Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Canterbury Tales, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
stomart (2010)
Корекция
rlv (2011)
Корекция
maskara (2011)

Издание:

Джефри Чосър

Кентърбърийски разкази

 

Редактор: Блага Димитрова

Коректори: Евгения Кръстанова, Петя Калевска

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Иван Кьосев

 

Издателство „Народна култура“, 1980

История

  1. — Добавяне

Разказът на Монаха[1]

 

Веселите думи, с които Ханджията се обърна към Монаха:

Щом за Пруденция и Мелибея

разказах, както мога и умея,

Ханджията ми рече: „Честно слово!

Кълна ти се във тялото Христово!

Аз бъчва пиво давам, всичко туй

жена ми ако можеше да чуй.

Че в нейния характер вероломен

от жалостивост няма даже помен.

Чираците си взема ли да бия,

тя прът ми носи мойта хубосия,

и вика: «Утрепи ги, тези псета.

Строши им гърбовете на парчета.»

Не дай си боже пък в църковни двори

поклон съседът ми да й не стори

или на служба да я пререди —

тя в къщи харно ще ме нареди,

ще закрещи: «Страхливец долен! Боже!

Една жена да защити не може!

По-харно с хурката се залови,

а ножа си на мене остави.

За нищичко мъжа ми го не бива!

Подлец такъв. Маймуна сополива!

Със него всеки може да се справи.

Жена си на душмани ще остави.»

Така съм аз. И може да изхвръкна

от къщи и на пътя да замръкна,

ако не гледам винаги на кръв

и ако не ръмжа със глас на лъв.

О, тя ще ме накара да убия

я някой свой приятел, я комшия.

Не съм страхлив, но въпреки това

със нея не излизам наглава.

Не са ръчичките й много леки —

туй може сам да го опита всеки.

Но засега да я оставим в мир.

Монаше, усмихни се! Най-подир

на твоя разказ му дойде редът.

До Рочестър[2] май няма много път.

Затуй започвай бързо, уважи ме.

Но чакай, аз не зная твойто име.

Как трябва да ти викам — брате Джон

или пък Томас, или пън Албон?

Отде си, що си — селянин, велможа?

С такава беличка и гладка кожа

не вярвам да пасеш трева по слога.

Не си отшелник ти, кълна се в бога!

Навярно си на служба в манастира,

където хляб и пиво се намира,

и си живееш там като паша.

Да ме убие гръм, ако греша!

Ти имаш някой тежък, важен пост.

Не си послушник, ни калугер прост.

Но в костите и в мишците си як

и пъргав като кой да е селяк.

Дано до гроба си не види мир

тоз, който те е пратил в манастир!

Ти за любов като петел си годен

и, дявол взел го, ако бе свободен

на похотта си да се посветиш,

цял курник би могъл да наплодиш.

О, кой ти сложи тази черна капа?

По дяволите, ако аз съм папа,

ще разреша на всеки годен мъж,

остриган или не, нашир и длъж,

жена да има. Инак подир време

религията най-доброто семе

ще отбере, боклуци ще остави.

От хилав ствол не чакай клони здрави!

Затуй децата ни са слаб народ

и са негодни даже за разплод.

Затуй и наште булки не отпращат

монасите, че те добре им плащат

с парите на Венера час по час,

а не с фалшиво злато като нас.

Не се ядосвай, сър, в шегата даже

човек, току-виж, истини ще каже.“

Монахът изтърпя речта докрая

и после рече: „Ще се постарая,

ако приличието позволява,

две-три истории да ви разправя.

На Едуард, светеца, житието

ще ви разкажа тук, преди което

ще чуете трагедии (от тия

стотина имам в моята килия).

Трагедиите (жития речи ги),

описани в различни древни книги,

са все за хора, що от висините

на благоденствието в низините

на бедствието падат и загиват.

Най-често в шестостъпен стих те биват,

наречен хекзаметър[3], ала доста

от тях са писани във проза проста

или в какво да е стихосложение.

Е, туй ви стига като обяснение.

Послушайте сега, ала бъдете

добри и, моля ви, не се сърдете,

ако разказвам за царе и напи,

за императори и за сатрапи

съвсем не по привичния им ред,

а просто тъй — когато най-напред

във паметта ми случаят открие.

Невежеството ми простете вие.“

Тук започва Разказът на Монаха de Casibus Virorum Illustrum[4]:

На древните трагедии в духа

ще ви опиша ориста жестока

на людете, които от върха

са паднали във бездната дълбока.

Щом изтече на щастието срока,

човече клет, иди, че го върни!

Не вярвай на съдбата си безока

и примерите древни запомни.

