Пол Дохърти
Годината на Кобрата (8)

Пета глава

Хюйи: плюя отрова

Избързах напред да разбера за какво става дума. Когато наближих входа на долината, двама мъже с едно муле се плъзнаха до каменистата канавка като сенки под слънцето. Облечени бяха като пустинни жители — с раирани роби и дълги разпуснати коси; единият беше с дебели мустаци и брада, а другият беше гладко избръснат. По-възрастният връчи юздите на другаря си и бавно тръгна към мен с вдигнати длани в знак на мир.

— Търся лорд Маху — заговори той гърлено на търговския жаргон.

— Аз съм лорд Маху — отвърнах аз. — Какво искате?

— Изпратиха ме.

Мъжът ми направи знак да се приближа. Извадих меча си. Джарка изопна стрела на лъка си и тръгнахме уморено в очакване на засада.

— Не се тревожи, лорд Маху, идваме с мир.

Чужденецът коленичи на земята, отвори една торба, вързана на корда през кръста му, извади един скарабей и ми го подаде. Черен и гладко полиран, изобразяваше Атон, Слънчевия диск, който се издигаше над Свещените върхове. Преобърнах го и разпознах йероглифите на Великия фараон еретик. Подхвърлих го на дланта си.

— Може да ме погледнеш.

Той вдигна глава. Лицето му беше загрубяло, почерняло от слънцето. Беше си пуснал мустаци и брада, за да скрие раните по лицето си, най-вече дебелия разрез на долната си устна. Обиколих го, гледах глезените му, после протегнах ръка и свалих робата на гърба му, изпод която се показаха множество белези.

— Някога си бил войник. Наемник? Пребили са те зле, белязали са лицето ти. Какво търси един наемник тук, сред сухите земи? Кой те изпраща?

— Аз съм пратеник от Залата на сенките — каза, без да повдигне глава той. — Изпраща ме онзи, който живее там.

— И кой живее там?

— Господарю — премина в молба гласът му, — аз съм просто един вестоносец. Наредено ми е да те водя.

— Откъде да знам, че мога да ти се доверя?

— Господарю, ти видя знака, който нося, картуша на Атон, да бъде името му вечно благословено. Аз и синът ми — посочи младия мъж, който държеше мулето.

— Какви са имената ви?

— Нямаме имена — извика младежът. — Ние сме това, което виждате, наемник и неговият син.

— Чакай малко — Джарка коленичи до наемника, сложи нежно ръка под брадичката му и повдигна главата му. — Познавам те — Джарка заговори бързо на езика на хабиру и преди да се усети, чужденецът отговори; веднага след това на лицето му се изписа вина и се опита да сведе глава, но Джарка не му позволи. — Познавам те — продължи Джарка. — Някога беше капитан на стражата в царския дворец. Служеше на Ехнатон. Ти си един от онези, които изчезнаха заедно с него.

— Аз съм наемник — отвърна мъжът и разпери ръце, без да потрепва от начина, по който Джарка продължаваше да бута главата му назад. — Идвам с мир. Тук съм, за да ви напътствам през опасностите. Не аз решавам кого ще срещнете по пътя си, но едно ще ти кажа, господарю — Джарка отпусна хватката си и наемникът завъртя глава, за да отпусне врата си. — Господарю, ние сме това, което виждате, един мъж, синът му и муле с всичките ни вещи и провизии. Пътуването на юг е опасно, имате нужда от нас.

— Ние сме добре въоръжени и можем да се защитаваме — посочи назад към свитата ни Джарка.

— Следят ви — продължи наемникът. — Следи ви кеб-шерът, когото трябваше да убиете. Той и неговите Вечерни прилепи ви следват бързо като глутница вълци — ранена кошута.

— Нищо не съм забелязал — отвърна Джарка.

— Не са искали да бъде така. Те се плъзгат като сенки. Много са. Поне три пъти колкото твоите хора.

— Никого не сме видели — настоя Джарка.

— Ще ги видите само когато те пожелаят, а тогава може да е прекалено късно — приближи се на колене, мина покрай Джарка и ме погледна умолително. — Нося послания от Залата на сенките, господарю. Грози ви голяма опасност отвън — погледна бързо към свитата ми — и отвътре. Трябва да ме последвате.

Успях да скрия страха си. На няколко пъти бях изпращал скаути назад, за да разбера дали ни следят, но те не бяха забелязали нищо. А сега се бяха появили тези непознати. Освен страха чувствах и вълнение. Бяха минали години, откакто последно видях Ехнатон. Нима бяха верни слуховете? Нима този човек наистина щеше да ни заведе до Залата на сенките, където сега се бе подслонил Великия еретик? Наведох се и хванах лицето на наемника в шепи.

— Кълна се в онзи, който е все още жив, че ако си предател или искаш да ни навредиш, ще молиш за бърза смърт — той само премига в отговор.

