Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Canterbury Tales, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
stomart (2010)
Корекция
rlv (2011)
Корекция
maskara (2011)

Издание:

Джефри Чосър

Кентърбърийски разкази

 

Редактор: Блага Димитрова

Коректори: Евгения Кръстанова, Петя Калевска

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Иван Кьосев

 

Издателство „Народна култура“, 1980

История

  1. — Добавяне

Разказът на Църковния пристав

Пролог към разказа на Църковния пристав:

В миг Приставът подскочи от седлото,

позеленял от гняв, като листото

на трепетлика се разтресе цял

и викна: „За едно съм закопнял

и за едно аз, господа, ви моля.

Вий дадохте на Кармелита воля

да лъже. Слушайте и мен тогава.

Той ада, види се, добре познава

и, бог ми е свидетел, не е чудно!

Че дявола от кармелита трудно

ще различиш. Аз неотдавна чух

как някакъв си ангел или дух

на едного от тях се бил явил

и дверите на ада му открил

да види всички мъки страховити.

Като не зърнал нийде кармелити

сред грешниците в мрачната обител,

той своя ангел ей така запитал:

«Кажи ми, сър, нима тъдява в адът

изобщо кармелити не попадат?»

«Ами! — отвърнал той. — И още как!

При Сатаната те се спущат чак.

На, виж, опашката на Сатаната

е по-широка даже от платната

на кораб. Сатана, я повдигни

опашката си. Хайде, надникни

да видиш там дружината си мила.»

Едва опашката се извисила,

от дяволския задник излетели

като от кошер на рояци цели

безбройни кармелити — и поглеж,

в миг ада се изпълнил с тази гмеж,

но после тя обратно полетяла

и пак във задника му се навряла.

Опашката се спуснала завчас,

а онзи още гледал във захлас

натам, додето бог със свято слово

духа му върнал в тялото отново

и той сред нас отново се намерил,

но дълго време след това треперил —

пред погледа му мътен и уплашен

се мяркал дяволският задник страшен.

Това е. Бог да бди над всички тука

освен над тази дяволска унука.“

Тук завършва Прологът към Разказа на Църковния пристав[1].

Тук запоява Разказът на Църковния пристав.

„Във Йоркшир[2], казват, има и до днес

една блатиста област — Холдърнес.

Там някой си от тези дългокоси

монаси ходил, то се знай, да проси.

И ето че един прекрасен ден

той в църквата с гласа си вдъхновен

запроповядвал с тази цел най-паче —

да развълнува хората, така че

парата много да им се не свиди

и щедро да платят за панихиди

и за строеж на храмове, наместо

да ги пилеят там за друго нещо

или пък да ги дават на такива,

чиято къща от имот прелива.

Със жар ги убеждавал той тогава,

че панихидата освобождава

душите в ада от излишни мъки,

дори да се претупа бързо, пък и

защо с поповете да се разправят,

щом те една-едничка служба правят[3]

на ден. «Освободете — викал той —

душите грешни. Дайте им покой

от вилите, от адските казани.

Побързайте, за бога, християни!»

Когато всичко туй докрай си казал,

той с «Qui cum patre»[4] от амвона слязъл

да събере каквото му дадат

и начаса потеглил пак на път

с торбата си и с дългата тояга —

на всяка къща да прекрачи прага

и да изпроси я брашно, я масло.

Другарят му — монахче недорасло —

го следвал с две големи плочи (хем

от слонски зъби) и с един калем,

по тях записвал всеки нов дарител,

та уж във манастирската обител

в молитвите си да го спомене.

«Дай крина жито или ръж поне,

или пък сирене, но моля, моля,

самичък си решавай. Твоя воля.

За тази служба пени ни дължиш,

но можеш и с месо да ни платиш.

Завивката си дай, сестрице драга,

и ще ти впиша името веднага.

Я от бекона отрежи сега.»

След тях се мъкнел здравеняк — слуга.

Той трупал плячката в един чувал

и на гърбината си я държал.

