Джефри Чосър
Кентърбърийски разкази (23)

Разказът на Йомена на Каноника

Прологът към Разказа на Йомена на Каноника^[1]:

Едва-що бяхме чули житието

на святата Цецилия и ето,

край Бохтон-ундер-Блей^[2] един ездач

ни стигна — с плащ, по-черен и от здрач,

но с бял стихар под плаща — възкачен

на сив петнист жребец, тъй запотен,

като че бе препускал с всички сили

по пътя подир нас поне три мили.

На йомена му конят също беше

така отпаднал, че едва вървеше.

Запенен по врата и по гръбнака,

той беше шарен като полска сврака.

На задника му, тъкмо зад гърба,

на йомена бе метната торба

със малко летни дрешки вероятно.

Аз гледах и ми беше непонятно

какъв е той, доде видях, че плаща

чрез шев с качулката му се захваща

и тъй разбрах, че този пъргав конник

не може да е друг, освен каноник^[3].

Изглежда, в тръс той беше яздил само,

та шапката висеше на гърба му.

Напъхал бе в качулката отзад

листа от репей — да му пазят хлад,

а пък да му отземат и потта.

В потта му беше впрочем прелестта.

Тя капеше от облото му чело

като от дестилатор, най-умело

натъпкан със живовляк и равнец.

„Добра ви стига! — рече с благ гласец,

като ни доближи. — Заради вас

препускам тъй припряно в този час.

Вземете ме във вашата дружина.“

А йоменът му даже го надмина

по своята любезност: „Отзарана

ви зърнах да излизате от хана

и съобщих на моя господар.

На веселбите той е пръв другар.

Затуй реши да ви настигне тука.“

„Добре си сторил. Нека бог сполука

да ти дари — Ханджията му рече. —

Изглежда, господарят ти, при все че

е толкоз мъдър, е от весел сой.

С едно-две смешни разказчета той

ще ни зарадва. Тъй ли е, юнак?“

„Кой? Моят господар? И още как!

От него по-изкусен шегаджия

не се е раждал. Ако ти открия

онези му шеги, които зная,

без да прибавя нищо, ще те смая.

Той в не едно велико начинание

е проявявал сръчност и познание,

каквито никой друг не ще сполучи

да стигне, ако той не го научи.

Не гледайте, че е облечен скромно.

За вас е чест и щастие огромно,

че ще се запознаете със него.

Подир за златни планини не ще го

оставите. Залагам си имота!

Човек със славен ум е той. В живота

ще срещнете такива много рядко.“

„Добре — подзе Ханджията. — Но, братко,

кажи какъв е той — школар ли, що ли?“

„Ами! — отвърна онзи. — Десет школи

не могат да се мерят с него. Чуй

ме първо и съди самин след туй.

Той има толкова вълшебна мощ

(макар че аз му служа ден и нощ,

в изкуството му още съм неук),

че целия ни дълъг път оттук

до Кентърбъри мигом би могъл

да преобърне и вместо с чакъл

да го настеле със сребро и злато.“

Тъй рече този йомен и когато

го чу, Ханджията му отговори:

„Benecite! Щом може туй да стори,

умът му заслужава без съмнение

и слава, и голямо уважение.

Защо тогава е така небрежен

в одеждата си? Аз съм по-прилежен

от него, па макар и сиромах.

Какви са тези дрипи — цели в прах?

Защо не се облича по-човешки?

Той сигур може да си купи дрешки,

ако не си ни го прехвалил ти.

Отговори ми и ме просвети.“

„Не ме разпитвай — йоменът отвърна. —

Душата ми, бог вижда, е кахърна.

Той тича след измислено имане.

Но нека между нас да си остане.

Изглежда, че е прекалено умен.

А не един писател сладкодумен

нарича прекаленото порок.

Де да не беше толкова дълбок!

Човек, когато има много пипе,

ще прави — струва — сам ще се съсипе.

И с моя господар комай така е.

Какво ще стане с него, господ знае!“

Ханджията му рече: „Слушай, брат.

С изкуството му ти си запознат.

Кажи тогаз какво, за бога, прави,

та е успял така да се прослави?

Къде живее, ако не е тайна?“

И каза йоменът: „В самия край на

града — в бараките, в развалините,

там, де разбойниците и крадците,

които не обичат и не смеят

да се показват пред света, живеят.

