Джефри Чосър
Кентърбърийски разкази (19)

Разказът на Търговеца

Прологът към Разказа на Търговеца^[1]:

„Плач, вопли, мъки, скърби и печал —

това е моят тежък земен дял —

Търговецът подхвана с мрачен глас. —

Така е, струва ми се, с всички нас,

съпрузите, но моята съпруга

е по-проклета май от всяка друга.

Със дявола да беше се сешила,

и неговата шия би извила.

Какво да ви разправям по-подробно!

Инатът й е нещо безподобно.

Не може да се прави и сравнение

между Гризелда с нейното търпение

и моята със този нрав негоден.

Де да си бях сега ерген свободен!

Не бих подложил вече силом гръб!

На женените жребият е скръб.

Ако не вярва някой, да опита.

Кълна се на свети Томас във щита,

така се случва с повечето живи,

макар че, казват, има и щастливи.

Любезни мой Ханджийо, аз съм в брак

едва от два-три месеца и пак

със сигурност твърдя, че на бекяра

и нож в сърцето някой да му вкара,

той няма да усети чак такваз

терзаеща печал, каквато аз

съм изтърпял от мойта проклетия.“

„Добре — отвърна нашият Ханджия, —

щом ти познаваш брачната неволя,

разказвай, друже, от сърце те моля.“

„С охота — рече той. — Но ще разправям

за друг — със себе си не се залавям.“

Тук започва Разказът на Търговеца.

В Ломбардия живял един блажен

достоен рицар, в Павия роден,

и вече шестдесет години той

си ергенувал. Със жени безброй

без много размисли и колебания

си утолявал плътските желания,

тъй както прави всеки светски мъж.

Но чукнал ли шестдесетте веднъж —

дали от благочестие голямо

или от глупост, господ знае само, —

решил, че му е време да се жени.

И тъй, напук на старите ергени,

се впуснал да си търси вред жена

и все се молил богу с добрина

да му дари като на всеки друг

благополучието на съпруг,

съюза свят, със който той можа

да събере жената и мъжа.

„Ергенът — казвал той — не е човек,

а брачният живот е чист и лек —

същински земен рай и милост божа.“

Така говорил старият велможа.

И вижда господ, той говорил вещо.

Женитбата е достолепно нещо,

особено за старците — жената

търчи след славата и след парата.

Тя трябва да е млада и красива,

та и наследникът ти да го бива,

и ти да си живееш като цар

без болките на клетия бекяр —

страдалеца ревнив на любовта,

на тази празна детска суета.

Защото неслучайно ергенлъка

е пълен със такава скръб и мъка —

строиш ли върху хлабава основа,

и жилището ти ще е такова.

Ергените са като зверовете —

при тях закон, порядък не търсете.

А впрегнатият в брачния хомот

живее съвършено друг живот —

блажен, редовен като на небето.

Прелива му от щастие сърцето.

Кой друг по вярност и по послушание,

по доброта, грижливост и внимание

с невястата добра ще се сравнява?

Мъжа си тя и в радост не оставя,

и във беда — най-предано му служи,

додето той в ковчега се изпружи.

Е, някои отричат туй със страст.

Сред тях е ученият Теофраст.

Но Теофраст, макар и учен, лъже.

„Жената, казва той, за своя мъж е

не пестеливост, ами разорение.

Слугата верен с по-голямо рвение

имота ти ще пази. Тя след време

от всичко твое равен дял ще вземе.

Налегнат ли те болести, съседа,

човече, по-грижливо ще те гледа

от нея, дето случай само чака

да грабне златото ти като сврака.

Ожениш ли се, всеки твой слуга

ще може да те украси с рога.“

И разни други клевети безчет

е писал той, дано да е проклет!

Не вярвайте на злобното глумене

и вместо Теофраста чуйте мене.

Жената е от бога дар и няма

от тази божа милост по-голяма.

Земите, данъците и стадата

са временен подарък от съдбата,

по-мимолетни и от сенки даже.

А — тук е мястото му да се каже —

жената е по-трайна често пъти,

отколкото би пожелал мъжът й.

Женитбата е тайнство вълшебно

и чисто, а бекярството безхлебно

е съсипия, мъка и умора.

(Тук само за миряните говоря.)

Жената, ще ви кажа без лъжа,

е помощ и отмяна за мъжа.

Всевишният, щом сътворил Адам,

и забелязал, че е страшно сам,

го съжалил и тъй продумал: „Нека

сега дадем отмяна на човека,

подобна нему!“ И направил Ева.

Оттук се вижда, че на всяка дева

е отредено на жениха свой

да донесе доволство и покой,

със целомъдрие и с послушание

да укрепи туй свято съчетание.

Единна плът са те и, значи, в тях

едно сърце тупти и в скръб, и в смях

Невяста! О, благословени боже,

нима мъжете задомени може

да сполети несрета и беда?

Блаженството на брака, господа,

на никакъв език не се описва.

Тя с теб се труди, с тебе стопанисва

имота ти, не харчи, не пилее,

за мъжовото си добро милее.

На „да“-то с „не“ не ще ти отговори

каквото наредиш, това ще стори.

О, брачен ред, благословен, безценен,

така достоен, вечен, неизменен

и тъй от всички хвален, одобряван,

че всеки мъж почтен и уважаван

на бога трябва да благодари,

че е склонил жена да му дари,

или да моли бог на колена

да му изпрати някой ден жена.

Тогава той спокойствие ще сети

и ако следва женските съвети,

коварството не ще го доближи,

високо челото си ще държи.

Жените са тъй умни, паметливи,

че със съветите им прозорливи

е редно да се счита всеки мъж.

Вземете Йаков. Пишат, че веднъж,

като послушал майка си Ребека,

заметнат с ярешки кожух, човека

спечелил бащина благословия.

