Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението (44)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

ИЗУМЛЕНИЕТО НА ДЖЕНСЪН преминаваше. Безкрайното море от хора, заливащо клисурата, вече не и правеше такова впечатление. Огромната войска изпълваше пространството между хълмовете и боядисваше пейзажа в светлокафяво. Сред войниците бяха накацали незнайно число палатки, каруци и коне. Монотонното жужене на тълпата, прекъсвано от викове, свиркания, дрънчене на оръжия, тропот на копита, грохот на каруци и от време на време по-остри писъци, които Дженсън бе почти сигурна, че са на жени, се чуваше отдалеч.

Сякаш наблюдаваше неимоверно голям град, но без сгради и улици, сякаш всички творения на хората бяха унищожени от вълшебна пръчка, а зад тях бяха останали хората, превърнати в диваци, скупчили се на едно място под надвисналото небе в опит да се справят с природните стихии, но за съжаление без особен успех.

Но имаше и по-ужасни гледки. Само няколко дни по-рано, далече на юг, Дженсън и Себастиан бяха прекосили долината, където доскоро е бил устроен зимният бивак на Императорския орден. Такава огромна войска се придвижва тежко, но Дженсън остана потресена от гледката, която остава след по-продължителен престой на едно място. Щяха да са нужни години, за да заздравее гигантската кървяща рана на земята.

Още по-ужасното беше, че през тази дълга и студена зима хиляди мъже са били повалени от болести. Неприветливото място щеше завинаги да носи отпечатъка на безкрайното поле, осеяно с хаотично изкопани гробове. Беше смазващо да се види подобна загуба на живота пред болестите.

Дженсън не искаше да мисли какви ли гледки ги очакват при предстоящите битки за свобода.

Със затоплянето на времето калта беше засъхнала достатъчно, че да могат войниците най-сетне да се измъкнат от скверното си зимно леговище и да поемат към Ейдиндрил — седалището на властта в Средната земя. Себастиан и бе споменал, че армията, нахлула от Стария свят, е тъй огромна, че докато авангардът подготвя бивака си за през нощта, на ариергарда му предстоят още часове поход. Сутрин първите поемат на път и вървят с часове, преди за последните да се освободи достатъчно място, за да могат да тръгнат.

Пролетният им поход на север бе бавен, но неотстъпен. Себастиан я уверяваше, че щом войниците подушат плячката, пулсът им ще се учести и ще усилят ход.

Всичко това бе в отговор на алчността и завоевателните пориви на Господаря Рал. Беше ужасно, че тази красива и спокойна долина е трябвало да бъде превърната в полеви лагер. С наближаването на пролетта тревите се съживяваха и върху околните хълмове сякаш падаше огромен зелен плащ. Горите по стръмните склонове в далечината се раззеленяваха. Още по-нататък, на запад и север, врязващите се в небето върхове все още носеха шапките си от сняг. Покрай каменистите пътеки се надбягваха пълноводни потоци, подхранвани от топящите се снегове. Поели на изток, те най-сетне се събираха в мощна река, виеща се през просторно зелено поле. Мръсотията тук бе тъй ужасяваща и плодородна, че Дженсън си представяше, че дори камък да посееш, ще поникне.

Преди да застигнат огромната армия, бяха минали през удивително красиви места. Тя едва се сдържаше да не хукне към вълшебните гори, представяше си как прекарва остатъка от живота си сред дърветата. Трудно и бе да повярва, че Средната земя е страна на зловредни магии.

Себастиан я предупреждаваше, че тези гори са опасни, пълни с какви ли не зверове. Че те са царството на зли магьосници. Колкото повече научаваше за тях, толкова повече искаше да рискува и да ги посети. Но никога не забрави, че колкото и да изглеждат непроходими и недостъпни, Господарят Рал ще я намери и там. Хората му вече бяха показали способността си да усещат присъствието и от неподозирано далечни разстояния. Убийството на майка и бе първото доказателство за това. От този ужасен ден насам безмилостните и преследвачи все някак си успяваха да я следват през цяла Д’Хара и дори навлязоха дълбоко в Средната земя.