Това е истината ядовита.“

„А я кажи — Ханджията попита, —

защо лицето ти е посивяло?“

И той отвърна: „Пусто опустяло,

нали раздухвам всеки ден жарта —

така съм си изгубил и цвета.

Безспир се бъхтя, дявол да го вземе,

да се огледам, не остава време.

Изсипвам в огъня какво ли не,

пека, варя, но досега поне

и двамата се блъскаме мърцина.

Е, с дяволии скланяме мнозина

да ни заемат злато — фунд, два, три,

а някога и повече дори.

Разправяме им с пламенни слова,

че всеки техен фунт ще стане два.

Тъй лъжем другите, ала, изглежда,

и себе си залъгваме с надежда,

че ще сполучим някой ден. Уви,

все нещо куца, все не ни върви.

Изплъзва ни се тази проклетия

и май ще ни докара до просия.“

Додето той говореше, каноника

се приближи до тези двама конника

и всичко чу — той вече своя йомен

отдавна считаше за вероломен.

Катон е писал: „Гузните душички

си мислят, че за тях говорят всички.“

Затуй и той до йомена дойде

да разбере какво ще издаде

и му се сопна: „Стига! Всяко тъпо

и гнусно слово ще ти струва скъпо.

Нима не виждам, че ми се присмиваш

и тайните ми пред света откриваш!“

Ханджията пък рече: „Продължавай

нататък, братко, пет пари не давай

за неговите глупави угрози!“

„И две пари не давам!“ — викна този

юначен йомен. Като чу това,

каноникът от срам преви глава,

пришпори кончето си и избяга.

„Аха! — започна йоменът веднага. —

Пръждоса се. Сега ще падне смях.

Ще ви разкажа всичко, грях не грях.

Не ме е страх от него. Надалече

един от друг ще бъдем ние вече.

Дано изпие най-горчива чаша,

задето ме забърка в тази каша!

Защото, кой каквото ще да казва,

аз знам, че всеки грешник си загазва,

но въпреки безкрайните съмнения

и разкаяния, и угризения

не се реших до днес да го оставя.

Та позволете ми да ви разправя

каквото зная и каквото мога

за този занаят, проклет от бога.

Кълна се, че не иде го пощадя

и както трябва ще го наредя…“

Тук завършва Прологът към Разказа на Йомена на Каноника.

Тук започва Разказът на Йомена на Каноника.

С каноника прекарах седем зими,

ала науките непостижими

на неговия бранш не проумях.

Каквото имах, всичко пропилях.

Преди се гиздех с весели премени,

тъй както правят другите ергени —

а пък сега нахлупвам и терлик

наместо шапка. Своя румен лик

смених със този сив оловен цвят.

Стопи ме пустият му занаят!

Очите ми сълзят като за жалба.

Това ми е голямата печалба

от превращенията. Ей ме гол

и безприютен като див сокол,

длъжник на толкоз хора, от които

съм взимал злато явно или скрито,

че цял живот не ще се изплатя.

Добре ме гледайте! Във пропастта

завършва всеки, който пожелае

в алхимиите им да задълбае.

Не ще спечели друго той, освен

изпразнена кесия и смален,

безсилен ум. А щом веднъж успее

имота си докрай да пропилее,

ще гледа всекиго да уговори,

без да му мисли, същото да стори.

Защото за подлеца е отрада

да види как другарят му пропада.

Това го зная от един школар.

Но нейсе! Ние с моя господар

пристъпвахме към нашето изкуство

едва след куп изречени със чувство,

но неразбрани учени слова.

Раздухвах огъня и след това…

Но нека не описвам всички сложни

пропорции и дози всевъзможни.

Какво ви грее вас дали по пет

или шест унции сребро на чет

се смесват с орпимент^[4], железни стружки,

горена кост и как подир на шушки

се стрива всичко във хавана, как

се сипва във гърне без похлупак,

поръсено със сол и с чер пипер,

как после със стъкло от стар фенер

гърнето се захлупва начаса

и прочие подобни чудеса,

как всичките пролуки се замазват,

та парите през тях да не пролазват,

какъв е огънят — кога е лих

и буен, а кога е слаб и тих,

със колко много труд се сублимира,

амалгамира или калцинира

живака, чудотворния меркурий?

Напразно се потихме като щури.

По унция живак и орпимент

и стрит върху порфирен постамент

оловен оксидул поне стократ

размесвахме — но все без резултат!