Или Йудита. Олоферн, най-злия

тиранин, по напътствия убила

среднощ и тъй народа си спасила.

Ами на Авигея повестта?

Навал, мъжа си, тя от гибелта

опазила. Естир си припомнете.

Народа божи нейният съвет е

избавил. Артаксеркс заради нея

издигнал благосклонно Мардохея.

Според Сенека скромната жена е

венецът, който над света сияе.

„Жена си слушай — писал е Катон. —

Словата й за теб да са закон!“

Но на мъжа си тя се подчинява

и брани неговия дом и слава.

Ако ергенът легне болен, кой

ще се върти край него в студ и зной?

Един съвет на всеки мъж ще дам —

тъй както бог обича своя храм,

тъй ти обичай своята жена,

защото двама вий сте плът една

и който от жена си се отрича,

той себе си самият не обича.

Каквото и да казват, ала всяка

жена и всеки мъж намират в брака

покой и сигурност на земен рай.

(Особено жената, то се знай!)

Та Януари, старият ерген,

започнал да си мисли всеки ден

за брака сладък като горски мед

и пълен с добродетелност и ред.

Той свикал вярното си обкръжение,

за да разкрие свойто намерение,

и заговорил тъй с печален глас:

„Аз вече съм и стар, и беловлас,

с един крак в гроба, ако не и с двата,

та трябва да си мисля за душата.

Плътта си грешна оскверних, не крия.

Но ако бог понечи, ще измия

греха си с брачния свещен оброк,

и то, кълна ви се, в най-кратък срок.

Но искам булка хубава и млада.

Затуй ви моля без излишна свада

сега да ми потърсите моми

и да ги доведете тук сами,

за да си избера между дузина

едничка. Аз съм сам, а вий — колцина.

Вий, значи, по-добре ще изберете

жена, с която да ме съберете.

И знайте, че не искам разни стрини,

а капчици до двадесет години.

Известно е, че хората ламтят

за стара риба, но за млада плът.

Че щуката на възраст се цени,

но телешкото кой ще си смени

с говеждо? Трийсетака щом почука,

жената става само за боклука.

А дъртите вдовици, боже мой,

са запасени с хитрини безброй

и са така свадливи, че човек

с тях трябва да е винаги нащрек.

О, те са по-изкусни в своите роли

от онзи, що е учил в десет школи.

Със младичките, виж, не е така.

Тях можеш като восък със ръка

да ги омесиш както щеш. Така че:

да бъде млада булката най-паче!

Защото, ако нямам тази радост

и ако в брака не намеря сладост,

тогава, знайте, в блудство ще нагазя

и след смъртта си в пъклото ще вляза.

Ако потомци тя не ми роди,

ще ме разкъсат псетата, преди

наследството си тежко да оставя

на чужди. Нека туй не се забравя!

Не съм зелен — добре ми е известно

защо се женят хората, но честно

да си говорим, не веднъж и дваж

съм срещал люде, дето моят паж

по знание във джоба си ще сложи.

Не те ли бива за служител божи,

жена си потърси и се не май,

законно поколение създай,

за да зарадваш бога с чиста свяст,

а не заради низката си страст.

Избягвай всяко общество развратно,

дълга си в къщи плащай акуратно,

помагайте си двама в този свят

един на друг като сестра и брат.

О, целомъдреният мъж блажен е!

Ала защо да не е тъй и с мене,

щом всеки член на тялото ми, смело

ще кажа, може всяко мъжко дело

да свърши както трябва. Боже мили!

Аз най-добре познавам свойте сили.

Ех, побелял съм, но преди да върже

дървото, също има бяло върше,

а щом цъфти дървото, то живее.

У мен главата само се белее,

а всичко друго е като маслина —

зелено е през цялата година.

Но аз ви казах вече свойта воля,

та за съгласие сега ви моля.“

И всеки взел от бракове антични

да му припомня примери различни

един за укор, друг за одобрение,

доде най-сетне в общото брожение,

тъй както става някога дори

между другари верни и добри,

избухнал между двамата му братя

Плацебо и Юстин^[2] спор за съдбата

на Януари, нашия герой.

Плацебо рекъл: „Мили братко мой,

пресветли Януари, на мъдреца

защо му е съветът на глупеца?

Най-вярно ти самичък ще решиш

какво да сториш. Зная, че държиш

на древния, но вечно жив закон,

написан някога от Соломон:

«Напътствие търси за всяко нещо,

за да не се разкайваш твърде често.»

Речта на Соломона ний ценим,

но, братко и владетелю любим,

свидетел ми е бог, че нийде няма

от твоята премъдрост по-голяма.

Дворянин аз съм вече не от вчера

и както знаеш, мога да се меря

със всеки благородник и по звание,

и по богатство, и по възпитание,

ала не съм се вмесвал нито в спор, ни

във препирня със висшите придворни,

защото знам, че моят суверен

разбира всичко по-добре от мен.

Аз вярвам на речта му, затова

повтарям често негови слова.

И най-голям глупак за мен е този

съветник, който в светлите чертози

на господаря си въобразява,

че е способен да го поучава.

Владетелят е мъдър за петима.

Ти сам доказа туй. В речта ти има

набожен ум — тъй праведен и ясен,

че аз със всяка дума съм съгласен

и от душа поддържам твоя план.

Такава свята реч на тъй разбран

език не се е чувала преди.

Христос за нея да те награди!

Не всеки между старите ергени

ще има смелостта да се ожени

за млада булка. Твоето сърце

е леко като врабешко перце.

