Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (52)

ПЕТДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ЗАВЪРЗАХА КОНЕТЕ и Дженсън погали Рижка зад ушите. С треперещи пръсти плъзна другата си ръка под муцуната и и притисна лицето си в мекия влажен нос.

— Бъди добро момиче, докато се върна — прошепна тя.

Рижка изцвили тихичко в отговор на нежните думи. Харесваше и да си мисли, че кобилата и я разбира. Някога и козичката и Бети бе наостряла уши и вирвала малката си опашчица, докато Дженсън споделяше пред нея най-скритите си страхове, убедена, че четириногата и дружка попива всяка дума.

Вгледа се в оголелите клони, полюшващи се в тихата нощ под пълната луна, забулена зад ефирен воал от облаци — сякаш единствен свидетел.

— Идваш ли?

— Да, Сестро Пердита.

— Побързай, вече ни очакват.

Дженсън я последва нагоре към брега. Мъхестата земя бе покрита с мек килим от сухи листа и съчки. Тук-там стърчаха корени, осигуряващи добри стъпенки в стръмния терен. Горе започна равно. Облечена в тъмносивата си рокля, Сестрата буквално се сля с гъсталака. На Дженсън и направи впечатление, че въпреки едрата си фигура Сестра Пердита се движи с изящество и грация.

Гласът продължаваше да мълчи. Досега в напрегнати моменти винаги се беше обаждал. Сега не казваше нито дума. Все се беше опитвала да го прогони, да се освободи от него. Едва сега си даваше сметка колко ужасяваща и плашеща би могла да бъде тишината.

Пълната луна зад финия воал от облаци осветяваше пътя им достатъчно. Дженсън виждаше дъха си в студения въздух, докато следваше Сестрата сред дърветата, гмуркайки се под гъсти ниски клони на борове и смърч. В гората винаги се бе чувствала у дома си, но този път усещането не беше толкова приятно, дърветата не и действаха успокояващо и отпускащо.

Предпочиташе да е сама, а не в компанията на тази сурова жена. Веднага щом Дженсън изрече думата, която щеше да спаси живота на Себастиан, Сестра Пердита зае категорично властна позиция и от държанието и изчезна всякаква любезност и гостоприемство. Заповедите и станаха остри и категорични, при това държеше Дженсън да усеща строгостта и.

Но поне си удържа на думата. Веднага щом получи исканото обещание, Пердита се разпореди Сестрите да започнат да спасяват живота на Себастиан. Докато част от тях бяха изпратени напред, за да приготвят някакви неща, които само те си знаеха, на Дженсън и бе позволено да влезе за малко при Себастиан, за да се увери, че се прави всичко възможно за спасяването му.

Преди да излезе от стаята, където лежеше той, тя се наведе и нежно целуна красивите му устни, прокара ръка по щръкналата му бяла коса и накрая допря уста до затворените му клепачи. Произнесе тихичка молитва към майка си да бди над него от света на духовете.

Сестра Пердита не я прекъсна, нито я подкани да побърза. Накрая Дженсън отстъпи от леглото и остави Сестрите да работят.

На излизане и бе позволено да хвърли бърз поглед в покоите на императора. Видя четири Сестри, скупчени над ранения му крак. Джаганг беше в безсъзнание. Четирите му лечителки явно също изпитваха болка, от време на време вдигаха трескаво ръцете си към главата. Преди да ги види и да получи обяснение от Сестра Пердита, Дженсън нямаше представа, че лечението е толкова труден и мъчителен за Сестрите процес. Направи и впечатление, че като че ли не се притесняват толкова за живота на императора, колкото за Себастиановия.

Отмести един боров клон и потъна още по-навътре в страховитата гора, като се стараеше да не изпуска от поглед Сестра Пердита.

— Защо е нужно да се отдалечаваме толкова много от лагера? — прошепна Дженсън. Остана с впечатлението, че яздят с часове.

Сестра Пердита се обърна да я погледне, сякаш учудена на глупавия и въпрос. Дългата и плитка се завъртя над рамото.

— За да извършим онова, което е нужно. Насаме.

Дженсън се изкушаваше да я попита какво е това нещо, но знаеше, че Сестрата няма да и отговори. На всичките и въпроси досега бе отговаряла уклончиво и с общи приказки, напомняйки и непрекъснато за дадената дума и за задължението и да изпълни своята част от сделката — да прави, каквото и кажат, докато всичко приключи.