Ни газовете възходящи, нито

онези твърди вещества, които

тежат на мястото си, не можаха

да ни помогнат. Безполезно бяха

прахосани усилия и време,

а и жълтици, дявол да го вземе!

Това е впрочем само малък дял

от нашето изкуство. Бих желал

докрай да ви разкажа всичко тук,

но аз самият съм почти неук

и все пак с паметта си твърде скромна

ще се опитам нещо да си спомня.

Там имах меден окис във гърнета,

боракс и стипца в стъклени шишета,

различни уринали, дестилатори

и калцинатори, и сублиматори,

реторти, колби, тежки аламбици

и всякакви подобни стъкленици.

На склад държахме бича жлъч и сяра,

арсеник, амоняк, бои, отвара

от билки, а във не една гаванка

събирахме чотика и делянка,

и всякакви треви с вълшебна мощ.

При нас горяха лампи ден и нощ —

безспир, а калциниращите пещи,

и те бумтяха винаги горещи.

Не ще описвам, ако позволите,

албификацията на водите^[5],

ни разните му делви и сандъци,

напълнени с варовици, белтъци,

фъшкии, пикоч, пепел, глина, сол,

селитра счукана и витриол,

алкали, винен камък, препарати,

възпламенители, коагулати,

човешки или конски косми в глина,

мая и бира, стипца и сланина,

стъкло и реалгар^[6], и абсорбенти,

и куп инкорпориращи агенти.

Пропускам сребърната цитринация^[7],

котлите за метална калцинация,

матриците и всичко тям подобно.

Бих искал да разкажа по-подробно

за седемте тела и четирте

летливи газа, както казват те.

От газовете първи е живака,

след туй са орпимента, амоняка

и сярата — все леки хвъркала.

А ето ги и седемте тела:

за слънцето е злато, за луната —

сребро, за Марс — метала на войната

желязо, за Меркурий, то се знай —

живак, олово за Сатурн, калай

за Юпитер, а за Венера — мед.

Това е, мисля, точният им ред.

От този сатанински занаят

не се прокопсва. Ако си богат,

ще обеднееш, а ако си беден,

ще станеш скоро сиромах последен.

Комуто липсва ум, да се не бави,

при нас да тича злато да си прави,

парите си да вземе от сандъка —

и с тях ще стане философ^[8] без мъка.

Вий мислите, че ей така се учи

изкуството и всеки ще сполучи.

Дори да бъдеш поп или калугер

и да нощуваш като дърт лалугер

сред книгите и колбите, за жалост,

дори тогава всичко е нахалост.

А за миряните какво остава!

За тях изобщо дума да не става!

И тъй, с наука или без наука

е все едно — не чакайте сполука.

Защото, честно казано, макар

човек да е най-опитен школар

и всички томове да е прочел,

пак няма да постигне свойта цел.

Пропуснах да ви кажа по-преди

за корозиращите ни води,

за стружките, а също за смекчаването

на седемте тела и за втвърдяването,

за смазките, промивките, топилките,

за тубите, маркучите, цедилките —

в цял том не мога всичко да сбера

и затова сега дотук ще спра.

Но смятам, че и тази реч ще стигне

от ада всички дяволи да вдигне.

Ба! Философски камък! Еликсир!

Все него търсят те и нямат мир.

Открият ли го — край на нищетата!

Но боже, който си на небесата!

Напук на всички техни хитрини

той все им се изплъзва. Планини

от злато вече пръснаха за него,

без ум комай останаха. Но де го?

И пак в сърцата подлата надежда

се вмъква, и отново ги подвежда —

намерят ли го, свършва всяка мъка.

И несломената надежда пъка,

и търсенето продължава вечно.

Заради бъдното човек безпечно

зарязва всичко — бъдното омайва.

Провалът никога не ги отчайва.

В горчивината те намират сладост.

Заради своето изкуство с радост

си дават и последната завивка,

отстъпват на купчията с усмивка

и плаща от гърба си. И не спират,

додето всичко свое ликвидират.

И още нещо — всеки ги усеща

завчас по миризмата им зловеща, —

на пърчовина те вонят, на сяра,

отровният им лъх ще те накара

да бягаш със запушен нос, при все че

си цяла миля или две далече.

Така че по съдраните им дрехи

и по вонята ги познава всеки.

А само ако някой ги попита

защо одеждата им е протрита,

прошепват му, че ако ги открият

какви са, хората ще ги убият

за тяхната наука запретена.

Тъй лъжат те невинността смирена.