Прави каквото си решиш, защото

ти знаеш сам кое е най-доброто.“

Юстин мълчал, със брата си не спорил,

но щом той свършил, тъй му отговорил:

„Плацебо, аз те чух докрай, затуй

сега бъди добър и ти ме чуй.

Човек не бива, учи ни Сенека,

без да разсъди, всекиму със лека

ръка да дава стока и пари.

Но щом и за имота си дори

ще си направя сметката, тогаз,

ако ще давам тялото си, аз

ще трябва да разсъдя дваж по-вещо.

Защото, знайте, не е просто нещо

човек с добра съпруга да сполучи.

Той трябва по-преди да я проучи

дали не пие вино, да разпита

дали не е надменна, упорита,

свадлива или твърде разпиляна,

дали не е пък нещо мъжкарана.

Но всички ний сме смъртни несъмнено,

затуй не всичко в нас е съвършено —

щом нямаш тази слабост, имаш друга.

Достатъчно е за една съпруга,

ако поне чертите й достойни

са от порочните по-многобройни.

Но за проучване ти трябва време.

О, бракът, братко, е такова бреме!

Солени сълзи и горчива пот!

Друг нека хвали брачния живот!

Аз в него виждам само мъка, свада

и тежка, изнурителна досада.

И все пак, ако питате наред

за булката ми, всеки мой съсед

ще каже, че по-кротка и благата

жена не е живяла на земята.

То само аз си знам къде ми стяга

чепикът, но това и теб засяга.

Човек на възраст вече, ти разбираш,

че жениш ли се, трябва да избираш —

особено щом искаш хубавица.

Кълна се в божата света десница,

най-младият от всички тук събрани —

и той полага доста труд да брани

жена си от другари и роднини.

Не ще изминат даже три години

и ти ще и дотегнеш — вярвай бога!

Жената е взискателна и строга,

а ние с теб сме вече малко стари.“

„Приключи ли? — извикал Януари.

За твойте мъдрости не давам грош.

Сенека! Той е вехтошарски кош

за учени слова. По-умни хора

от теб току-що разрешиха спора

във моя полза. Но какво ще каже

Плацебо?“ — „Бог — той рекъл — да накаже

противника на праведния брак!“

Тогава всички станали на крак

и го помолили да се венчае,

когато той самият пожелае.

Настъпили за Януари бдения,

изпълнени със грижи и вълнения

за брака близък и така желан.

Един ли образ мил и строен стан

сърцето му през нощите видяло!

Тъй както ако сложиш огледало

в средата на шумливото тържище,

във него ще се отрази пълчище

от минувачи, тъй сега и той

във мислите си пресъздал безброй

девици от околността. Добре,

ама коя от тях да избере?

Една била красавица в лицето,

а друга — кротка и добра в сърцето

и затова — любимка на тълпата,

а трета пък била от род, богата,

но с лошо име и със слава лиха.

Така ли, инак ли, ала жениха

най-сетне на една от тях се спрял.

Останалите начаса без жал

изхвърлил от душата си сатрапа.

Не, любовта наистина е сляпа!

И в ложето си нашият старик

пак мислено съзирал този лик,

красив и свеж, и всяко нейно пръстче

със нежна кожа, тънкото й кръстче,

очите умни, кротки и спокойни

обноските приятни и достойни.

Тъй жребият бил хвърлен. Той решил

и повече не се подвоумил,

а всяка откровена хорска дума

отхвърлял с омерзение и глума

като ненужна и противна смет

и не приемал никакъв съвет.

Все пак с писма повикал Януари

в дома си всички предани другари,

решението да оповести

и тъй излишен труд да им спести,

та ни наблизо, нито надалече

моми за него да не търсят вече.

Дошъл Плацебо, надошли мнозина.

И той помолил цялата дружина

да срещне неговите намерения

без упреци, кавги и възражения,

защото те били и благородни,

и несъмнено господу угодни.

В града, им казал, имало девица,

известна като лична хубавица.

Е, не била ни знатна, ни богата,

но свежата й младост, красотата

му стигали. „Реших — той рекъл — с нея

във праведност и мир да заживея.

Ще имам над жена си пълна власт,

не ще отстъпя другиму и част

от своето блаженство.“ С думи прости

накрая той помолил всички гости

за помощ и подкрепа. „Ех, тогаз —

им казал — като цар ще бъда аз.

Ще ми остане сал една тревога.

Сега ще ви я кажа, както мога.

Говори се, че няма тъй честита

душа, която може да опита

след земната наслада и онази,

небесната. Дори да се опази

човек от грях и от несъвършенство,

във брака си ще найде той блаженство

и радост тъй безкрайна и пламтяща,

та като си помисля, страх ме хваща,

че след такъв живот щастлив, спокоен

за рай небесен ще съм недостоен,

щом тук приживе съм получил рая.

Небесния покой купуват, зная,

с лишения и с мъка, не с охолство.

Но как тогава аз, живял в доволство,

каквото вкусват жените само,

ще вляза при Христос и милостта му?

Такава е тревогата ми, братя.

Сега кажете как да я отпратя.“

Юстин, презиращ глупостта човешка,

отвърнал, както и преди с насмешка,

накратко — без извадки и цитати

от книгите на мъдреци признати.

„Сър — казал той, — страха ти е залудо.

За тебе господ — бог ще стори чудо

такова, че преди да дойде ден,

по гръб да влезеш в храма му свещен,

от брачния живот ще се покаеш,

макар сега така да го желаеш.

Защото господ е всеблаг и вместо

на бедните ергени твърде често

на женените праща разкаяние

И тъй, не впадай, братко, в отчаяние.

Жена ти може с помощта господня

да се превърне в твоя преизподня,

в бич божи, в наказание, което

душата ти ще прати на небето

така, че тя натам ще полети

по-бързо от стрела и скоро ти

ще трябва да признаеш без пристрастие,

че в брака няма чак такова щастие,

та, видиш ли, и рая да отпъдиш.

