Джефри Чосър
Кентърбърийски разкази (24)

Разказът на Иконома

Следва Прологът към Разказа на Иконома^[1].

Вий всички, вярвам, знаете градчето

Боб-уп-анд-дуун^[2] — същото, което

лежи край Блей^[3] на път за Кентърбъри

Там в миг забравил грижи и кахъри,

Ханджията подвикна с весел глас:

„Хей, няма ли един юнак сред нас,

тогова най-отдире да разбуди?

Тъй както клюма, той ще ме учуди,

ако на коня си се закрепи.

Вържи го, обери го — пак ще спи.

А уж е лондонски готвач по звание!

Я ми го дайте тук за наказание

да ни разкаже нещо, па макар

да струва колкото протрит самар.

Хей, събуди се, дявол да те вземе!

Кой спи до пладне? Я кое е време!

Какво си правил цяла нощ? Бълхи ли

си пощил, вино ли си смукал, или

си се премятал с някоя жена?“

Готвачът, бял досущ като стена,

му отговори: „Бог да ме прости!

Не знам какво душата ми гнети,

но цяла бъчва вино за примамка

да ми дадат, не давам свойта дрямка.“

А Икономът рече тъй тогава:

„Готвачо, ако туй те улеснява,

ако Ханджията благослови

и никой друг не се възпротиви,

аз бих ти позволил да поизчакаш

със разказа. Лицето ти е сякаш

варосано, мъглив е твоят взор,

диханието ти вони на пор.

Повярвай ми, не ща да те обиждам,

но че не си добре, това го виждам.

Я гледай ти пияницата как

се е прозинал — ще ни глътне чак.

За бога, сър, затваряй си устата!

Дано да я затикне Сатаната!

Проклет да си! Душата ни своня.

Фу, че смрадливец! Ама че свиня!

(Пазете се от този юначага!)

Улучваш ли мишената веднага?

Снагата ти комай пращи от сила.

Ти май си сукал мляко от горила^[4].

От сламката човек не ще хароса.“

Готвачът вече люто се ядоса,

закима в няма злоба срещу оня,

замахна и се повали от коня,

така че се простря на пътя прашен.

Какъв готвач! От рицар по-безстрашен!

Защо ли в кухнята не си седя!

Голяма мъка всеки там видя,

додето го повдигнем на седлото.

Да си говорим правото, теглото

на този бледен призрак бе голямо.

Ханджията тогаз тъй рече само

на Иконома: „Пиенето явно

държи тогова в робство най-безславно

и разказчето му не ще е свестно.

С какво се е напил, е неизвестно,

но все през нос приказва, с труд поема

дъха си и сумти като от хрема.

Не го ли виждаш? Той и без това

на коня се държи едва-едва

и ако падне, хващам се на бас,

ще има работа за всички нас,

доде го вдигнем. Като е такъв,

да го оставим. Ти разказвай пръв.

Но все пак, Икономе, ти сглупи,

че тук, пред хората, го нагруби.

След някой ден, поглеж, той може с глума

да ти се разплати за всяка дума —

да кажем, ако в твоите тефтери

една-две дребни грешчици намери,

ще те изобличи за твой позор.“

„Да — рече Икономът, — няма спор.

В беля той лесно може да ме вкара.

Затуй по-скоро крантата му стара

ще купя аз, преди във крамоли

да влизам с този мъж. Така, нали?

Каквото рекох, беше на шега.

И да ви кажа ли какво сега?

В ей таз кратунка винце си налях

от къщи. Гледайте, ще падне смях.

Ако и с нея не смиля готвача,

до гроба нека по корем се влача!“

И да си кажем правичката, той

си сръбна — като кон на водопой,

а вече бе успял да се нафирка.

Като наду до дъно тази свирка,

стопанина й с нея пак калеса.

Но питието явно му хареса,

та най-сърдечно му благодари.

Ханджията от смях се умори

и рече: „Виждам, че не е излишно

на път да носиш малко винце скришно.

То всяко разногласие и свада

превръща лесно в сговор и отрада.

Сполай ти, Вакх, че не една кавга

ти можеш да обърнеш на шега!

Поклон и благодарности безкрай!

Но хайде, толкова ти стига май.

Сега разказвай, Икономе, моля.“

„Добре — отвърна онзи. — Твоя воля.“

Така завършва Прологът на Иконома.

Тук започва Разказът на Иконома за Враната.

Когато Феб живеел на земята —

история на древните позната, —

от него нямало по-як борец

на този свят, ни по-добър стрелец.

Той сам убил Питон, змията зла,

доде се гряла на една скала.

Лъкът му всявал страх сред враговете.

Но за това сами ще прочетете.