Но нейсе, почвам разказа. Та ето,

преди да сложа в огъня гърнето

с металите, стопанинът ми сам

ще ги кали — не пуска други там

(сега го няма, та затуй съм смел!),

защото, казват, той бил най-умел,

макар че туй са приказки гръмливи —

и той греши подобно всички живи.

И да ви кажа как. Най-често май

гърнето му се пръсваше — и край.

Металите са със такава сила,

че и стена не би ги укротила,

освен ако е зид от вар и камък —

ще я пробият мигом с гръм и пламък

и вдън земята ще пропаднат (Бре, що

метал сме пропилели — сума нещо!),

по пода ще се пръснат други, трети

ще стигнат свода. Опити проклети!

Макар невидим, дяволът сред нас

се е хихикал — хващам се на бас.

И в ада, в неговото царство, няма

навярно злост и скръб така голяма,

като при нас подир провала срамен.

В миг всеки смята себе си измамен.

Тук казват, че гърнето престояло

в огнището и се било прегряло,

а там твърдят замислено и строго,

че духането му било възмного.

(Аз трепвам — туй е мое задължение!)

„Ами! — възкликват трети с възмущение. —

По-дълго трябваше да се каляват

металите.“ Четвърти поучават:

„Това са глупости. Бедата тук

е, че жарта не е била от бук.“

Кой крив, кой прав, не знам, но за позор

и срам те все живееха в раздор.

Стопанинът ми казваше със тежка

въздишка: „Да, допусната е грешка.

Аз мисля, че гърнето е било

пропукано. Но нищо! Всяко зло

е за добро. Сега се съвземете

и както трябва пода пометете.“

Събирахме, каквото бе на сгода,

едно платнище просвахме на пода

и после всичко с пот върху лицето

пресявахме през някакво решето.

„Ех, — някой думаше, — не ми е жал.

Все пак спасихме мъничко метал.

Не ни потръгна този път, уви,

но друг път може да ни провърви.

Нима ще се страхуваме от риска?

Търговецът не може да устиска

богатството си, ако не рискува.

Един път корабът не ще доплува,

но други път ще дойде невредим.“

„Спокойно! Всичко пак ще уредим —

отвръщаше стопанинът. — И чуйте,

не случим ли, направо ме заплюйте.

Сгрешихме. Ама кой не е грешил?“

Друг казваше, че огънят ни бил

горещ. Горещ ли, или не, не зная,

но все с провал завършвахме накрая.

И колкото по-надалече беше

мечтата ни, по-силно ни влечеше.

Сберяхме ли се, всеки фанфарон

изглеждаше същински Соломон.

Но всичко, що блести, не е от злато.

И друго всяка ябълка, която

е румена, на вкус не се оказва

добра. Така народът отбелязва.

Така е и при нас. Мъдрец наглед

е всеки, но когато дойде ред

да го докаже, гледаш го — глупец.

Изглежда честен, а пък той — крадец.

Но чуйте моя разказ и самите

вий в истината ще се уверите.

 

Един каноник имаше при нас —

така смрадлив, че би свонял завчас

Ниневия и Рим, Александрия

и още пет-шест града като тия.

Човек и десет века да живее,

пак хитростите му не ще успее

да изброи докрай. Лъжец прославен

е този мъж, в лъжите няма равен.

Речта му е така витиевата,

така лукава и така разлята,

че още щом му чуете гласа,

ще се опияните начаса,

ако не сте от дяволския род.

Измамил е той сума ти народ

и ще си мами до последни сили.

При него идват от десетки мили

пешком и на коне, и във карети

с доверие в лъжите му проклети.

Ако ми позволите, тук за смях

ще ви разкажа някои от тях.

Канониците нека да не смятат,

че тъй ще им пострада занаятът.

Известно е на старо и на младо,

че никъде не се намира стадо

без шилава овца. Да пази бог

за грешките на някой ум убог

да страдат всички. Господа, аз ида

с напътствие при вас, а не с обида.

И знайте, туй, което ви говоря,

засяга между впрочем всички хора.

Нима и дванадесетте Христови

апостоли да обвиним в сурови

и тежки престъпления, защото

сред тях бе Юда, геният на злото?

И с вас е същото, но ако Юда

се появи в дома ви, то с принуда

го прокудете надалеч оттам,

за да избегнете позор и срам.

И тъй, не се засягайте, за бога,

и чуйте разказа ми без тревога.