Достатъчно е само ти да бъдеш

разумен мъж и без да прекаляваш,

желанията й да утоляваш,

а да не впадаш и във други грях.

Това е всичко, братко. Нямай страх!

Жени се смело и бъди щастлив!“

Но да приключим с брачния мотив.

По него с най-обстоен реферат

ни просвети Невястата от Бат.

Предметът, значи, е изчерпан вече.

Дано те пази господ — бог, човече!

И без излишни речи след това

Юстин си тръгнал с вдигната глава.

Останалите, щом разбрали явно,

че всичко е решено, незабавно

се съгласили дружно, то се знай,

избраницата си на име Май

да вземе за съпруга Януари.

Не ще описвам всички формуляри,

с които те и отредили квоти

от неговите родови имоти,

ни пищната й сватбена премяна.

Настъпила минутата, избрана

за брачния обряд, и те поели

към храма, там чела пред попа свели,

а той с епитрахила на врата

й пожелал да има мъдростта

и верността на Сара и Ребека,

благословил ги за любов довека,

прочел молитвите и с кръстен знак

скрепил тържествено светия брак.

Тъй те били венчани, а подир

сред гостите на сватбения пир

един до други седнали в средата.

Препълнен бил с веселие палата,

поднасяли се ястия отбрани,

звучали флейти, лютни и тимпани —

такава музика и Амфион

е нямал край тивийския си трон,

а и Орфей едва ли е познавал.

Йоав така не се забавлявал,

дори фанфарите на Теодам

не са звънтели тъй, когато там

над Тива вдигнал свойте знамена.

Сам Вакх разливал руйните вина,

Венера бродила навред с усмивка,

щастлива с новата си придобивка,

защото Януари бил достоен

за неин рицар най-благопристоен.

И в чест на булката, с главня в ръката,

тя вихрен танц извила из палата.

Дори и Хименей, добрият бог

на сватбите, ни в хижа, ни в чертог

не бил видял такъв честит жених.

О, Марциане^[3], в своя гъвкав стих

възпял женитбата на Филология,

обручена с Меркурий бързоногия,

и дръзнал като музите да пееш,

повярвай ми, и ти не ще успееш

със думи да опишеш радостта

на сватбата, в която младостта

със грохналата старост се венчава.

Опитай и ще разбереш тогава

дали съм прав, поете, или крив.

Ликът на Май бил толкова щастлив

и чист, че тя приличала на фея.

Тъй благ и нежен поглед като нея

Естир на Артаксеркс не е дарила.

Не ще описвам красотата мила

на булката. Кажете ми с какво

да се сравни туй крехко същество

освен със свежата зора на май!

Женихът трескав, подлудял комай,

със поглед я изгарял и поглъщал

и в мислите си вече я прегръщал

с онази сила удесеторена,

с която Парис обладал Елена.

Но редом с туй усещал състрадание

за нейното тъй близко изпитание

и мислел: „О, богатство мое чудно,

дай боже да не ти е много трудно

нощес и да не те повредя нещо

със моето желание горещо.

Дано не прекаля със свойта мощ!

О, идвай скоро дългожадна нощ,

оттук ти всички гости пропъди

и дълга като вечността бъди!“

Тогава той се постарал вежливо

и без излишни грубости по-живо

сватбарите да вдигне от софрите.

Един след друг мъжете и жените

наставали, танцували, играли,

поръсили с подправки всички зали

и всеки бил доволен и засмян

освен оръженосеца Дамян —

на Януари първия слуга.

Така пленен от Май той бил сега,

че ходил из палата като луд

и на нозете си държал се с труд.

Венера със главнята си пламтяща

в миг жегнала сърцето му през плаща

и той в леглото си се свил завчас.

Но нека го оставим там в захлас

да стене, клетият, и да ридае,

додето хубавата Май нехае.

О, зъл пожар, в постелята роден!

О, враг жесток, в палата притаен!

Слуга неверен с мисъл дяволита —

като змия във топла пазва скрита!

Да пази господ от такава гадост!

О, Януари, заслепен от радост,

виж как Дамян — любимецът ти млад,

оръженосецът ти голобрад,

измяна готви срещу твойта чест.

Дано небето ти изпрати вест,

че от врага, приет в дома ти, няма

на този свят опасност по-голяма!

Щом слънцето успяло да направи

кръга си, без ни миг да се забави

над хоризонта, в тези ширини

дошла нощта с чер плащ да го смени

и полушарието в мрак обвила.

Сватбарската дружина се простила

със Януари. Яхнали конете,

разпръснали се те по домовете,

в леглата си да се повеселят,

а после уморени да заспят.

Не можел Януари да отлага

и се стъкмил за ложето веднага,

но за кураж си пийнал най-напред

вернейско вино, подсладено с мед

и с разни билки, счукани на прах

(от Константин, проклетия монах^[4],

описани в De coitu надлъж).

Тъй той погълнал всичко наведнъж

и на другарите си рекъл: „Хай

вървете си сега и най-накрай

ни оставете насаме, за бога!“

Когато вече опустял чертога

и спуснали разкошните завеси,

невястата на ложето занесли,

подир свещеникът го осветил

и с всички други се отдалечил.

Тогава Януари с две ръце

притиснал Май до своето сърце

и я люлял, целувал с дива страст.

С брадата си, бодлива като храст

и остра като рибя кост, която

той бръснел не от миналото лято,

без жалост нежния й лик натъркал.

„Ех, няма как, мой ангел мил! — промъркал. —

Преди да сляза, трябва, ща не ща,

със дързост да ти накърня честта.

