Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (36)

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

ОБА ПОТЪНА В МРАКА под гъстата растителност. Не беше за вярване колко е тъмно под високите дървета, долу в ниското, под хребета, при положение, че на поляната горе грееше ярко слънце. Тук всичко бе прогнило от влага.

Извърна глава от пътеката, лъкатушеща под лианите и висящите туфи мъх, за да огледа още веднъж стръмния скалист склон, на чието било бе оставил Кловис да се грее на огъня и да наглежда конете и багажа им. Оба с радост се раздели с дребосъка. Онзи през цялото време жужеше като досадна муха около него. Докато прекосяваха полетата Азрит, устата му не млъкна, дрънкаше какви ли не глупости. Оба на драго сърце би се освободил от него, но продавачът излезе прав, че ако човек не знае точно къде да се отклони, може да пропусне пътеката, отвеждаща от другата страна на блатото към къщата на Алтея.

Добре поне че онзи не прояви никакво желание да го придружи и през самото блато. Кловис бе някак нервен и нетърпелив да се увери, че клиентът му все пак ще продължи пътя си. Сякаш се притесняваше да не би Оба да не му вярва и искаше да се докаже. Остана да чака на върха, размаха за сбогом ръце под дрипавите ръкавици, нетърпелив да види как Оба потъва в шубрака и да почувства, че е изпълнил своята част от договора и си е заслужил парите.

Оба въздъхна и пое напред, трябваше да прикляква и да се навежда, за да мине под ниските гъсти клони. Когато имаше корени, на които да стъпи, ги използваше, ако пък нямаше, нагазваше направо в мътната вода. Въздухът бе неподвижен и застоял като водата. Освен това беше влажно и миришеше на гнилоч.

От далечните дървета подвикваха странни птици, скрити сред сенки, където вероятно никога не проникваше слънчев лъч, отвъд преплетени лиани, топки от листа и разложени стволове, полегнали на една страна покрай здравите си другари. Във водата мърдаха твари. Какви по-точно, дали риби или влечуги, не можеше да се каже. Мястото не му харесваше. Ни най-малко.

Припомни си, че в къщата на Алтея го очакват безброй нови неща. Дори тази мисъл не му подейства ободряващо. Замисли се за странните буболечки, невестулки и дъждовници, които вече видя, и се запита какво ли още го чака занапред. И това не го разведри. Това място определено не му харесваше.

Гмурна се под клоните и разкъса огромна паяжина. На земята тупна най-тлъстият паяк, който някога бе виждал, и се затътрузи нанякъде да се скрие. Оба обаче беше по-бърз и го размаза с едно премерено движение. Косматите крачка се изпънаха във въздуха и след миг се отпуснаха. Оба се ухили и продължи. Може пък да се окаже, че блатото не е толкова ужасно.

Сбърчи нос. Колкото по-навътре отиваше, толкова по-отвратителна ставаше вонята — странна остра смрад на гнилоч и разложено. Между дърветата се виеше пара, чиято миризма бе друга — на развалени яйца, но по-стипчива. Мястото мигом престана да му харесва.

Продължи да цепи шубрака напред, питайки се дали пък не сбърка, като тръгна да търси къщата на Алтея, при това само по описанията на ръкомахащия търговец. Въздъхна и продължи напред. Колкото по-бързо стигне и се срещне с Алтея, толкова по-скоро ще се махне от тук.

Освен това гласът не му даваше покой, подтикваше го да върви и да върви.

Колкото по-скоро свърши със сестрата на Латея, толкова по-скоро ще посети дома на дедите си — Народния дворец.

Би било мъдро най-напред да научи, каквото може, за да знае какво да очаква от брат си по бащина линия.

Запита се дали Дженсън вече се е срещнала с чародейката Алтея и какво ли е научила от нея. Все повече се убеждаваше, че съдбата му по някакъв начин е свързана с тази жена — Дженсън. Към нея непрекъснато го връщаха разни неща — твърде много, за да ги сметне за случайни. Оба се отнасяше с изключително внимание към отделните точки в списъците си. Останалите хора не са толкова наблюдателни, но на тях не им се и налага — те не са важни особи като него.

А двамата с Дженсън са дупки в света. Още по-интересното е, че и двамата имат нещо общо в очите. Нещо, което дори Кловис забеляза. Вярно, не можа да определи какво точно. Оба се опита да го притисне, но онзи наистина не можеше да каже.