— А ти, ако не ми се довериш, господарю — прошепна, — никога няма да се върнеш в Египет!

Решението беше взето: наемникът и синът му ставаха част от групата ни. Набила се разтревожи от разказа ми и нямаше вяра на чужденците, но те скоро доказаха, че сме грешили. Една нощ, скоро след като се бяха присъединили към нас, бащата и синът, следвани от трима наши наемници, се измъкнаха от лагера. Върнаха се на разсъмване, окървавени и надраскани, но носеха главата на един от Вечерните прилепи. Хванах зловещия трофей за малкото му останала коса и го сложих върху един голям камък, за да могат всички да го видят. Разгледах полуотворените очи, грозното боядисано лице, разкривените посинели устни, странната качулка, все още закопчана под брадичката.

— Сварихме го заспал — заяви новооткритият ни водач. — Бързи са и безшумни, но са станали мързеливи и невнимателни. Както всички наемници, и те обичат да пийват — вдигна малък мех вино. — Беше съгледвач, изпратен пред останалите. Открихме го в едно дере и го убихме безшумно.

— Сега ще разберат — обади се Джарка, — че знаем, че ни следят.

— На кого му пука — отвърна Набила. — Важното е, че ние ударихме първи.

Пътуването ни продължи. Не един път вземах колесница от края на колоната и се впусках, трополейки назад, в търсене на някакъв знак от преследвачите ни. Те обаче си бяха научили урока: ако преди бяха безшумни и невидими, сега станаха духове, които ни следваха неотклонно, но с нищо не издаваха присъствието си.

Как да опиша онова пътуване? Ханаан е странна земя, прорязана от мрачни каменни долини от варовик и базалт, ронещи се под безмилостното слънце. Подобни ужасяващи места водеха към плата с тучна трева и зелени дъбови горички с изобилие от дивеч и птици. Местните племена виждаха царските ни знамена, добре въоръжените наемници и не представляваха заплаха. Понякога слизаха от планинските села да ни предложат храна, да търгуват или просто да разменят клюки. Научихме две важни неща: първо, огромната хетска войска сякаш беше изчезнала. И второ, огромна египетска сила пресичаше Синай и бавно напредваше на север. Тази новина ни вдъхна смелост и продължихме пътуването безметежно.

Понякога имах чувството, че се намирам насред мираж, откъснат от разкоша на Тива с широките царски авенюта и бързоводния Нил. Сцените и местата, които бяха оформили живота ми, изчезнаха. Останали бяха само открито небе, скалисти долини и плодородни зелени равнини, а песента на птиците и жуженето на насекомите сред тревата от двете страни на пътя бяха за мен чужди звуци. Бях спокоен, но това беше спокойствие преди битка. Понякога нощем, сплел тяло с това на Набила, се будех изплашен и облян в студена пот, с пресъхнало гърло и разтуптяно сърце. Пропълзявах до входа на палатката и поглеждах навън, откъдето ме посрещаха леденият въздух и ярките звезди, блеснали на черния си фон. Връщах се в постелята, като се опитвах да успокоя страховете си и се питах какво ни чака. Разбира се, разпитвах наемника и сина му какво предстои, но те ми бяха казали каквото могат и отказваха да говорят повече. Питах ги и дали са виждали великия ни фараон. Те просто отвръщаха с празен поглед, клатеха глави и ми обръщаха гръб.

И бащата, и синът се оказаха безценни съгледвачи. Знаеха пътеките, преките пътища, къде може да се намери вода, най-добрите места за лагеруване, в кои градове да влизаме, кои села да избягваме и къде трябва да бъдем най-бдителни. Вълнението им се усилваше, разказаха ни за голямо вътрешно море с гъста солена вода. Постепенно започнахме да преминаваме от хълмистия терен към равна жежка пустиня. Контрастът беше поразителен. Единия ден бяхме в област с изобилие от жито, грозде, нарове и други плодове, където фермери и търговци ни продаваха прясно месо и нови кожени мехове с вода или вино. На другия влязохме в онова, което наемниците наричаха Пустеещите земи на страховити тъмни варовикови скали и прашни пътеки, скалисти плата, каменни хълмове и изпълнени със сенки каньони. Единствените птици бяха ястребите и лешоядите, които се носеха над нас; единствените растения бяха редките акации или трънливи храсти, впили отчаяно корени в твърдата почва. Места за почивка почти нямаше.

