Метаданни
Данни
- Серия
- Мечът на истината (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Pillars of Creation, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Невена Кръстева, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 70 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ І. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 368. Цена: 9.80 лв. ISBN: 954-733-259-7 (ч. 1)
КОЛОНИТЕ НА СЪТВОРЕНИЕТО. ЧАСТ ІІ. 2002. Изд. Прозорец, София. Серия Мечът на Истината, No.7. Роман. Превод: Невена КРЪСТЕВА [The Pillars Of Creation / Terry GOODKIND]. Формат: 130×200 мм. Страници: 271. Цена: 8.80 лв. ISBN: 954-733-260-0 (ч. 2)
История
- — Добавяне
- — Редакция от nqgolova
Статия
По-долу е показана статията за Колоните на Сътворението от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Колоните на Сътворението | |
The Pillars of Creation | |
Автор | Тери Гудкайнд |
---|---|
Първо издание | ![]() |
Оригинален език | английски |
Жанр | роман |
Вид | фентъзи |
Поредица | „Мечът на истината“ |
Колоните на Сътворението e седмата част от фентъзи – поредицата „Мечът на истината“ на американския писател Тери Гудкайнд. Излиза през 2001 г. Това е първата книга от поредицата, в която Ричард Рал не е главен герой.
Книгата излиза в две части:
- Колоните на Сътворението – I част, ISBN 954-733-259-7,
- Колоните на Сътворението – II част, ISBN 954-733-260-0
|
ТРЕТА ГЛАВА
ДОКАТО ПРИВЪРШАТ с изнурителната работа по затрупването на трупа, Дженсън вече се чувстваше омаломощена. Влажният вятър пробиваше дрехите и и я пронизваше до мозъка на костите. Не усещаше нито ушите, нито носа и пръстите си.
Лицето на Себастиан лъщеше от пот.
Най-сетне трупът бе зарит под покров от камъни и големи скални късове — поне това имаше в изобилие наоколо. Беше почти изключено животно да разрие тежките камъни и да стигне до тялото. Червеите щяха да пируват необезпокоявани.
Себастиан произнесе непретенциозна кратка молитва към Създателя да прибере душата на починалия във вечността. Не спомена нищо за милост към душата на войника. Дженсън също не го стори.
След като и последните камъни бяха заравнени, Дженсън огледа критично мястото и с облекчение установи, че никой не би и заподозрял, че под камъните е заровен човешки труп. Дори войниците да минат току до могилата, няма как да разберат, че това е гробът на техен другар. Няма да имат причина да разпитват местните хора, освен може би да се поинтересуват дали някой не е виждал другаря им да минава насам. А от това никой нямаше да пострада.
Дженсън притисна ръка о челото на Себастиан. Страховете и се потвърдиха.
— Имаш температура.
— Свършихме. Вече ще мога да си почивам по-спокойно. Няма да се притеснявам, че ще ме връхлетят войници и ще започнат да ме разпитват.
Дженсън се запита къде ли ще намери подслон Себастиан. Дъждът се усилваше. Скоро щеше да завали сериозно. Надвисналите черни облаци обещаваха, че ще вали през цялата нощ. Ледените капки, процеждащи се през дрехите до тялото му, щяха да усложнят положението му. Студеният зимен дъжд може да се окаже фатален, ако човек не се е погрижил за сухо местенце, където да преспи.
Себастиан пристегна колана с оръжията около кръста си. Не остави ятагана да виси на гърба му, както бе при Д’Харанеца, а го извъртя отстрани на хълбока. След като изпробва острието на меча и то му се видя задоволително, закрепи оръжието отляво на колана. И ятаганът, и късият меч бяха окачени така, че да може да прибегне към помощта им веднага щом му се наложи.
Когато привърши, затвори тежката си зелена пелерина и всичко потъна под нея. Отново изглеждаше като обикновен пътник. Но Дженсън подозираше, че е нещо повече от това. Около този човек витаеха тайни. Той обаче явно не се притесняваше от тях — сякаш бе готов да ги сподели с нея. Докато Дженсън криеше своите дълбоко в душата си.
Направи и впечатление, че държи меча с лекота, каквато можеше да се придобие след дълги години практика. Знаеше го, понеже самата тя владееше ножа достатъчно добре, за да е наясно, че подобни умения идват с опита и многото упражнения. Някои майки учеха дъщерите си да шият и да готвят. Майката на Дженсън бе на мнение, че иглата не би спасила живота на дъщеря и. Не че ножът прави чудеса, но поне предлага по-добра защита от иглата и напръстника.
Себастиан взе мешката на войника и я отвори.
— Провизиите ще си разделим. Искаш ли да я задържиш?