Но, скъпа, никой майстор в този свят,

ако познава своя занаят,

не върши работата си припряно.

Защо ни е да почваме отрано,

когато може и да се почака?

За всяко нещо има време в брака.

Благословен е брачният ярем.

Човек под него хем се люби, хем

не съгрешава. Моята кама

не може да ме нарани сама.

Законът ще ни поощри дори.“

Потрудил се човекът до зори,

а после глътнал малко вино пак,

па седнал като някой млад юнак

на ложето и с ясен глас запял,

и я целувал пак, и я люлял.

Бил още похотлив като жребче,

бъбрив и закачлив като момче,

а като пеел, гушата му тънка

се друсала със всяка суха гънка.

Какво ли си е казала, горката,

когато го видяла на кревата

по риза, с нощна шапка, с тънка шия

да вдига тази страшна дандания!

Накрая рекъл: „А сега, неземна,

ще се опитам мъничко да дремна.“

След туй полегнал и (нима е чудно!)

почти до пладне хъркал непробудно.

А — като всяка булка — Май стояла

три дена в свойта стая и си спяла

в постелята под меката завивка.

Кой може да се труди без почивка?

От отдих има нужда всяка твар,

била тя птица, риба или звяр,

или човек, па даже и венчан.

Сега да ви разкажа за Дамян

и за страданието му любовно.

Към него се обръщам аз дословно

така: „О, неразумни мой Дамяне,

как мислиш тази работа да стане?

Откриеш ли си болката пред Май

тя «не» ще ти отвърне, то се знай,

а на мъжа си ако те изкаже,

и бог не може ти помогна даже.“

Дамян, пленен от своята химера,

изгарял в пламъците на Венера.

О, страшно и жестоко изтезание!

Най-сетне в смъртното си отчаяние

заел потайно някакво перо,

та свойта скръб за зло или добро

излял в жаловна песен, посветена

на Май, на обичта му съкровена,

и в пазвата си, в мъничка муска,

скрил свитъка с трепереща ръка.

Луната, дето е била в Телеца,

когато Януари взел в двореца

невястата, навлязла вече в Рака,

а Май все продължавала да чака

във стаята си. Според обичая

тя трябвало да пази тази стая

поне три дни след своята венчавка,

а после да излезе на гощавка.

По пладне след четвъртата зора

след службата край пищната софра

приседнал Януари, придружен

от Май, по-хубава от летен ден.

Тогава този благодушен мъж

се сетил за Дамян и отведнъж

извикал: „Дево свята! А къде е

Дамян? Без него залата пустее.

Да не е нещо болен, боже мили!“

Оръженосците го извинили

със неговото неразположение

и казали, че инак без съмнение

той щял до стола си да го завари.

„Така си знаех — казал Януари.

Дамян ми служи вярно и добре.

Ще бъде загуба, ако умре,

защото много мъчно се намира

такъв човек — от всичко да разбира

и хем да бъде храбър, хем покорен,

а в службата — грижлив и неуморен.

Затуй труда си няма да спестя,

а подир обед ще го навестя,

за да го ободря със дума блага.“

И всеки го похвалил, че полага

такива топли грижи и старание,

за да смекчи жестокото страдание

на своя пръв помощник и слуга.

„Мадам — добавил после той, — сега

след обеда със всички свои дами

бъди любезна да отидеш там и

да видиш как е моят мил Дамян.

Със него побеседвайте без свян

и му кажете, че като почина,

и аз ще гледам също да намина.

Сега върви по-бързичко, защото

ще те очаквам горе във леглото.“

След туй той викнал някакъв васал —

на трапезарията му маршал,

за да му нареди какво да прави.

И ето, Май, без много да се бави,

със дамите си към Дамян поела,

приседнала до одъра и взела

да утешава клетия болник,

а той, като намерил сгоден миг,

от пазвата си скришом взел муската

със свитъка и скришом във ръката

на хубавата млада Май я пъхнал,

а после със дълбока скръб въздъхнал

и тихо рекъл: „Милост, о сияйна!

Не ме издавай. Тази моя тайна

открие ли се, с гибел се наказва.“

Тя пуснала муската в свойта пазва

и си излязла. Впрочем туй е всичко.

Като се върнала при онзи чичко —

съпруга си, той в ложето кукувал

и в миг я сграбчил и я нацелувал,

но не след дълго го оборил сън.

Тогава тя по нужда уж навън

се втурнала. Там свитъка развила,

прочела го и го запаметила,

а после на парченца го раздрала,

нахвърляла ги до едно в канала

и в спалнята се върнала без шум,

но текста си повтаряла наум.

Мъжът й спял, но се закашлял, скочил,

разсънил се и взел, че я нарочил

да се съблича гола-голеничка.

Послушала го булката, самичка

си разсъблякла нощните одежди…

Тук някои ме стрелнаха под вежди,

та вече — няма как! — ще бъда кратък.

За туй какво са вършили нататък

до късната вечерня, всеки сам

да се досеща. Аз оставам ням.

Дали по някаква случайност гола

или по божията висша воля,

по силата на земните закони

или пък на звездите, благосклонни

тогава към Венериното племе

(че всичко, казват, има свое време),

спечелил любовта и той завчас —

не знам, но господ, който е над нас

и корена на всяко нещо знае,

загадката сам нека разгадае.

Така ли, не ли, ала от Дамяна

била на Май душата завладяна

и жалостта към болния младеж

изпълвала невястата с копнеж

от болката му да го излекува.

Тя казала: „Не ме интересува,

че някой може и да се навъси.

Макар да няма риза на гърба си,

Дамян ми е най-скъп от всички живи.“

Ех, нежните сърца са милостиви!

Оттук се вижда, че жената може

да бъде щедра и добра. Но, боже,

какви сатрапки има! Уж наглед

са мили, а сърцата им — от лед.