Ако хората на Господаря Рал я заловят, ще я върнат обратно в тъмниците, където бяха хвърлили Себастиан. И тогава Господарят Рал ще я подложи на безкрайни мъчения, докато най-накрая я дари с бавна и агонизираща смърт. Докато Господарят Рал е по петите и, за нея няма живот. Единственият и изход е да го унищожи и сама да си вземе полагащата и се свобода.

Нова двойка часови ги забеляза и се спусна надолу от поста си, за да ги провери. Когато двамата със Себастиан се приближиха и войниците забелязаха щръкналата бяла коса и небрежния му поздрав, се обърнаха и се заизкачваха обратно по хълма към огъня, където се приготвяше вечерята им.

Всички войници от Императорския орден, които Дженсън бе видяла, и се сториха груби и недодялани, бяха навлекли опърпани дрехи, мърляви кожи и пелерини. Долу в ниското земята бе осеяна с малки огньове пред платнени палатки. Повечето бяха разпънати хаотично, явно там, където собствениците им са намерили мъничко свободно място. Също тъй хаотично сред палатките бяха разположени и командните пунктове, походните оръжейни, каруците с провизии, дворовете за добитък и коне, сред тълпата обикаляха продавачи на всякакви стоки, ковачите работеха в импровизирани ковачници. Тук-там се виждаха малки пазарчета, където мъжете се събираха да разменят и купуват стоки.

Срещаха се дори разпалени, гневни, дрипави проповедници, които използваха всяка възможност да приковат вниманието на малограмотната тълпа. Дженсън не можеше да чуе думите им, но и се бе случвало да присъства на подобни проповеди. Според майка и бурният език на тялото, с който се предсказваха съдби и се вещаеше спасение, е непогрешим и непроменим.

Докато приближаваха към огромния лагер, Дженсън видя в палатките да се върши какво ли не — от безметежни смехове и пиене до почистване и лъскане на оръжия. Имаше огромни кръгове от прегърнати през раменете пеещи мъже. Някои от войниците готвеха край огньовете, други се събираха край полевите кухни и чакаха да получат храна, трети се занимаваха с ежедневните си дела или с животните. Дженсън забеляза и други, които играеха комар или се караха. Лагерът беше ужасно мръсен, миризлив, шумен и кошмарно объркващ.

Тълпите винаги я бяха карали да се чувства неловко, но сега изглеждаше по-потискащо и от най-страшните и кошмари. Докато слизаха към врящия казан от хора, и се прищя да хукне в обратна посока. Задържаше я само и единствено основателната причина, довела я тук.

Достигна вътрешната си граница и премина отвъд. Посрещна необходимостта да убие с отворени обятия и взе твърдо решение да го направи. Вече нямаше връщане назад. Униформите на войниците нямаха нищо общо с униформи, приличаха на безразборно събрани кожени одежди с шипове, кожи, ризници, вълнени наметала, плащове и кални туники. Почти всичките здравеняци, които срещна по пътя си, бяха небръснати, мрачни и мръсни. Беше очевидно защо всички познават Себастиан и защо никой не се осмелява да му се изпречи на пътя. При все това Дженсън не можеше да не се удиви на факта, че всеки, абсолютно всеки от войниците, веднага щом го види, вдига ръка за поздрав. Себастиан се извисяваше като лебед сред патици.

Той вече и бе обяснил колко трудно се събира армия в защита на родината и с какви несгоди се сблъскват тези воини в похода си към свободата. Това бяха мъже, откъснати от домовете си и натоварени с тежка задача; не можеше да се очаква от тях да изглеждат чистички и спретнати, за да се харесват на жените, или пък да спират посред битката, за да се държат прилично и да подреждат бивака си. Те бяха бойци.

Но Д’Харанците също бяха във война. Тези тук изобщо не приличаха на Д’Харанските войници, нямаха нищо общо с тяхната дисциплинираност и чувство за ред. Не му го каза.

Все пак Дженсън разбираше. По време на дългото и изнурително пътуване, под непрестанен страх от преследвачите на Господаря Рал, при вечната грижа за заличаване на следите, не и оставаше много време да се грижи за външния си вид. Освен всичко друго пътуваха при зимни условия през суров планински терен. От време на време и минаваше през главата, че Себастиан е принуден да я гледа рошава и размъкната, потна и миризлива. Но той като че ли никога не обърна внимание на неугледния и вид. Напротив, присъствието и го радваше неимоверно и винаги се стараеше да направи всичко, което е по силите му, за да и угоди.