— По-добре я вземи ти, заедно с всичко в нея — рече Дженсън и вдигна мрежата с риба.
Той кимна в знак на съгласие. Огледа критично небето и затвори мешката.
— Май е време да вървя.
— Къде отиваш?
Морните му клепачи примигнаха насреща и.
— Нямам определена цел. Просто пътувам. Ще походя още малко, а после ще е най-добре да потърся сухо място за нощуване.
— Тази нощ ще вали. Не е нужно да си гадател, за да знаеш.
Той се усмихна.
— Сигурно. — По очите му личеше, че приема с примирение онова, което му предстои. Приглади назад щръкналата си влажна коса и си сложи качулката. — Е, пази се, Дженсън Дагет. Поздрави майка си от мен. Отгледала е прекрасна дъщеря.
Дженсън се усмихна и кимна в отговор. Застанала с лице към влажния вятър, проследи с поглед как се отдалечава по каменистата пътека. От двете му страни се издигаха зловещи скали, чиито заснежени туловища се губеха в сивкавата мъгла, забулила планинския масив с почти безкрайната му верига от главозамайващо високи върхове.
Стори и се забавно, налудничаво и абсурдно, че пътищата им се пресякоха за миг в тази необятна страна, в една мъничка частица време, за един изпълнен с трагизъм момент в края на човешки живот. След този кратък миг двамата щяха да продължат, всеки по своя път, в тайнството, наречено живот.
Напрегнала слух, Дженсън отброяваше отдалечаващите се стъпки, сърцето и препускаше бясно, очите и се взираха след широките му крачки, които го отнасяха все по-надалеч. Обзета от внезапна паника, изведнъж се запита как да постъпи. Нима вечно ще страни от хората? Нима вечно ще се крие?
Докога ще се наказва заради престъпление, което не е извършила, и ще отказва да изживее и най-малките радости в живота? Кога ще събере сили да направи нещо по-различно?
Знаеше как ще реагира майка и. Но знаеше още и че няма да е от лошо сърце.
— Себастиан?
Той се обърна и я погледна през рамо, застинал в очакване да продължи изречението си.
— Ако няма къде да отседнеш, е рисковано да прекараш навън нощ като тази. Няма да спя спокойно, ако знам, че си някъде на открито, подгизнал до мозъка на костите, при това с треска.
Той продължаваше да я гледа, водната завеса беснееше помежду им.
— Съгласен съм с теб. Ще се вслушам в съвета ти и ще направя всичко възможно, за да преспя на сушина.
Преди да се е обърнал да продължи пътя си, тя вдигна ръка в противоположната посока. Пръстите и трепереха.
— Защо не дойдеш с мен у дома?
— Мислиш ли, че майка ти няма да има нищо против?
Майка и щеше да изпадне в ужас. Майка и за нищо на света не би позволила в къщата им да преспи чужденец — независимо колко им е помогнал. Майка и нямаше да мигне цяла нощ. Но ако Себастиан остане навън в такава нощ, при това с температура, със сигурност ще умре. Майка и не би искала човек като него да умре. Тя имаше добро сърце. Именно от любов и загриженост, а не поради злоба и жестокост, бдеше тъй зорко над дъщеря си.
— Къщата ни е малка, но в нишата за животните има място. Ако нямаш нищо против, може да спиш там. Не е толкова лошо, колкото може да ти прозвучи. Случвало се е самата аз да преспивам там, когато съм се чувствала твърде затворена в къщата. Ще ти запаля огън край входа. Ще се стоплиш и ще си починеш добре.
Той се колебаеше. Дженсън вдигна мрежата с риба.
— Ще те нахраним — добави тя още по-съблазнителни нотки към предложението си. — Поне ще имаш силна храна и топло местенце. Имаш нужда и от двете. Ти ми помогна. Позволи ми да ти помогна и аз.
На устните му цъфна благодарна усмивка.
— Ти си много мила жена, Дженсън. Ако майка ти няма нищо против, с радост бих приел предложението ти.
Тя разтвори наметалото си и отдолу се показа ножът, който бе втъкнала в колана си.
— Ще и предложим ножа. Ще го оцени.
Усмивката му — топла и внезапно развеселена — бе най-прекрасната, която Дженсън бе виждала в живота си.
— Близостта на един болен странник едва ли може да бъде причина две майсторки на ножа да изгубят съня си.
Тя си помисли същото, но не го каза. Надяваше се майка и да е на същото мнение.
— Значи се разбрахме. Да вървим, преди дъждът да ни е връхлетял с пълна сила.
Себастиан се завтече да я настигне, тя вече бе поела по пътеката. Когато се изравниха, пое мешката от ръката му и я метна на рамото си. Старата му раница и оръжията бяха предостатъчен товар за изнуреното му тяло.