Lucifer

Ще почна с Луцифер, макар че той

е не човек, а ангел и съдбата

оставя ангелите на покой.

Но той за своя грях от небесата

пропадна чак на ада в тъмнината.

О Луцифер, преди бе ангел ти,

но днес, превъплътен във Сатаната,

с блаженството небесно се прости.

Adam

Или Адам да вземем. В старо време

той бе в Едем от господ — бог направен,

а не от хорското нечисто семе.

На рая бе владетел пълноправен

Адам. Не се е пръкнал нему равен

по власт и мощ по земните полета.

Но размени тон жребия си славен

за труд, за адски мъки и несрета.

Samson

Или Самсон — той, който бе избран

от ангела небесен да живее

в богатство, с власт и благороден сан,

честит и сит, додето ослепее.

Тъй смел и силен никой друг не се е

родил в света. На своята жена

той сам издаде силата му где е

и се погуби в скръб и тъмнина.

 

Самсон! Той бе юнак, и то какъв!

Със голите си две ръце надви

и удуши най-яростния лъв

в деня на сватбата си, но, уви,

невярната жена го улови

във мрежите си, тайната разбра,

със нея при врага му се яви

и другиго за свой съпруг избра.

 

Самсон от яд завърза, без да чака,

ведно опашките на три стотици

лисици. Огнена главня към всяка

привърза. Подлуделите лисици

подпалиха узрелите пшеници,

маслините и тежките лози,

а той самият хиляди войници

с магарешката челюст порази.

 

Но след това за малка не умря

от жажда, взе да съхне, да се дави

и със молба към бог ръце простря,

с вода от гибелта да го избави.

В магарешката челюст бог направи

да бликне извор в този същи час.

Така в бедата той не го остави,

а книгите донасят туй до нас.

 

Той портите на Газа в тъмна нощ

събори и огромните парчета

на гръб изнесе с исполинска мощ

на хълм сред филистимските полета,

за да го видят всички под небето.

О всемогъщ Самсон, герой любим!

Да бе си скътал тайната в сърцето,

ти щеше да си пак непобедим!

 

Самсон не бе пил вино от рождение.

Косата му разкошна не опита

бръснача, не усети унижение —

там цялата му сила беше скрита.

И двадесет години с царска свита

той имаше над Израил всевластие.

Но ето, иде мъка страховита

жените ще му донесат нещастие.

 

С Далила сподели той свойта тайна,

че в къдрите му скрита е мощта,

и бе продаден. О, душа издайна!

Едва заспа в прегръдките й, тя

накара филистимците в нощта

да му острижат с ножица косите.

Завързаха го и с жестокостта

на врани му избодоха очите.

 

Доде не бе му стригана главата,

той скъсал би въжета най-дебели,

ала сега, затворен в пещерата,

на враговете си брашното мели.

Самсон, ти, който с подвизи спечели

богатство, слава, власт така грамадна,

ридай сега със взори ослепели

за туй, че в страшно бедствие изпадна.

 

Но този плач от бога беше чут.

Веднъж вразите сбраха пир голям

и го накараха да стане шут

във техния тържествен пъстър храм.

О, той добър урок им даде там —

събори две колони и разби,

и срути покрива над всички сам.

Тъй себе си и другите уби.

 

С князете си трихиляден народ

под тежките отломъци загина,

когато рухна каменния свод.

Така от участта на исполина

поука следва: който довери на

жена си важна тайна, след това,

дори да е смелчак и юначина,

ще заплати със своята глава.

Hercules

За Херкулес, победния герой,

самите му дела са днес възхвала.

Че цвят на мъжеството беше той.

Уби лъва и кожата му цяла

одра, разби кентаврите без жал, а

и харпиите порази след тях,

и Цербер, а подир от злата хала

три златни ябълки отне без страх.

 

Срази Бузир, тиранина жесток,

и коня си нахрани със трупа му,

на Ахелой строши едина рог

и огнен змей позна мощта му,

а в пещерата Как го срещна само

за да загине. И Актея не бе

помилван. На могъщото си рамо

той сам повдигна цялото небе.

 

Откакто свят светува, никой друг

с тъй много змейове да се сражава

не е посмял. На север и на юг

разчу се Херкулесовата слава.

Безброй царства обходи той тогава,

венчан бе вредом с лаврови листа

и както сам Трофей[5] ни съобщава,

на две колони закрепи света.

 

Любимата на този славен мъж

бе Деянира — свежа като цвете.

Тя с нова риза го дари веднъж,

каквато няма никой сред мъжете.

О Херкулесе, този дар проклет е!

Той беше цял пропит с отрови зли.

