Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Canterbury Tales, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
stomart (2010)
Корекция
rlv (2011)
Корекция
maskara (2011)

Издание:

Джефри Чосър

Кентърбърийски разкази

 

Редактор: Блага Димитрова

Коректори: Евгения Кръстанова, Петя Калевска

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Иван Кьосев

 

Издателство „Народна култура“, 1980

История

  1. — Добавяне

Разказът на Стюарда

Пролог към Разказа на Стюарда[1]:

Дружината се смееше до стон

над Николас, над Абсолон и Джон.

И всички бяха на различно мнение,

но не роптаеха, със изключение

на Освалд само — Стюарда юначен.

Единствен той остана строг и мрачен.

И дърводелец сам по занаят,

в сърцето си стаил бе малко яд,

та продължаваше да си мърмори:

„Ако се хване някой с теб да спори

и да ти върне с истинска отплата,

той трябва да е цапнат във устата.

Но аз съм стар да се халосвам — рече, —

в сено тревата се превръща вече.

Годините натрупват сива плесен

в косите ми, в сърцето ми е есен.

И все пак, май додето остарявам,

аз — като мушмулите — хем узрявам,

хем гния, докато съвсем се скапя.

Ний, старите, преди да паднем в трапа,

додето зреем, гнием, но нехаем

и по свирнята на света играем.

Главите ни са бели, посребрени,

ала опашките ни са зелени

като на праза. Силата корава

си тръгва, но желание остава.

Ако за нещо друго ни не бива,

устата ни поне е приказлива.

Жарта припламва още в пепелта:

хвалбарството, лъжата, похотта,

гневът са въглени, що в нас искрят.

Дори краката да не ни държат,

ний пак не се предаваме докрай.

В мен още млада кръв кипи комай,

макар че вече доста време стана,

откак протече на живота крана.

Смъртта отпуши моето каче,

когато се родих, и то тече

тъй ден след ден, но почна да пресъхва,

та жизнената струя се задъхва

и по дъгите немощно полазва,

а, виж, езикът гламав си приказва

за лудориите от младините.

Остават ни единствено хвалбите.“

Ханджията, щом чу проповедта му,

го спря със царствен жест и рече само:

„Разфилософства се — и няма спира.

Еклезиаста остави на мира.

Щом Стюард с проповеди се захване,

шивачът лекар сигурно ще стане.

Към разказа си пристъпи завчас,

че ей го вече Депефорд[2] пред нас

и Гринвич, знаеш сам, не е далеч.

Часът е девет. Почвай свойта реч.“

И Стюардът започна: „Господа,

надявам се, не ще ви навредя,

ако плесника възмездя с плесник,

та да сме квит със този хубостник.

Как някой дърводелец бил измамен,

разказа този мелничар безсрамен.

Той с мен се подиграва без съмнение.

Ще му отвърна, с ваше позволение,

и то със неговите мръсни думи.

Дано врата си счупи! Триста чуми!

За сламката в окото ми подмята,

а в своето не вижда и гредата.“

Тук започва Разказът на Стюарда.

Край Кантебриге[3] в село Трумпингтон

под мостчето тече по своя склон

една скоклива, пъргава речица.

До нея има вехта воденица.

Там някой мелничар — същински лорд,

живял като паун — надут и горд.

На гайда свирил, борил се, ловил

сърни, шарани, чашките сушил.

На дъното на кожения пош,

той вредом носил къс, но остър нож,

а друг — цял меч — на здравия си кръст.

Не смеел никой да го пипне с пръст.

В чорапа криел шефийлдски кинжал.

С чип нос и кръгла мутра, олисял

като маймуна, този хубавец

си бил спечелил име на борец

и всеки, който с него се захващал,

за дързостта си после скъпо плащал.

Задигал той като крадец изпечен

от мливото на близък и далечен.

Наричали го Симкин. Помня само,

че от известен род била жена му —

на местния свещеник дъщеря.