Те тутакси ще ти обърнат гръб,

ще те оставят да умреш от скръб —

в жестокото си, гордо кръвопийство

не ще се спрат пред никакво убийство.

В сърцето на добрата Май само

се раждало ответното писмо,

изцяло благосклонно по природа.

Оставало да чакат само сгода

да утолят любовната му жад,

тъй както искал този момък млад.

И ето, Май в един удобен миг

пак навестила мнимия болник

и под възглавето му във леглото

несетно му подпъхнала писмото.

Десницата му стиснала потайно,

но много пламенно и всеотдайно

и оздравяване му пожелала,

а после при мъжа си се прибрала.

Дамян, от болестта си изцерен,

на сутринта на следващия ден

се вдигнал, сресал се и се стъкмил,

за да омае своя ангел мил.

По-хрисим от кутренце той дотичал

при Януари, па му се завричал

във вярност и към всеки бил любезен

(лукавството е занаят полезен!),

та тъй спечелил всекиго, а най-

любим и свиден бил на свойта Май.

Но нека засега се разделим

с Дамян и разказа да продължим.

В насладата, според един школар,

е щастието. Този рицар стар

решил, доколкото е подходящо

за неговото звание и място,

в наслади да си доживее дните.

С дома си, с дрехите си и с парите

като същински цар се големеел,

но може би най-много се гордеел

с градината си, прелестна на вид

и оградена с непристъпен зид.

И онзи, дето съчини „Романа

на Розата“, обител тъй желана,

тъй чудно хубава не е описал.

Приап, и той навярно би се слисал,

да би видял сред китната градина

под лавъра зелен на хладовина

бълбукащия извор. Там Плутон

със Прозерпина и със легион

от самодиви често се вестявал

и с тях танцувал и се забавлявал

край извора под звуци на цафари.

Та, значи, този старец Януари

в градината си във уединение

отдъхвал. Никой друг без позволение

не влизал в нея. Този девствен кът

със сребърно ключе той всеки път

заключвал, а ключето пазел сам.

Със Май през лятото отскачал там,

за да плати дълга си на съпруг,

уверен, че не ще го види друг,

и свършвал във градината, каквото

не бил успял да свърши във леглото.

Тъй дни наред живеел като в рай

дон Януари с хубавата Май.

Но земното блаженство е суетно,

изменчиво и твърде мимолетно.

О, ти поврат нечакан, о, безсрамна

съдба, от скорпиона по-измамна!

Додето погледът ти ни ласкае,

опашката ти гибел ни вещае.

О, крехка радост! О, отрова сладка!

О, демон чер, потулил злата ядка

на своя дар с привидна дълговечност!

О, подла и коварна безсърдечност!

Кажи, Фортуна, за какво оплете

със благост Януари, щом и двете

очи му ослепи подир това,

та той в скръбта смъртта си призова!

Уви! В блаженството си изведнъж

жестоко поразен бил този мъж —

внезапно и напълно ослепял.

Как стенал той, как жалостно ридал!

И ревност (ами ако съгреши

жена му!) взела тъй да го души,

че той бил вече петимен, горкият,

там още начаса да го убият.

Защото вярвал, че подир смъртта му

тя щяла негова да бъде само

във траурните дрехи на вдовица

като осиротяла гургулица.

Ех, най-накрай — след месец ли, след два ли —

дотегнало му повече да жали,

разбрал, че няма полза да се въси,

и примирил се вече с участта си.

Но ревността останала нащрек

в сърцето му — за нея няма лек.

И ревността била така могъща,

че нито в свойта, нито в чужда къща

не смеел той жена си да остави

сама — все стискал с пръстите си здрави

ръката й, та хубавата Май

изплакала очите си комай.

Тя толкова обикнала Дамяна,

че всичко свое дала би в замяна

да сложи край на страшната разлъка.

Сърцето й се пръскало от мъка.

А в своя кът нещастният Дамян

линеел в тих копнеж по своя блян,

убит от скръб. Ни нощем, ни дене

не можел две-три думички поне

да размени със нея, без при туй

слепецът Януари да ги чуй —

нали тя нивга не била сама!

Но все пак те със знаци и писма

се посветили в своите желания

и скришом пак си дали обещания.

О, Януари, и да бе окат,

не би предвардил грозния обрат.

То по-добре човек да е безок —

за зрящия срамът е по-жесток.

Вземете Аргус със стоте очи.

Уж можел всичко с тях да различи,

а бил внезапно ослепен с измама.

Така се случва не с един и с двама.

Но да оставим тази празна глума.

Та Май (за нея всъщност става дума)

във восък отпечатила ключето

на Януари — онова, което

отключвало вълшебната градина.

Дамян, комуто тайната причина

за този ход била добре позната,

излял нов ключ. Разбрахте ли играта?

С ключето, значи, чудо ще се случи

и всеки ей сега ще го научи.

Овидий, твойта дума беше права!

Едва ли има хитрина такава,

която любовта да не открие!

Пирам и Тисба си спомнете вие —

макар че ги разделяше зидът,

те пак успяха да се разберат,

без никой даже да се усъмни.

Но нека продължим. След осем дни,

преди да дойде юли, Януари

усетил като огън да го пари

един копнеж — в градината голяма

да се повесели със свойта дама —

и сутринта я сепнал с този зов:

„Стани, о моя пламенна любов!

Гугутке, слушай гълъбът как гука.

Студът се свърши, пролетта е тука.

Ела, невясто мила с взори знойни,

с гърди, от руйно вино по-упойни.

Градината отвред е оградена

със зид. Ела! Душата ми, ранена

от теб, жадува теб. Аз не съзрях

в живота ти ни сенчица от грях.