Тук вече наемникът и синът му се оказаха незаменими. Водата беше жизненоважна, а те знаеха къде има скрити резервоари, в които се събираха зимните дъждове. В далечината блещукаше онова, което съгледвачите наричаха Морето на мъртвите. Пътеката под краката ни стана опасна и непостоянна, а вниманието ни се отвличаше от начина, по който дъждът, когато изобщо беше падал, бе оформил скалите в хилядолетни форми като от най-страшните ни кошмари. Въздухът — почти непоносимо горещ за дробовете — бе наситен със сол, която пареше на очите и задираше на гърлото. Много от писарите ми започнаха да протестират и дори няколко наемници поискаха открито да знаят дали няма друг път. Водачът ни обаче бе непреклонен. Осъзнах, че не само пътуваме на юг, но и отиваме да се срещнем с някого. Горещината ставаше все по-тежка. Слънцето удряше като чук, но водачът ни не спираше дори и по пладне. Вървяхме по една пътека покрай завой сред скалите и наемникът посочи надолу.

— Оазисът Зорар.

Той беше радост за окото: финикови палми, тамаринди и балсамови дървета растяха около малко езерце сладка вода. Забързахме надолу към това облекчение от палещото слънце, за да наплискаме лица и намокрим гърла. В отчаяната си жажда две от мулетата се откъснаха и впуснаха напред; едното си навехна крака и се наложи да го умъртвим. Накрая стигнахме оазиса. Хора и животни еднакво бързаха към сянката и сърбаха вода на корем.

Подслонихме се в Зорар за няколко дни. Къпехме се във водата, лежахме на сянката. Съзнавах опасността — Мерире и Вечерните прилепи не бяха далече, но не ми пукаше. Наемникът и синът му се бяха преобразили, бяха станали още по-бдителни и мълчаливи. Знаех, че ме изучават, но когато отвръщах на погледа им, те извръщаха очи.

При такива ситуации малките неща в живота винаги ме изумяват: красотата на маслиново дръвче или вечнозелен кипарис, сладката усмивка на Набила, начинът, по който втрива парфюм в кожата си, връзва косата си или излиза и се протяга на свежия въздух и се радва на зелената сянка. Отпуснах се. Не исках да тръгваме от оазиса, поне не докато хора и животни възвърнат силите си. Не ми пукаше за преследвачите. Радвах се на момента, на бягството от безмилостното слънце, прашния път, притискащия горещ въздух. Все пак бяхме там с определена цел. Една съдбоносна нощ седнах до лагерния огън да споделя кана вино с Джарка, Набила, наемника и сина му. Не говорехме за големите събития от живота, а си разказвахме смешки и истории; никой не говореше за онова, което предстои. След известно време аз се доклатушках до леглото си и заспах. Събуди ме ръка в ръкавица върху устата ми. Никога няма да забравя онова докосване, меко и гладко, но същевременно настоятелно, както и безплътния, топъл и успокояващ глас.

— Лорд Маху, Песоглавецо от Юга, не се съпротивлявай! Ела с нас!

Изправих се. Бях заобиколен от сенки. Огледах се в тъмнината. Набила спеше дълбоко, също и Джарка, изтегнат на входа на палатката. Спомних си каната с вино, която си подавахме, и се зачудих какъв ли опиат е имало, защото и двамата ми другари спяха непробудно. Навсякъде около мен имаше фигури с качулки и маски. Не оказах съпротива. Избутаха ме безшумно на студения въздух отвън, далеч от дърветата и през песъчливите скали. Цветовете на нощта светеха над нас, а ревът на нощните хищници се носеше на шумолящия бриз. Погледнах наляво и надясно почти в транс. Покрай мен притичваха сенки, бутаха ме напред, не като затворник, а нежно, сякаш винаги съм искал да бъда на мястото, към което отивахме.

И така, вървяхме бързо в изпълнената със звуци и зловещи сенки нощ. Не бях изплашен. Знаех кого отивам да срещна. Покатерихме се по една шуплеста скала към входа на пещера, пред която светеше малък огън. Около него седяха три фигури, скрити в сенките. Нечии ръце ме хванаха; бяха обвити в агнешка кожа, меки като майчина милувка. Заведоха ме към огъня — пламъците подскачаха весело, трънливите храсти пукаха. Трите фигури срещу мен, също с качулки и маски, не помръднаха. Някой бутна купа вино в ръцете ми и тогава чух онзи глас — гласа, който бях чувал толкова пъти през живота си.

— Е, Маху, Надзирател на Дома на писарите, близък приятел на фараона, Песоглавецо от Юга, как я караш?

Едва сдържах сълзите си, докато се взирах през огъня във фигурата в центъра, заобиколена от мрак.

— Господарю — изпелтечих аз. — Толкова години!

— Не твой господар, Маху, не господар — прошепна гласът уморен и тъжен.

Приближих се малко, за да успея да го видя. Фигурата се обърна и улових лек дъх на разложение, люспестата белота на кожата. Намирах се сред прокажени; затова бяха с ръкавици.

— Страхуваш ли се, Маху, Песоглавецо от Юга? Страхуваш ли се да се изправиш пред реалността, да се отърсиш от съня?

— Господарю, ти си Ехнатон, фараон на Египет.