А щом затворят подир тях вратата

слугата в миг изтривал имената

от плочите и свойте господари

развличал с приказки и басни стари.“

„Лъжа! Лъжа!“ — извика Кармелитът,

„Не се обаждай, като те не питат“ —

Ханджията го обезоръжи.

И Приставът веднага продължи:

„Така от къща в къща най-накрая

калугерът отишъл до оная,

в която винаги за дълго спирал.

Стопанинът сега лежал — умирал.

Отдавна вече на легло бил той.

«Hic Deus[5], Томас! Как си, друже мой? —

попитал кармелитът с глас вежлив. —

На тази твоя пейка, да си жив,

аз неведнъж до тебе съм седял

и много вкусни ястия съм ял.»

И бутнал от скамейката котака

да сложи шапката си и кривака,

пък и торбата си, преди да седне.

Другарят му отишъл да погледне

във ханчето ще има ли места —

за него и слугата през нощта.

«Сполай ти, сър. Къде се губиш ти? —

болникът рекъл. — Щом запролети,

из други краища се запиля.»

«Ох, Томас, работата наваля —

отвърнал той. — За твоето спасение

молитви четох във уединение,

а поменах и други хора там.

Днес бях на служба в божия ви храм

и четох проповед, но не съвсем

по библията. Ако я четем

дословно, трудно ще я разберете.

Затуй аз преразказвам стиховете.

Това е свято дело, подвиг свят,

защото буквата убива, брат.

Та за благотворителност във храма

им проповядвах днес и твойта дама

там зърнах. Апропо, къде е тя?»

«Отвън, на двора. Тук не я свъртя,

но сигур ще се върне подир час.»

«О сър, добре дошъл, къде по нас? —

се чул гласът й. — Как си? Здраво — живо?»

Калугерът се вдигнал най-учтиво,

притиснал я в обятие могъщо,

целунал я и зачирикал също

като врабец: «Добре съм засега

и си оставам предан твой слуга.

Благословен е господ, че такваз

те е създал, мадам. Днес в храма аз

по-хубава от тебе не видях.»

Тя рекла: «Да ни пази бог от грях.

У нас ти винаги си гост желан.»

«Мерси, любезна. Аз съм поласкан

Но ще те моля да не се обиждаш —

аз идвам отдалече, както виждаш,

и трябва с Томас да си поговоря.

Куратите са мързеливи хора

и паството оставят в грях и мрак.

Аз уча от апостолите как

да проповядвам и да изповядвам.

Душите грешни гледам да обрадвам

и да обърна към Христа отново,

като посея неговото слово.»

«Заклевам те в светата Троица, сър —

му рекла тя, — бъди така добър,

нахокай го, защото всичко има,

а стана кисел, твърдоглав за трима.

В кревата го прегръщам ей така,

за да го стопля с крак или ръка,

а той като шопар ми изръмжава

и тъй завършва цялата забава.

Не можеш с нищичко му угоди.»

«О Томас! Томас! Томас! Je vous dis![6]

От дяволите е гневът и бог

го запретява със запрет най-строг.

По този повод чуй две-три слова.»

Прекъснала го тя: «Преди това,

какво ще хапне гостът ни прочут?»

И той отвърнал: «Je vous dis sans doute[7],

на мен ми стига дробче от петле,

сварено във бакърено котле,

със малко меко хлебче, след това

ще хапна свинска печена глава.

(Но не убивай жива твар за мен!)

Аз тъй съм свикнал — с малко съм блажен,

със библията храня своя дух

и не зачитам грешния търбух,

че той ни е противник най-голям.

Надявам се, ще ми простиш, мадам,

за думите ми, толкоз откровени,

но между близки те са позволени.»

«Сър — рекла тя, — когато ти замина

преди две седмици оттук, почина

детенцето ми, бог да го прости.»

Той казал: «Зная, мен ме посети

едно видение вълшебно. Само

полвин час бе изминал от смъртта му —

в килията ми се яви детето

и после се възнесе към небето.