И скоро по гръдта и по ръцете

плътта от костите се отдели.

 

Знам, някои се усъмняват днес

в присъдата ни толкова сурова

и пишат, че убиецът е Нес.

Но както да е, ризата си нова

не свлече той, додето от отрова

цял стана чер, преди да разбере,

и скочи във жарта с душа готова,

ако ще мре, геройски да умре.

 

Така завърши Херкулес. Уви!

Тоз, който вярва в участта честита

и безметежно по света върви,

не подир дълго в бездната полита.

Блажен е, който радостта не счита

за вечна никога. Тя често бяга

от онзи, що нектара й опита,

когато той дори не предполага.

Nabugodonosor

Престолът златен, бляскавият двор,

мощта и скиптърът непобедим

на славния Навуходоносор

не можем с нищо друго да сравним.

Той два пъти завзе Йерусалим

и с купите свети във Вавилон

се върна весел и неустрашим

да седне пак на царския си трон.

 

На Израил чадата победил,

без милост ги скопи и окова.

Със другите ведно и Даниил

свой роб в двореца стори след това,

да, Даниил — най-мъдрата глава.

Той всеки сън на царя обясни

и никой друг с пророчески слова

изкуството му там не затъмни.

 

Скъп златен идол, дълъг шестдесет

кубита[6], вдигна радостния цар.

След туй издаде заповед навред

пред него да се кланя млад и стар,

а който възроптае, в бяла жар

да бъде жив погребан нареди.

Но Даниил пред своя господар

не преклони глава като преди.

 

Във гордостта си този цар реши,

че даже и самият господ — бог

не може от властта да го лиши.

Но рухна в миг тиранинът жесток

и тръгна като звяр по рът и слог,

трева пасеше, спеше под дъжда

и пиеше от мътния поток

ведно със безсловесните стада.

 

В пера орлови черните коси

превърнаха се. Ноктите, и те

се изкривиха. Господ го спаси,

ума му върна. И като дете

той плака, клетва даде, че не ще

извърши вече зло, доде е жив,

и тъй умря, успял да прочете,

че бог е и могъщ, и милостив.

Balthasar

Подир смъртта му Валтасар получи

и скиптъра, и царската корона,

но от баща си той не се поучи

и си остана с гордост непреклонна,

покланяше се вместо на икона

на идол. Но съдбата безпощадна

не подир дълго го свали от трона

и царството му мигом се разпадна.

 

На своите велможи за услада

той даде мир и всекиго почете,

а на херолдите си заповяда:

„Вървете, купите ми донесете.

които сам баща ми, запомнете,

от храма във Йерусалим докара,

та с тях да вдигнем тост за боговете —

пазители на славата ни стара.“

 

Наложниците чу се настаниха

във кръг покрай царицата му бледна

и всички от светите купи пиха,

но царят към стената в миг погледна

и там видя в уплахата си ледна

една ръка да пише. Тъй се слиса

цар Валтасар, че разтреперан седна,

а „мене, текел, перес“ тя написа.

 

Не можеха магьосници, ни книги

да обяснят словата на стената

и Даниил единствен обясни ги.

Той рече: „Бог, царю, от небесата

дари баща ти с власт, с хазна богата,

но той бе горд, от бог не се боеше

и затова бог прати му бедата

и взе му скиптъра, що той държеше.

 

От хората отхвърлен, сред полето

наред с добитъците безсловесни

пасеше тръни и трева, додето

разбра след теглилата си нелесни,

че господ от дворците си небесни

владее всяко мъничко създание.

И бог, смилен, по пътища чудесни

тогаз му върна царство и признание.

 

Но ти, синът му, горделивец стана,

ти помниш как греха си той изкупи,

но срещу бога сам сега въстана

и дръзко оскверни светите купи.

Жена ти и държанките ти глупи

и те от тях вина различни пиха.

Ти с идоли душата си погуби,

затуй ще те последва участ лиха.

 

Ръката, що словата нарисува,

е пратена, повярвай, от небето.

Тя край на царството ти пророкува.

От този миг то трижди е проклето.

Врагът ще си го полели.“ И ето

в онази нощ убит бе Валтасар и

веднага мястото му бе заето,

макар без право и закон, от Дарий.

 

Та този пример, господа, показва,

че няма земна власт с облаги вечни

и щом съдбата някого наказва,

тя му отнема злато, трон, сърдечни

приятели — и близки, и далечни.

Защото поговорката с права:

„Честитите ни дни са бързотечни,

а във бедата всеки сам остава.“

Cenobia[7]

 

Зеновия, палмирската царица

(тъй както летописите твърдят),

бе храбра на война като лъвица

и победителка бе всеки път.