Дженсън се опитваше да не мисли за бъдещето. Вместо това си представи как на сутринта поема на път в компанията на оздравелия Себастиан, как пътят ги отвежда сред планини и полета, далеч от всички тези хора. Далеч от свирепите лица на войниците от Императорския орден.

Знаеше, че те са се заели с непосилната задача да се борят срещу Господаря Рал, но въпреки това не можеше да не настръхва при вида им. Чувстваше се уязвима като сърна, попаднала сред глутница вълци. Всеки път, когато се опитваше да сподели тези си усещания пред Себастиан, той не я разбираше. Той беше мъж. Дженсън предполагаше, че един мъж не може да си представи какво означава да те гледат похотливо. Как да му обясни, че кръвта се смразява в жилите и когато мерне развратните им усмивки и свирепите им очи?

Трябва само да изпълни, каквото поиска от нея Сестра Пердита, и на сутринта ще може да се махне оттук заедно със Себастиан. Сестрите я бяха уверили, че ще и помогнат и ще увеличат шансовете и да убие Ричард Рал. Това бе единственото, което я вълнуваше в момента. Ако най-сетне съумее да убие Ричард Рал, ще бъде свободна. Ще може да разполага с живота си. Нещо повече — ще спаси не само себе си, но и целия свят, отървавайки го от жестокия касапин.

Бяха оставили конете сред дървета с голи клони — предимно дъбове. Поради липсата на листа на пръв поглед гората изглеждаше лесно проходима, но постепенно навлизаха в по-гъсти участъци с борове и смърчове, клоните на много, от които опасваха стволовете им чак до земята, а високите корони забулваха лунната светлина и ги обвиваха в мрак. Дженсън следваше плътно Сестрата. Двете жени потъваха все по-надълбоко в притихналата призрачна гора.

Дженсън бе прекарала по-голяма част от живота си в горите. Умееше да уцелва и най-незабележимите пътеки. Сестра Пердита се движеше уверено, сякаш се намираше на широк път, докато Дженсън не виждаше и следа от пътека. Горският под бе мек и девствен. Имаше недокоснати съчки и сухи листа, фин мъх, неразрязан от човешки крак. По всичко личеше, че се движат без цел и посока, но въпреки това, по увереността в движенията на Сестрата, Дженсън можеше да съди, че определено тази жена знае къде отива макар пътят и да е невидим за чуждо око.

В един миг до ушите на Дженсън достигна слаб звук, носещ се сред гъстата гора. Между клоните пред тях се мярна призрачна светлинка. В ледения въздух се долавяше странна, неприятна миризма на разложено, съчетана с тънка нишка сладникавост, от която на човек му се повдигаше.

Докато следваше Сестра Пердита между гъстите дървета, Дженсън започна да различава отделни гласове, свързани в нисък гърлен напев. Думите не можеше да отчлени, но те отекваха дълбоко в душата и, необичайният им ритъм трептеше странно познато някъде дълбоко в съзнанието и. Дори без да може да отдели думите, усети, че натрапливата миризма като че ли извира от тях. Странни и учудващо лични, те караха стомаха и да се свива на топка и го изпълваха с внезапен порив да се излее навън.

Сестра Пердита спря и се обърна, за да види дали повереницата и я следва. Дженсън видя бледата лунна светлина да проблясва върху халката през долната устна на Сестрата. Всички Сестри носеха такива халки. На Дженсън този обичай и се виждаше отвратителен, нищо че така уж изразявали привързаността и верността си към император Джаганг.

Сестра Пердита отмести един клон и пусна Дженсън пред себе си. При звуците на монотонния напев сърцето и учести ритъма си. Пред погледа и се откри полянка сред дърветата, от която се виждаха луната и къс небе.

Дженсън погледна Сестрата и продължи напред, докато стигна до широк кръг от запалени свещи, поставени толкова нагъсто, че приличаха на огнен обръч против демони. Вътре бе вписан друг, по-малък кръг, очертан от някакъв бял пясък, искрящ на светлината. В кръга, пак със същия странен бял пясък, бяха начертани символи, каквито Дженсън никога не бе виждала.