Ела сега да се повеселим,

съпруго моя, блян ти мой любим!“

Така говорил този стар глупак.

Тя скришом на Дамяна дала знак

с ключето си вратата да отвори,

а той не се забавил да го стори,

в градината с тъй леки стъпки влязъл,

че никой ни го чул, ни забелязал

и там веднага се потулил в храста.

Стопанинът със своята невяста

дошъл след него — сляп като къртица,

отворил бързо малката вратица,

затръшнал я отново и тогаз

и рекъл: „Тук сме само ти и аз.

Ти знаеш колко силно те обичам.

Във божието име ти се вричам,

че предпочитам да умра от нож,

отколкото към теб да бъда лош.

Спомни си как наместо алчността

аз взех за свой съветник любовта,

когато те избрах. И днес, макар

да съм несретен — ослепял и стар,

не осквернявай моите покои,

така че три неща да станат твои:

блаженство в рая, хорско почитание

и моето богато завещание,

което още утре през деня

за тебе, ангел мой, ще съчиня.

Сега ела при мене без преструвка,

за да скрепим съюза си с целувка.

Не се сърди, че съм така ревнив.

В гръдта ми грее образът ти жив.

Пред хубостта ти аз благоговея,

но свойта старост сложа ли до нея,

ме хваща страх, че в миг ще те изгубя.

Повярвай бога, аз така те любя,

че искам да си вредом с мен докрай.

Сега ме целуни, о скъпа Май!“

А Май, щом чула тези му слова,

заплакала със глас и след това

му отговорила така: „Самата

аз трябва да си мисля за душата,

честта си да опазя най-прилежно,

защото тя е като цвете нежно,

което пред свещеника във храма

ти поверих, бащице, без измама.

Не ме оставяй тъжна и кахърна,

а позволи така да ти отвърна:

аз моля бога с гибел най-ужасна

да ме накаже, ако се захласна

и те посрамя с дума или с дело

или почерня чистото ти чело

с измяна; сторя ли го, нямай жал,

пъхни ме гола в някой стар чувал

и в близката река ме запрати.

За никаквица ли ме имаш ти,

или за що? Мъжете са неверни,

а все жените им се виждат черни.

Във всяко ваше слово и движение

се крие упрек или подозрение.“

Едва изрекла туй, тя в миг видяла

Дамян, зад храста скрит, и знак му дала

със пръстите си там да не клечи,

а на едно дърво да се качи

и горе между клоните да чака.

Дамян разбрал какво ще каже знака

и на дървото тъй се озовал,

че Януари нищо не узнал.

(Преди туй Май лукавия си план

в писмо била открила на Дамян.)

Та в крушата той чакал своя пай,

доде старикът се разхождал с Май.

Денят бил ясен и от небосвода

разливал Феб над цялата природа

потоци златна светлина — той вече

в Близнаците бил влязъл — недалече

от пламенния Юпитеров знак,

известен в зодиака като Рак.

И ето че от другата страна

в градината дошли на ранина

владетелят на феите Плутон

и Прозерпина с пъстър легион

от дами — самодиви многобройни,

поел подир тях в редици стройни.

(По думите на Клавдиана тя

беряла по поляните цветя,

когато богът в свойта колесница

я грабнал.) Върху младата тревица

Плутон сега приседнал, но оборил

глава и с Прозерпина заговорил:

„Жена — й рекъл, — опитът показва,

че никоя невяста не опазва

съпружеската вярност. Аз самия

безчет истории съм чул за тия

неверни и изменчиви съпруги.

О, Соломон, ти, който всички други

по мъдрост и богатство надминаваш

и смъртните на разум поучаваш,

пророческа е всяка твоя мисъл!

За добротата Соломон е писал:

«На сто мъже — един с душа голяма,

на сто жени едничка даже няма.»

Разбирал той, че с ада сте в съюз.

А и Сираховият син Исус^[5]

не ви е отредил по-щедри думи.

Дано да ви споходят триста чуми!

Дано ви пържат върху огън бавен!

Не виждаш ли, че този рицар славен,

бидейки сляп и стар, от свой слуга

сега ще бъде сподобен с рога?

Мръсника чака горе на дървото.

Обаче аз ще се погрижа, щото

на Януари взора да се върне

внезапно, та жена си той да зърне

в позорното й прелюбодеяние

и тъй за неин срам и назидание

покварата и в миг да разбере.“

А Прозерпина казала: „Добре,

прави, каквото си решил, но знай,

че аз готов ответ ще дам на Май.

Със него тя и всякоя жена

ще може най-ужасната вина

да отрече с усмивка и да свари

на обвинителя да я стовари.

Жената длъжна няма да остане.

В каквото ще мъжът й да я хване,

тя няма да склони глава — ще плаче,

ще се превива и кълне така, че

мъжът ще мига като тъп гъсок.

Петак не чини твоя там пророк!

Ха! Соломон — евреинът проклет,

познавал глупави жени безчет

и ни една достойна, ала други

прославят благородните съпруги

за верността и добродетелта им.

В Христовата обител, всички знаем,

сестрите са същински мъченици,

а в книгите на римски историци

четем за верни булки с хрисим нрав.

Затуй смири, любезни, своя гняв

и мъдростта повторно прецени.

Той казва — нямало добри жени,

но мисълта му е, че добрината

е съвършена само в небесата.

Речта на този мрачен Соломон

за тебе май е станала закон.

Бил знатен и богат — това го знам.

Разбрах и туй, че вдигнал божи храм.

Но другият му храм е бил погански.

Е, този грях не е ли агарянски?

И въобще любимия ти цар

е идолопоклонник и женкар,

отрекъл се на старини от бога.