— Маху, Песоглавецо от Юга, аз съм просто един прокажен, отшелник от долината, и сега ти седиш пред мен. Така че слушай — гласът загрубя. — Ти не уби кеб-шера, магьосника, Мерире, предателя.

— Не можех — заекнах аз. — Нямах нито възможност, нито мотив.

— Чуй ме, Маху — отекна гласът, някак глухо, сякаш от отвъдното.

— Господарю — прекъснах аз. — Имам толкова въпроси, толкова много неща се случиха.

— Тишина! Не знаеш с кого говориш. Аз се промених. Вече не съм Гротескния. Вече не съм Забуления, вече не съм син на Атон, а негов роб. Съгреших и бях наказан. Знак колко наистина струвам. Аз не съм Сина на Единствения. Аз не съм Месията, не съм Избраното дете, той още не се е появил. На мен се падна просто да проправя пътя. Аз бях неговият глас, неговият вестител. Плаках насред пустошта, но никой не ме чу; сега понасям наказанието си. Както и да е, Маху, Мерире и Вечерните му прилепи те преследват. Те са опасни. Очаквай нещо да се случи в лагера ти. Един от твоите хора планира голямо зло. Не знам кой, така че трябва да бъдеш нащрек.

Вдигнах ръка, за да заговоря, но гласът откъм огъня стана твърд.

— Нямате време. Мерире и Прилепите му наближават. Скоро ще нападнат. Сега, когато си тук, те ще разберат къде съм. Вече нямат причина да те оставят жив.

— Но, господарю… — запротестирах аз.

— Слушай, Маху, слушай внимателно. Супилиум и хетите му напредват на изток. Ще разбият мощта на асирийците и ще се върнат крадешком като чакали. Ще прекосят реки и долини, за да отсекат пътя на Хоремхеб обратно към Египет. Ще впримчат армията на Египет в Ханаан и ще я унищожат. В подходящия момент трябва да кажеш на Хоремхеб и Рамзес — колкото и да ги мразя, — че трябва да се оттеглят.

— Защо? — попитах.

Вече не бях Маху, изпеченият политик, умелият интригант, а момчето в онази горичка в двореца Малгата, което говори със Забуления — изпълнен с мистерии и тайни учения. Исках да протегна ръка, да докосна неговата, да го прегърна, да извикам дните, да върна спомените, да върна миналото, славното минало на Нефертити, на Ахетатон, на силата и славата, конспирациите и интригите, приятелствата и съюзите, които ни бяха сплотявали толкова здраво.

Гласът сряза тези мои мисли като нож.

— Маху, всичко свърши — тонът му беше мек, но сериозен. — Аз съм прокажен. Опетнен съм. Дойдох тук, за да се скрия, да размишлявам и да се заема с подготовката, но, уви, гледам какво се случва в Египет. Бъдещето не е на кралете, не е за това кой има власт, а волята на Божествения. О, Маху — потрепери от вълнение гласът, — трябва да се върнеш в Тива. Трябва да оцелееш. Синът ми е мъртъв.

Гърлото ми се стегна, сърцето ми се разтуптя, кръвта нахлу в ушите ми. Огледах се. Намирах се сред пустинята, звездите светеха над мен. Между мен и фигурите отсреща гореше огън. Спомних си красивото овално лице на Тутанкамон, ослепителната му усмивка, пълните му устни, нежните очи.

— Господарю — едва си поех дъх аз. — Трябва да има някаква грешка.

— Господарят не греши — обади се фигурата отдясно. — Тутанкамон, Онзи с красивите форми, Хор на Юга, вече не е сред живите. Тутанкамон е мъртъв.

— Убит? — попитах аз.

— Възможно е — отвърна равно гласът. — Той премина в Далечния запад; божественото семе е затрито, пламъкът угасна, огънят вече не гори. Египет ще потъне в тъмнина, но Месията ще дойде.

Усетих как ми се повдига. Само за миг ми се дощя да скоча на крака, да изтичам в тъмнината, да викам и пищя, да избягам от бремето, стоварено върху раменете ми, но онзи глас през огъня, нежен и изкусителен, ме върна.

— Маху, Песоглавецо от Юга, задачата ти още не е приключила.

— Приключи! — извиках аз. — Тутанкамон е мъртъв! Ако Обичания от Хор, Онзи с красивите форми, е преминал на Запад, тогава защо съм тук? Каква нужда има от мен сега? Да се върна и да стана фермер, да гледам земята и да се грижа за градината! Да обичам жена си, да отгледам синове и дъщери! Не желая вече да доближавам хората с власт!

— Чуй ме, Маху, ти си в сърцето на властта. Не знаеш какво става. Тутанкамон е мъртъв; онова, което се случва сега в Тива, е вече прах в историята. Трябваше да убиеш кеб-шера. Той трябва да умре. Трябва да го убиеш, Маху! Когато удариш, бъди безпощаден. Остава и предателят сред хората ти. Не знаем кой е той, но крои голямо зло срещу теб. Ние можем да направим само онова, което е по силите ни; останалото е в ръцете на Единствения. Той е милостив и състрадателен. Той има своите планове и крои свои схеми, много над мислите и делата на човеците. Запомни, Маху, оставих познанието на сина си. Оставих го при Пазителите.

