Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (29)

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

ВЗРЯНА В ДАЛЕЧИНАТА ОТВЪД СТЪЛБИЩЕТО, Дженсън видя как очите на магьосника се ококорват. Ръката му се вдигна във въздуха и посочи през тълпата.

— Спри! — провикна се той с дълбок властен глас. Въпреки глъчката наоколо Дженсън чу съвсем ясно този глас: — Спри!

Найда я гледаше така, сякаш още миг и ще разбере какво става. Дженсън я сграбчи за ръката.

— Трябва да го спреш, Найда.

Морещицата се обърна и видя забързания към тях магьосник. Отново погледна Дженсън.

Дженсън си спомни думите на Алтея, която и бе казала, че вижда в очите и нещо от рода Рал и че хората, които познават Мрачния Рал, може да познаят и нея.

Вкопчи се в ръката на Морещицата.

— Спри го! Не слушай какво ще ти говори!

— Но може би иска само…

Дженсън я разтърси.

— Нима не си ме слушала изобщо! Този човек може да ми попречи да помогна на Господаря Рал. Може да се опита да те изиграе. Спри го. Моля те, Найда, животът на Господаря Рал е в смъртна опасност.

Споменаването на Господаря Рал отново възстанови равновесието.

— Вървете! — извика Найда. — Бързо!

Дженсън кимна и хукна надолу по стълбите. Успя само да хвърли бърз поглед назад. Магьосникът крачеше с големи крачки към тях, ръката му бе вдигната във въздуха, крещеше им да спрат. Стиснала Агнела си в ръка, Найда се втурна към него.

Дженсън огледа района за войници, после отново се обърна назад, за да види дали Натан Рал ги гони, дали Найда прави нещо, за да го спре. Себастиан я сграбчи за ръката и двамата се втурнаха презглава надолу по стълбите. Дженсън не успя да зърне за последен път магьосника.

Досега не и бе хрумвало, че срещата с един вид неин роднина ще и въздейства така. Не бе очаквала да види приликата в очите му. Преди бе живяла единствено с майка си. Почувства се наистина странно — някакъв смътен копнеж — да види човек, в чиито вени тече кръв като нейната.

Но заловеше ли я той, съдбата и щеше да бъде предопределена.

Двамата със Себастиан тичаха презглава надолу по стълбите, разбутваха хората, които случайно препречваха пътя им. Някои им подвикваха да гледат къде ходят, други ги ругаеха, че тичат. Прелитаха бясно през всяка следваща площадка и хукваха, без да си поемат дъх, по следващата стълба.

Стигнаха пост с часови и забавиха ход. Дженсън придърпа качулката по-ниско над челото си, за да не се виждат очите и косата и — страхуваше се, че някой може да я разпознае като дъщеря на Мрачния Рал. Помисли си, че на плещите и пада още една грижа.

Себастиан я бе прегърнал през кръста и двамата вървяха плътно един до друг през гъстия поток от хора. За да избегнат срещи с патрулите, от време на време свиваха в страничните коридори с пейки или лъкатушеха умело из тълпата.

Стигнаха до просторна площадка, претъпкана с хората, които си купуваха сувенири за спомен от посещението в Двореца. На някои от сергиите се продаваше ароматно месо и други храни, чиито сладостни ухания изпълваха въздуха. Пейките бяха пълни с хора, които ядяха, пиеха, усмихваха се и разговаряха възторжено. Други просто седяха тихо и наблюдаваха тълпата. В сенките между сергиите и колоните също имаше хора, които използваха уединението, отпуснати в прегръдките си.

Дженсън и Себастиан тъкмо се канеха да се спуснат по поредната стълба под голямата площадка, когато забелязаха към тях да се качва цял отряд войници. Себастиан се поколеба. Дженсън си помисли, че вероятно приятелят и си е припомнил как бе заловен преди. Войниците бяха доста, нямаше как да избегнат срещата с тях. Зорките им погледи оглеждаха внимателно всеки от посетителите в Двореца.

Дженсън едва ли щеше да успее да измъкне Себастиан от затвора за втори път. По-скоро този път щяха да приберат и нея заедно с него. Станеше ли това, Натан Рал щеше да се погрижи за нея. Обзе я паника, усети как тежката порта на съдбата хлопва пред нея.