От Персия й почваше родът

и в жилите й царска кръв течеше,

макар не нямаше красива плът,

но затова виновна тя не беше.

 

От детството си в лесовете диви

избяга с лък и със колчан стрели

и там безброй кошути боязливи

със точния си удар повали,

а тичаше така, като че ли

самата бе сърна. Като порасна,

сто лъвове и мечки устрели.

В гората бе владетелка всевластна.

 

Тя влизаше във зверските бърлоги,

из планините бродеше по мрак,

заспиваше сама под дрян и глог и

надвиваше над всеки млад юнак.

Макар да беше той от лъв по-як,

пак не успяваше да я пребори.

Честта си пазеше — и още как!

Не смогна никой да я уговори.

 

Ала омъжиха я най-накрая

за Оденат — принц в нейната страна.

Тя дълго се разтака и се мая,

преди да стане негова жена.

Той също се държеше настрана.

Но след като най-сетне ги венчаха

те във любов и сговор не една

годни в царския дворец живяха.

 

Обаче Оденатовата мила

не скланяше със него да лежи,

освен веднъж, когато бе решила

високия си род да продължи.

И скоро, щом разбра, че не тежи

след туй дете във нейната утроба,

за втори, сетен път му разреши

да легне с нея по вечерна доба.

 

Но този път Зеновия зачева

и не потрети нощната игра,

додето чак подир четирсет дена

му позволи отново. Той разбра,

че ни със лоша дума, ни с добра

не ще спечели нищо. Тя му рече:

„Повярвай ми, по-скоро ще умра,

но този срам не ще понасям вече.“

 

Два сина тя роди на Одената,

възпита ги, изучи ги без шум.

Но да се върнем пак на същината.

Такова същество на всеки друм

човек не среща — щедра, ала с ум,

набожна, мъдра и неустрашима,

с дихание, по-сладко от парфюм —

едва ли втора като нея има.

 

А одеянието й богато

не се описва с никакви слова.

Накичена със бисери и злато,

намираше тя време след лова

да учи чужда реч, а при това

четеше книги, за да проумее

как до смъртта си с вдигната глава

достойно и почтено да живее.

 

Но да завърша тяхната история.

Така могъщи бяха тя и той,

че разшириха свойта територия

с царства велики, с градове безброй,

от римските войски отнети в бой

и пазени от най-сурова стража.

Доде бе жив персийският герой,

разбиваха те всяка сила вража.

 

А всеки, който иска да научи

как тя Шапур например победи,

как точно туй или онуй се случи,

кой властелин с какво я награди

или за последните й беди,

затуй как в плен терза се тя и плака,

той може всичко туй да проследи

във книгите на мъдрия Петрака[8].

 

Щом Оденат умря, тя взе юздите

в десницата си и по навик стар

сега сама разбиваше вразите,

така че всеки принц и всеки цар

се радваше като на божи дар

на мирния си договор със нея

 

и гледаше да е добър другар

със тази всемогъща горска фея.

 

Ни император Клавдий, що царува

във Рим, ни император Галиен

не смееше със нея да воюва.

Тя би могла да вземе всички в плен —

Египет, Сирия и Картаген,

арменците във роби да превърне

или със сила в бой ожесточен

войските им във бягство да обърне.

 

И двамата й синове отрано

растяха във разкош на свобода,

по царски — Тималао и Хермано, —

достойни за престола и рода.

Ала, уви, отровен е меда,

със който тя, съдбата, ни гощава!

И срина се царицата в беда

от слънчевия връх на свойта слава.

 

Когато в Рим суровият Аврелий

възседна императорския трон,

той тръгна към персийските предели

със не един обучен легион

да порази Зеновия. Подслон

потърси тя, но скоро той я хвана

и с рожбите й сам пред своя кон

я вкара в столицата окована.

 

Превзе съкровището й богато,

и колесницата — отпред, отзад

обсипана със бисери и злато —

закара право в родния си град.

Пред него тя вървеше, свела врат

под своята верига позлатена,

с корона на глава, в сърцето — с яд

със роба, цяла с перли украсена.

 

О зла съдба! Онази, що обърна

в бяг сто царе в жестоки боеве,

в посмешище за всички се превърна!

Онази, дето в други часове

превзе най-укрепени градове,

сега ще носи вместо шлем — забрадка

и скиптъра, обкичен с цветове,

ще замени със хурка на номадка.

De Petro Rege Ispannie[9]

 

О храбри Петре, слава на Испания,

величие съдбата ти изпрати,

но ти загина в мъки и страдания.

От царството ти те прокуди брат ти

и обсаден от сили непознати,

при него бе завлечен във неволя.