На всички инструменти свирел чудно,

а пеел толкова добре, че трудно

ще се сравни със чистия му тон

дори и песента на Амфион —

Тивийския владетел, чийто глас

бил крепост за града му в тежък час.

Освен това той бил и по-красив

от всеки смъртен — мъртъв или жив.

С такава съвършена красота

Друг мъж не бил се раждал на света.

А по обноски и по добродетел

над всички други като слънце светел

Та този Феб, достойно украшение

на рицарството в мир или в сражение,

във знак на свойта битка величава

със страшния Питон и за забава

лъка си носил вред в ръце могъщи.

Той врана питомна си имал в къщи,

отглеждал я в кафез и тя без грешка

наподобявала речта човешка.

От лебед бял по-бяла тази врана

била и всяка дума неразбрана

умеела да ти повтори лесно,

а пеела тъй звънко, тъй чудесно,

че от гласа на славея гласът й

бил по-добър поне хиляда пъти.

Но Феб си имал и жена, която

обичал повече от всичко свято,

угаждал и вседневно и с охота

за нея би си дал дори живота.

Но да ви кажа правдата изцяло,

той бил ревнив — съвсем не му се щяло

за смях да става и решил да крие

жена си, както правим всички ние.

Но всуе са и грижи, и старания!

Жена със чисти мисли и деяния

не бива да се пази и следи,

а опърничава ли е, иди

я опази! Ех, дявол да го вземе,

същинска глупост е да губиш време

да си увардиш някак си жената.

Тъй пишат учените в житията.

Но — на предмета! Никакви усилия

не жалил Феб да й угажда. Милия,

той смятал с разум и добро сърце,

с мъжественост и хубаво лице

да брани щастието си довека.

Но вижда бог, безсилен е човека

пред туй, що от самото Естество

е вложено във всяко същество.

Вземи в дома си птица да запреш

и се грижи за нея, както щеш,

с най-скъпи лакомства я угощавай

и питиета всякакви й давай,

пази и чисто, не подгъвай крак,

в кафез от злато я сложи — тя пак

стократно повече ще предпочита

из неуютната гора да скита,

та червеи да си кълве и прочие

гадини. От кафеза да изскочи е

копнеж на всяка птица — за беда

тя вечно се стреми към свобода.

Отглеждай котка в ложе от коприни,

храни я там с млекце и бекасини —

щом види мишка, тя ще ти катурне

и мляко, и месо и ще се втурне

след нея. Тези зверове ваджишки

пред всичко друго предпочитат мишки.

Желанието разума не пита,

умът е подчинен на апетита.

Вълчицата, и тя е долна твар.

Когато закопнее за мъжкар,

не ходи много-много да подбира —

с последния от вълците се спира.

Изреченото няма цел да черни

жените, а мъжете им неверни.

Защото на мъжете все се иска

да уталожат похотта си низка

с най-недостойните жени, наместо

със свойте собствени, които често

при туй са многократно по-добри,

по-верни и по-хубави дори.

Плътта, уви, все новото я блазни.

На нея са й чужди и омразни

законите на добродетелта.

Та без да подозира подлостта

на свойта дама, Феб бил изигран.

Друг имала си тя — без чин и сан,

без име и без слава, с празен джеб —

нищожество в сравнение със Феб.

Но толкова по-зле! В подобен случай

нещастията бликват като ручей.

И тъй, щом Феб заминал, тя сама

любовника си взела у дома.

Любовника? Просташка реч, признавам.

Простете, моля. Вече ще внимавам.

Ала Платон ни учи, че словата

не бива да са в разрез със делата,

че думата е истински добра,

когато е на делото сестра.

Самият аз съм прям, затуй ви казвам:

голяма разлика не забелязвам

между жена от потекло известно,

но с тяло осквернено и безчестно

и някоя безродна, щом и двете

в живота си не са дотам чак цвете,

освен в това, че знатната и в храма,

и на пазара ще наричат дама,

а бедната — нали не е дворянка! —

ще е любовница или Държанка.

Но вижда бог, за хората това е

едно и също — всеки си го знае.

Така тиранинът, макар накичен

с короната, не е дотам различен

от дръзките обирници на друма.

На Александра рекли права дума,

като му казали, че капитани

наричат тези, дето са тирани

и с ордите си, без да се прикриват,

нападат, палят, грабят и убиват.

Разбойниците, като нямат орди,

не могат като господата горди

да безобразничат и да върлуват.

Затуй разбойници се именуват.

Но аз не съм школар, не ми приляга

да разсъждавам. Затова веднага

към разказа си ще се върна пак.

Съпругата на Феб по мрак и зрак

с любовника си се повеселила.

Но от кафеза мълком я следила

със поглед неговата бяла врана.