Тя за нищо на света не би се разделила отново със Себастиан. Сграбчи го за ръката и го задърпа обратно към площадката, покрай насядалите по пейките хора, покрай опашките пред сергиите, покрай прегръщащите се влюбени двойки в сенките, скътани сред мрачните ниши. Задъхана от бягането, тя мярна празно място между един щанд и огромна именна колона и се пъхна там. Дръпна Себастиан пред себе така, че гърбът му да е към войниците.

Качулката го закриваше достатъчно, за да не могат войниците да го огледат добре. Ако изобщо го забележеха, щеше да е само колкото да разберат, че при него има жена. Така нямаше да се отличават с нищо от останалите. Дженсън го прегърна през кръста, сякаш бяха една от многото влюбени двойки, подирили миг усамотение.

В малката ниша бе тихо и спокойно. Тежкото им дишане заглушаваше гласовете от оживената площадка. Повечето хора не ги виждаха, а тези, които можеха да го сторят, бяха потънали в своите си работи. На самата Дженсън и беше неудобно да наднича към прегърнатите двойки, каквато бяха в момента със Себастиан, така че се надяваше и другите да не надничат към тях. Явно надеждите и се оправдаха — никой не обръщаше внимание на младата двойка, която очевидно търсеше малко уединение и спокойствие.

Ръцете на Себастиан бяха около кръста и. Нейните ръце обвиваха гърба му. Трябваше да останат така, докато отминат войниците. Думите не и стигаха да изкаже благодарността си към добрите духове, задето и бяха помогнали да измъкне Себастиан.

— Мислех, че никога повече няма да те видя — прошепна Себастиан. Двамата бяха насаме за пръв път, откакто излязоха от затвора, така че той за пръв път имаше възможност да и каже, каквото иска.

Дженсън отмести поглед от тълпата и се взря в очите му, тъй искрени и нежни.

— Не можех да те оставя там.

Той поклати глава.

— Не мога да повярвам, че го направи. Не мога да повярвам, че ги убеди да ме пуснат. Накара ги да изпълняват всяко твое желание. Как успя?

Дженсън преглътна, едва сдържаше напиращите си сълзи, в душата и се бореха страх, въодушевление, паника, триумф.

— Просто трябваше да го направя — това е. Трябваше да те измъкна от там.

Провери дали наблизо няма някой и продължи:

— Не можех да понеса мисълта, че си затворен там, не можех да мисля какво биха могли да ти сторят. Отидох при Алтея за помощ.

— Значи така си успяла — с магията и?

Дженсън поклати глава, без да отмества поглед от очите му.

— Не. Алтея не можеше да ми помогне, но това е дълга история. Каза ми, че е била в родината ти, в Стария свят. — Усмихна се. — Както вече ти казах, наистина има много за разказване, някой друг път. Свързано е с Колоните на Сътворението.

Повдигна се вежда.

— Искаш да кажеш, че наистина е била там?

— Моля?

— Че наистина е била при Колоните на Сътворението, когато е идвала в Стария свят? — Проследи с поглед един войник в далечината. — Нали каза, че е свързано с това как ти е помогнала. Значи наистина е видяла мястото?

— Моля? Не. Всъщност тя не успя да ми помогне. Каза, че трябва сама да се справя. Бях в ужас за теб. Не знаех как да постъпя. После си спомних какво ми каза за блъфирането.

Дженсън свъси чело.

— Какво искаше да кажеш за…

В следващия миг думите и, самата и мисъл увисна във въздуха, щом Себастиан се вгледа в очите и и се усмихна с онази своя прекрасна усмивка.

— Не съм виждал подобно нещо — през целия си живот.

При мисълта, че е успяла да го изненада, да му достави удоволствие, и стана неочаквано хубаво.

В прегръдката му се чувстваше защитена. Ръцете му я обвиваха плътно в мрака. Топлият му дъх галеше бузата и.

— Себастиан. Толкова ме беше страх. Беше ме страх, че никога повече няма да те видя. Беше ме страх за теб.

— Знам.

— Теб беше ли те страх?

Той кимна.

— Мислех само за това, как никога повече няма да те видя.

Лицето му беше толкова близо, че тя усещаше топлината на кожата му. Усещаше близостта на цялото му тяло, на краката, на торса му. Устните му нежно докоснаха нейните. Сърцето и щеше да се пръсне.