Предишния ден бяха минали напряко през хълмовете, за да се озоват в предните редици на войската. По пътя си видяха изоставена ферма. Себастиан уважи желанието и да останат да пренощуват там, въпреки че бе рано да вдигат лагер. След като се изкъпа и изми косата си в запуснатата малка баня, тя се зае да изпере дрехите си. Седнала пред огъня, който Себастиан бе наклал междувременно, Дженсън среса и изсуши косата си. Предстоящата среща с императора я изпълваше с трепет и тя искаше да изглежда възможно най-добре. Себастиан, излегнат на лакът, и се усмихна с онази своя специална усмивка и каза, че дори да се яви пред Джаганг немита и рошава, пак ще бъде най-прелестната жена, която императорът е срещал през живота си.

Сега, когато вече навлизаха в очертанията на лагера на Императорския орден, стомахът и се беше свил на топка, макар косата и да бе сресана. По кипналите облаци, прелитащи над планинските била, личеше, че приближава пролетна буря. Мрачното оловно небе над далечните долини биваше раздирано от светкавици. Надяваше се да не завали веднага, та да и измокри косата и роклята тъкмо преди срещата с императора.

— Ето там, виждаш ли — посочи Себастиан напред, — това са шатрите на императора и на приближените му съветници и висши военни. По-нагоре по продължение на долината би трябвало да се намира самият Ейдиндрил. Император Джаганг още не е предприел атака на града. Идваме навреме.

Огромните шатри представляваха внушителна гледка. Най-голямата бе овална, с три кулички, поддържани от високи колове. Беше облицована с плоскости в ярки цветове. От стрехите се вееха знаменца и пискюли. На върховете на високите колове плющяха жълти и червени флагове, танцуващи с вятъра като гъвкави змии. Императорските шатри се извисяваха над сивото море от палатки на редовите войници като дворец над мрачни селски къщи.

Докато вървяха през пренаселения лагер, сърцето на Дженсън щеше да се пръсне. Рижка и Пит бяха вирнали уши, явно недоволни от глъчката, в която се озоваха изведнъж. Тя пришпори Рижка и пое протегнатата ръка на Себастиан.

— Ръката ти е потна — усмихна и се той. — Да не си притеснена?

Чувстваше се като в казан с вряща вода.

— Малко.

Но причината, довела я тук, и вдъхваше сили и увереност.

— Успокой се, император Джаганг ще се притесни, когато види пред себе си толкова красива жена.

Дженсън усети как лицето и пламва. Предстоеше и среща с императора. Какво ли би казала майка и? Докато яздеха насам, си мислеше как ли се е чувствала майка и като млада прислужничка в Двореца — едно нищожество — в присъствието на Мрачния Рал. Едва сега за пръв път започваше да разбира значимостта на това събитие в живота на майка и.

Докато двамата със Себастиан си проправяха път през тълпата, Дженсън усещаше върху себе си хиляди мъжки погледи. Отвсякъде прииждаха войници, любопитни да зърнат влязлата в лагера жена. В един момент пред тях се образува шпалир от войници с копия, препречващи пътя на напиращата отзад тълпа. Явно се опитваха да ги предпазят от непосредствено съприкосновение с възбудените от неочакваната среща мъже.

Себастиан забеляза, че посрещането и е направило впечатление.

— Императорът знае, че идваме.

— Как е разбрал?.

— Когато преди няколко дни срещнахме първите съгледвачи, а тази сутрин и близките постове, са изпратили куриери да информират император Джаганг за моето завръщане и да го предупредят, че не съм сам. Император Джаганг се е погрижил за сигурността на госта, който водя със себе си.

Дженсън си помисли, че войниците с копията се опитват да държат напиращата маса от мъже далеч от двамата. Стори и се странно, но като видя пияните мутри и лъстивите погледи на голяма част от мъжете, не можеше да не признае, че се радва на охраната.

— Тези войници изглеждат толкова не знам, бих казала, груби.

— Като се има предвид намерението ти да забиеш ножа си в сърцето на Ричард Рал, да не би да възнамеряваш да му се поклониш и да го помолиш най-учтиво за съдействие, след което да му благодариш, за да се убеди той в доброто ти възпитание?

