Джефри Чосър
Кентърбърийски разкази (10)

Разказът за Мелибей

„О, стига вече! Престани, за бога! —

Ханджията ми викна. — Аз не мога

да слушам неграмотните ти речи

до утре. С твоите дрънканици вече

ти, братко, тъпанчетата проби ми.

Върви по дяволите с тези рими!

От догерел^[1] главата ме боли!“

„Ама защо? — му рекох. — Позволи

да си изкарам разказа докрая.

Ако не мога, все пак се старая.“

„Чуй! Твойто стихоплетство, драги мой,

не струва и фъшкия — каза той. —

Ти само губиш ценното ни време.

Без рими вече, дявол да те вземе!

Разказвай нещо смешно. Ако не,

в човешка проза говори поне,

ала поука нека има в нея.“

„Със радост! — рекох. — Ако съумея,

ще ви разкажа в проза разказ кратък.

Но видиш ли и в него недостатък,

тогава твърде придирчив си ти.

С поуката си разказът блести,

макар да е разказан неведнъж

от не един голям и умен мъж.

Ала нали евангелиста даже,

заел се за Христос да ни разкаже,

със свои думи всичко е написал,

но в тях е вложил онзи същи смисъл,

що в думите на неговия брат

сияе с пламък не по-малко свят!

Блажените Матей, Лука, Йоан

и Марко, с дух, от вяра обладан,

различно вярата си изразяват,

но неизменно смисъла предават.

Затуй не ме винете, господа,

ако речта си инак наредя.

И ако в тъканта й съм преплел

цял низ пословици, това е с цел

на този разказ прост и неголям

пъргавина и сила да придам.

Макар че ще разказвам с по-различни

слова от разказвачите предишни,

ще видите, че разлика голяма

във смисъла и в същината няма

за вас между историята нова

и тези, що и служат за основа.

Бъди добър, Ханджийо, и ми дай

да си докарам разказа докрай.“

Тук започва Чосъровият разказ за Мелибей, който е действително написан в проза, както ни уверява авторът, но съвсем не може да се нарече кратък. Разказът, чийто текст в това издание се изпуща, е типичен средновековен словесен дебат на морални теми, богато наситен с позовавания на древни авторитети.

Дебатът е построен около една бегло скицирана фабула: в отсъствието на могъщия владетел Мелибей разбойници са нахлули в дома му, набили са жена му Пруденция и са ранили тежко дъщеря му София. Мелибей е решен да отмъсти на нападателите. За това той търси подкрепата на своите приятели и познати. Съветът, който свиква в дома си, го насърчава да поеме избрания вече път на възмездието. Мъдрата мадам Пруденция обаче успява да отклони разгневения си мъж от това му пагубно според нея намерение. Тя съумява да му въздейства чрез безконечни увещания и разсъждения, най-вече цитати от книгите на знаменити люде, и го убеждава, че на насилието не бива да се противодейства с ново насилие, а с търпение и че единствено бог има право на мъст. Накрая Мелибей се помирява със своите врагове по християнски, а съдбата на ранената му дъщеря остава неизяснена.

В хода на дебата, който всъщност представлява един непрекъснат монолог — проповед на благоразумната Пруденция, се разглеждат цял ред етични и философски проблеми как да прогоним гневливостта, алчността и припряността от сърцето си, как да пазим помислите си в тайна, как да си подбираме съветници в беда, как да се отнасяме към напътствията на жените си (положително, разбира се, казва мадам Пруденция) и пр., и пр.

Непосредствено след Разказ Мелибей започва Разказът на Монаха.