Изведнъж той се дръпна рязко назад. Добре, че ръцете му я придържаха, защото само при мисълта, че устните му са докоснали нейните, краката и омекнаха. Колко опияняваща можеше да бъде мисълта за такава целувка. Почти целувка.

До ушите им достигаха стъпки, но хората като че бяха на километри разстояние. Дженсън сякаш бе сама на света със Себастиан, размекната в прегръдката му. На най-сигурното място на света.

Той я придърпа по-близо до себе си, сякаш в невъзможност да се бори с някаква покоряваща го сила. В очите му тя видя искрица на безпомощност — той се предаде. Целуна я.

Дженсън не смееше да помръдне, не можеше да повярва, че го е направил, че я целува, че я държи в прегръдката си така, както правят влюбените.

И тогава ръцете и го притиснаха по-здраво, устните и отвърнаха на неговите.

Никога не си бе представяла, че може да съществува нещо тъй опияняващо.

През целия и живот и през ум не и бе минавало, че може да и се случи на нея подобно нещо. Разбира се, беше си мечтала, но знаеше, че мечтата и е неосъществима, че е нещо, което се случва на другите. Не бе вярвала, че ще се случи и на нея. На Дженсън Рал. А ето, че се случи.

Той я притисна с все сила, от устните и се изтръгна безпомощен стон. Целувките му станаха страстни, заваляха като порой. Едната му ръка се плъзна надолу към колана и, другата притискаше раменете и, гърдите и бяха притиснати до мускулестото му тяло, устата му долепена до нейната. Самият той простена, победен от любовен копнеж.

В един миг всичко свърши. Той сякаш успя да се овладее и се дръпна назад. Дженсън бе останала без дъх. Хареса и усещането да потъне в прегръдките му. Застанали на милиметри един от друг, двамата се взираха в очите си.

Всичко стана тъй неочаквано, тъй изненадващо, тъй бързо. Беше объркващо, но неизбежно.

Искаше и се да потъне в нова прегръдка, в нови сладостни целувки, но Себастиан се огледа да види дали някой не ги наблюдава и Дженсън се окопити, спомни си къде са и защо попаднаха в тъмната ниша.

Натан Рал ги преследваше. Между тях и него стоеше Найда. Ако магьосникът каже на Морещицата коя е Дженсън, ако онази му повярва, по петите им щеше да бъде изпратена цяла армия.

Трябваше да напуснат Двореца.

Себастиан се откъсна от нея, в мрака ги загризаха съмнения.

Той огледа внимателно тълпата, търсеше очи, които да ги следят.

— Да вървим.

Ръката му намери нейната и само след миг двамата бяха извън мрачното си скривалище, отново сред глъчката на Двореца.

Дженсън се чувстваше замаяна от внезапния прилив на емоции, изпитваше всичко — от страх и срам до неистово въодушевление. Той я беше целунал. Истинска целувка. Целувка между мъж и жена. Нея, Дженсън Рал, най-преследваната жена в Д’Хара.

Слизаше по стъпалата като в сън. Искаше и се да изглежда нормално, като всички хора, които напускаха Двореца след посещението си. Въпреки усилията не можеше да се чувства нормално. Струваше и се, че всеки, който я погледне ще знае, че той току-що я е целунал.

Един войник внезапно ги погледна. Дженсън се вкопчи в ръката на Себастиан, опря глава о рамото му и небрежно се усмихна на Д’Харанеца. Това го разсея достатъчно, че да не е сети да погледне към Себастиан. Миг по-късно двамата яха далеч от него.

— Бързо реагираш — прошепна Себастиан и въздъхна.

Гледките, които толкова я бяха впечатлили на идване, сега се сливаха в една обща мъглява картина. Нищо не можеше да привлече вниманието и. Единственото и желание бе да излезе. Да се махне от мястото, където бяха задържали Себастиан, където двамата бяха в постоянна опасност. Непрестанното напрежение в Двореца бе по-голямо от всички опасности в блатото.

Стълбите най-сетне свършиха. Светлината, нахлуваща през огромната порта, ги заслепи. Дженсън нямаше търпение да излязат. Хванати за ръце, двамата се втурнаха към светлината.