Видели са го още двама братя,

които манастирска служба свята

отслужиха по петдесет лета[8],

та вече ще поемат по света.

И станах аз тогаз, и манастирът

видя как във очите ми напират

блажени сълзи. Тихо, без камбани

запяхме всички, наедно събрани,

„Te Deum“[9]. И за чудното видение

благодарихме на Христа с моление.

Известно е, че нашата молитва

оттук направо при Исуса литва

и той ни посвещава, запомнете,

във тайни, недостъпни за кралете.

Защото в недоимък нашто братство

живее, а миряните — в богатство,

в разкошни пиршества и в грешна сласт.

Но ний презряхме всяка светска страст.

Различно Лазар и Дивес[10] живяха —

различни и наградите им бяха.

Ако четеш молитви, в пост живей,

отслабвай телом, духом дебелей.

Ний следваме апостола любим —

за лакомства и дрехи не ламтим,

живеем скромно, в пост и чистота

и затова сме свидни на Христа.

Мойсей навръх Синай прекара в пости

четиридесет дълги дни и нощи,

преди да го споходи господ — бог.

С утроба празна и след пост най-строг

получи той закона, който сам

Творецът писа и му връчи там.

Един ли ден, една ли тъмна нощ

Илия на Хорив остана в пост,

додето господ — бог го заговори.

Арон, преди вратите да отвори

на храма си, за да го посети

ведно със другите отци свети,

та да се моли с тях за свойто племе,

не пиеше, и то от дълго време,

туй, що размътва хорското съзнание.

Свещениците в пост и въздържание

се молеха и считаха за грях

пиянството. И всеки поп от тях

да взима пример и урок. Това е.

Исус, Спасителят ни, всеки знае,

живя в пост и молитва до смъртта си.

Така и ний, смирените монаси,

живеем в бедност, скромност, милосърдие

и въздържание, с едно усърдие

за праведност и святост, със ридание,

с душевна чистота и състрадание.

Затуй тропарите ни упорити

(говоря за отците — кармелити)

са господу по-мили, по-любезни

от вашите молитви следтрапезни,

От рая человекът безразсъден

за лакомията си бе пропъден,

а в рая той бе весел и блажен.

Ти, Томас, запомни едно от мен.

(Не нося текста, но какво от туй?

Сега ще ти го преразкажа.) Чуй

какво е рекъл сам Исус Христос

за бедния калугер, гол и бос:

„Блажен е онзи, който духом нищ е.“

И тъй нататък… Библията вижте

и ще се уверите колко свят

е нашият бедняшки занаят.

Богатството е тежко прегрешение

и аз го заклеймявам със презрение.

Богатият е лаком като смок,

от кит по-тлъст, с походка на гъсок,

вони на бъчва, целият е язва,

но от молитвите не се отказва.

От псалма на Давид едно си бае:

„Cor meum eructavit“[11] — и това е.

А ние в бедност, скромност, чистота

все крачим по петите на Христа —

сподвижници, не само ученици.

И както ястреби след гургулици

се стрелват, тъй и святата молитва

на праведните бедни братя литва

направо към Христовите уши.

О Томас, чуй ме и си запиши —

ако не влезеш в братството ни, знай,

с блаженството си се прости докрай.

Ний господу се молим ден и нощ

да те дари със здраве и със мощ,

да излекува болното ти тяло.»

Той рекъл: «Тю да му се не видяло

Пък аз не знаех! Сума ти пари

съм пръснал по монаси, но дори

след всичко туй, повярвай ми, на йота

не съм по-здрав. Профуках си имота

и златото си всуе пропилях.»

«О Томас! Грях си сторил! Страшен грях!

Ама защо си търсил други братя?

Да имаш лекар — майстор в занаята,

и пак да викаш врачки от града!

Оттам ти идва цялата беда.

Не ти ли стига, че за теб безспир

се молим аз и моят манастир?