С напредването на заранта Оба положи всички усилия да се движи по-бързо през плетеницата от корени, която минаваше за пътека. В един момент тя тръгна надолу и се изгуби в басейн от притихнала тъмна вода. Оба се спря задъхан, по лицето му се стичаха струйки пот. Огледа се първо наляво, после надясно, за да види дали няма откъде да заобиколи. Изглежда, пътят продължаваше право напред, през гъстата растителност и пелената от пари. Но най-напред трябваше да прекоси през водата. Както му беше горещо, идеята не му се стори чак толкова лоша.

Тъй като не видя друга опора, отряза един по-дебеличък клон и си издялка удобна тояга, на която да се подпира.

Стиснал тоягата в едната си ръка, Оба нагази във водата. Оказа се не толкова разхладителна, колкото се бе надявал. Вонеше ужасно и беше пълна с кафяви пиявици. Докато газеше и пореше тинестото дъно с крака, непрекъснато махаше с ръка пред лицето си, за да прогони рояците насекоми. Продължи да се оглежда, но явно това бе единственият път, извеждащ към сушата напред. Тази мисъл му вдъхна сили да следва неотклонно избраната посока.

В началото по дъното имаше корени, на които можеше да се стъпва, но скоро се озова до гърди във вода, а още не бе стигнал средата на блатото. Водата го дърпаше нагоре към повърхността и краката му едва докосваха дъното. Корените бяха хлъзгави и тоягата му не можеше да намери в тях добра опора, но поне му помагаше да запази равновесие.

Беше добър плувец, но идеята, че заедно с него в черните води може да плува още нещо, никак не му се понрави. По-добре да се мъчи да ходи. Вече приближил отсрещния бряг, се замисли дали да не захвърли тоягата и да преплува останалата част от блатото. В същия миг в крака му се блъсна нещо тежко. Преди да има време да реагира, онова го дръпна рязко за глезените и светкавично се уви около прасците му.

Първата мисъл на Оба беше, че сигурно е някое от чудовищата, за които се говореше, че живеят в блатото. През целия им дълъг път Кловис го бе заливал с какви ли не истории за тези страховити същества и го бе предупреждавал да внимава, но уверен в собствената си сила, Оба изслушваше предупрежденията на спътника си с презрителна гримаса.

Сега обаче изпадна в истински ужас. Започна да се мята бясно, паника притисна гърлото му, краката му ритаха отчаяно, за да се измъкнат от хватката, но огнедишащото чудовище се бе вкопчило здраво в него и явно нямаше намерение да го пусне. Беше същото както някога в тясната клетка, в която го затваряше майка му като дете. Почувства се отново малък и безпомощен. Писъкът му полетя над гъстите води и се върна обратно при него като ехо. Единствената му ясна мисъл беше, че е твърде млад, за да умира — особено по такъв ужасен начин. Животът му тепърва започва. Не е често да го сполетява такава съдба.

Изкрещя отново и с подновени усилия се опита да се освободи. Искаше да се махне от там, копнееше неистово да избяга надалеч, както някога бе мечтал да напусне тясната кошара. Виковете не му бяха помагали преди, нямаше да му помогнат и сега. Чуваше само празното ехо.

Съществото внезапно го завъртя и го дръпна под водата.

Оба успя да си поеме дъх тъкмо навреме. Докато потъваше към дъното с разширени от ужас очи, забеляза за пръв път люспите на похитителя си. Никога не беше виждал по-голяма змия. Все пак изпита облекчение — поне е змия. Вярно, голяма, но все пак е само едно животно, а не огнедишащо чудовище.

Преди змията да успее да обездвижи и ръката му, успя да докопа ножа си и да го извади. Знаеше, че под водата голяма част от силата му се губи, въпреки това не му оставаше друго, освен да се опита да използва оръжието си. Трябваше да се възползва от шанса си, преди да се е удавил.

Докато протягаше шия към повърхността, която се отдалечаваше все повече и повече от него, краката му опряха в твърда почва. Вместо да продължи опитите си да излезе над водата и да си поеме въздух, той се отпусна и остави коленете си да се сгънат към дъното. Постепенно застана в положение на жаба, готвеща се за скок. Тогава напрегна всички сили и се отблъсна от дъното.