Около тях гъмжеше от хора. Едни зяпаха по сергиите, други разглеждаха гостите, трети се дивяха на Двореца, четвърти се отправяха забързано към стъпалата. От двете страни бдяха часови, така че Дженсън и Себастиан минаха по средата. Войниците обръщаха повече внимание на влизащите, отколкото на излизащите.

Навън ги посрещна студеното слънце. Пазарът под платото представляваше същински кошер, също както на идване. По импровизираните улички между сергиите и щандовете се тълпяха хора, които разглеждаха и от време на време купуваха. Една част от хората се отправяха направо към Двореца, заредени с грижи, надежди, стоки или пари. Сред хората сновяха амбулантни търговци, рекламирайки на висок глас достойнствата на стоките си.

Дженсън вече му бе казала, че Бети и конете са изчезнали, така че Себастиан я поведе направо към едно оградено място, където бяха затворени всякакви коне. Гледачът седеше на разнебитена щайга, превърната в част от оградата, и разтриваше премръзналите си ръце. На известно разстояние от него бяха натрупани цял куп седла.

— Искаме да си купим коне — започна Себастиан още с приближаването, като наред с това не пропусне да огледа животните.

Мъжът вдигна глава и примигна на слънцето.

— Браво на вас.

— Продаваш ли или не?

— Не — рече онзи, обърна глава и се изплю, след което обърса уста с опакото на ръката си. — Тези коне са на хора. Плащат ми да им ги пазя, а не да ги продавам. Само да продам коня на някой, жив ще ме одерат.

— Да знаеш някой, който да продава?

— Съжалявам, не знам. Огледайте наоколо.

Благодариха му и потънаха сред пазара, оглеждайки за по-открити площи, където би могло да има коне за продан. Дженсън нямаше нищо против да продължат пеш — двете с майка и винаги бяха пътували така. Но разбираше защо Себастиан толкова държи да си купят коне. След бягството му от затвора и при положение, че Натан Рал бе по петите им, беше по-добре да се махат от това място възможно най-бързо.

На второто място получиха същия отговор. Дженсън бе гладна, искаше и се да си купят нещо за хапване, но знаеше, че е по-добре първо да приключат с това, а после да се бавят с намиране на храна — за да не свършат с нож в гърба на пълен стомах. Себастиан не пускаше ръката и. Двамата обикаляха претъпканите улички, завиваха покрай щандовете и сергиите, спираха навсякъде, където имаше завързани коне.

— Дали не бихте ни продали някой и друг кон? — попита Себастиан поредния гледач.

Онзи, скръстил ръце пред гърдите си, се бе облегнал на една ограда.

— Не. Нямам коне за продан.

Себастиан кимна.

— Благодарим все пак.

Себастиан понечи да се отдалечи, но онзи го хвана за наметалото.

— Ще се махате ли оттук?

Себастиан сви рамене.

— Връщаме се на юг. Щеше ни се преди това да си вземем коне.

Мъжът се надвеси към него, като предварително се огледа в двете посоки.

— Ела след мръкнало. Ще се задържите ли дотогава? Може би ще мога да ви помогна.

Себастиан кимна.

— И без това ще имам работа през деня. Ще дойда довечера. Прегърна Дженсън през раменете и двамата се отдалечиха надолу по улицата. Наложи се да направят място на две сестри, радващи се на огърлиците, които си бяха купили, докато баща им вървеше зад тях, натоварен с покупки за вкъщи. Майката не изпускаше от поглед момичетата, като в същото време теглеше зад себе си двойка овце. При вида им Дженсън с болка си помисли за Бети.

— Да не си луд? — прошепна тя на Себастиан, притеснена от отговора му. — Не можем да останем тук цял ден.

— Разбира се, че няма да останем. Този беше главорез. Знае, че щом питам за кон, значи имам пари. Вероятно планира да събере приятелчетата си и когато отидем по мръкнало, да ни нападнат от сенките.

— Сериозно ли говориш?

— Тук е пълно с такива като него. — Себастиан я изгледа мрачно. — Това е Д’Хара — страна, където алчните и извратените тъпчат слабите, където хората не се интересуват от ближния си, още по-малко от бъдещето на човечеството.