Уби те той край твоите палати

и наследи хазната и престола,

 

Сред снежното поле орелът черен

се спусна като сянка над земята —

предател лицемерен и неверен,

гнездо на злото, корен на бедата.

О не. Шарл Оливер бе личност свята,

честта и истината той ценеше.

Друг Оливер помогна на съдбата

и Ганелон подлецът се зовеше[10].

De Petro Rege de Cipro[11]

 

О Петре, цар на Кипър, който с войни

безстрашни завладя Александрия

и победи езичници безбройни,

на тебе завидяха ти ония,

които ти предвождаше, и злия

предател те намушка във леглото.

От радостна към скръбна орисия

така върти Фортуна колелото.

De Barnabo de Lumbardia

О Барнабо Висконти[12] от Милано,

бич на Ломбардия, сърце широко,

и тебе неочаквано и рано

бедата те събори отвисоко.

Твой братов син, изчадие жестоко,

когото ти дори свой зет нарече,

погреба те в тъмницата дълбоко,

ала защо и как не помня вече.

De Hugelino, Comite de Pize

Кой може мъката на Уголино[13]

спокойно да опише със слова!

Край Пиза в укрепление старинно

той неочаквано се озова

със трите си дечица. При това

те нямаха дори и пет години.

О зла съдба, ти подло окова

в кафез от камък птичките невинни.

 

Осъден да умре зад тези двери

бе графът. Със коварна клевета

го порази епископът Руджери

и хората от близките места

го хвърлиха в затвора. Участта

му бе сурова, хлябът и водата

едва му стигаха, като калта

бе блудкава и клисава храната.

 

Но ето че веднъж така се случи —

в часа за яденето отреден

пазачът тежките врати заключи.

Той чу това добре и ужасен

усети, че от този кобен ден

ще го оставят сам — да свърши гладен,

и вдигнал взор, от сълзи замъглен,

изстена: „О мой жребий безпощаден!“

 

А тригодишният му син попита:

„Ей, тате, ти ли плачеш този път?

Нима една трошица нямаш скрита?

Кога ли кашата те донесат?

От глад дори не ме лови сънят.

О господи, завинаги приспи ме,

за да замлъкне вътре в мен гладът,

ако ли не — с трошица хляб дари ме.“

 

Тъй ден след ден ридаеше детето

и в скута на баща си се простря

и рече: „Аз отлитам на небето.“

Целуна го и тутакси умря.

И щом бащата мъртво го съзря,

ръцете си от мъка взе да хапе

и викна: „О Фортуна, ти раздра

сърцето ми и кръв от него капе.“

 

Децата му решиха, че от глад е

загризал себе си, не от тъга

и взеха да му викат: „Тате, тате!

Изяж по-първо нашата снага.

Ти даде ни я — взимай я сега

и нахрани се.“ После заридаха

и подир някой ден, не знам кога,

едно след друго в скута му умряха.

 

От глад и мъка той след тях загина.

Така завърши графът всемогъщ.

Фортуна от блаженството го срина.

Трагедията ми за този мъж

завършва тук, ала нашир и длъж

от Данте, превъзходния поет, е

написана тя, тъй че неведнъж

ще можете да си я прочетете[14].

Nero

Макар че с греховете си Нерон

надмина демоните най-жестоки

(тъй както ни разказва Суетон[15]),

той бе владетел на света широк и

събираше от четири посоки

рубини, бисери, сапфири. Те

за него бяха май любими стоки

и с тях се кичеше като дете.

 

По-горд и по-суетен надали

друг властелин в историята има.

Щом дрехата си вечерта свали,

не я поглежда вече цяла зима.

Куп златни мрежи от двореца взима,

та и Тибър риба да лови. С поклон

Фортуна му прислужваше незрима.

Капризът му за всички бе закон.

 

Подпали Рим, като жесток палач

изби сенаторите беловласи,

за да послуша горкия им плач,

заколи брат си, легна със сестра си,

на майка си посегна в лудостта си

разряза й утробата с кинжал,

да види где се е родил. В греха си

дотолкова той бе закоравял.

 

И сух остана хладният му взор.

„Красива беше“ — само туй изрече.

Убиецът за срам и за позор

да съди красотата й понечи!

След туй за вино прати той, при все че

не беше го достигнала скръбта.

Кой пътя на порока ще препречи,

сдружи ли се жестокостта с властта!

 

Нерон, когато още бе дете,

си имаше учител благонравен.

Той книги го научи да чете,

да бъде в разговор вежлив, забавен.

В началото учителя си славен

той слушаше и учеше добре

и дълго във живота му изправен

порокът не успи да се провре.