От тъста пипнал той добра пара

за сватбата и сватбения пир.

Била изучена във манастир

невястата. Като човек умел,

мома с образование си взел —

да не размъти йоменската струйка.

А тя била по-важна и от пуйка.

И двамата били чудесна гледка

във празник — той със новата наметка

вървял напред, с качулка пременен, а

след него тя — със роба по-червена

и от чорапите на своя мъж.

Наричали я дама. Ни веднъж

по пътя никой не я закачил —

че на кого животът не е мил! —

въоръжен с кама, със нож, с кинжал,

бай Симкин всичко живо в страх държал.

Ревнивите съпрузи що не правят,

на булките си ужас да внушават!

А пък и тя дип не била светица —

по-мръсна и от блатната водица,

ала надута, пълна със презрение,

изисквала от всички уважение

за туй, че се родила в знатен род

и учила под манастирски свод.

Голяма щерка имали си те —

на двадесет години — и дете

на половин годинка — пеленаче,

но, както се досещате, юначе.

Възпълничко момето им било,

с нос чип, с очи по-светли от стъкло,

със здрави бутчета, с гръд вече кръгла —

не някаква изпосталяла дръгла.

Свещеникът решил да я направи

наследница, на нея да остави

каквото имал — дом, пари, имот,

и да й найде мъж за цял живот,

но не какъв да е, а по-такъв —

от благороден род, със синя кръв.

Стопанин на църковното имане,

родът църковен редно е да стане.

Той църквата дори ще изяде,

но на рода си всичко ще даде.

А мелничарят дните си не губел —

околността безцеремонно скубел.

И най-редовно страдал от грабежа

във Кантебриге Солархол — колежа[4],

чието жито мелел той отвека.

Но ето, както става със човека,

в колежа икономът заболял

и писали го вече за умрял.

До мелничаря този слух щом стигнал,

той тутакси от мливото задигнал

стократно повече от онзи пай,

що всеки път крадял по обичай.

Самият ректор чак се разгневил,

но мелничарят пак не се смутил —

крещял, че сметките му уж са чисти.

В колежа две школарчета-юристи

живеели — със отънели шии,

но жадни за шеги и дяволии.

И за да си направят малко смях,

примолили се те да пратят тях,

сами във мелницата да отидат

и как се мели житото да видят.

Кълнели се, че мелничарят няма

да вдигне нищо, щом го гледат двама

така изкусни и така умели.

И с дълги увещания успели.

Джон думало се първото момче

и Алън — второто. В едно градче

на име Стротер те били родени.

Поели двамата, въоръжени

със меч и щит (на път е нужна броня).

Чувала натоварили на коня.

Джон знаел друма и вървял напред.

Посрещнал ги крадливият съсед

пред портата. Чувала те свалили

и Алън рекъл: „Симкин, как са, мили,

жена ти, щерката? Ти как си, що си?“

„Я! Алън! Джон! Какъв ветрец ви носи? —

извикал Симкин. — За какво сте тук?“

„Какво да правим! Като няма друг,

сами си вършим всичко — рекъл Джон. —

Неволята ни учи, бай Симон.

На, гледай, икономът ни умира.

Върти го зъб така, че няма мира.

Затуй дойдохме ние с Алън — хем

чувал със жито да ти донесем,

хем мливото да вземем после с нас.“

„Ще стане — казал Симкин. — Подир час.

Ще трябва да почакате обаче.“

„Аз — рекъл Джон — оставам тук, така че

да видя житото, като тече

по улея от онова каче.

Такива чудеса не съм и зърнал.“

„Така да бъде — Алън му отвърнал. —

Тогава аз пък долу ще се свра.

Отдавна ме сърби да разбера

как мливото в коритото се сипе.

Защото, Джон, ний с теб сме хора с пипе,

но как се мели житото, не знаем.“

Усмихнал се Симон на хитростта им

и си помислил: „Клопка ми кроят!