Дженсън го разбираше. На път към Народния дворец Себастиан и бе разказал за Брат Нарев и неговото учение, за надеждата му за едно бъдеще, в което човечеството няма да страда, бъдеще, когато няма да има глад, болести и жестокости. Когато всеки ще милее за ближния си. Себастиан бе споменал още, че с помощта на Джаганг Справедливия и добрата воля на почтените хора Братството на Ордена ще успее да построи този нов свят. На Дженсън и бе трудно да си го представи — един свят без Господаря Рал.

— Но ако този човек е престъпник, защо му каза, че ще се върнеш?

— Защото, ако не го бях направил, ако му бях казал, че не мога да чакам, можеше да събере приятелчетата си още сега. Ние няма да знаем кои са, но те ще ни познават, така че няма да им е трудно да ни изненадат.

— Сериозно ли го мислиш?

— Както ти казах, това място е пълно с крадци и разбойници. Внимавай, защото иначе може да останеш без кесията си — нищо чудно да ти я резнат както си е на колана.

Тя тъкмо се канеше да му признае, че и се е случило точно това, когато чу името си.

— Дженсън! Дженсън!

Беше Том. Какъвто си беше огромен, се извисяваше над всички, а освен това бе вдигнал и ръка, за да и помаха, сякаш щеше да и е трудно да го забележи.

Себастиан се наведе към нея.

— Познаваш ли го?

— Той ми помогна да те измъкна.

Дженсън нямаше повече време за обяснения, затова побърза да се усмихне на махащия и за поздрав Том. Той, щастлив като кученце, видяло господаря си, се втурна презглава към нея. Братята му бяха на масата.

Лицето на Том беше грейнало.

— Знаех си, че ще дойдеш, нали ми обеща. Джо и Клейтън ми се присмиваха, че съм глупак да си го помисля, но аз им казах, че ще удържиш на обещанието си и ще минеш да ме видиш, преди да си тръгнеш.

— Ами, току-що излизам от Двореца. — Потупа ножа си под наметалото. — Боя се, че нямаме много време, трябва да вървим.

Том кимна съучастнически. Здрависа се със Себастиан така, сякаш бяха отколешни приятели, които не са се виждали с години.

— Аз съм Том. Ти сигурно си приятелят, на когото Дженсън искаше да помогне.

— Точно така. Себастиан.

Том посочи Дженсън с глава.

— Огън момиче, какво ще кажеш?

— Не познавам друга като нея — увери го Себастиан.

— Един мъж не би могъл да желае друго, ако има жена като нея до себе си — продължи Том. Настани се между двамата и ги прегърна през рамената, след което ги поведе към щанда си. — Имам нещо за вас.

— Какво по-точно? — попита Дженсън.

Нямаха време за губене. Трябваше да се махат оттук, преди магьосникът да е дошъл да ги потърси на пазара — или да е изпратил войници по дирите им. Сега, след като Натан Рал я бе видял, щеше да даде описанието и на стражите. Всеки щеше да ги разпознае.

— Тайна — загадъчно рече Том.

Тя му се усмихна.

— Какво е?

Том бръкна в джоба си и извади кесия. Показа и я.

— Ами като начало ето това.

— Парите ми!

Том се ухили, доволен от почудата в очите и, докато пръстите и опипваха познатата кожена кесия.

— Ще се радваш да разбереш, че джентълменът, който я беше взел, не се раздели с нея много охотно, но понеже не беше негова, в края на краищата видя искрата на разума, за едно с няколко звезди.

Том я стисна за рамото, сякаш, за да и покаже, че знае, че разбира какво има предвид.

Себастиан проследи с поглед как тя разгръща наметалото си и завързва кесията на колана. По израза му личеше, че без проблеми се е досетил какво се е случило.

— Но как го откри?

Том сви рамене.

— За преминаващите мястото е доста голямо, но когато прекараш известно време тук, поопознаваш хората и знаеш кой с какво се занимава. По описанието ти се сетих кой е джебчията. Рано тази сутрин го видях, все със същите номера, беше си нарочил една женица. Точно на минаване покрай мен видях как си пъха ръката под шала и и го стиснах за гърлото. Тримата с братята ми си поговорихме надълго и на широко за това как се налага да върне нещата, които е „намерил“ и които не са негови.

— Тук гъмжи от крадци — възкликна Дженсън.