Чуй, Томас, ти затуй не оздравяваш,

защото други вместо нас даряваш.

„На този манастир дай ръж от коша!“

„На онзи манастир дай двайсет гроша!

«На този брат пусни петаче тоже!»

Е, Томас, драги мой, така не може.

Ако разцепиш фартинга[12] на десет,

парчетата кому ще се харесат?

То само в снопа пръчките са здрави.

Изслушай, Томас, тези думи прави.

Ти искаш да ти служим безвъзмездно,

но бог е казал, както е известно:

«Да бъде труженикът награден!»

Парата, разбери, не е за мен,

ами за манастира, що в неволи

и в радост винаги за теб се моли,

или пък за строеж на църква — хем

на Томас може да я наречем[13].

Ти тук лежиш, изпълнен с гняв свиреп

що сатаната сам раздухва в теб,

и хокаш тази кротка и невинна

женица, толкова добра и чинна.

Жена си остави на мира вече.

Говоря за доброто ти, човече.

Затуй внимавай и запамети

това, което тук ще чуеш ти:

не се гневи в дома си като лъв,

срещу рода си не ръмжи със стръв,

познатите си не обръщай в бяг.

И още нещо. Томас, синко драг —

пази се от змията в свойта пазва.

Тя тихо и нечакано пролазва,

та жертвата си смъртно да ужили.

Сто хиляди мъже са се простили

със този свят, понеже влезли в свада

със стара булка или с дева млада.

А твоята жена е просто фея.

Какво ти трябва да се караш с нея!

Настъпиш ли змията, тя ще съска

с по-малко злост, по-малко жлъч ще пръска

от някоя жена освирепяла —

жената на мъстта се дава цяла.

Гневът е, знай, един от седемте

най-смъртни гряха. Адска гмеж са те,

която гибел грешнику вещае.

Туй всеки неграмотен поп го знае.

Гневът е на убийството баща

и дясната ръка на гордостта.

Но за гнева аз мога без умора

до утре сутрин чак да ти говоря.

Затуй се моля богу ден и нощ

на гневния да не изпраща мощ.

Отбягвай тези, дето с яд в душите

са се издигнали до висините.

Веднъж, според Сенека, от един

палат на някой гневен властелин

излезли двама рицари на стреме,

но тъй се случило, че подир време

единият от тях се върнал сам

и бил пред съд изправен още там.

«Убил си ти на друма своя спътник» —

отсякъл мигом яростният съдник

и наредил на стражника: «Вземете

тогова и на смърт го отведете.»

Ала преди да е дошъл горкият,

където трябвало да го убият,

го срещнал онзи втори рицар, дето

за мъртъв всички смятали — и ето,

пак свърнали при властника сърдит

и рекли: «Рицарят не е убит.

Доведохме го, господарю, с нас.»

Но онзи викнал: «Още този час

на смърт и тримата да се откарат.»

От рицарите почнал господарят:

«Теб вече те осъдих да умреш,

а пък и ти не ще се отървеш,

защото си причина за смъртта му.»

На стражника тогава рекъл само:

«Заповедта ми ти си нарушил.»

Така че всички наведнъж убил.

Камбиз, пияницата, в своя гняв

не сещал срам от грешния си нрав.

Един от рицарите — славен мъж,

достоен и безупречен, веднъж

в палата насаме му рекъл: «Всяка

порочна власт позорен край я чака.

Пиянството е срам за всяка твар,

а още повече — за господар.

Не ще намери той потаен кът —

очи, уши навсъде го следят.

За бога, толкоз чак не пий, не трябва!

Известно е, че виното разслабва

и мозъка, и всеки пъргав член.»

«Грешиш — отвърнал онзи. — Гледай мен

и опитът ти ще те убеди,

че виното съвсем не ми вреди,

че то не влиза никога във спор

със моите ръце, нозе и взор.»