 

Сенека, за когото става реч,

умееше във него страх да всява

и греховете гонеше далеч

със мъдро слово вместо с пръчка здрава.

Той каза: „На владетел подобава

да върши само добрини безспир.“

Нерон му сряза вените тогава

и в банята захвърли го подир.

 

Тиранинът от ранните си дни

срещу мъдреца, що чу даде знания,

замисляше какви ли не злини;

да отмъсти за всички назидания.

Сенека без излишни колебания

смъртта във банята самият би

избрал пред всички други изтезания.

Учителя си тъй Нерон уби.

 

Но ето че Фортуна изведнаж

реши да не угажда на Нерона.

Той беше силен, ала тя бе дваж

по-силна и си рече: „Аз бях склонна

порока да накича със корона

и император да го назова.

Но, бога ми, ще го смета от трона,

макар че той не мисли за това.“

 

Една бунтовна нощ народът там

въстана след безбройните неволи.

Нерон побягна от двореца сам

и тръгна за убежище да моли

приятелите свои, но защо ли

намери вред залостени врати?

И се затича към полята голи,

прострени вън от градските черти.

 

А римляните викаха навред

и този вик в ушите му ечеше:

„Нерон, излез, тиранино проклет!“

От страх като безумен се тресеше

Нерон и всички богове зовеше

да го избавят, но като разбра,

че всуе викаше и се дереше,

в една градина тъмна се завря

 

Там двама пария видя, в захлас

поседнали край огъня, и само

това помоли ги с отпаднал глас

да отделят главата от трупа му,

та да не го познаят след смъртта му

и с гаври да не го опозорят.

Подир той сам разсече свойто рамо.

Фортуна се посмя и този път.

De Oloferno

Такъв военачалник като тоя

едва ли някой друг народ познава.

Той толкова царства срази във боя,

че равен нямаше на свойта слава.

Бе Олоферн със титла величава,

със знак щастлив Фортуна го беляза

и галеник й беше дотогава,

доде сама главата му отряза.

 

Народите, които победи,

потъпка в робство, бедност и позор,

отне им вярата и нареди:

„Един е бог — Навуходоносор!“

И никъде не срещна той отпор.

Със повелителя непобедим

Ветулия едничка влезе в спор,

предвождана от попа Йоаким.

 

Но чуйте за смъртта на Олоферна.

Сред войните си в шатрата грамадна

пиян заспа той в тази нощ неверна

и въпреки мощта му безпощадна

една жена — Йудита, се прокрадна

до ложето, главата му отсече

и с нея в своята родина страдна,

закриляна от мрака, се завтече.

De Rege Anthiocho Illustri

Цар Антиох си е спечелил шумна

и незавидна слава на злодей

с дела жестоки, с гордост неразумна,

създаден да воюва и владей.

За него ни разказва Макавей.

Там дръзките му думи прочетете

и вижте как умря като плебей,

как рухна изведнъж от върховете.

 

Разгален от Фортуна, възгордян,

той сметна, че ще може да досегне

звездите, планина на свойта длан

да вдигне само ако се протегне

и морските течения да впрегне.

Избиваше народа на Христа

и беше сигурен, че ще избегне

небесната разплата и смъртта.

 

Понеже в битка Израил прегази

и Никакор, и Тимотей, със плам

цар Антиох евреите намрази,

закле се да измие този срам

и тръгна с колесницата си сам,

решен с войските си да ги накаже,

яда си страшен да излее там.

Но скоро трябваше да се откаже.

 

В гнева си господ тъй го порази

със рана скрита и неизлечима,

че той за първи път се просълзи,

терзан от болката непоносима.

Заслужи царят раната незрима,

че сам ранявал бе мъже безброй,

но от целта си неосъществима

и този път не се отвърна той.

 

Войските си поведе пак, но ето,

изневиделица като че ли

за гордостта му го срази небето,

От колесницата го повали

така, че чак плътта се отдели

от костите. В носилка позлатена

бе сложен, ала взе да го боли

снагата смазана и натрошена.

 

Така гнева небесен той узна.

Червяса в тялото му всяка пора,

плътта му тъй ужасно завоня,

че даже приближените му хора

побягнаха от тази смрад. Позора

като със нож душата му раздра.

И победен от мъка и умора,

той силата на господа разбра.

 

Тъй страшна беше тази смрад, че взеха

да го отбягват всички. Сам разбит,

той в нищо не намираше утеха,

доде — вмирисан, гнусен, страховит —

издъхна на един планински рид.

Така умря убиецът, крадецът,

кръвникът, безпощадния бандит.

Печален е на гордостта венецът.