Горките! Смятат да ме надхитрят.

Бе философиите аз не зная,

но да прощават, ще ги изиграя.

И ако продължават да хитруват,

със мливото съвсем ще се сбогуват

и ще получат вместо жито трици.

За хитрини от книжните умници

и аз, неукият, не съм по-лош.

За мен школарите не чинят грош.“

Така крадецът си кроил наум,

подир излязъл, без да вдига шум,

огледал се, пошарил край стобора

и в миг зад воденицата във двора

намерил коня им, завързан здраво

за бряста. Тръгнал срещу него право,

освободил го бързо от юздите

и той поел веднага из лъките,

за да догони дивите кобили —

дочувало се как търчи и цвили.

След туй при гостите отново влязъл,

но, то се знае, нищичко не казал,

а смелил житото и сипал пак

в чувала мливото. Тогава чак,

успокоен, навън излязъл Джон,

видял, че са останали без кон,

и викнал: „Помощ! Коня ни го няма.

Ей, Алън, тичай! Станахме за срама!

Туй ректорът не ще ни го прости.“

И ето Алън, бедният, лети,

зарязал зърно, мливо. „Боже мой!

Видя ли го? Къде е?“ — вика той.

Отнякъде се втурнала жената

и рекла: „Конят ви е из полята.

След дивите кобили се забърза.

О, таз ръчица, дето тъй го върза,

ега изсъхне като келяв клон!“

„За бога, Алън! Тичай — викнал Джон. —

Хвърли си меча като мен веднага

и хайде! Няма той да ни избяга.

Аз хрътка по наклон съм надпреварял.

Защо в конюшнята не си го вкарал?

Глупак си, Алън, бога ми, така е.“

И двамата тогава, кой как знае,

се втурнали да тичат из полето.

А мелничарят туй и чакал. Ето,

отсипал от брашното им завчас и

за торта го изпратил на жена си,

па рекъл: „Още може мелничаря

да сложи пръст в устата на школаря.

Ехей къде са чак! Ще го погонят.

Не се предава толкоз лесно конят.“

В полето със изплезени езици

търчали дълго нашите умници

и викали: „Дръж! Стой! Оттук! Оттам!

Свирни му! Ето го зад теб! Насам!“

Накратко, чак доде се спуснал мрака,

препускали и двамата глупака

и най-накрая на една рътлина

за гривата го уловил едина.

От вол по-мокър, уморен, изкалян

се върнал Джон. До него кретал Алън.

„Де да не бях се раждал! — казвал Джон. —

За присмех станах с този подъл кон.

Ограби ни пак онзи дърт невежа.

На подбив ще ни вземат във колежа,

а пък и Симкин ще ни подиграва.“

Тъй Джон оплаквал прежната си слава,

додето мелницата приближили.

Стопанина до огъня открили

и тъй като се спущала нощта,

помолили му се до заранта

под неговата стряха да останат.

А той отвърнал: „Надалеч е ханът,

а тук една-едничка стая има

и в нея с вас комай ще сме шестима.

Но вам науката ви дава сила

да правите от всяка педя миля.

Така че ако ви е тясно тука,

ще разширите стаята с наука“.

„Симоне — рекъл Джон, — кълна се в бога,

добре ни отговори. Аз пък мога

да ти отвърна: «Щом си тръгнал гол,

не се отказвай и от хляб и сол».

Но моля те, бъди добър и виж

да ни нахраниш, да ни напоиш,

а ний ще ти се отплатим с парици,

защото — кой лови маймуни с трици?

Не ще те лъжем. Ти си наш приятел.“

И мелничарят щерката си пратил

за хляб и пиво, гъска взел да скубе,

жребеца вързал да не се изгуби

и в стаята си им застлал кревата

с чаршафи и с одеяла — два ката —

току до собственото си легло.

Креватчето на щерката било

съвсем наблизо, в тази стая съща.