— Разбира се, че не, но…

Сините му очи се спряха върху нейните.

— Когато онези животни нахълтаха в дома ти и заколиха майка ти, какви хора би искала да я защитят?

Въпросът му я изненада.

— Себастиан, не виждам какво общо има това.

— Би ли имала доверие на някакви си излъскани и наперени контета с добри маниери, които сякаш са тръгнали на кралска вечеря? Би ли поверила живота на обичаната си майка в ръцете на такива хора? Или би предпочела за безопасността и да се грижат безскрупулни зверове, по-жестоки от нападателите и които да съумеят да запазят живота и? Не би ли искала между майка ти и онези диваци, дошли да я убият, да застанат обръгнали в боя воини?

— Мисля, че те разбирам.

— Върху тези хора са заложени надеждите на всичките им обичани близки в далечната родина.

Внезапният сблъсък с ужасния спомен беше тъй смразяващ, тъй болезнен, че Дженсън с мъка го прогони от главата си. Разпалените думи на Себастиан я изпълниха със смирение. Имаше сериозна причина да е тук. И тази причина бе единственото, което имаше значение. Щом мъжете, дошли да се опълчат на Господаря Рал, са груби и свирепи — толкова по-добре.

Едва когато стигнаха до плътно охраняваната зона на императорските покои, Дженсън забеляза жени в лагера. Бяха странна смесица — от най-млади девойки до прегърбени старици. Повечето ги изгледаха с любопитство, някои смръщиха чела, имаше и уплашени. Но всички бяха втренчили погледи в Дженсън.

— Защо всички жени носят халки на долните си устни? — прошепна тя към Себастиан.

Той плъзна поглед по жените пред шатрите.

— Като знак на вярност към Императорския орден, към император Джаганг.

Този начин за изразяване на лоялност не само и се стори странен, но и смущаващ. Повечето жени бяха опърпани и рошави. Имаше и някои по-спретнати, но не изглеждаха много по-добре.

Когато Дженсън и Себастиан скочиха от седлата, конете им бяха отведени от войници. Тя погали Рижка зад ухото и и прошепна, че няма страшно, че непознатият ще я отведе да си почине. След като кобилата се успокои, Пит покорно тръгна след нея към конюшните. Раздялата с постоянната и спътничка и напомни колко много и липсва Бети.

Жените отстъпиха назад и се скриха в сенките като че се страхуваха да се приближат. Дженсън беше свикнала с подобни реакции — червената и коса всяваше неизменен страх. Денят беше рядко топъл, мисълта, че тепърва ги очаква все по-хубаво време, буквално я опияняваше. На влизане в лагера забрави да си сложи качулката. Понечи да го стори, но Себастиан задържа ръката и.

— Не е необходимо. — Той кимна с глава към жените. — Много от тях са Сестри на светлината. Те не се боят от магията, а само от непознати, влезли в покоите на императора. Едва тогава Дженсън разбра причината за уплахата, която бе прочела в очите на тези жени — те бяха родени с дарбата и не можеха да видят Дженсън, понеже тя бе дупка в света. Очите им я виждаха, но дарбата им бе сляпа за нея.

Себастиан нямаше как да го знае. Тя така и не му каза какво точно и е обяснила Алтея за родените с дарбата и потомците на Господаря Рал. Себастиан неведнъж бе показвал презрително отношение към нещата, свързани с магията. Дженсън не искаше да му предава с подробности срещата си с чародейката и да споделя с него заключенията, до които бе стигнала сама. Беше и достатъчно трудно да приеме всичко това за себе си, камо ли да го обяснява на някой друг. Пък и така и не се появи подходящ момент.

Насили се да се усмихне на жените, които я наблюдаваха от сенките. Те не отвърнаха с усмивка.

— Защо пазят императора от собствените му поданици? — попита тя.

— При наличието на толкова много хора, човек никога не може да е сигурен дали сред тях няма предател или луд, който иска да се прочуе, като посегне на императора. Подобен налудничав акт би ни лишил от един велик пълководец. В ситуация като тази е по-добре да се вземат предохранителни мерки.

Стори и се разбираемо. В крайна сметка самият Себастиан бе влязъл в Народния дворец като враг и би могъл да посегне на някой от местните първенци. Д’Харанците възприеха присъствието му като заплаха и го хвърлиха в тъмница.