De Alexandro

О, кой не знае Александра[16], кой

освен невежите не ще си спомни

за участта на древния герой?

Земята той завзе с войски огромни.

И даже враговете вероломни

със него искаха да сключат мир.

Царе и властелини непреклонни

му се покланяха надлъж и шир.

 

По власт и по могъщество не бе го

достигнал никой воин по света

и всяко царство тръпнеше пред него.

На рицарството беше той цвета

и на Фортуна наследи честта.

След битките вината и жените

му връщаха отново бодростта.

Сърце на лъв той имаше в гърдите.

 

Нима е нужно да разказвам тук

за Дарий и за другите такива,

за всеки цар и принц, за всеки дук,

попаднал под властта му горделива?

Навред в света, където път отива,

в победа стъпи неговият крак.

За неговата слава вечно жива

приказвал бих ви аз до утре чак.

 

Дванадесет лета царува само,

на Филип Македонски беше син.

И Гърция владееше баща му.

О, Александре, славен властелин!

Каква жестока орис за един

герой! Ти бе от своите отровен.

Не трепна на Фортуна взорът син,

когато хвърли жребия съдбовен.

 

Отде да взема сълзите, скръбта,

за да оплача страшното падение

на онзи, дето завладя света,

но и тогава търсеше сражение

с душа, препълнена от дръзновение?

Убиеца и тази лицемерна

Фортуна аз жигосвам с умерзение,

защото тяхна е вината черна.

De Julio Cesare

Със ум, старание и мъжество

израсна Юлий от тълпата глуха

до императорското тържество.

Земя и суша думата му чуха.

В безброй царства войските му нахлуха,

отвред събираше той данък скъп,

доде насреща вятърът задуха

и щастието му обърна гръб.

 

О всемогъщи Цезар, ти в Тесалия

разби на своя тъст Помпей войската,

макар че всички легиони стария

предвождаше в земите на зората.

Ти сам ги разгроми със меч в ръката.

Помпей пред тебе свърна и избяга

и ти пое на изток за разплата.

Фортуна тръгна с теб да ти помага.

 

Но нека да оплача тук сега

Помпей, управителят благороден

на Рим, отстъпил в боя пред врага.

Съсече го един подлец негоден,

та тъй на Юлий да е по-угоден,

и в Рим главата му занесе сам.

Владетелю на Изтока свободен,

Фортуна те погуби в кръв и срам!

 

Накрай Юлий стигна у дома си,

венчан със лаврите на победител,

но ето че коварният Брут Касий[17]

от завист към могъщия властител

потайно станал бе ръководител

на заговор, замислил да убие

добрия си приятел и учител.

Как стана туй, ще разберете вие.

 

Един ден, както бе му обичай,

за Капитолия потегли Юлий,

но Брут, безсъвестния негодяй,

със хората си вътре се потули

и с ножове, заповедта му чули,

намушкаха те римлянина смел,

а той не викна, не изрече хули,

умря без глас. Така поне съм чел.

 

Тъй храбър и мъжествен Юлий беше,

че от честта за миг не се отвърна.

Макар че цялата му гръд кървеше,

със тога хълбоците си загърна,

та раните му никой там не зърна.

И в смъртния си час той не остави

със него да се гаврят, не посърна

и свойта чест на воин не забрави.

 

Сега ще ви препратя към Лукан,

към Суетон или пък към Валерий[18],

защото те разказват как без свян

пред двамата Фортуна свойте двери

затръшна, та земята потрепери.

Вий трябва да сте винаги нащрек.

Но вярвайте на нейните химери.

Помнете тези примери навек.

Cresus[19]

 

Лидийският цар Крез бе тъй богат,

че Кир[20] живя в тревога ежечасна,

доде веднъж от царския палат

повлечен бе към кладата ужасна.

В миг плисна дъжд и огънят угасна.

Спаси се с бягство Крез, ала комай

не си довлече той поука ясна

и стигна до бесилката накрай.

 

Спасен по чудо, яростния цар

за битка взе отново да се стяга.

Той мислеше, че от Фортуна в дар

дъждът му бе изпратен — да избяга,

че никои вражи меч не го досяга.

Насън видение го посети

и той така се насърчи веднага,

че на мъстта си цял се посвети.

 

Видя се на едно дърво качен

и Юпитер с небесната вода

го плискаше, а Феб развеселен

го бършеше и той се възгордя,

повика дъщеря си, що в града

най-веща бе в науките, и там

съня му обясни тя, но беда

му предвеща и смърт в позор и срам.

 

„Дървото значи — рече му тогаз —

бесило. Юпитер — дъжд, вихър бесен,

във Феб със кърпата му виждам аз

лика на слънцето, над теб надвесен.

