една площадка, прекъсваща за кратко стръмното слизане на пътеката. Чертите на неумолимото и лице бяха застинали в гримаса на безмълвен укор. Нарастващите сенки, тегнещи над долината, придаваха на мястото странно ново измерение. Гаснещото слънце озаряваше зъберите и придаваше на целия пейзаж една особена внушителност и незабравимост. Себастиан вдигна ръка на гърба на Дженсън, за да я подкани да побързат, възползвайки се от краткия равен участък на пътеката, минаваща през призрачна колонада от бели скали, сякаш стволове на мъртви дървета, останали без корони и клони.

Откакто се разделиха с търговците, Дженсън бе обхваната от чувството, че нещо не е наред, но Себастиан я подкани да побързат и не и остана време да се замисли какво точно я притеснява. Сестра Пердита ги посрещна намръщена.

Дженсън провери дали ножът и си е на мястото, както бе правила вече стотици пъти. Като че и бе станало тик от време на време да прокарва пръсти по сребърната дръжка. Този път разкопча калъфа и повдигна острието, за да е сигурна, че излиза свободно, после го притисна надолу и щракна копчето.

Още при първата си среща с това оръжие, когато намери мъртвия Д’Харански войник, си помисли, че е страхотно. Все още беше на това мнение. Тогава релефната буква „Р“ я бе ужасила — и с основание. Сега докосването до красивата дръжка я успокояваше, даваше и увереност, че ще се справи, че ще елиминира заплахата. Настъпи денят на разплата, за който двамата със Себастиан си говориха още първата нощ. Щеше да използва оръжие, близко до врага и за да нанесе решителния удар.

Себастиан преживя тежки мигове от онази първа нощ, когато се наложи да влезе в схватка с огромните мъжаги, въпреки че беше повален от треска. Дженсън никога нямаше да забрави смелостта и себеотрицанието му в боя. После дойде по-страшното — магията на чародейката Ейди, която едва не го уби. Дженсън беше безкрайно щастлива, че той се възстанови, че оздравя, че ще живее. Нищо, че самата нея няма да я има.

— Себастиан… — Изведнъж осъзна, че не бе имала време да се сбогува с него. Не искаше да го прави пред Сестра Пердита. Спря, обърна се и махна черния шал от устата си. — Искам само да ти благодаря за всичко, което стори за мен.

Той се засмя през тънката маска на лицето си.

— Говориш така, все едно се готвиш да умреш, Джен.

Как да му каже, че наистина ще умре?

— Нищо не се знае.

— Не се притеснявай — увери я бодро той. — Всичко ще бъде наред. Сестрите ти помогнаха с магията си, като излекуваха мен, сега Сестра Пердита е с нас, за да ти помогне. Аз също ще съм до теб. Нищо няма да ти попречи да отмъстиш за майка си.

Той нямаше представа каква цена бяха поискали Сестрите за помощта си, за възможността Дженсън да отмъсти за майка си. Тя не можеше да му каже истината, но все трябваше да измисли нещо.

— Ако нещо се случи с мен…

— Не говори така, Джен. — Той я хвана за двете ръце, лицето му изведнъж помръкна. — Недей дори да си го помисляш. Не бих могъл да живея без теб. Обичам те. Само теб. Нямаш представа какво означаваш за мен. Ти промени живота ми. Преди теб изобщо не бих могъл и да си помисля, че това е възможно. Че животът може да е тъй прекрасен. Не мога да продължа без теб. Никога повече няма да мога да живея без теб. Докато си до мен, всичко е наред. Аз съм един безнадеждно, безпомощно влюбен мъж. Моля те, не ме измъчвай с мисълта, че някога може да се разделим.

Дженсън се вгледа в сините му очи — сини, каквито се говореше, че са очите на жестокия и баща. Не можеше да намери думи, с които да изрази чувствата си, да му обясни, че ще я отделят насила от него, ще той ще трябва да продължи живота си сам. Знаеше колко е ужасно да си сам. Не каза нищо. Само кимна и се обърна, за да продължи, нагласяйки кърпата пред устата си.

— Да побързаме, Сестра Пердита ни чака — рече след малко.