 

Един свещеник в Лондон си живеел,

по опела и панихиди пеел^[9]

и тъй внимателен, добър и мил

с хазяйката си в пансиона бил,

че тя пари не щяла да му взима,

макар да спял там и да ял за трима,

а и му давала по грош, по два

за харчене. Но стига за това.

Сега ще ви разправя как отеца

попаднал сам в капана на хитреца.

Лъжливият каноник — хопа-тропа —

веднъж отишъл да помоли попа

да бъде тъй добър да му заеме

от златото си за известно време.

„За три дни ще ми трябва, братко мой,

една от твойте марки — рекъл той. —

И ако в срок не ти се издължа,

ме обеси за обир и лъжа.“

Свещеникът дал исканата марка

на госта си и с благодарност жарка

каноникът си тръгнал, но когато

дошъл денят, заетото му злато

той върнал в брой като човек изряден

и попът бил приятно изненадан.

„Повярвай — казал, — аз бих дал дори

и две жълтици, а комай и три

на тъй почтен просител, който няма

да си послужи с хитрост и измама,

а в срок ще върне дадената сума.

Такъв не бих оставил гол на друма.“

Каноникът възкликнал: „Мили боже!

Учудвал съм се винаги как може

човек на думата си да изменя.

Дано и в гроба с чест неопетнена

да легна. Знай, че всяко мое слово

е вярно като името Христово.

Със божа помощ съм живял така, че

не може никой да ти се оплаче,

че ми е давал злато и сребро

и аз не съм ги върнал със добро.

Но позволи ми, сър, сега в отплата

за отзивчивостта и топлотата,

с крито ми помогна в труден час,

да ти открия скромния запас

от знания и опит, ако щеш,

събран от мене, за да разбереш

как работя, бидейки философ.

И тъй, внимавай и бъди готов

да вникнеш в нашето изкуство сложно.“

„О! — викнал попът. — Ако е възможно,

стори го, братко, от сърце те моля!“

„Да бъде — рекъл онзи — твойта воля!

Щастлив ще съм, ако съм ти полезен.“

Разбойникът се правил на любезен!

Но има мъдрост, казана от други:

„Пази се от натрапени услуги!“

За нея пример най-красноречив

е нашият каноник нечестив,

чиито мисли са чада на ада

и който винаги крои с наслада

беди за праведните християни.

От клопките му нека бог ни брани!

Отде да знае бедният свещеник

какво му готвил този зъл мошеник!

О, клети попе! О, невинност клета!

Знай — алчността те води към несрета.

О, заслепление! В такваз полуда

изпадна ти, та черната заблуда

на хитрата лисица не разбра

и сам във ноктите й се завря.

Затуй — напред към твоята провала,

към гибелта ти! Няма да те жаля,

нещастнико, и няма да замажа

цвета на глупостта ти, ще покажа

и подлите уловки на злодея,

разбира се, доколкото умея.

Вий мислите, че тази грешна твар —

каноникът — е моят господар?

Ха-ха! Грешите! Бих ви се заклел,

че той е друг, стократно по-умел,

и е излъгал толкоз много хора,

че ме е гнус дори да ви говоря

за неговите дяволски измами,

от срам в страните ми избива плам и

започвам вътре нейде да кървя

и да горя, но да се изчервя,

не мога. То от тези изпарения

на всякакви метални превращения

руменината ми съвсем изчезна.

И тъй, пазете се от реч любезна!

„Сър — рекъл той на попа, — за живак

прати веднага някой млад юнак —

хем две-три унции да донесе

и още щом се върне тук, не се

съмнявай, че ще ти покажа чудо.“

„Знам — казал попът, — че не е залудо.“

И мигом пратил някой от слугите

в града, а той си плюнал на петите,

не карал госта дълго да го чака

и скоро се завърнал със живака —

три унции, премерени до драм.

Каноникът ги одобрил и сам

го изпроводил въглища да вземе,

но по-чевръсто — да не губят време.

Когато той се върнал, гостът бръкнал

във пазвата си, та оттам измъкнал

стар тигел^[10] и на попа го показал.

„Вземи ей този инструмент — му казал —

и отсипи със своята ръка

във него унция живак. Така

ще станеш философ полека-лека.

Защото ти единствен си човека,

комуто доверявам своите тайни.

С очите си ще видиш тук незнайни

за много други смъртни чудеса.