О, татко, знай, ще бъдеш ти обесен.

От дъжд окъпан, зной ще те сущи.“

Тъй от Фания този цар несвестен

научи туй, Фортуна що реши.

 

Обесен беше Крез. От гибелта

не го избави нито трон, ни племе.

Трагедията не е песен, тя

за плачове и жалби няма време,

а ни разказва, за да разбереме

как славните царства Фортуна в миг

погубва и когато я зовеме,

как в облак скрива светлия си лик…

Explicit tragedia.

Тук Рицарят прекъсва Разказа на Монаха.

Бележки

[1] Разказът се състои от 14 „трагедии“ (думата е употребена в нейното средновековно значение — разказ за падението на велика личност). „Трагедиите“ са написани във френска баладна октава — осемстишна строфа, петостъпен ямб със следната схема на римите: абаббвбв. Болшинството „трагедии“ са почерпени като сюжет от Бокачо — „История на знатни мъже и жени“, от Боеций — „За утешение чрез философията“, „Романа на Розата“ и Библията. За своите съвременници обаче Чосър не е използвал никакви литературни източници. Частите, посветени на Педро Жестокия, Пиер Лузинян и Барнабо Висконти, са написани на основата на живи разкази. — Б.пр.

[2] Рочестър — градче в Югоизточна Англия на река Медуей. — Б.пр.

[3] Хекзаметър — Макар да обяснява стихосложението на своите трагедии по този начин, Монахът не прави изключение от общия стихотворен размер на книгата и «разказва», както и останалите, в петостъпен ямб, който няма нищо общо с хекзаметъра. — Б.пр.

[4] „De Casibus Virorum illustrium“ — „За гибелта на прославените мъже“ (лат.). — Б.пр.

[5] Трофей — Не е ясно кого е имал пред вид Чосър под това име. — Б.пр.

[6] Кубит — древна мярка за дължина, която първоначално е означавала дължината на ръката от китката до лакътя — около 50 см. — Б.пр.

[7] Cenobia — царица на Палмир през 3-и век, омъжена за бедуина Одейат. — Б.пр.

[8] Петрака — вместо Петрарка. — Б.пр.

[9] „De Petro Rege Ispannie“ — „За Педро, крал на Испания“, по прякор Жестокия. Той е управлявал Кастилия и Леон през средата на XIV век. Воювал е с брат си Енрике, който е бил претендент за короната, и е бил убит от него. — Б.пр.

[10] II строфа на „трагедията“ за крал Педро е написана изцяло на емблематичен език, основан на рицарската хералдика. Черният орел е гербът на един от съучастниците в убийството на краля — Бертран дю Геклен, който е подмамил Педро да посети шатъра на брат си. Гнездото на злото е намек за сър Оливер Мони, чието име звучи на старофренски език като „зло гнездо“. Мони е също съучастник в убийството. По-нататък Чосър обяснява, че този Оливер е нещо съвсем различно от своя съименник, предания воин от „Песента за Роланд“, той може по-скоро да се отъждестви с Ганелон — злодея от същото произведение. Това двусмислие, необикновено комплицирано за стила на Чосър, може би е било лесно разгадаемо за неговите съвременници, които не са имали нужда от толкова пространни обяснителни бележки за общоизвестни тогава имена и символи. — Б.пр.

[11] „De Petro Rege de Cipro“ — За Петър, крал на Кипър, (Пиер Лузинян). Той е царувал в Кипър приблизително по същото време, както и неговият едноименник в Испания — средата на XIV век, и също е бил убит. — Б.пр.

[12] Барнабо Висконти — дук на Милано, свален от власт и хвърлен в затвора от свой племенник, за да умре там през 1385 г. Чосър е познавал дука лично, тъй като е преговарял с него като пратеник на английския крал. — Б.пр.

[13] Уголино — умрял от глад в тъмницата през 1289 г. — Б.пр.

[14] „От Данте…“ — препратката е към „Ад“, песни XXXII-XXXIII. — Б.пр.

[15] Суетон — римски биограф и историк (II век). — Б.пр.

[16] Александър — Александър Македонски (IV век пр.н.е.). — Б.пр.

[17] Брут Касий. — Чосър, изглежда, е смятал тези двама конспиратори и атентатори срещу Цезар за едно и също лице. — Б.пр.

[18] Валерий — Валерий Максим. — Б.пр.

[19] Cresus — Крез. Разказът е заимстван от „Романа на Розата“ и от „Speculum Historicale“, III, 17, на Винсент дьо Бове. — Б.пр.

[20] Кир — персийски цар през 6-и век пр.н.е. — Б.пр.