Напук на всичко властникът подир

със вино се налял като на пир

и да му доведат тогава казал

сина на този рицар. Щом той влязъл,

Камбиз го сложил гърбом към стената,

лъка си грабнал, опнал тетивата

чак до ухото си назад — и ето,

пронизал със стрелата си детето.

«Кажи сега — попитал той, — нима

съм слаб в ръцете или пък в ума?

Нима в очите имам недостатък?»

Какво да ви разправям по-нататък?

Загинал рицарският син без слава.

Със господарите шега не става.

«Placebo»[14] пей пред всекиго от тях.

Ако не е последен сиромах,

недей да влизаш с никого във свада.

Пусни го по-добре да иде в ада.

А Кир, обзет от яростта жестока,

решил да пресуши Гисен, потока,

във който паднал неговият кон,

когато бил на път за Вавилон.

Тъй плитък, казват, го направил князът,

че и невестите да го прегазят.

Мъдрецът тъй е рекъл в своя век:

«Не другарувай със гневлив човек.

Не тръгвай с луд на път, ако не щеш

подир живота да си прокълнеш.»

Та, Томас, забрави за своя гняв

и ще се увериш, че аз съм прав.

От дяволския нож се отърви —

от него, знай, сърцето ти кърви.

Готов съм да те изповядам аз.“

„Не, драги! — викнал болния тогаз. —

Днес нашият курат ме посети

и както трябваше, ме причести,

така че по-добре ще е, човече,

за изповед да не говорим вече.“

„Тогава дай пари за манастира.

У вас от пиле мляко се намира,

а ние само миди дъвчим там,

за да издигнем своя божи храм.

И все пак досега не са готови

дори и каменните му основи.

За тухли само, докато строим,

четирсет фунта трябва да платим.

Помагай, Томас, дявол да го вземе,

че инак трябва книгите без време

да разпродаваме, а пък без тях

земята ще загине в срам и грях.

Че онзи, който хората лиши

от словото ни, той ще се реши

и слънцето да грабне, ако случи.

Кой вместо нас ще може да ви учи,

да ви дарява със благословия?

От времената на пророк Илия[15]

с дела благотворителни и прави,

сполай ти, боже, братството се слави.

За бога, помогни ни, сине мой.“

И пред леглото коленичил той.

А болният кипял от яд и злост.

Той в пъклото би пратил своя гост

за лицемерието му коварно,

но още начаса му рекъл: „Харно!

Но туй, което имам под ръка,

това и ще ти дам. Нали така?“

„Разбира се. Писмото със печата[16]

предадох на жена ти“ — казал брата.

„Добре. Преди да взема да бера

душа, аз манастира ще даря.

Тук всичко на ръка ще ти предам,

но при едно условие — че там

ще поделиш дара и незабавно

ще раздадеш на всеки брат поравно.

Сега ще ми се закълнеш, че няма

да го обсебиш целия с измама.“

„Кълна се в бога!“ — кармелитът писнал

и на дарителя ръката стиснал. —

И с честен кръст ще потвърдя дори.»

«Добре тогаз. Ръката си заври

в леглото под гърба ми. По-надолу!

Помежду бутовете си на голо

съм скътал нещо не съвсем голямо.»

«Ух, туй е работа за мене само!» —

си рекъл онзи и напъхал длан

да търси вътре своя армаган.

Когато Томас го усетил как

забъркал вече в дупката му чак,

в ръката му се изпърдял гръмовно.

С пръдня така могъща безусловно

дори не всеки кон е надарен.

Монахът скочил като лъв ранен

и викнал: «Селяндур! Измамник! Дявол!

Ти, значи, с мене си се подигравал!

Ще ми платиш за тази си шега!»

Слугите чули шумната кавга,

дошли и го изхвърлили през прага.

Червен от гняв, потеглил той веднага

да викне спътника си със чувала.

В очите му глиганска стръв блестяла,

а зъбите му скърцали от злоба.

Той свърнал в двора на една особа

от род известен, знаменит и стар

(на тамошното село господар,

когото изповядвал не от вчера).