Том поклати глава.

— Не съди за мястото по един човек. Не ме разбирай погрешно, не че няма такива като него, но повечето хорица са честни и почтени. Според мен където и да отиде човек, все ще срещне разбойници. Винаги е имало, винаги ще има. Според мен най-опасен е онзи, който проповядва добродетели и по-добър живот, а в същото време се възползва от добрите намерения на хората, за да забулва очите им от светлината на истината.

— Сигурно — рече тя.

— Може би добродетелта и по-добрият живот са цели, заслужаващи подобни средства — намеси се Себастиан.

— От опит знам, че човек, който проповядва по-добър живот за сметка на истината, иска не друго, а да бъде господар и да превърне другите в роби.

— Разбирам какво имаш предвид — заключи Себастиан. — Предполагам, че съм извадил късмет да не се занимавам с такива хора.

— Радвай се за това — рече Том.

Дженсън отиде до масата, за да се здрависа с Джо и Клейтън.

— Благодаря ви за помощта. Не мога да повярвам, че ми върнахте кесията.

Усмивките им приличаха на тази на Том.

— Беше доста забавно — каза Джо.

— Има и друго — добави Клейтън, — благодарни сме ти, че намери занимавка на Том, та и ние можахме да изкараме някой и друг ден в Двореца. Крайно време беше Том да ни даде малко почивка.

Том подбутна Дженсън да заобиколи масата, към каруцата зад нея. Себастиан ги последва между бъчвите с вино и щанда до тях, където се продаваха кожени изделия и където преди се бе настанила Ирма с надениците си.

Зад каруцата на Том бяха огромните му коне, по-нататък бяха вързани още два.

— Конете ни! — Дженсън зяпна. — Взел си конете ни?

— Определено — с гордост рече Том. — Видях Ирма сутринта, беше дошла с прясна партида наденици. Конете бяха с нея. Казах и че си ми обещала да минеш, преди да си тръгнеш, така че тя с радост ми ги остави, за да ти ги върна. Ту са и всичките им такъми.

— Това се казва късмет — зарадва се и Себастиан. — Нямаме думи да ти изразим благодарността си. За жалост обаче се налага да тръгваме веднага, много сме закъснели.

Том кимна към кръста на Дженсън, където тя държеше ножа си.

— Така и предполагах.

Дженсън се огледа с тревожен поглед.

— А къде е Бети?

Том свъси вежди.

— Бети ли?

Дженсън преглътна.

— Козата ми — Бети. — Едва сдържаше разтреперания си глас. — Къде е Бети?

— Съжалявам, Дженсън. Не знам нищо за коза. Ирма водеше само конете. — Лицето му помръкна. — Не се сетих да я питам за друго.

— Знаеш ли къде живее Ирма?

Главата на Том увисна на раменете му.

— Съжалявам, не знам. Появи се тази сутрин с конете и багажа ви. Продаде си надениците, повъртя се малко и каза, че ще се прибира.

Дженсън го сграбчи за ръкава.

— Преди колко време?

Том сви рамене.

— Нямам представа. Може би два-три часа. — Хвърли поглед през рамо към братята си. И двамата кимнаха.

Устната и затрепери. Не смееше да каже нищо повече. Знаеше, че двамата със Себастиан не могат да чакат повече. С магьосника по петите и тя бе наясно, че ще е голям късмет, ако изобщо се измъкнат живи. И дума не можеше да става да се върнат.

Погледна бързо Себастиан и разбра, че и той е на същото мнение.

Сълзите пареха в очите и.

— Но не разбра ли къде живее?

Том унило поклати глава.

— Не я ли пита дали няма още нещо наше?

Том отново поклати глава.

Искаше и се да изкрещи, да го засипе с юмруци.

— Не се ли сети поне да я попиташ кога ще се върне?

Отново отрицателен отговор.

— Но ние и обещахме пари, за да ни гледа конете — продължи да упорства Дженсън. — Не може да не е споменала кога ще се върне, за да си ги получи.

Без да вдига глава, Том отвърна.

— Каза ми, че и дължите пари за конете. Аз и платих.

Себастиан извади пари, отброи сребърни монети и ги подаде на Том. Том отказа, но Себастиан настоя и накрая ги хвърли върху масата, за да изплати дълга си.