— Кои са те? — извиках аз. — Говориш с гатанки, енигми и мистерии. Кои са Пазителите?

— Те бяха с теб през цялото време, Маху: статуите, шабтите.

Закрих уста с ръка. Спомних си двете статуи, фигури с нереален размер, които пазеха гробницата на фараона; те бяха засмени млади мъже с кърпи за глава, поли и колани. Намерил ги бях в Ахетатон, града на Атон.

— Пазителите — заяви гласът. — Тайните бяха в тях през цялото време: ръкописите, предсказанията, пророчествата, онова, което ще се случи. Те са в Пазителите. Не се ли досети, Маху? Нима нюхът ти изневери? Мислехме, че ти и другите ни приятели в Тива ще ги намерите без наша помощ. Прекалено опасно беше да изпратя човек.

Затворих очи. Разбира се! Пазителите бяха двамата шабти.

— Претърси ги — продължи гласът. — Претърси ги и ще намериш познанието. Времето напредва, Маху, събитията се развиват главоломно. Трябва да приемеш своята роля.

— Защо ме доведе тук? Само за да ми кажеш как стоят нещата?

— Не, лорд Маху — заяви фигурата отдясно. — Може и да не знаеш, но ти си Божието отмъщение! Ти ще раздадеш правосъдие на всички страни. Хората ще осъзнаят, че има истина, има начин, има закон и той трябва да бъде следван. Ти ще бъдеш нашето отмъщение. Трябва да оцелееш. Ако ти оцелееш, ще оцелеят и идеята, и мечтата.

— Откъде да съм сигурен?

— Синът ми е мъртъв — отвърна гласът в средата. — Лорд Маху, знаеш кой съм аз. Аз бях Ехнатон, Фараон на Египет, Господар на господарите, Славата на Хор, Онзи с красивите форми, Красивия във всички отношения. Сега съм прокажен, крия се с други прокажени тук в Долината на Мъртвото море. Изпитах остатъците от гордостта си. Пирувах сред пепелището на арогантността си. Знам кой съм и кой трябва да бъда. Лорд Маху, аз не съм пътят, не съм истината; просто бях насочен към нея. Сега ти трябва да поемеш и завършиш онова, което аз не мога да постигна. Трябва да се върнеш в Египет. Трябва да отмъстиш за сина ми.

— Бил ли е убит? — попитах отново и си спомних нежното лице, бадемовите очи, нежното докосване.

— Направи каквото трябва — отвърна гласът. — Постъпи както сметнеш за правилно. Разкрий истината и действай. Помни, че във всеки момент онова, което правиш, е не каквото мислиш, а каквото трябва да стане; пътят на реката е предначертан и тя ще потече, а ти трябва да приемеш ролята си.

После фигурата в средата запя леко, но ясно, красив псалм, възпяващ красотата на Единствения, на Славния, на Онзи, който не може да бъде видян, но води мислите на всеки човек. Нежен, но силен химн, който се извисяваше в тъмнината. Седях и тръпки полазваха кожата ми, докато песента не свърши, а фигурата се отпусна сякаш от изтощение.

— Спомняш ли си дните на слава, Маху? — гласът му долетя като едва доловим шепот. — Спомняш ли си я, най-красивата, най-прекрасната, Славата на Хатор, Гордостта на Египет? — гласът му се вледени. — Нефертити Славната! Съгреших, лорд Маху. Прегреших срещу небесата и земята и греховете ми тежат като скала върху плещите ми. Приведен, стена от болката. Мога единствено да искам прошка от Единствения. Мислех си, че аз съм Единствения, но аз съм нищо, нищо повече от пръстта под краката му. Маху, спомените от миналото се събират около мен като призраци, скупчват се и не ми дават мира, дерат сърцето ми, нахлуват в душата ми. Затварят устата ми и карат дъха ми да спре. Толкова много спомени, Маху, толкова много неща — гласът натежа от умора. — Не мога да те докосна или да те прегърна. Имаш задача, мисия, която трябва да изпълниш — направи знак с ръка и стана — дълга, слаба фигура, която изкуцука обратно в пещерата.

Усетих ръце на раменете си, пръсти в ръкавици докоснаха лицето ми. Станах, другите две фигури продължаваха да ме гледат в тъмното. Не можех да различа лицата им, но улових тъгата им. Знаех, че съм достигнал края. Историята беше завършена, славата бе отминала. Това, което трябваше да направя сега, бе да завърша каквото трябва, както се одира закланото животно и кожата се прибира. Оттеглих се в тъмнината, надолу по осеяния с отломки някогашен бряг, през скалистата пустиня и обратно в лагера. Побутнаха ме леко сред дърветата, след което придружителите ми изчезнаха. Запрепъвах се към палатката, където взех оставената на един камък купа с вино и запих жадно. После се стоварих в леглото и заспах непробудно.