В центъра на всичко това, отново в кръг, седяха седем Сестри на светлината. Между две от тях като, че бе запазено място за някой отсъстващ — несъмнено Сестра Пердита. Докато произнасяха напева на непознатия за Дженсън език, жените бяха със затворени очи. Устните им се разтваряха, изричайки неразбираемите гърлени думи, при движението лунната светлина проблясваше в халките.

— Трябва да седнеш в центъра на кръга — тихо каза Сестра Пердита. — Остави дрехите си тук.

Дженсън я изгледа, посрещнаха я очи, в които се четеше твърдост.

— Моля?

— Съблечи се и седни в средата на кръга, с лице към празното място.

Заповедта бе произнесена с толкова хладна непоколебимост, че Дженсън нямаше друг избор, освен да се подчини. Сестрата пое наметалото и, после отстъпи, наблюдавайки я. След като роклята на Дженсън се свлече на земята, тя обви с ръце настръхналите си от студа рамене. Зъбите и тракаха, но не само от лошото време. Посрещната от твърдия мълчалив поглед на Сестрата, Дженсън преглътна с отвращение и продължи да се съблича.

Сестра Пердита я подбутна с пръст.

— Върви.

— Какво трябва да правя? — Дженсън долови в собствения си глас изненадваща категоричност.

Сестра Пердита се замисли за миг, но все пак отговори:

— Задачата ти е да убиеш Господаря Рал. За да ти помогнем, ще разкъсаме воала, обвиващ отвъдния свят.

Дженсън поклати глава.

— Не! Не мога да направя такова нещо.

— Всеки го прави. Когато човек умира, минава през воала. Смъртта е част от живота. За да убиеш Господаря Рал, ще ти е нужна помощ. Точно това смятаме да направим — да ти помогнем.

— Но отвъдният свят е свят на мъртвите, не мога.

— Не само можеш, но и ще го направиш. Вече си дала дума. Ако не изпълниш обещанието си, колцина още ще избие Господарят Рал? Ще го направиш, иначе кръвта на всяка от тези бъдещи жертви ще бъде отпечатана на дланите ти. Отказът ти ще доведе до смъртта на хиляди. Ти, Дженсън Рал ще помогнеш на брат си. Ти, Дженсън Рал, ще отвориш портите на смъртта и ще сложиш край на живота на тези хора. Ти, Дженсън Рал, ще се превърнеш в последователка на Пазителя. От теб се иска да събереш смелост да отхвърлиш всичко това и да насочиш смъртта към Ричард Рал.

Дженсън потръпна, по бузите и започнаха да се стичат сълзи, обмисляше чудовищното предложение на Сестра Пердита, ужасяващия си избор. Отправи молитва към майка си, попита я как е редно да постъпи, но не получи отговор. Дори гласът мълчеше.

Прекрачи обръча от свещи.

Трябва да го направи. Трябва да сложи край на управлението на Ричард Рал.

Добре поне че вътрешността на кръга изглеждаше тъмна. Ужасяваше я мисълта да стои гола пред непознати, пък било то и пред жени. Но това бе най-малката и грижа в момента.

Влезе в кръга от искрящ бял пясък, който и се стори леденостуден, сякаш зимата изведнъж я сграбчи в прегръдките си. Затрепери, обви ръце около тялото си и продължи напред към центъра на кръга от жени.

В средата, от същия искрящ бял пясък, бе начертана Милостта. Не можеше да откъсне поглед от символа, който самата тя бе чертала толкова пъти, макар ръката и да не бе направлявана от дарбата.

— Седни — заповяда и Сестра Пердита. Дженсън се стресна. Жената стоеше плътно до нея и като вдигна ръце на раменете и, я натисна към земята. Дженсън седна с кръстосани крака в центъра на осмолъчата звезда в средата на Милостта. Едва тогава забеляза, че всяка от Сестрите е седнала върху продължението на един от седемте лъча. Само осмият лъч точно пред Дженсън бе празен.

Дженсън седеше гола, трепереща, в средата на кръга, Сестрите на светлината подхванаха отново напева си.

Гората бе мрачна и потискаща, дърветата бяха оголели, клоните им се полюшваха на вятъра, търсейки опора един в друг — Заприличаха и на скелетите на мъртвите, които Дженсън се опасяваше, че Сестрите ще извикат.