Живака ще превърна начаса

в сребро — най-чисто, ковко и добро

и съвършено истинско сребро,

каквото има в твоята кесия

и в моята. Ако не го добия,

пред всички ти ме наречи лъжец.

Донесъл съм си мъничко прашец,

макар и скъп, със сила тъй вълшебна,

че всеки ден и нощ ми е потребна.

Сега, любезни, изгони слугата

и затвори внимателно вратата.

Помни, че друг не бива да научи

това, което тука ще се случи.“

Каквото рекъл, попът в миг го сторил —

вратата след слугата си затворил

и двамата веднага се заели

с осъществяване на свойте цели.

На госта под напътствието вещо

свещеникът онуй проклето нещо

заврял в огнището, жарта раздухал,

каноникът приклекнал като бухал

и от прашеца в тигела подир

насипал (този прах бил тебешир

или стъкло, на ситно стрито), сетне

накарал попа въглища да метне

в огнището връз тигела и викнал:

„За да покажа как съм те обикнал,

ти позволявам аз собственоръчно

да свършиш превращението мъчно.“

„Сполай ти — рекъл той — за милостта!“

И взел да трупа въглища в жарта.

Додето попа с туй се занимавал,

каноникът пък (дяволът му с дявол!)

напипал в пазвата си буков въглен,

във който имало канал закръглен,

напълнен с унция сребро, нарязано

на стърготини и накрай замазано

с бял восък — да не би да се изръси.

Разбира се, той още от дома си

измайсторил и тази дяволия,

която ви описах, и ония,

с които скоро ще ви запозная.

Защото още в къщи негодяя

си правил сметка да излъже попа,

та до парите му да се докопа.

Такъв подлец! Позорно е, о боже,

дори да го описвам! Ако може,

аз бих му отмъстил, но как — не знам.

Той днес е тук, а утре вече — там.

Но чуйте, господа, за този пъклен

мошеник. Той извадил своя въглен

и в шепата си го държал, додето

свещеникът извършвал туй, което

му наредили — въглищата тикал

в огнището. А после му извикал:

„Приятелю, ти тук си сбъркал нещо.

Я чакай, докато не е горещо,

да го оправя. Отмести се само.

Я виж! Ти май си се опърлил! Мамо!

Какъв си потен! Но не се плаши.

На тази кърпа и се обърши.“

Додето попа челото си трил,

каноникът приклекнал и забил

над тигела в купчината жарава

донесения въглен и тогава

раздухал огъня със всички сили,

а сетне рекъл: „Хайде, друже мили,

сега дай малко винце или пиво

да се повеселиме. Хем по-живо!“

Щом буковият въглен изгорял,

среброто от потайния канал

започнало да се изсипва точно

във тигела — нали затуй нарочно

над него го заровил той самият!

А попът нищо не разбрал, горкият.

И смятал въглищата, наредени

в огнището, за най-обикновени.

Накрая алхимикът казал: „Сър

свещенико, бъди така добър

да дойдеш до пазара с мен да купим

парче варовик. Тук ще го разчупим

и аз ще го направя на матрица,

а после ти ще донесеш водица

от кладенеца със един черпак

и като сториш туй, ще видиш как

тук всичко по вода ще ни върви.

И тъй, за, да не би да се яви

в теб някакво нелепо подозрение,

ако остана във усамотение,

ще тръгнем заедно, любезни братко.“

От стаичката, казано накратко,

излезли тези двама, с катинара

заключили вратата, до пазара

прескочили и скоро се прибрали.

Каноникът тогава издълбал и

загладил камъка, и го превърнал

в калъп, додето попът се обърнал.

Но първо плочка — унция сребро

(дано не види никога добро!)

изсипал от ръкава си и ето,

започнал свойто дело триж проклето.

По плочката матрицата скроил

на дължина и ширина, но бил

тъй сръчен, че обърканият поп

не се усетил. И в ръкава, хоп! —

я сврял, от онзи тигел препарата^[11]

в матрицата излял и във водата

я потопил, па казал ей така

на попа: „Я пипни сега с ръка

и виж добре. На мене ми се струва,

че мъничко сребро се образува.“

(От сребърните стърготини, божем,

сребро да извлечем и ний ще можем!)

Тогава попът във водата бръкнал,

парченцето сребро оттам измъкнал

и се зарадвал в миг като дете.

„О, богоматер — викнал, — о, Христе,

дарете него с благодат довека,

а мене — със проклятие, но нека

проникна в този тайнствен занаят!