Какво да прави — в цялата си къща

той нямал друга спалня. Ама проста

му работа! Те на вечеря доста

големи кани пиво пресушили

и в полунощ в леглата се стаили.

На мелничаря тиквата лъщяла

и от брашното в нощвите по-бяла.

Той хълцал често и през нос хортувал,

като че ли от задух боледувал.

Жена му легнала до него — бойка

и весела, бъбрива като сойка.

В нозете си посръбналата булка

примъкнала детето в лека люлка,

та да го кърми, ако не е сито.

Когато пивото било изпито,

и щерката си легнала, подир

и Джон и Алън се прибрали в мир,

за да поспят, доволни от гуляя.

Но мелничарят бил прехвърлил края

и хъркал като кон, а и отзад

изпускал гръмотевици и смрад.

Полегнала до голото му рамо,

със гръмък бас пригласяла жена му,

а щерката квичала като пор.

Послушал Алън този смесен хор,

па сръгал Джон и рекъл: „Спиш ли, братко?

Къде си чувал пение тъй сладко?

Като че ли сме в дивите гори.

Небесен огън да ги изгори!

Това е адска музика и знай,

не ще ги доведе до хубав край.

То тази нощ не ще се спи, разбра се,

но може би тъй по-добре за нас е,

защото аз оттук не ще се махна,

додето онова моме не яхна.

Ний с теб сме в правото си, драги Джон,

понеже според древния закон

тоз, който дръзне да те ощети,

ще трябва за щетата да плати.

Откраднаха ни житото с измама.

От сутринта късмета ни го няма.

Не ще се върне загубата вече,

ала, помни ми думата, човече —

ще взема всичко, що ми се полага.“

Джон рекъл: „Таралеж недей си слага

във гащите. Ти знаеш — мелничаря

е старо куче и ако те сбара,

това ще бъде сетният ни ден.“

„Муха е — казал Алън — той пред мен.“

И станал и се пъхнал при момата,

а тя по гръб си спяла на кревата,

та докато усети хубостника,

било излишно вече да се вика.

В едно се слели и ездач, и кон.

Празнувай, Алън! Връщам се при Джон.

Той, бедният, наблизо там лежал

и се терзал от мъка и печал.

„Уви! — си казал. — Изигран съм пак.

Нима съм най-големият глупак?

Приятелят ми все пак си го върна,

че дъщерята на Симон обърна

и тъй изпита своята съдба,

а аз съм легнал тук като торба.

Това ще се разчуе и тогава

кой де ме срещне, ще ме подиграва.

Да видим моята съдба каква е.

Рискуваш ли, печелиш — то се знае.“

И станал той полека, и поел

към люлката, със две ръце я взел

и тъй си я примъкнал до леглото.

Стопанката се вдигнала, защото

решила да пикае пак навън.

След туй се върнала, във полусън

затърсила във тъмното детето

и рекла: „Боже, сбърках! Само дето

не легнах при школарите. Разбрах

навреме. Инак щях да сторя грях.

И свърнала към люлката назад.

Напипала най-близкия креват

и сметнала, че трябва там да легне,

щом може до сина да се пресегне.

Тъй в мрака булката на мелничаря

се пъхнала направо при школаря

и взела да задрямва, но злодея

след малко скочил право върху нея

и без да жали нито мощ, ни труд,

замушкал надълбоко — като луд.

Такъв късмет тя нямала отдавна.

С една реч, те играли тази славна

игра почти до третите петли.

В зори бил капнал Алън, че нали

от вечерта се бъхтил за двамина —

и рекъл: «Сбогом, сладка ми Малина!

Развиделява се. Настъпи час

да си вървя, но мина ли край вас,

кълна се, всякога ще бъда твой.»

Тя казала: «Прощавай, мили мой!

Но чуй сега. Преди да си отидеш

със Джон от воденицата, ще видиш

във пруста зад залостената порта

една голяма като крина торта,

направена от мливото, което

от вашия чувал бе вчера взето.