Изведнъж всичко утихна. Вместо да заеме празното място на върха на осмия лъч, както бе очаквала Дженсън, Сестра Пердита застана зад нея и произнесе кратки, остри думи на странния език.

В напевната си реч Сестрата натърти отчетливо на думата Грушдева и вдигна ръка над главата на Дженсън. От шепата и се посипа пясък. Пясъкът се възпламени с боботещ съсък, от който Дженсън подскочи, краткият пламък озари за миг лицата на насядалите в кръг Сестри.

Постепенно всички заговориха в един глас.

— Ту ваш мишт. Ту васк мишт. Грушдева ду калт мишт.

Дженсън веднага разпозна думите, но не само това — усети, че гласът в главата и ги повтаря заедно със Сестрите. Появата на гласа я изпълни със страх, но и подейства някак успокояващо. Липсата му и беше почти непоносима.

— Ту ваш мишт. Ту васк мишт. Грушдева ду калт мишт.

Напевът я унесе, постепенно се почувства успокоена. Замисли се как стигна дотук, прехвърли в главата си ужасите на досегашния си живот, още от времето, когато, шестгодишна, напусна Народния дворец с майка си. Сети се за всичките пъти, в които Господарят Рал ги бе откривал и се бе налагало да се впускат в отчаян бяг, оставяйки всичко зад себе си. Накрая стигна и до ужасната дъждовна нощ, когато Д’Харанските войници нахълтаха в къщата им. Споменът за майка и, просната на пода в предсмъртна агония, извика сълзи в очите и. След това в главата и изникна развихреният образ на Себастиан, който се втурна в яростна битка. Чу и последните думи на майка си, когато я молеше да я остави там, на кървавия под, и да се спасява. Изпита цялата тежест на страданието си и изкрещя от болка и ужас.

— Ту ваш мишт. Ту васк мишт. Грушдева ду калт мишт.

Крясъкът и премина в накъсани стенания. Майка и толкова и липсваше. Толкова се страхуваше за Себастиан. Чувстваше се толкова ужасно самотна на света. Беше видяла в очите толкова много смърт. Искаше всичко това да свърши. Веднъж и завинаги.

— Ту ваш мишт. Ту васк мишт. Грушдева ду калт мишт.

Когато вдигна глава, през замъгления си от сълзите поглед видя тъмна фигура на мястото, което допреди миг бе празно. Очите му искряха като свещи. Дженсън се вгледа в тези очи, сякаш надничаше в самия глас.

— Ту ваш мишт, Дженсън. Ту васк мишт, Дженсън — монотонно произнесе гласът пред и в нея. — Отвори душата си към мен, Дженсън. Отвори душата си за мен, Дженсън.

Не можеше да отмести поглед от пламналия зловещ поглед. Това бе гласът, само дето не беше в главата и. Беше гласът пред нея.

Стоящата отзад Сестра Пердита отново хвърли искрящия си прах, само че този път, след като го възпламени, го изпрати към съществото с огнените очи пред Дженсън.

Беше майката на Дженсън.

— Дженсън — отрони тя. — Преданджи.

— Моля? — простена шокирана Дженсън.

— Предай се.

Сълзите и рукнаха като из ведро.

— Мамо! О, мамо!

Дженсън понечи да се изправи, искаше и се да се втурне към майка си, но Сестра Пердита я натисна по раменете, за да я задържи на място.

Щом пламъците утихнаха и светлината угасна, майка и се стопи в тъмнината, пред нея отново стоеше съществото с огнените очи.

— Грушдева ду калт мишт — изръмжа гласът.

— Моля? — проплака Дженсън.

— Отмъщение чрез мен — преведе и гласът. — Преданджи, Дженсън. Предай се и отмъщението ще бъде твое.

— Да! — изкрещя Дженсън. — Да! Предавам се, за да отмъстя!

Съществото се ухили, сякаш се разтегли процеп към отвъдния свят.

Изправи се — трептяща сянка, наведена към нея. Лунната светлина проблесна в мускулите му, когато тялото му тръгна напред, движенията му бяха почти котешки. Усмивката не слизаше от лицето му, виждаха се спиращите дъха остри зъби.

Дженсън не знаеше какво да прави, искаше само да сложи край на всичко това веднъж завинаги. Повече не можеше да издържа. Искаше да убие Ричард Рал. Беше жадна за отмъщение. Искаше да си върне майката.