О, въведи ме в него, друже свят,

и аз до гроба си ще бъда твой!“

„Почакай да повторим — рекъл той —

направения опит най-напред,

та да запомниш точния му ред,

и някога, когато аз отсъствам,

да го направиш, без да те напътствам.

Да вземем друга унция живак

без много-много приказки и пак

да сторим същото като с оная,

която стана на сребро накрая.“

Тогава попът се заел да прави

каквото онзи със слова лукави

му заповядвал — духал като луд

жарта и не щадил ни мощ, ни труд,

за да постигне своя блян, а госта

веднага си заел отново поста

зад него. Той сега държал ръжен —

отвътре кух, но вече зареден

със унция сребро като онази

във въглена, а за да я запази

от падане, и този отвор бил

запушен с восък. Тихо приближил

каноникът с ръжена си в ръце

до отчето и после за лице

в огнището пак хвърлил от прашеца

като преди (дай боже на подлеца

във ада кожата му нечестива

да одерат за хитрини такива!),

подир с ръжена — с кухата си пръчка —

той взел жарта над тигела да ръчка

и восъкът се разтопил завчас,

тъй както, вярвам, всеки между вас

се е досетил, ако има пипе,

а пък среброто взело да се сипе

направо в тигела. Е, по-умел

от този номер, дяволът го взел,

не знам да има! Попът, много ясно,

не подозирал нищичко и бясно

се радвал на късмета си, но аз

не ще описвам грешния екстаз,

във който той на госта си предлагал

душа и тяло. Онзи не отлагал,

а рекъл: „Аз съм беден, друже мой,

но знам такива чудеса безброй.

Да имаш в къщи мъничко бакър?“

Отецът скочил: „Ще намерим, сър.“

„Виж — рекъл той. — Ако ли не, върви

в града да купиш, но не се бави.“

Когато попът се завърнал с мед,

каноникът я взел и най-напред

отмерил само унция от нея.

Езикът ми е беден — не умея

да ви опиша образа измамен

на този мъж безчестен и безсрамен.

На вид на всеки той е брат и кум,

но сатана е по сърце и ум.

Лъжливостта му е безкрайно гнусна,

но аз не искам нищо да пропусна

от пъклените му кроежи само

за да предвардя вас от подлостта му.

И тъй, той пуснал в тигела медта

и бързо го напъхал във жарта,

а после хвърлил мъничко прашец

и пак накарал клетия отец

да клекне и да духа с всички сили.

(Съвсем го взел на подбив, боже мили!)

Прелял медта във своята матрица

и я поставил в хладката водица

със собствената си ръка. Тогава

изръсил ненадейно от ръкава

на дрехата си сребърната плочка,

описана преди, и без отсрочка

(свещеникът пак не видял среброто)

я пуснал да потъне във ведрото.

След туй зашарил с пръсти из водата

и медната пластинка крадешката

оттам измъкнал и укрил добре.

Доде стопанинът да разбере,

го дръпнал и му казал на шега:

„За бога, братко, помогни сега,

тъй както ти помогнах аз преди,

да го намерим. Тук се наведи.“

И попът сграбчил плочката сребро.

Каноникът извикал: „По-добро

от туй сребро, знай, няма и лихваря.

Но нека да отскочим до златаря

със трите плочки — той ще може там

да ги изпробва и да каже сам

дали са от сребро и колко струват.“

И с плочките, без много да умуват,

отишли те при някакъв златар.

Човекът ги изпробвал с чук и жар

и казал, че са от сребро най-чисто.

О, този поп! Как рипнал поривисто!

Аз мисля, че и птиците в зори,

и славеят през месец май дори

не са били по-петимни за песни,

ни дамите в града — за интересни

раздумки за любов и целомъдрие,

ни рицарят — със подвиг и усърдие

от дамата си милост да получи,

отколкото отеца — да научи

това изкуство пагубно. И зинал:

„Във името на господа, загинал

заради нас под трънений венец,

какво ще струва този твой прашец?“

Каноникът сега възкликнал: „Ах!

Та той е скъп! Освен един монах

и мене друг не знае да го прави.“

„И все пак! — викнал попът. — Боже прави!

Кажи цената му, бъди добър!“

„Предупредих те, скъпичко е, сър.

Но нейсе, ако толкова държиш,

четирсет фунта трябва да платиш.

Ако не бе за тебе, честна дума,

аз бих поискал по-голяма сума.“

Тогава този глуповат свещеник

донесъл на каноника — мошеник

четирсет фунта в злато (виж го ти!)