Сега прощавай, но върни се пак!»

И тя от мъка заридала чак.

Той станал и си казал: «Ще се пъхна

при Джон за малко, за да си отдъхна.»

Но люлката напипал и решил:

«О боже! Май че пътя съм сгрешил.

Пресилил съм се тази нощ, защото

не мога да си стигна до леглото.

Тук спи стопанинът със свойта булка —

разбрах това по бебешката люлка.»

И заопипвал пак, доде набъркал

в кревата, в който мелничарят хъркал.

Той бил уверен, че това е Джон,

затуй при него скочил като кон

и за врата го сграбчил и подел:

«Ей, събуди се, дяволът те взел!

И хубаво ме слушай, свинска главо!

Кълна се в бога, че говоря право.

Таз нощ на мелничаря дъщерята

възсядах вече три пъти в кревата,

доде ти тука спа като глупец.»

А мелничарят изревал: «Подлец!»

Разбойник и измамник нечестив!

Оттук ти няма да излезеш жив!

Ти, който дръзна с реч така негодна

да черниш мойта щерка благородна!“

И в миг за гушата школаря хванал.

Но Алън също длъжен не останал,

с юмрука си го цапнал по носа.

И шурнала кръвта му начаса.

Търкулнали се двамата на пода

като прасета от една порода.

Там скочили отново на крака,

но дъртият се спънал и така

се проснал върху булката си той.

А тя не знаела за този бой,

защото, от игрите уморени,

били заспали двама с Джон блажени.

Сега се стреснала и закрещяла:

„О, боже! Помогни ми! Адска хала

над мен се завъртя. Не ме оставяй!

In manus tuas! Ей, Симоне, ставай!

Умирам, господи, потъвам в гроба.

Вампир лежи на моята утроба.

На помощ, Симкин! Гостите се бият.“

И Джон, уплашен, че ще го открият

в миг рипнал и зашарил край стената

да търси прът. След него и жената

се вдигнала на Симкин да помага.

Намерила във ъгъла тояга

и под мъждукащата светлина

на вече избледнялата луна

побойниците най-подир видяла.

Е, чак лицата им не разпознала,

но нещо бяло в мрака различила

та без да се подвоуми, решила,

че туй е нощното боне на госта.

И както си била, горката, проста,

със пръта хласнала немилостиво

съпруга си по темето плешиво.

Той паднал с вик: „Умирам! Помощ! Ай!“

Школарите го ступали докрай,

след туй чувала със брашното взели

и към колежа с кончето поели.

Но преди туй иззад самата порта

прибрали и опечената торта.

Тъй този мелничар пердаха ял,

макар че даром сума жито смлял,

а и с вечеря нагостил дори

онези, що го били призори

и оседлали щерката му млада

и булката му. Тъй му се и пада!

Защото в поговорката се казва:

„Тоз, който вади нож, от нож загазва“.

И още нещо: „Всяка хитра сврака

ще хлътне във капана с двата крака“.

Но нека бог ни пази в пек и мраз!

На мелничаря си го върнах аз.

Тук свършва Разказът на Стюарда.

Бележки

[1] Тук е разработен сюжет, който е бил използван от редица фаблиа, а също и от Бокачо — „Декамерон“, IX, 5. Но реалистическата детайлизация принадлежи изцяло на Чосър. За първи път в английската литература диалектът е използван за комичен ефект — двамата школари говорят на североанглийско наречие. — Б.пр.

[2] Депефорд — град Детфърд — на южния бряг на Темза, понастоящем включен в чертите на Лондон. — Б.пр.

[3] Кантебрите — тогавашното название на Кеймбридж, известния университетски град. — Б.пр.

[4] „Солархол — колежа“ — един от първите колежи в Кеймбридж, който сега е включен в известния Тринити Коледж. — Б.пр.