Главата му разцепи повърхността, тялото му се появи над водата, пристегнато в плътни обръчи. Хвърли се към брега и успя да се метне върху едно коренище. Увитата около него змия омекоти сблъсъка с твърдата повърхност и явно не остана доволна от тази си роля. В полумрака, във вихъра на двете боричкащи се мокри тела, проблеснаха разноцветни люспи.

Главата на змията се надигна над рамото на Оба. Зад прикритието на черна маска го стрелнаха две жълти очи. Червеният език обиколи непокорната жертва. Оба се ухили.

— Ела ми по-наблизо, приятелче.

Змията се премести с вълнообразни движения нагоре по тялото му, очите го гледаха заплашително. Ако имаше влечуго, способно да изпитва ярост, то беше пред него. Бърз като светкавица, Оба сключи покафенелия си от тинята юмрук около огромната зелена глава. Спомни си редките случаи, в които беше влизал в ръкопашен бой. Обичаше да се бие. Винаги ставаше победител.

Змията изсъска. Двамата гиганти се бяха вкопчили един в друг. Змията се опита са пристегне Оба в допълнителни обръчи и да си спечели предимство, като го стегне в смъртоносна хватка.

Борба за надмощие между два колоса.

Оба си припомни, че откакто се вслуша в гласа, стана непобедим. Преди живееше в постоянен страх — в страх от майка си, в страх от могъщата магьосница. Почти всички се бояха от Латея, както почти всички се бояха от змии. Но единствено Оба успя да се възправи срещу злата и магия. Тя изпрати насреща му огън и светкавици, магия, способна да разруши стени и да заличи всяка сила. Но той е непобедим. Нима някакво си влечуго може да се мери с такъв противник? Засрами се, дето извика от страх. Нима една змия може да уплаши Оба Рал!

Примъкна се още по-нагоре на сушата, като дърпаше змията със себе си. Широко усмихнат, плъзна ръка под зелената и глава. Огромното животно се вцепени.

Едната му ръка внимателно подхвана главата, а другата натисна допълнително с ножа. Твърдите люспи, сякаш бяла ризница, не поддадоха. Змията, под заплахата на смъртоносното оръжие на Оба, внезапно започна да се бори — този път не за надмощие, а за да избяга. Мощните обръчи се отпуснаха и освободиха краката на Оба, плъзнаха се по земята, опитвайки се да се вкопчат в нещо, било то клон или корен. Оба протегна крак и придърпа туловището и обратно нагоре.

Острият като бръснач нож, движен от мощните му мускули, изведнъж проби дебелите люспи под челюстта. Оба остана като замаян от гледката на капещата по юмрука му кръв. Змията побесня от ужас и болка. За надмощие вече не можеше да става и дума. Сега единственото и желание беше да избяга. Всичките усилия на животното бяха съсредоточени в тази посока.

Но Оба беше силен. Оба никога не изпускаше жертва.

Напрегнал мускули, издърпа мятащото се тяло още по-нагоре към брега, на по-сухо място. Тежкият звяр го запъхтя. Успя да вдигне туловището над главата си и обзет от бяс, да се хвърли напред с нож в ръка, приковавайки го към едно дърво. Острието премина през долната челюст на змията и се показа през крайчеца на горната като огромен зъб.

Жълтите очи гледаха безпомощно как мъчителят и изважда от ботуша си втори нож. Оба за нищо на света не би пропуснал да види как животът напуска злите жълти очи, втренчени в него.

Разряза по дължина бледия корем в гънката между редиците люспи. Къс прорез. Не смъртоносен. Само колкото да може да вкара ръката си.

Ухили се широко.

— Готова ли си, скъпа? — попита той жертвата си. Тя само го погледна, неспособна на каквото и да било действие.

Оба нави ръкава си колкото можа по-нагоре и бръкна в прореза. Дупката беше тясна, наложи се да усуче дланта, после и китката си, докато ръката му потъне до лакътя в живото тяло. Змията се мяташе безпомощно, този път не в опит да избяга, а в агония. Оба си помогна с коляно, за да прикове неподвижно агонизиращото тяло, а опашката настъпи с ботуша си.

Когато усети какво е да си змия, светът сякаш изчезна за него. Представи си как се превръща в животното, ръката му потъваше все по-надълбоко в утробата, змийската кожа се превърна в негова собствена. Усети натиска на топлите вътрешности върху плътта си. Потъваше все по-надълбоко. Пристъпи напред, за да може да продължи дори още повече, докато очите му се озоваха на милиметри от очите на жертвата.