На следващата вечер се събудих и едва успях да стана. Набила вече се бе заела с работа и ме погледна странно.

— Какво стана снощи?

— Не знам — отвърнах уморено. — Виното, мисля, че наемникът и синът му са ни упоили. Посред нощ имах видения.

— Какви видения?

Посочих входа на палатката.

— Доведи Джарка.

Той дойде след няколко минути, седнах на леглото и им разказах за случилото се. Джарка седеше с отворена уста.

— Видял си го? — не повярва на ушите си той. — Срещнал си Ехнатон?

— Вече не е Ехнатон. Вече не е фараон на Египет, а прокажен, отшелник, който плаща за множеството си грехове.

— А какви са новините?

— Тутанкамон е мъртъв.

— Момчето фараон! Не е вярно, не може да бъде! — ахна Джарка. — Беше здрав и весел…

— Всичко — отвърнах аз, — което направихме тук, всичко, което се е случило в Тива, е работа на лорд Ай. Подозирахме. Сега го признаваме. Изпратен бях далече от Египет, за да може Ай да си играе игричките. Сега сме в сърцето на пустинята и нищо не можем да направим — свих юмрук и го размахах. — Ако се измъкнем, ще си разчистим сметките.

— Проследиха ли те снощи? — попита Набила. — Мерире и Вечерните прилепи трябва да са забелязали движението, ако лагерът ни е толкова зорко наблюдаван.

— Те още не са толкова близо. Както винаги, Ехнатон е умен и проницателен. Кой ще забележи фигура, която изчезва от лагера в края на нощта? Както и да е, Ехнатон вече го няма. Онова, което ние трябва да направим — погледнах и двамата сериозно, — е да оцелеем. Сред нас има предател, убиец. Скоро ще удари. Щом напуснем тази долина, не се съмнявам, че опасностите ще ни дебнат от всички страни. Трябва да бъдем разумни и бдителни.

— Толкова лесно — прошепна Набила, — прекалено лесно. Пихме от онова упоено вино миналата вечер, но никой не забеляза. Можехме да пием отрова — скочи на крака, отиде до входа на палатката и погледна навън. — Ще оцелеем ли? Мислите ли, че ще успеем?

Погледнах прекрасното й тяло, дългите вълни коса и си спомних онзи глас, шепнещ предупреждения в нощта. Набила очевидно беше развълнувана. Като всяка жена, в лицето на опасността тя се концентрираше върху дребните неща. Слава на боговете, защото точно тази отдаденост всъщност ни спаси.

Вече достатъчно време бяхме почивали в оазиса, така че следващия ден прекарахме в подготовка за потегляне. Набила сподели с мен, че макар да съм бил изведен посред нощ, според нея и други извън лагера са видели това, така че опасността е много близо. Беше започнала да седи на входа на палатката и да се взира в далечния край на лагера, потънала в мисли; след смрачаване се разхождаше сред мъжете, разговаряше с тях. Аз се тревожех повече за онова, което може би се случваше в Тива. Тутанкамон страдаше от пристъпи, странни периоди, в които ставаше просто едно дете, напикаваше се, играеше си с играчки или, което е по-лошо, имаше гневни изблици, но иначе беше здрав. Набила беше шокирана от новината, но сега беше заета с други грижи. Джарка стана още по-замислен и разсеян.

— Ако Тутанкамон е мъртъв — заяви той, — кръвната линия на Аменхотеп III е прекъсната, като се изключи принцеса Анхесенамон. Мислиш ли, че ще бъде обявена за царица-фараон?

Седях и слушах как Джарка размишлява върху възможностите, изрежда други принцове и принцеси, свързани с царския дом, или се чуди на глас дали някой от тях има шанс за успех. Каква роля щяха да играят Ай, Хоремхеб и Рамзес, да не говорим за старите ни другари Хюйи, Майа и Собек, както и могъщите придворни и търговци в столицата и провинциите? Нямах отговор, но реших, че трябва да напуснем оазиса, да се върнем сред хълмистата земя и да се насочим на юг с максимална бързина. В крайна сметка прекарахме в оазиса още пет дни след мистериозната ми нощна среща, но накрая дадох заповед за потегляне. Отначало катеренето по склона на скалистата изпепеляваща долина бе истински кошмар. Наистина преживяхме всички ужаси на подземния свят. Както се изрази един от писарите, имахме чувството, че минаваме през огнени езера, за да влезем през една от портите на Пъкъла. Онези, на които достигаше дъх, се молеха тайно, докато се катерехме, потяхме и разранявахме краката си по скалната стена и дърпахме мулетата нагоре. Най-накрая оставихме ужасите на онази Долина на Мъртвото море зад себе си и навлязохме сред тревиста земя и леки възвишения в Южен Ханаан. На втория ден на открито наемникът и синът му поискаха аудиенция.