за тайната рецепта да плати.

А онзи рекъл: „Сър, аз не обичам

насам-натам по къщите да тичам

и да се хваля с моя занаят.

Ти знаеш, че от завист този свят,

научи ли за моето умение,

завчас ще ме погуби без съмнение.

Затуй мълчиш ли, най-добре ще сториш.“

„Да ме опази бог! Какво говориш! —

отвърнал попът. — По-напред имота

ще си отстъпя, ще си дам живота

преди пред хората да те разголя.“

„Сполай ти, отче, за добрата воля!

Мерси и сбогом!“ — с тези кратки думи

каноникът поел по своя друм и

не се видял, ни чул. А подир време

свещеникът решил да се заеме

с рецептата и с гръм се провалил.

Каноникът добре го наредил!

Тъй този мъж докарва много хора

до съсипията и до позора.

На всички е известно, че човека

е във борба със златото отвека,

та злато вече трудно се намира.

Алхимията всеки ден обира

по някого. Едничка тя виновна

е за сиромашията световна.

От всички философи най-мъгляво

говорят тези, да си кажем право,

които като нас пекат метали.

Бъбриви също като папагали,

те нямат в приказките си предел,

но нивга не постигат свойта цел.

Ако ви се остава без пара,

и вие влезте в нашата игра.

Тя скоро ще ви донесе печалба —

веселостта ви ще превърне в жалба,

ще ви изпразни цялата кесия

и ще ви навлече гнева на тия,

които ви заемат свойто злато.

Защо се врете в огъня, когато

веднъж сте се опарили, защо?

Отказвайте се овреме, че то,

щом стане късно, да се съдерете,

от бедността не ще се отървете.

Упорството е вредно. Всяка сляпа

кобила, докато се блъсне в трапа,

върви нататък с глупост упорита

и уж по пътя ходи, а налита

на всеки камък и плете крака.

И с алхимиците е май така.

Ако във погледа ви няма зрак,

нима и в умовете ви е мрак?

То в нашето изкуство и на четри

да гледате, пак вели са ви ветри —

тъй ничие добро не е порасло.

Недейте сипва в този огън масло —

не встъпвайте на попрището грешно,

че сетне ще скърбите безутешно.

Но нека ви разкажа тук какво са

изрекли мъдреците по въпроса.

В „Розария“ Арнолд от Вила Нова^[12]

е вписал приблизително такова

изпълнено със смисъл изречение:

„С меркурия не става превращение,

додето брат му не получи вест^[13].“

Самият Хермес^[14], който има чест

да е на философите баща,

ни учи с думите на мъдростта,

че змеят може да загине само

от братовата си ръка. В речта му

меркурият е змеят, а пък брата

е сярата (живака от луната,

а сярата от слънцето извличат)^[15].

Да слушат всички, дето се заричат

да усвояват този занаят.

Те трябва най-напред да усвоят

основно философския език.

О, трудно е да станеш алхимик!

Това изкуство, господа, е тайна

над тайните. Безкрайна и незнайна!

Един Платонов ученик веднъж

така попитал този мъдър мъж

(тук разговора им ще преповторя

по описанията на Сеньора^[16]):

„Та как се казва камъкът потаен?“

Платон му отговорил: „Обичаен

в науката е камъкът титан.“

„Но кой е той?“ — „От други назован —

магнезия.“ — „Какво? Нима е той?

Ignotus per ignotius?^[17] Постой,

какво е пък магнезия тогава?“

„Това е течност. Тя съединява

четирите начални елемента.“

„Какъв е корена или фермента

на тази течност ми кажи, за бога.“

„Не, не! — отвърнал му Платон. — Не мога.

Че философите са се заклели

ни в книги — тънки или пък дебели,

ни в разговор това да не открият.

Защото тъй е пожелал самият

Христос — да пазим тайната, та само

когато пожелае светостта му,

да подкрепи на суша и в море,

когото сам намери за добре.“

Но да заключа. Щом запрет най-строг

на философите налага бог,

не ще открием камъка му скришен.

Я оставете този труд излишен,

защото, който се възпротиви

на бога, може да го разгневи

и да не види никога сполука,

макар да се побърка от наука.

Тук разказът ми свършва. Точка. Нека

над праведните бог да бди довека!

Амин.

Тук свършва Разказът на Йомена на Каноника.