Вгледа се в тях и с неописуемо вълнение установи, че вижда не само неистова болка, но и величествен ужас.

Ръката му се плъзна през хлъзгавия корем и намери целта си — живото сърце. То туптеше бясно, подскачаше и се мяташе. Похитител и жертва не отместваха поглед един от друг. Оба сви мощния си юмрук. Сърцето се откъсна топло и влажно. Змията подскочи в предсмъртен агонизиращ гърч. Докато Оба измъкваше сърцето и през процепа, движенията и ставаха все по-премерени и уморени, докато накрая опашката потрепна за последно и застина.

През цялото време Оба не откъсна поглед от жълтите и очи докато не се убеди, че животът ги е напуснал. Не бе същото, като да гледаш как умира човек, защото липсваше онази специфична връзка между човешки същества, комплексът от сложни мисли, които можеха да свържат двама души в едно. Но все пак беше вълнуващо да проследиш как смъртта навлиза в периметъра на живота.

Блатото постепенно започваше да му харесва.

Триумфиращ и окървавен, Оба приклекна край водата, да са се поизмие и да почисти ножовете си. Срещата беше напълно неочаквана, предизвикателна и удовлетворителна, макар че трябваше да признае, че удоволствието далеч не може да се сравнява с убийството на жена. При жената към всичко останало се прибавяше и сексуалната възбуда, насладата да вкараш в тялото и не само ръката си, докато очакваш смъртта да влезе в нея, да споделите телата си.

По-голяма близост не съществуваше. Преживяването беше наистина вълшебно.

Когато приключи с миенето, водата беше почервеняла. Цветът и му напомни за червената коса на Дженсън.

Изправи се и провери дали всичките му вещи са си на мястото, дали не е изгубил нещо по време на схватката. Попипа джоба си, за да се увери, че тъй трудно изкараното му богатство си е на мястото.

Парите му ги нямаше.

Обзет от ледена паника, пъхна ръка в джоба си. Кесията я нямаше. Каза си, че сигурно я е изгубил под водата, докато се мъчеше да се отскубне от похитителката си. Държеше кесията си на връв, завързана за колана, за да е сигурен, че не може да я изгуби. Не можеше да си представи как е възможно. Единственото обяснение, което му хрумна, беше, че възелът вероятно се е разхлабил по време на борбата.

Обърна се и изгледа намръщено мъртвата твар, висяща на безформена купчина край ствола на дървото. Извън себе си от ярост, я сграбчи за шията и започна да блъска безжизнената глава о дървото, докато люспите започнаха да падат.

Изтощен и задъхан, най-сетне се спря. Остави трупа да се свлече на земята. Отпаднал духом, си каза, че ще трябва д се гмурне отново в блатото, за да потърси изгубените си пари. Преди това обаче направи последен отчаян оглед на джобовете си. При по-внимателно взиране забеляза, че връвта все още виси от колана му. Значи все пак не се е развързала. Дръпна я.

Беше отрязана.

Обърна се в посоката, откъдето идваше. Кловис.

Дребното човече все гледаше да се пъха в него като някаква досадна муха, устата му не преставаше да мели. Сигурно е видял кесията, докато Оба купуваше конете.

Изръмжа и изпрати яростен поглед през блатото. Заръмя. Капките заромолиха тихичко по гъстата пелена от листа над главата му и охладиха разгорещеното му лице. Ще убие дребния мошеник. Бавно. Кловис със сигурност ще се прави на ни лук ял, ни лук мирисал. Ще моли Оба да го претърси, за да докаже, че у него няма никаква кесия. Не е изключено да е заровил някъде парите с намерението по-късно да се върне да си ги вземе.

Но Оба ще го накара да си признае. Без съмнение. Кловис сигурно се смята за голям умник, ама изобщо няма представа с кого си има работа. Не знае що за човек е Оба Рал.

Хукна обратно през блатото, нетърпелив да извие врата на мизерника. Направи няколко крачки и спря. Не. Толкова време загуби, докато стигне дотук. Къщата на Алтея сигурно е близо. Не бива да допуска гневът му да го ръководи. Трябва да мисли. Нали е умен. По-умен от майка си. По-умен от оная вещица Латея. По-умен от дрипавия джебчия. Ще действа премерено и обмислено, а не заслепен от ярост. Ще се разправя с Кловис, когато приключи с Алтея. Обзет от мрачно настроение, продължи пътя си към къщата на чародейката.