Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (32)

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

ПОЛЯТА И РАВНИНИТЕ скоро останаха далеч зад тях и започна трудно и измерително пътуване през дълбоки снегове и насечени местности, които ги отвеждаха бавно, но неотклонно към високата планинска верига. Себастиан се съгласи да я отведе там, където тя пожела — в Стария свят. Там тя се надяваше да намери спокойствие, да бъде свободна за пръв път през живота си. Без Себастиан тази и мечта нямаше да може да се осъществи.

Себастиан и каза, че планинската верига, в която навлизаха, заедно с безкрайните и гори, върви по западната граница на Д’Хара, където не минават много хора и откъдето се тръгва към Стария свят. Щом навлязоха във величествената самота на сенчестите планински върхове, най-сетне започнаха да се изкачват на юг, следвайки планинския релеф, водещ към свободата.

Времето в планините бе сурово. Наложи се да вървят пеш, за да не пребият конете. Рижка и Пит бяха гладни, а дебелата снежна покривка затрудняваше достъпа до трева и друга растителност. Дебелите им зимни кожухчета бяха изтънели. Но макар и позаслабнали, животните бяха здрави. Дженсън и Себастиан също.

Един следобед, когато небето бе надвиснало застрашително над главите им и започваше да прехвърча сняг, им излезе късметът да попаднат в малко селце. Прекараха нощта там, намериха подслон и качествен овес за конете. Странноприемница нямаше. Заплатиха на един от селяните, за да преспят в плевнята му. След толкова много нощи, прекарани на открито, мястото и се стори като палат.

На сутринта се изви снежна буря, но по-страшното беше, че освен снежинки заваляха и големи ледени парчета суграшица. Пътуването в такова време щеше да е не само неприятно, но и опасно. Дженсън се зарадва — най-вече заради конете, — че поради тази причина останаха в плевнята още един ден и една нощ. Животните се нахраниха добре и отпочинаха, а Дженсън и Себастиан си прекараха времето в разказване на свежи истории от миналото. Дженсън с радост гледаше блясъка в очите му, докато и разказваше за рибарските си неволи като момче. Следващият ден дойде ясен, но мразовит. Не си позволиха да се разтакават повече.

Решиха да вървят по отъпканите пътеки, понеже хора почти нямаше. Себастиан бе постоянно нащрек, но вътрешно спокоен, че са на сигурно място. С ножа на хълбока си, Дженсън също предпочиташе да рискуват да вървят по пътищата, вместо да карат напряко през планински местности, потънали в дълбоки преспи сняг. Планинските преходи са трудни, понякога опасни, а когато има стръмни склонове и непристъпни зъбери, може да са дори невъзможни. През зимата става още по-страшно. Не само това — човек никога не знае какво го дебне изпод дебелия сняг. Пък и се страхуваха да не би някой кон да си счупи ненужно крак.

Вечерта, докато Дженсън приготвяше нещо като заслон от клони и листа, Себастиан се втурна задъхан в лагера. Ръцете му бяха омазани с кръв.

— Войник — едва успя да промълви той.

Дженсън веднага разбра какво има предвид.

— Как е възможно да са ни проследили?

Себастиан извърна глава от яростта и, от налудничавия и въпрос.

— Преследват ни магьосниците на Господаря Рал. — Пое си дъх. — Магьосник Натан Рал те е видял в Двореца.

Не разбираше. Нали тя беше дупка в света за родените с дарбата. Как е възможно онзи магьосник да проследи дупка в света?

Себастиан забеляза колебанието, изписано по лицето и.

— При сняг следенето е лесно.

Сняг. Разбира се. Тя кимна съкрушена, яростта и се превърна в страх.

— Някой от четворката ли ни следи?

— Не знам. Беше Д’Харански войник. Изскочи от нищото и ми се нахвърли. Бихме се на живот и смърт. Убих го, но трябва да побързаме и да се махаме оттук, в случай че другарите му дебнат наблизо.

Дженсън бе твърде уплашена, за да спори с него. Трябваше да продължат. Докато оседлаваше коня си, си представяше как от мрака им се нахвърлят Д’Харански войници и движенията и ставаха непохватни и тромави. Събраха си багажа за нула време и съвсем скоро вече препускаха в галоп, бързайки да хванат колкото се може повече от дневната светлина. След първия силен галоп спряха и слязоха от конете, за да им дадат възможност да възстановят силите си. Себастиан бе сигурен, че са си спечелили поне малко преднина. Снегът осветяваше достатъчно, за да виждат, така че въпреки мрачните облаци, преминаващи над бледата луна, успяваха да държат пътя.