Дженсън видя, че застанала на широкия плосък камък насред пътеката, Сестра Пердита ги посреща навъсена, въпреки че лицето и бе скрито зад черната маска. Пътеката продължаваше рязко надолу, потъваше в сенки и се отправяше към сърцето на Колоните на Сътворението. Щом приближиха, Дженсън осъзна, че Сестрата не я гледа, а се взира покрай нея, в посоката, откъдето идваха.

Преди да я настигнат, те също се обърнаха, за да видят какво е привлякло вниманието и. Бяха стигнали до най-високата точка, откъдето пътеката се спускаше право надолу, лъкатушейки по склона, за да ги отведе до дъното. Като погледна назад през широките клисури и скалисти зъбери, Дженсън установи, че се намират почти на същата височина, от която бяха тръгнали. Пред очите и в далечината се мярнаха схлупените постройки, които оттук се виждаха като точици.

Конникът, явно препускащ в неуморен галоп по правия като стрела път, тъкмо приближаваше сградите. Отрядът от хиляда войници се беше разгърнал в плътна редица и го очакваше. Зад коня се носеше гъста опашка прах.

Както се взираше в конника, Дженсън изведнъж регистрира несигурност в движенията на коня му. Само след миг предните крака на животното се сгънаха и бедното същество се строполи върху каменистата земя, убито от умора.

Веднага след това мъжът отстъпи встрани и без да губи нито миг в колебания, продължи с енергийна стъпка към пътеката. Беше облечен в тъмни дрехи, но не същите като на търговците номади. На гърба му се вееше златист плащ. Въпреки голямото разстояние изглеждаше доста по-едър от търговците.

Щом новодошлият се насочи към пътеката, командирът на отряда му извика да спре. Онзи явно не обърна внимание на предупреждението и не счете за нужно да отвръща — просто продължи напред покрай сградите, право към пътеката. Хилядата мъже нададоха оглушителен боен вик и се втурнаха в атака.

Горкият човек не беше въоръжен, не беше предизвикал войниците по никакъв начин. Щом кавалерията на Ордена се насочи към него, той само вдигна ръка, сякаш за да ги предупреди да спрат. От заповедта на Себастиан и от начина, по който войниците се спуснаха в атака, Дженсън знаеше, че вече нищо не може да ги спре.

Тя наблюдаваше с ужас как един човек всеки миг ще изгуби живота си. Гледаше втрещена как към него се носят хиляда озверели мъже.

Долината се разтресе от внезапен взрив. Въпреки черната маска Дженсън вдигна ръка да предпази очите си и извика от изненада.

Мощната светкавица намери своето изначално допълнение и двете се съединиха в едно — ослепително бялата светлина затанцува в лудешки танц с черна ивица, която сякаш бе пропукване на самия свят. Силите им се обединиха в една неустоима енергия, която се освободи в гигантски взрив.

Сякаш за частица от секундата цялата яркост на голото поле и знойната жега на Колоните на Сътворението се събраха в една точка, за да се разпръснат с мощен тласък. Хилядата войници бяха пометени мигновено и превърнати в искрящ червен облак. Когато ослепителната светлина, оглушителният тътен и мощната експлозия утихнаха, остана само поле с трупове.

Сред димящите останки на хора и коне самотният непознат продължаваше напред към пътеката. Явно стореното не го беше забавило дори за миг.

В решителните движения на този човек, дори повече, отколкото в освободената преди миг енергия, Дженсън разпозна дълбините на разтърсваща ярост.

— Добри духове! — прошепна Дженсън. — Какво беше това?

— Спасението идва единствено чрез самопожертвувание — отвърна Сестра Пердита. — Тези войници умряха в служба на Ордена, а следователно на Създателя. Такава е повелята на Създателя. Няма защо да скърбим за тях — верността им към каузата им спечели избавление.

Изгубила ума и дума, Дженсън само я изгледа.

— Кой е този човек? — попита Себастиан, докато гледаше как самотният мъж навлиза в долината на Колоните на Сътворението, без да забавя ход. — Някакви предположения?

— Все едно кой е — отвърна Сестра Пердита и се обърна да продължи. — Имаме мисия.

— Тогава по-добре да побързаме — притеснено отрони Себастиан, без да откъсва поглед от далечната фигура, която се спускаше надолу по пътеката с бърза, отмерена, неумолима крачка.