За щастие Дженсън успя да го измъкне. Как? Така и не намери подходящия момент, за да се опита да му обясни. Пък и се съмняваше, че той ще разбере. Най-вероятно изобщо нямаше да и повярва.

Ръката на Себастиан се плъзна около кръста и и я подбутна напред към двамата здравеняци, охраняващи шатрата на императора. След като му се поклониха, Себастиан пристъпи между тях и отметна тежката завеса на входа, инкрустирана със златни и сребърни емблеми.

Дженсън никога не си бе представяла, камо ли беше виждала, толкова луксозна палатка. Обстановката вътре далеч надхвърляше онова, което предполагаше външността. Подът беше изцяло застлан с най-разнообразни пищни килими и пътеки, кръстосани във всички посоки. От тавана висяха пана, изобразяващи екзотични сцени и изящни фигури. Навсякъде из стаята върху разнообразни полирани маси и раклички имаше крехки стъклени купи, фина керамика и високи рисувани вази. Встрани се виждаше шкаф с витрина, на чиито рафтове бяха изложени рисувани чинии. По пода бяха нахвърляни различни по големина цветни възглавници. На тавана имаше отвори, забулени с копринени перденца, през които падаше мека светлина. Навсякъде трептяха ароматни свещи, килимите и паната създаваха неподозиран уют. Мястото приличаше на храм.

Вътре трескаво шетаха жени, до една с халки на долната устна. Повечето изглеждаха погълнати от работата си, но една от тях, която методично лъскаше сбирка високи, изящни вази, хладно изгледа Дженсън с крайчеца на окото си. Беше на средна възраст, широкоплещеста, облечена в семпла дълга тъмносива рокля, закопчана догоре. Прошарената и черна коса бе вързана на хлабава опашка на тила. На пръв поглед в нея нямаше нищо забележително, освен че от лицето и не слизаше една загадъчна и хитра, някак самодоволна усмивка. Дженсън се сепна.

Когато погледите им се кръстосаха, гласът се пробуди и изрече името на Дженсън с онзи мъртвешки шепот, призова я да се предаде. Дженсън изведнъж изпита усещането, че тази жена е чула гласа. Прогони нелепата мисъл, опита се да убеди сама себе си, че си внушава заради определено властния вид на жената.

Друга жена наблизо съсредоточено чистеше килимите с малка четка. Трета сменяше изгорелите свещи. Сестри на светлината, влизаха и излизаха от околните помещения, разместваха възглавници и свещници, подреждаха цветята във вазите. Слабоват младеж внимателно разресваше ресните на килимите пред входа на вътрешната стая. Всички, освен жената при вазите, бяха потънали в работата си и не обърнаха никакво внимание на посетителите.

Ръката на Себастиан я водеше уверено във вътрешността, към слабо осветена стая. Стените и таванът потрепваха леко на вятъра. Сърцето на Дженсън едва ли би туптяло по-бясно, ако я водеха към ешафода. В един момент осъзна, че ръката и стиска яростно дръжката на ножа. Наложи си да я пусне.

В дъното на стаята имаше красив позлатен трон, покрит с червени коприни. Дженсън преглътна, когато най-сетне се насили да вдигне поглед към човека, който седеше там. Ръката му почиваше елегантно върху подлакътника, палецът на другата му ръка подкрепяше брадичката, а показалецът я придържаше отстрани.

Изглеждаше едър и мускулест. Трепкащите пламъчета от свещите се гонеха по бръснатата му глава и оставяха впечатлението, че е увенчан с огнена корона. От ъгълчетата на устата му тръгваха две дълги и тънки плитки, трета се спускаше от средата на брадата му. На ноздрата и ухото си имаше златни халки, свързани от фина златна верижка, на силните му мускулести гърди лъщяха тежки златни накити със скъпоценни камъни. На всеки от месестите му пръсти имаше по един огромен пръстен. Жакетът от овча кожа, който бе облякъл, нямаше ръкави, за да се видят мускулестите му плещи и загорелите ръце. Не изглеждаше много висок, но мускулестото му тяло бе доста внушително.

Когато погледът и стигна до очите му, въпреки предупреждението на Себастиан и спря дъхът. Никакви думи не биха могли да я подготвят за тази среща.