Стопанинът бил седнал да вечеря,

когато той се втурнал като бесен

и спрял пред него блед и безсловесен,

додето се съвзел да поздрави,

и рекъл: «Господ да те поживи!»

Стопанинът извикал: «Боже мой!

Нима това е братът Джон? Постой!

Ти сякаш си избягал от смъртта си.

Седни и ми кажи за горестта си,

та, ако мога, аз да я прогоня.»

«Опозориха ме — отвърнал оня. —

Дано на най-последния бедняк

тъдява господ да не праща чак

такъв позор, с какъвто в твойто село

покрито беше чистото ми чело.

И все пак всичко туй аз бих простил,

ако със мен не беше осквернил

и манастира този басурманин.»

«Но отче!…» — почнал нашия стопанин.

«Не отче, а слуга ми казвай, сър.

Макар че в школата бях тъй добър,

монаси ний сме бедни, скромни, слаби —

и бог не иска да ни казват раби[17]

«Добре, ама разказвай с реч по-ясна.»

«О, сър — продумал той, — беда ужасна

днес мен и манастира сполетя

и тъй per consequens[18] достигна тя

устоите на църквата ни свята.»

«Не бой се, ще се справим със бедата —

отвърнал неговия събеседник. —

Ти знаеш, че си моят изповедник,

солта на нашата земя. Кажи

сега на мен каквото ти тежи.»

И той разказал всичко ред по ред.

Стопанката, която отнапред

седяла мълком в къта, рекла: «Боже

и Богородичке света! Как може!

Кажи какво се случи по-натам.»

«Какво ще кажеш за това, мадам?»

«Какво ще кажа ли? Че от простака

човек не може друго и да чака.

Какво да кажа? Просто нямам думи.

Главата му е пълна с празни глуми.

Аз мисля, че е малко луд комай.»

«Мадам — отвърнал й монахът, — знай,

че аз със този тип ще се квитосам.

Във църквата ще го анатемосам

аз този дърт лъжец и супостат.

Но как да разделя на всеки брат

туй, що не се дели? Фу, проклетия!»

Стопанинът, и той седял самия

като ударен и мърморил: «Как

се е досетил простия селяк

такава хитрост да ти погоди!

Такова нещо, бога ми, преди

не съм и чувал. Брей, че дявол зъл!

Човек такъв въпрос не би могъл

и в аритметиката да намери.

Та кой с какво поравно ще отмери

една пръдня от звук и мирис само

на цяло братство, толкова голямо?

Да му се чудиш и се маеш! Гиди

проклет хитрец! Дано покой не види!

Та кой е чувал за такова нещо?

„На всекиго поравно да дадеш“! То

това е просто… просто невъзможно!

Бре, че подлец! Създание безбожно!

Звукът в пръднята, брате (слушай мене!)

е просто колебание, трептене

на въздуха, утихващо след време.

И никой смъртен, дявол да го вземе,

не може да го раздели на части.

Я виж го ти, голтак с протрити гащи,

а изповедника ми ще подмята!

Той сто на сто дружи със сатаната.

Сега си яж, а него остави

по дяволите в ада да върви.»

Оръженосецът край тях стърчал,

месо им режел и мълчал — мълчал,

па ето що продумал най-накрай:

«Не се ядосвай, господарю, дай

ми само плат за плащ и ще узнаеш

как можеш още днес, ако желаеш,

да поделиш селяшката пръдня

тъй, че да няма никаква сръдня.»

Стопанинът извикал: «Думай! Хайде!

Ще имаш плащ. Кълна се. Не се май де!»

«Във хубав слънчев ден — започнал той, —

когато въздухът е във покой,

ще наредиш на хората си, щото

на някоя каруца колелото

да донесат — с дузина здрави спици.

След туй дванайсет братя — схоластици

да доведат тъдява, а пък тоя

твой изповедник ще попълни броя.

(Нали тринайсет правят манастир![19])

Да коленичат всичките подир —

на всяка спица в отвора носа

да си напъха всеки начаса,

а този изповедник своя нос

да си подложи под самата ос.