Съществото стоеше точно до нея, трептяща сила и форма, която хем бе там, хем я нямаше, отчасти в този свят, отчасти в другия.

Изведнъж Дженсън забеляза отвъд съществото, отвъд обръча от Сестри, искрящия бял пясък и свещите, от сенките да излизат огромни фигури — на четири крака. Бяха стотици, жълтите им очи раздираха тъмнината, от ноздрите им се виеше пушек. Изглеждаха като че идват от друг свят, но определено присъстваха в този.

— Дженсън — прошепна гласът, надвесен над нея, — Дженсън, Дженсън. — Усмихна и се с мрачна усмивка, по-мрачна от очите на император Джаганг, по-непрогледна от безлунна нощ.

— Какви са — прошепна тя през сълзи, — какви са тези същества?

— Ами това са хрътките на отмъщението. Прегърни ме и ще ги освободя.

Тя ококори очи.

— Моля?

— Отдай ми се, Дженсън, прегърни ме и аз ще освободя хрътките в твое име.

Тя се дръпна, за да се отдалечи от съществото, не смееше да мигне. Едва си поемаше дъх. Съществото се протегна към нея, от гърлото му се понесе мъркащ звук, очите му се втренчиха в нейните.

Мъчеше се да си спомни думата, важната думичка. Беше и на езика, но щом погледна в искрящите очи, и изхвръкна от главата. Съзнанието и се вцепени. Думата и трябваше, но не можеше да се добере до нея.

— Грушдева ду калт мишт — провлачи гласът с гърленото си, ечащо ръмжене. — Отмъщение чрез мен.

— Отмъщение — повтори като замаяна Дженсън.

— Отвори душата си към мен, отвори душата си за мен. Предай се. Отмъсти за майка си.

Съществото прокара един дълъг пръст по лицето и и тя веднага усети къде се намира Ричард Рал — сякаш в нея заработи връзката, посочваща на Д’Харанците местоположението му. На юг. Далеч на юг. Тук нямаше да го намери.

— Прегърни ме — въздъхна гласът на милиметри от лицето и.

Дженсън се озова просната по гръб. Това я изненада и ужаси. Не си спомняше да се е отпускала назад. Все едно някой друг движеше тялото и. Осъзна, че съществото, представляващо гласа, се намества между разтворените и крака.

— Предай волята си, Дженсън. Предай плътта си — шепнеше гласът — и аз ще освободя хрътките, за да ти помогнат.

Ще ти помогна да убиеш Ричард Рал.

Думата все не идваше и не идваше. Изгубена. Също като нея изгубена.

— Не. Не. — заекна тя, ококорените и широко очи бяха пълни със сълзи.

— Прегърни ме и отмъщението ще бъде твое. Ричард Рал ще бъде твой, ще го убиеш. Прегърни ме. Предай плътта си, а заедно с нея и волята си.

Тя бе Дженсън Рал. Животът си беше неин.

— Не.

Сестрите в кръга изкрещяха, раздрани от внезапна болка. Бяха вдигнали ръце към ушите си, агонизиращи, виеха като кучета.

Святкащите очи се впериха в Дженсън. Усмивката се върна на устните, този път между острите зъби излезе дим.

— Предай се, Дженсън — избоботи гласът вледеняващата си команда, — предай плътта си. Предай волята си. И ще можеш да отмъстиш. Ричард Рал ще бъде твой.

— Не — отсече тя и се дръпна назад, съществото се примъкна към нея. Пръстите и се забиха в пръстта. — Не! Ако това е цената, която трябва да заплатя, ще пожертвам плътта и волята си. Ще го направя, щом така ще помогна да бъде освободен този свят от жестокия убиец Ричард Рал. Но няма да го направя, докато не видя, че си изпълнил желанието ми.

— Сделка? — изсъска гласът. Блясъкът в очите стана червен. — Искаш да се пазариш с мен?

— Това е моята цена. Пусни хрътките си. Помогни ми да убия Ричард Рал. Когато получа отмъщението си, ще се предам.

Съществото се ухили с кошмарна усмивка.

Между зъбите се стрелна дълъг език, облиза я с похотлива страст, мина от голите и слабини чак до гърдите. Разтърси цялото и тяло, чак до дълбините на душата и.

— Сделката е сключена, Дженсън Рал.