До следващата вечер бяха толкова изтощени, че трябваше да спрат, пък макар и с риска да ги заловят. Спаха седнали, опрени един в друг пред малък огън, зад гърба си бяха устроили капан.

През следващите дни напредваха бавно, но сигурно и не забелязаха следи от преследвачи. Това не я успокояваше особено. Знаеше, че онези няма да се откажат.

Последваха няколко слънчеви дни, в които понапреднаха доста. Това също не можеше да я успокои, понеже оставяха ясни следи в снега и преследвачите им щяха бързо да скъсят дистанцията. Придържаха се към по-оживени пътища винаги щом им се удадеше такава възможност, за да объркат и забавят войниците.

След това бурите се възобновиха. Продължиха упорито напред още пет дена въпреки почти непроходимите условия. Докато виждаха пътеките и тесните пътища и можеха да поставят единия си крак пред другия, не можеха да си позволят да спрат, понеже виелицата скриваше следите им почти веднага. Дженсън бе прекарала достатъчна част от живота си сред природата, за да знае, че при такива условия е невъзможно някой да ги проследи. За пръв път им се удаваше шанс да махнат клупа от врата си.

Избираха хаотично пътищата си. Винаги когато стигаха до разклон, Дженсън въздишаше радостно, защото това означаваше още един шанс преследвачите им да изберат погрешната посока. Няколко пъти се изкачиха по-нависоко в планината, за да са спокойни, че никой не би могъл да ги проследи. Въпреки умората започна да диша по-леко.

Пътуването при такива условия ги изтощи. Мислеха си, че лошото време никога няма да се укроти, но най-сетне и това стана. В един късен следобед, когато вятърът най-сетне спря и над света легна спокойна и тиха зимаа срещнаха жена, която едва креташе по пътя. Настигнаха я и Дженсън забеляза, че е натоварена с нещо тежко. Макар времето да се бе променило значително, валеше сняг на парцали. Между обагрените в оранжево облаци блещукаше слънце, което придаваше на сивкавия ден странно златисто сияние.

Жената ги чу и отстъпи встрани. Когато се изравниха с нея, тя вдигна ръка.

— Моля ви, помогнете.

Дженсън си помисли, че жената носи дете, увито в множество одеяла и завивки.

По изражението на Себастиан и се стори, че той смята да продължат напред. Щеше да и каже, че не могат да си позволят да спират, когато магьосникът Рал и убийците са по петите им. Дженсън бе сигурна, че поне засега са успели да им се измъкнат.

Себастиан я изгледа косо и тя побърза да отвърне на жената, преди да е проговорил той.

— Както изглежда, Създателят се е смилил над тази изпаднала в нужда жена и ни изпраща да и помогнем.

Дали защото думите и убедиха Себастиан, или просто не смееше да оспорва намеренията на Създателя, но той дръпна юздите и спря. Дженсън го изчака да слезе от коня си и да хване юздите на двете животни и също скочи на земята. Нагази в дълбокия до колене сняг, за да се приближи към жената.

Онази бе протегнала напред вързопа си, с надеждата, че това ще обясни всичко. Изглеждаше така, сякаш бе готова да приеме помощ дори от самия Пазител. Дженсън отметна опърпаното одеяло и видя момченце на около три-четири годинки с червено лице на огромни петна. Лежеше неподвижно, със затворени очи. Гореше в треска.

Дженсън пое товара от ръцете на жената, почти на нейна възраст. Изглеждаше на ръба на силите си. На лицето и бе изписана нечовешка тревога.

— Не знам какво му стана — рече жената, едва сдържайки сълзите си. — Срина се изведнъж.

— Къде си го повела в това време? — попита Себастиан.

— Мъжът ми замина на лов преди два дни. Ще отсъства поне още няколко. Не можех просто да стоя и да чакам.

— Но какво правиш тук, накъде си тръгнала? — попита Дженсън.

— При Рауг’Мос.

— Какво каза? — попита Себастиан Дженсън.

— Това са лечители — обясни му тя шепнешком.

Пръстите на жената обходиха личицето на малкия. Очите и не се отделяха от него, но най-накрая вдигна глава.

— Ще ми помогнете ли да го закарам там? Мисля, че се влошава.

— Не знам дали…

— Колко е далеч? — прекъсна Дженсън Себастиан.

Жената посочи напред по пътя.

— Нататък е, накъдето отивате. Не е далеч.

— Колко? — настоя Себастиан.

Жената се разплака за пръв път.