Щом Феб се върнал, тя като съдрана

загракала: „Рога-га-га-рога!“

„Бре! — викнал той в почуда. — Откога

си сменяш песните? Преди те бяха

тъй радостни, че все ме веселяха.

Какъв е този припев неизвестен?“

Тя рекла: „Неизвестен, но уместен!

Знай, въпреки достойнството, честта ти

и благородството, и хубостта ти,

и всичкото ти свирене и пение,

напук на неуморното ти бдение,

един негодник те измами, Феб,

една муха в сравнение със теб.

Кълна се, тъй пред моите очи

в леглото ти жена ти възкачи.“

Какво ви трябва още? С дръзки речи

тя, без да има кой да й попречи,

разказала на Феба как жена му

опозорила него и дома му

със долното си прелюбодеяние.

Потресен, той я слушал със внимание,

с разбито от обидата сърце,

а после в яростта си взел в ръце

лъка си и жена си устрелил.

А после тъй се пък опечалил,

че всички свои инструменти чутни —

китари, псалтирони, арфи, лютни —

начупил, натрошил си и лъка

и закрещял на враната така:

„Предателка с език на скорпион!

Погуби ме! — и продължил със стон: —

Уви! Що сторих! О, да бях умрял!

Съпруго моя свидна! Бисер бял

на благочестието! Ненагледна

и вярна моя, а в смъртта тъй бледна!

Кълна се, че загина без вина.

О, как извърших страшната злина!

О, безразсъден гняв, о, ум помътен,

на неповинните палач безпътен!

О, подозрителност неоправдана!

Нещастнико, без разум ли остана?

Припряността е грешка най-голяма,

щом улика неоспорима няма.

Преди ръка да вдигнеш и преди

да поразиш човека, разсъди

и разбери добре дали си прав

във свойто подозрение и гняв.

Уви! Припряността и яростта

докарват хиляди до пропастта.

О, боже мой! От мъка ще загина!“

И викнал пак на враната: „Гадина!

Ще ми платиш за клеветата, знай!

Ти като славей пееше, но край —

от днес ще се простиш със тези трели,

ще се откажеш от перата бели

и няма да продумаш людско слово.

Предател се наказва най-сурово!

Почерням теб и твоите издънки,

лишавам ви от песните ви звънки

и ги заменям с грозен грак в отплата,

задето я уби чрез клеветата.“

Тук Феб със собствените си ръце

я сграбчил и оскубал до перце,

почернил я, подир й взел гласа

и тъй я запокитил начаса

по дяволите. (С право, смятам аз!)

Та враните са черни оттогаз…

Със този пример, господа, ви моля,

за да не си навличате неволя,

не казвайте на никой клет съпруг

какво е правила жена му с друг,

защото той до смърт ще ви намрази.

И Соломон е рекъл да се пази

зад зъбите бъбривият език.

Не искам да минавам за умник,

но майка ми ме учеше: „Внимавай,

за тази врана, синко, не забравяй.

Заради дружбата си дръж езика.

Езикът е на дявола прилика,

а дяволът е на човека враг.

Сам господ — бог, създателят всеблаг,

зад зъбите и устните затвори

езика — да не може да дърдори.

Защото, знай, бъбривостта отвека

е носила несрети на човека,

а смислената, пестелива дума

не ще остави никого на друма.

Езика, синко, дръж под власт най-строга,

освен когато ще почиташ бога

с молитви праведни — като радетел

на славата му. Висша добродетел

е да държиш езика си в устата.

(Така да си научиш и децата!)

Щом с малко думи може да се мине

във нещо, не приказвай много, сине,

не си навличай току-тъй беда.

Грехът и бъбренето са рода.

Тъй както с остър меч, ако речеш,

една ръка на две ще разсечеш,

с бъбрив език ще разсечеш на две

приятелства и дружни родове.

Бъбривецът от бог е изоставен —

тъй пишат Соломон, псалмистът славен

Давид, Сенека… Можеш ли с глава

да кимнеш просто, не хаби слова.

Преструвай се на глух, щом гръмогласни

глупци дърдорят работи опасни.

Фламандците са рекли, сине мой:

по-малко думи — повече покой.

Доде не кажеш нейде скверна реч,

издайниците ще са надалеч.

Ала помни, изпуснатото слово

не ще си върнеш никога отново.

Разкайвай се, ридай, бесней от яд —

за реченото няма път назад.

Ти ставаш роб на всеки, пред когото

си се разбъбрил, и те стига злото.

Така че най-добре да бъдеш глух

за всеки верен и неверен слух.

От враната на Феб се поучи —

езика си в устата заключи.“

Тук завършва Разказът на Иконома за Враната.