Присъда най-безмилостна и строга

е заслужавал той. Спасил се само

защото господ пощадил баща му.

Не давам пукнат грош за клеветите,

с които вий обсипвате жените.

Жена съм аз и млъкна ли, ей тука

сърцето ми веднага ще се спука.

Той казва, че жените са бъбриви,

та затова словата си гневливи,

повярвай ми, аз няма да спестя

и най-жестоко ще му отмъстя.“

„Не се гневи, мадам — Плутон подел.

Предавам се, но щом съм се заклел,

че зрението ще му върна пак,

ще трябва да го върна — няма как!

На никой цар лъжата не прилича.“

Тя рекла: „И на никоя царица!

На отговор ще я науча аз.

Но да не спорим повече тогаз.

Към друга тема нека се обърнем.“

А ний при Януари ще се върнем.

По-весело от папагал комай

цвърчал и чуруликал той до Май:

„Теб любя само аз, за теб милея.“

И тъй вървял по тихата алея,

додето стигнал до оная круша,

в чиито клони младата хитруша

преди била изпратила Дамяна.

Тогаз у Май настъпила промяна.

Тя взела да въздиша: „Ох!“ и „Ах!“

„Сър — казала, — не мога! Страх не страх,

ще трябва круши да си набера

оттук. Не си ли хапна, ще умра.

Прииска ми се отведнъж, любими.

Бъди добър, за бога, помогни ми!

Жена, която в мойто състояние

усети тъй настойчиво желание

за някой плод, не бива да отлага.“

„Уви! — изпъшкал той. — Слугата, драга,

не е със нас — на клоните да стъпи,

а аз съм сляп.“ Тя рекла: „Нищо, скъпи!

Ако прегърнеш тази круша стара

(понеже зная, че ми нямаш вяра),

самичка ще се покатеря. Само

благоволи да ми подложиш рамо.“

„Разбира се — отвърнал той, — без друго

ще ти помогна от сърце, съпруго.“

И се навел, и нашата матрона

от рамото му скочила на клона.

Тук искам да помоля всички дами —

не се засягайте от грубостта ми —

науките ви аз не съм постигнал.

Дамян не чакал — фустата й вдигнал

и начаса й го напъхал смело.

Плутон, щом зърнал туй безсрамно дело,

на Януари в миг възвърнал взора

и той прогледнал като всички хора.

Сърцето му забило като лудо,

зарадвано от станалото чудо,

ала нали все мислел за жена си,

погледнал той към крушата завчас и

видял Дамян с Май да се сношава

по начин, който трудно се предава

на подходящ за общество език.

Тогава ревнал клетия старик

като лишена от детенце майка.

„Позор! Ох! Помощ! — почнал да се вайка. —

Проклетнице, какви ги вършиш там?“

А тя му отговорила без срам:

„Какво говориш, сър? Какъв позор?

Та аз ти върнах нявгашния взор.

Ако те лъжа, гръм да ме удари!

Научиха ме опитни знахари,

че ако на дърво преборя мъж,

ще можеш да прогледнеш изведнъж.“

„Каква борба! — застенал пак старика. —

Та не видях ли, че ти го натика!

О, нека господ чума ви проводи!

Току пред мен мръсника те оноди.

Ако се лъжа, да не съм човек!“

Тя рекла: „Значи, лош е този лек.

Защото, ако можеше да виждаш,

ти нямаше така да ме обиждаш.

Прогледнал си, но още не съвсем.“

„Прекрасно виждам — викнал онзи, — хем

и с двете си очи. О, боже мой!

Нали видях какво ти стори той!“

„Привижда ти се, сър — пак рекла тя. —

Това ли ти е благодарността,

задето ти дарих отново зрение?“

„Мадам, да пратим всичко във забвение!

Слез, обич моя, и ако съм казал

нередно нещо, бог ме е наказал.

Кълна ти се, че сякаш зърнах как

те е прегърнал в гъстия клонак,

а ти сама в ръцете му се вреш.“

„Сър — рекла тя, — мисли каквото щеш,

ала човек, от сън, когато стане,

не може първом нищичко да схване

със яснота, примигва и се чуди,

додето най-накрая се пробуди.

И сляп човек като прогледне, тоже

по зрението си едва ли може

да се сравнява с тези, що са здрави.

Додето погледа ти се оправи,

ще виждаш всякакви нелепи гледки.

Подобни случаи не са тъй редки —

човек е сигурен, че вижда нещо

съвсем добре, а всъщност много често

излиза, че му се е привидяло.

Излишно е за щяло и не щяло

да се гневиш!“ И скочила от клона.

Зарадван, той прегърнал свойта дона,

а после почнал с плам да я целува

и по коремчето да я милува,

додето се прибрали най-накрая.

Сега на всички нека пожелая

честит живот — на млади и на стари.

Тъй свършва разказът за Януари.

Тук свършва Разказът на Търговеца за Януари.

Епилог към разказа на Търговеца:

„О боже! — викнал нашият Ханджия. —

Пази ме от такава гиздосия!

Видяхте ли какви коварства зли

кроят жените? Те като пчели

се трудят само за да ни измамят

нас, глупавите, и да ни посрамят.

Търговецът ни ги описа харно.

Което си е вярно, то е вярно.

И аз от мойта в къщи нямам мира.

Езикът й ломоти, та не спира,

а пък за другите й грехове

ще трябва да говоря с часове.

И нека си остане между нас, но

да се живее с нея е ужасно.

Но повече не смея да хоратя,

защото знам, че пак ще си изпатя.

Все някой между вас ще ме изкаже,

като се върнем, а пък може даже

и да прибави нещичко. Жените

на всичко ще ти разплетат конците.

А пък освен това съм и неук,

та най-добре ще е да спра дотук.“