— Не знам. Надявах се да стигна до довечера, но скоро ще мръкне. Опасявам се, че е по-далеч, отколкото си мислех, и силите няма да ми стигнат. Моля ви, помогнете ми.

Дженсън залюля спящото момченце и се усмихна на жената.

— Разбира се, че ще ти помогнем.

Пръстите на жената се вкопчиха в ръкава на Дженсън.

— Съжалявам, че ви създавам затруднения.

— Няма нищо, нали сме с коне.

— Не можем да те изоставим насред пътя с болно дете на ръце — съгласи се Себастиан. — Ще те отведем при лечители те.

— Аз ще се кача на коня, а ти ми подай детето — рече Дженсън и върна малкия в прегръдката на майка му.

Вече горе, Дженсън простря ръце. Жената се поколеба, очевидно се страхуваше да се раздели с рожбата си. После като че размисли и бързо го вдигна. Дженсън го положи в скута си и го намести така, че да не се клати, а Себастиан подаде ръка на жената и я вдигна зад себе си. Препуснаха, като жената се държеше здраво за кръста на Себастиан, но не изпускаше от очи Дженсън и рожбата си.

Дженсън избърза напред, за да може жената спокойно да наблюдава чужденката, носеща момчето и надеждите и. Пришпори Рижка през преспите, разтревожена, че детето не спи, а е изпаднало в безсъзнание от треската.

Забързаха напред по пустия път, съпровождани от облаци вятър и сняг. Загрижеността за момчето и желанието да му помогнат правеха пътя да изглежда безкраен. След всяко възвишение пред тях се разкриваха още и още гори, след всеки завой идваха нови и нови дървета. Дженсън се тревожеше и че конете не могат да тичат дълго без почивка в дълбокия сняг, иначе можеше да се строполят от умора. Рано или късно, въпреки падащия мрак, щеше да се наложи да намалят, за да дадат малко отдих на животните.

Дженсън хвърли поглед през рамо и в същия миг Себастиан изсвири с уста.

— Насам — провикна се жената и посочи към една странична, по-тясна пътечка.

Дженсън пришпори Рижка вдясно. Пътеката тръгна право нагоре, после взе да лъкатуши, отвеждайки ги все по-на-високо, все по-близо до оловно сивото небе. Снегът пред тях бе девствен, но заради специфичния, релеф на местността по нея се вървеше лесно.

Дженсън надзърна под одеялата и видя, че при малкия промяна няма. Огледа внимателно гората за белези на човешко присъствие, но не откри нищо такова. След времето, прекарано в Двореца, пътуването през блатото на Алтея и полетата Азрит гората и действаше успокоително. Себастиан не си падаше по горите, не обичаше и снега. Тук Дженсън се чувстваше най-сигурна, дивеше се на свещения покой, който цареше сред дърветата.

Усети миризма на пушек, която и подсказа, че са близо. Хвърли поглед през рамо и по израза на лицето на майката разбра, че не греши. Изкачиха се на невисок хълм и пред тях изникнаха няколко дървени постройки, пръснати по горист хълм. На поляната отзад имаше малка плевня със заграден двор. На оградата бе вързан кон, който посрещна приближаването им с вирнати уши, след това вдигна глава и изцвили. Рижка и Пит изпръхтяха в отговор.

Дженсън сви два пръста в устата си и изсвири, насочвайки Рижка към единствената постройка, от чийто комин излизаше дим.

Когато приближиха, вратата се отвори. Към тях се бе запътил мъж, наметнал на раменете си жълтеникав плащ. Не беше стар, по-скоро на средна възраст. Преди Дженсън да има възможност да огледа по-добре лицето му, онзи дръпна на главата си качулката, за да се предпази от студа.

— Водим болно момче — провикна се Дженсън, щом домакинът протегна ръка да хване юздите на Рижка. — Вие ли сте лечителите Рауг’Мос?

Мъжът кимна.

— Вкарайте го в къщата.

Майката вече бе скочила от коня и стоеше до Дженсън, готова да поеме сина си.

— Благодаря на Създателя, че ви срещнах днес.

Лечителят потупа успокоително жената по рамото и я подбутна към вратата, после се извърна към Себастиан.

— Можете да оставите конете отзад при моя, после ви чакам вътре.

Себастиан му благодари и отведе конете, а Дженсън последва другите двама към вратата. Светлината бе слаба и тя пак не успя да види добре лицето на мъжа.

Надежда почти нямаше, но поне този човек бе от лечителите Рауг’Мос и можеше да отговори на въпроса и.