— Мерире и Прилепите продължават да ни следят. Изчакаха при входа на долината да потеглим, а сега бързо приближават.

Изгледах и двамата втренчено. Никой не беше споменавал тайната ми среща през онази нощ. Не бях говорил и за виното или за упойващия прах в него. Приех изцяло, че в това действие не е имало зло намерение.

— Миналото е минало! — прошепна наемникът, сякаш прочел мислите ми. — Господарю, съсредоточи се върху настоящето!

Така и направих. Същата вечер наредих да установим лагер, колесниците и каруците бяха наредени под формата на защитна стена около малкия оазис, в който се бяхме подслонили. През деня на няколко пъти ядохме сухи храни: бисквити, солено месо, сухари и всякакви плодове, които намирахме наоколо. Земите, в които навлизахме сега, бяха пусти и до хоризонта не се виждаше ни една ивица дим от населено място. Бяхме зажаднели за прясно месо, така че изпратих ловци да донесат някой пъдпъдък, яребица, елен или заек, или пък, ако имахме късмет, прясна риба. На третата нощ сред тревистата земя убихме достатъчно дивеч за цяло пиршество. Готвачът накладе голям огън да свари в два огромни казана обичайното ястие от всякакви видове меса със сосове, зеленчуци, дори парченца плодове. Онази вечер Набила седеше под навеса на палатката, взираше се напрегнато, следеше как готвачът поддържа огъня и слага големите казани над пламъците.

— Господарю — извика тя през рамо.

Бях се заел да преправям един ремък, оставих го и отидох при нея. Всеки от мъжете се занимаваше с нещо: едни пояха конете, други почистваха колесниците, трети седяха под някое дърво и играеха любими на войниците игри. Разбира се, писарите вечно трепереха над ценните си папируси, кутии с писалки и шишенца с мастило, както и над списъците със запаси и други стоки: чиновниците са едни и същи както в сърцето на Тива, така и сред ханаанската пустош.

— Какво има, светлина на живота ми? — побутнах я нежно. — От много време седиш и зяпаш готвача. Толкова ли си гладна?

— Бях, но вече не. Маху, мислих за нашия убиец. Един срещу мнозина не може да направи кой знае какво, но пък в Долината на Мъртвото море наемникът и синът му ни дадоха да пием упоено вино, макар и не с лош умисъл — подсмръкна. — Та си мислех, как може един убиец да се справи с всички нас само с един удар — посочи казаните. — Отрова!

— Глупости — прошепнах аз, макар че почувствах лек хлад.

Козината на гърба ми винаги настръхва, когато съм в опасност, а когато човек е минал през толкова опасности, колкото мен, се научава да не подценява подобни предчувствия. Вече не ме интересуваха оазисът и вятърът, който огъваше високата трева наоколо и шепнеше като призрачен град. Запазих спокойствие и погледнах готвача по-внимателно. Спомних си всичко, което знаех за него — кривоглед асириец, наемник, който винаги е работел като надзорник на провизиите. Беше се доказал като добър готвач, който ни предлагаше храна, която поне ние ядяхме с удоволствие. Досега никой не се беше оплаквал, а и той, изглежда, беше човек, който обича работата си. Наблюдавах го както беше с медния черпак, с който много внимателно бъркаше двата казана.

— Ако един мъж — започна, сякаш прочела мислите ми, Набила — желае смъртта на всички ни с едно хвърляне на заровете, какъв по-добър начин? Вземаме си чиниите, той сипва на всеки поред, съвсем бързо, не повече, отколкото би ни трябвало да отидем от единия край на този оазис до другия. Гледам го всяка вечер и не съм забелязала нищо подозрително. До тази вечер. Смеси билки с месото и сосовете.

— Е, и?

— Оттогава нито веднъж не е опитал ястието, което бърка.

Спомних си готвачите в кухнята у дома: непрекъснато опитваха, кимаха доволно и подканваха другите да направят същото. Нашият наемен готвач изглеждаше много съсредоточен в онова, което прави — бъркаше казана бързо, вадеше черпака, оставяше месото и сосовете да се смесят добре, но нито веднъж не пробва дори една хапка, дори не сръбна. Заинтригуван, аз отидох при него, а Набила ме последва. Кривогледият се обърна и ме погледна.

— Добър вечер, господарю, гладен ли си? Скоро ще е готово.

— Изглежда си направо готово — побутнах черпака към устата му. — Сръбни малко, опитай го, един готвач винаги пробва ястието си.

Лицето на кривогледия издаде всичко, ръката му мигновено посегна към оставения на един камък нож. Аз обаче го изритах настрани. И отново побутнах черпака към него.