Дженсън овладя отчаянието си. Бети я нямаше. Том изглеждаше съкрушен.

— Съжалявам.

Дженсън успя само да кимне. Изтри носа си, докато гледаше как Джо и Клейтън оседлават конете им. Звуците на пазара достигаха до нея далечни и глухи. Не усещаше дори студа. Докато гледаше конете, си помисли…

Единственото, за което можеше да мисли в момента, бе жалното блеене на Бети. Ако изобщо е жива.

— Не можем да останем — отвърна тихо Себастиан на умолителния и поглед. — Знаеш го не по-зле от мен. Трябва да тръгваме.

Тя погледна Том.

— Но нали ти споменах за Бети. — Отчаянието отново си проправи път в гласа и. — Казах ти, че Ирма остана да пази конете ни и Бети — моята коза. Казах ти го, сигурна съм.

Том нямаше кураж да я погледне в очите.

— Така е, каза ми. Просто забравих да я питам. Не мога да лъжа и да се оправдавам. Каза ми. Просто забравих.

Дженсън кимна и положи ръка на рамото му.

— Благодаря ти, че спаси конете ни и за всичко останало. Без теб нямаше да се справя.

— Време е да вървим — прекъсна я Себастиан, докато проверяваше самарите и притягаше ремъците. — През тълпата се върви бавно и ще загубим още време.

— Ще ви придружим — обади се Джо.

— Нашите товарни коне карат хората да се дърпат встрани — обясни Клейтън. — Хайде. Знаем най-прекия път. Последвайте ни и ще ви преведем през навалицата.

Двамата използваха буретата за стъпало и се метнаха на конете без седла. Успяха да минат между щандовете и буретата, без да съборят нищо. Себастиан остана да изчака Дженсън, държеше юздите на двата коня — Рижка и Пит.

Дженсън се спря и погледна Том в очите, за миг двамата останаха съвсем сами в света. Тя се протегна и го целуна по бузата, после остана с лице, допряно в неговото. Пръстите му докоснаха рамото и. Когато тя се дръпна, усети върху себе си изпълнения му с копнеж поглед.

— Благодаря за помощта, Том. — Без теб нямаше да успея.

Мъжът се усмихна.

— Удоволствието беше мое, госпожо.

— Дженсън — поправи го тя.

Той кимна.

— Дженсън. — Покашля се. — Съжалявам, Дженсън.

Тя преглътна сълзите си и вдигна пръст върху устните му, за да го накара да замълчи.

— Ти ми помогна да спася живота на Себастиан. За мен ти си герой, от какъвто се нуждаех. Благодаря ти от дъното на душата си.

Той пъхна ръце в джобовете си и заби поглед в земята.

— Желая ти лек път, Дженсън където и да отидеш в живота си. Благодаря ти, че ми позволи да пропътувам с теб една малка частица от пътя ти.

— Стомана срещу стомана — каза тя, без дори да разбира защо. Нещо отвътре и подсказа, че именно това трябва да каже в момента. — Ти ми помогна за това.

Том и се усмихна с гордост и благодарност.

— Значи той е магия срещу магия. Благодаря ти, Дженсън.

Тя потупа мускулестия врат на Рижка и пъхна крак в стремето, за да се метне на седлото. Хвърли последен поглед през рамо към Том, който изпрати Дженсън и Себастиан, водени от братята си през морето от хора. С подсвирквания и крясъци Джо и Клейтън разчистваха пътя пред тях. Хората, чули виковете, спираха и се обръщаха, след което, видели огромните коне, се отдръпваха встрани.

Себастиан се наведе към нея и я изгледа изпод вежди.

— Какви ги приказваше тоя грамаден вол за магия?

— Нямам представа — отвърна тя тихо и въздъхна. — Но той ми помогна да те измъкна от затвора.

Искаше и се да му каже, че може и да е грамаден, но в никакъв случай не е вол. Замълча си. Поради някаква причина не искаше да говори пред Себастиан за Том. Макар Том да и бе помогнал да спаси Себастиан, преживяването им заедно бе нещо, което Дженсън чувстваше много близко на сърцето си.

Най-сетне пазарът свърши, Джо и Клейтън им махнаха за сбогом и те пришпориха конете в галоп през пустите и студени полета Азрит.