Тогава да докарат и селяка —

но като тъпан да му е тумбака,

та на главината като се друсне,

във дупката пръднята си да пусне.

Главата после ти ми отсечи,

ако от опита не проличи,

че от червото му и звук, и смрад

поравно е получил всеки брат.

Е, твоя изповедник, безусловно,

като човек със звание духовно

от този сладък плод ще вкуси пръв.

Редът във манастира е такъв —

на първите най-първо се сервира,

а този тук е първи в манастира.

Проповедта му днес, освен това

преливаше от праведни слова.

То да останеше на мен, дори

бих пуснал не една пръдня, а три

за него и за неговите братя.

Речта му бе тъй праведна и свята!»

Тогава всички заявили в хор,

че Дженкин би могъл да води спор

със Птоломей, а даже и с Евклид.

Бе гледаш го уж никакъв на вид,

пък я виж пипето му как сече!

Е, туй не може да се отрече.

Заслужи плаща. Впрочем, господа,

това е всичко. Ей го и града.“

Тук завършва разказът на Църковния пристав.

Бележки

[1] В пролога към разказа Чосър пародира разпространения през средните векове жанр на „виденията“, както и представата на монашеството, че в рая им е запазено специално място в полите на Богородица или в прободения хълбок на Христос. — Б.пр.

[2] Йоркшир — графство в Северна Англия. — Б.пр.

[3] «Щом те една-едничка служба правят…» — За разлика от свещениците монасите понякога успявали да претупат тридесетте панихиди, които изисквала католическата църква за всеки покойник, в един ден. По този начин, уверявали те, се съкращавал срокът на престоя на мъртъвците в чистилището. Докато в това човек може все пак да се съмнява, истината била, че значително се съкращавал срокът на натрупване на печалба от страна на монасите. — Б.пр.

[4] «Qui cum patre» — «който е с господа» (лат.) — завършекът на проповедта. — Б.пр.

[5] Hic Deus — латински поздрав: „Бог да те закриля.“ — Б.пр.

[6] „Je vous disu.“ — „казвам ви“ (фр.). Монахът обича да показва съмнителните си знания на този език на английската аристокрация. — Б.пр.

[7] „Je vous dissans doute“ — „казвам ви без колебание“ (фр.). — Б.пр.

[8] „отслужиха по петдесет лета, та вече ще поемат по света.“ — След прослужването на петдесет години в манастир кармелитите били пускани по пътищата да събират милостиня самостоятелно. — Б.пр.

[9] „Te Deum“ — латинска молитва. — Б.пр.

[10] Лазар и Дивес — беднякът и богаташът от евангелистката притча. — Б.пр.

[11] „Cor meum eructavit“ — „сърцето ми прелива“ (лат.), Сказуемото на това изречение може да се преведе също и като „повръща“. Тази игра на думи е основата на използваната от Чосър шега в случая. — Б.пр.

[12] Фартинг — най-дребната английска монета на стойност 1/4 пени. — Б.пр.

[13] «На Томас… да я наречем» — на свети Томас. — Б.пр.

[14] «Placebo» — заупокоен химн. Също «Ще ти угодя» (лат.). — Б.пр.

[15] От времената на пророк Илия… — Кармелитите претендирали, че техният орден води началото си още от усамотяването на библейския пророк Илия на планината Кармел. — Б.пр.

[16] Писмото със печата. — Просителите — кармелити давали на своите дарители писмени уверения за духовно братство с техния орден и за вечно блаженство на душите им. — Б.пр.

[17] Раби — равин; титла, величаеща духовника. — Б.пр.

[18] Per consequens — вследствие на това (лат.). — Б.пр.

[19] „тринайсет правят манастир“ — Манастирското братство трябвало да се състои от 12 монаха (числото на Христовите апостоли), един игумен (приор) или общо от 13 души. По-големите манастири се образували от сливането на няколко братства. — Б.пр.