— Яж. Яж колкото можеш.

— Не съм гладен, господарю.

— Как така не си гладен? Твоята дажба е като на всички останали, цял ден си се трудил, а не си достатъчно гладен да сръбнеш от гозбата? Кажи ми — седнах на земята аз, — откъде си?

— Господарю… — запелтечи той.

Устата му бе пресъхнала, едва говореше. Лицето му бе тясно и жестоко, с дебнещи черни очи. Набила се промъкна зад него с нож в ръка. Други от лагера се заинтригуваха. Джарка също притича.

— Господарю?

За пореден път побутнах черпака към устата на готвача.

— Пий! — наредих аз. — Пий!

Той отказа.

Джарка извика стражата. Мъжът се съпротивляваше, но аз наредих да вържат ръцете му зад гърба. Накарах го да коленичи; на врата му нахлузиха въже и по мой знак Джарка мушна една пръчка. Готвачът пищеше, а аз използвах момента да наливам черпак след черпак в устата му, като дърпах главата му назад и го принуждавах да гълта. Вече целият лагер се беше размърдал, стражите притичаха от периферията на лагера, за да видят какво става. Той се опита да повърне, като обясни, че му е станало лошо. Накарах да го дотътрят до отходните ями и да го сложат да клечи, после клекнах до него и накарах останалите да се отдалечат. Отначало нямаше следа от отрова, но скоро забелязах, че по лицето му избива пот, а очите му натежават. Той стенеше и се клатеше напред-назад, коремът му къркореше. Успях да се отдалеча навреме, преди да започне да повръща. Наредих казаните да бъдат свалени от огъня, а врящата вътре гозба да бъде изляна върху него. Известно време постоях да го гледам как се гърчи. Кръвоносните съдове по лицето, гърдите и корема му набъбнаха. Клекнах отново до него.

— Бърза смърт? — прошепнах в ухото му. — Ако искаш бърза смърт, кажи ми кой ти нареди да ни отровиш?

— Кеб-шерът — промълви той, — кеб-шерът ми даде сребро.

Кимнах на Джарка, който бързо се отдалечи. За миг настъпи объркване, но най-накрая откриха личните вещи на готвача, които Джарка донесе: изтъркана торба с достатъчно сребро и злато да купят сърцето на всеки наемник.

— Кеб-шерът — прошепнах аз. — Е, теб поне ще изпратя в Пъкъла преди него.

Извадих ножа си, хванах го за косата и прерязах гърлото му. После наредих да бъдат проверени всички провизии, но за радост не открихме нищо отровено.

Онази нощ отново ядохме сухи дажби, пихме вода от извора в оазиса, а на следващата сутрин потеглихме в колона през тревистата равнина. Беше толкова различно от долината, която бяхме напуснали. Представете си тучни равнини и поляни, където тревата расте почти колкото човешки бой. Това зелено море бе нарушавано тук-там от малки групички акации и тамаринд — идеално място за засада. Наемникът и синът му, разтревожени от видяното в лагера, дойдоха при мен в началото на колоната.

— Защо сега? — попитах аз. — Така и никъде не ги заведох. Не знаят нищо. Знаеш какво се случи — погледнах го открито. — Нали ти сложи опиат във виното ни — мъжът отстъпи назад. — Но с това — усмихнах се аз — ни спаси живота — погледнах назад към Набила, седнала в колесницата. — Нали така, сърце мое?

Набила стана и кимна. Бях толкова разтревожен и ядосан, че не ми беше останало време да й благодаря подобаващо. Обърнах се отново към наемника и сина му.

— Така че, щом никъде не съм ги завел, защо сега?

Наемникът погледна към небето.

— Аз също наблюдавах готвача. Той не беше сложил отрова в казаните.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако беше отрова, щеше да умре моментално — ухили се той кисело. — Ти наля предостатъчно в устата му. Той просто е сложил нещо, което да ни отслаби, да намали силите ни. Мисля, че планът е бил да ядем и да се разболеем, да нямаме сили да окажем съпротива на каквото и да е нападение. Повечето от нас щяха да бъдат избити. Подозирам, че теб, господарю, щяха да вземат в плен, за да те разпитат обстойно.

— Което означава — върнах се при конете на нашата колесница и хванах поводите, — че ще нападнат скоро.

— Ако е така, господарю — притича наемникът до мен, — трябва да се биеш и да не позволяваш да попаднеш в плен. Вечерните прилепи са известни с жестокостта си. Чух, че заковали някакъв мъж на едно дърво и го пребили до смърт. Друг пленник изкормили и изяли сърцето му. Кеб-шерът е привлякъл най-долните боклуци по бреговете на Голямата зелена вода. Ако ще ни нападат — вдигна поглед към прелитащия ястреб той, — то ще бъде тук, знаеш това, господарю.