Мастилените му очи нямаха бяло, нямаха ириси, нямаха зеници. Представляваха блестящи тъмни бездни. През тях прелитаха още по-тъмни сенки, като буреносни облаци в среднощно небе. Макар да нямаше ириси и зеници, Дженсън бе категорично убедена, че императорът гледа право в нея.

Коленете и омекнаха.

Когато той и се усмихна, тя едва се задържа на крака.

Себастиан я подхвана и леко се поклони от кръста.

— Благодаря на Създателя, задето е бдял над вас и вашата сигурност, императоре.

Усмивката на Джаганг се разшири.

— И аз, Себастиан. — Гласът му подхождаше — дрезгав, властен, застрашителен. Звучеше като човек, който не приема слабости и извинения. — Доста време мина. Прекалено много. Радвам се да те видя отново.

Себастиан кимна към Дженсън.

— Ваше сиятелство, довел съм важен гост. Нека ви представя Дженсън.

Въпреки ръката на Себастиан, която я подкрепяше, тя се отскубна и падна на колене по своя воля, за да не го направи от слабост. Използва случая да се поклони и допря чело в пода. Себастиан не и бе казал какво трябва да направи, но тя изпита вътрешна потребност да постъпи така. Ако не друго, поне за секунда си отдъхна от кошмарните му очи.

Предполагаше, че човек като него, воин, опълчил се срещу завоевателната сила на Д’Хара, притежава исполинска сила, желязна ръка и мрачна решителност. Да бъдеш император на народ, който се надява да избяга от застрашителната сянка на робството, беше призвание за човек, отговарящ по сила и мощ на този, пред когото тя бе коленичила.

— Ваше сиятелство — започна с треперещ глас, без да вдига глава от пода, — на вашите услуги.

До ушите и достигна боботещ смях.

— Хайде, Дженсън, не е нужно.

Усети как лицето и пламва и се изправи с настоятелната помощ на Себастиан. Нито императорът, нито Себастиан обърнаха внимание на смущението и.

— Къде намери тази прекрасна млада дама, Себастиан?

Сините очи на Себастиан се плъзнаха с гордост към нея.

— Дълга история, която ще ви разкажа друг път, Ваше сиятелство. Засега ще ви кажа само, че Дженсън взе важно решение, което касае всички нас.

Мастиленият поглед на Джаганг се върна върху нея, сърцето и моментално подскочи към гърлото. На устните му беше кацнала почти незабележима усмивка, изразяваща превъзходството му пред нищожеството, застанало пред него.

— И какво е това важно решение, уважаема?

Дженсън.

В главата и се втурна споменът за проснатата и на пода майка, обляна в кръв. Никога нямаше да забрави тези последни мигове живот на майка си. В душата и още тлееше изгарящата болка от невъзможността да се погрижи и погребе подобаващо тялото на най-близкото си същество.

Дженсън.

Яростта се пребори със смущението и и тя отвърна с твърд глас.

— Възнамерявам да убия Господаря Рал. Дойдох да ви помоля за помощ.

В мъртвешката тишина от лицето на императора се изпари всяка следа от подигравка и надменност. Впи в гостенката си ледени, тъмни, безжалостни очи, свъси предупредително чело. Тази тема изискваше мрачна сериозност. Господарят Рал бе човекът, нападнал родината му, избил незнайно колко хиляди войници от армията му и хвърлил целия свят в страданията на войната.

Император Джаганг Справедливия чакаше със сериозен вид Дженсън да продължи.

— Името ми е Дженсън Рал — отвърна тя на пламналия му поглед. Извади ножа си, стисна острието му в юмрука си и тикна дръжката към него, за да види той релефната буква „Р“.

— Аз съм сестра на Ричард Рал. И възнамерявам да го убия. Себастиан ми каза, че бихте могли да ми помогнете. Ако наистина е така, ще съм ви задължена до гроб. Ако не, по-добре ми кажете още сега, защото дори това няма да ме разколебае, но в такъв случай ще се наложи да поема веднага на път.

Облегнал лакти на драпирания си трон, той се наведе към нея и впери в лицето и кошмарните си очи.

— Скъпа моя Дженсън Рал, сестра на Ричард Рал! За подобно нещо съм готов да положа целия свят в краката ти. Само кажи и ще имаш всичко, което е по силите ми.