Пол Дохърти
Годината на Кобрата (6)

Трета глава

Некену: млади кобри

Стигнахме пристанището на Тире малко след зазоряване на следващия ден и се придвижихме покрай оживен кей, който миришеше на риба, подправки и преди всичко на острата лилава боя, с която градът беше известен. Нямах търпение да слезем на земята. Зарадвах се на оживлението и шумовете на града. Новината за нашата победа над морските хора се разпространи почти мигновено и пристанището се изпълни с безброй цветове от стеклите се жители, които искаха да видят царска бойна галера — рядка гледка сама по себе си в онзи период, когато Египет беше слаб. Накрая управителят на града изпрати ескорт, който да ни отведе в двореца. Тръгнах с Джарка, Набила и трийсетина наемници.

Странен град беше Тире: тепърва предстоеше да се разрасне и добие сила, но положените семена започваха да никнат. Принцовете строяха крепости и дворци, подсилваха защитата на пристанището и изпращаха собствени флотилии към морето. При нашето посещение Тире представляваше сбирщина къщи, дворци и храмове, обградени от висока червеникава стена и защитени с порта и импровизирани кули над море с цвят на вино. Навътре в сушата градът имаше водохранилища, канали и дълбоко изкопани цистерни, с които се поливаха градини и ниви, и които задвижваха множество преси за вино и зърно. Къщите на бедните до пристанището бяха като всички бедняшки квартали из империята: купчина сплетени клони, покрити със слама и замазани с кал; дрипави къщурки, събрани около тесни миризливи улички. Именията на търговците се намираха отделно със стени от гледжосани в различни цветове печени тухли, покриви от палмово дърво и боядисани в червено врати, за да пазят от демони. В градините имаше вградени до половина гърнета с вода, за да охлаждат камъните. Забелязах също и че всичката храна се слага в гърнета и кошници, окачени високо над гредите, далеч от плъховете и мишките, които сякаш бяха залели града.

Посетих много такива имения при срещите си с дребните принцове и племенни вождове на Ханаан — Вредителите, които фараонът бе призовал да се срещнат в Тире с мен, неговия специален пратеник. Всички те пристигаха с опърпаните си свити и се държаха като велики крале. Облечени бяха в дълги туники, косите и перуките им бяха силно парфюмирани, в една ръка държаха украсен бастун, в другата — личния си печат или картуш, с които обикновено гордо парадираха. Някои имаха по-варварско великолепие, понякога замаяни от палмово вино, облечени в крещящи роби и придружени от груби слуги, понесли ярки, привличащи погледа знамена. Това бяха тъй наречените съюзници на Египет. Аз им нямах доверие, а те не ми вярваха.

Срещах се с тези Вредители в горещи задушливи стаи, драпирани с цветни платове, потъмнели от огньове тавани и покрити с овчи и кози кожи подове. Седяхме на столове, изработени от груба палмова кора, и се опитвахме да се преборим с потискащата жега и нахалните мухи с помощта на ветрила. Теракотени гърнета с въглища пукаха, маслени лампи с формата на пантофи и украсени със символите на Нуска, Бога на огъня, се бореха с тъмнината. Слуги и помощници в поръбени роби се трупаха по входовете, докато аз повтарях за стотен път, че съм дошъл да затворя устата на дръзките и да сложа примката на арогантните. Аз бях пратеникът на фараона. Аз бях изразителят на неговата власт. Дошъл бях да се уверя, че ако се стигне до сблъсък между Египет и хетите, нашите съюзници ще подкрепят властта на Хор.

Разбира се, Вредителите играеха добре ролята си. Слушаха с блеснали черни очи уверенията ми, че силата на Египет ще се завърне, че фараонът ще протегне ръка и ще покаже силата си. При тези думи се усмихваха и протягаха разкривени пръсти за злато, сребро и драгоценни камъни. Напомняха ми как по времето на дядото на настоящия фараон такива приходи, толкова награди и дарове бяха ежедневие. Аз, разбира се, нямах какво да раздавам, освен обещания и заплахи. Казвах им да изчакат присъствието на египетската армия да се усети. Те кимаха в съгласие, после се питаха на глас защо, след като Египет е толкова силен, аз съм дошъл да преговарям. Отвръщах, че фараонът търси пътя към всички, които приемат суверенитета му, включително и към хетите. Следваха поредните замислени кимвания, но Вредителите не бяха убедени в думите ми. Дългото управление на Ехнатон, последвано от политиката на мир и възстановяване на старите нрави под управлението на Тутанкамон, бяха стрували на Египет скъпо. Разбира се, можех да намекна за приготовленията на армията на Хоремхеб при Делтата или за разбирателство между Египет и съюзниците му във Вавилон и Сирия. На практика до Вредителите също бяха достигнали слухове, но можеше ли Египет наистина да събере такава мощ? Нямаше да повярват, докато не видят с очите си.

В миналото тези васали и вождове от Ханаан купувахме със злато, но онази скъпоценна река сега бе пресъхнала. И, което е по-важно, поредица от сериозни бунтове и преврати беше намалила значително списъка с египетските съюзници. Вредителите мигновено отбелязаха, че сега хетите имат безброй колесници, орди войници, а техни съветници имаше сред дворовете на много от съюзниците на Египет в региона. Поражението на митанийците бе накарало всички да се замислят.

В крайна сметка такива срещи даваха малко и не постигаха нищо. Бяха се превърнали в безсмислени ритуали на вдигане на тостове, даване и привидно приемане на обещания и гаранции, но всичко беше само празни приказки. Джарка се залови да се срещне с египетските шпиони и търговци в града, но дори и тук се сблъскахме със зловещо мълчание. Някои бяха изчезнали, други се бяха изпокрили и колкото по-усърдно търсеше Джарка, толкова повече растеше напрежението у нас. Разбрахме, че някои от агентите ни са били намерени в домовете им с прерязани гърла. Други са били нападнати от крадци по тесните улички или просто са станали жертва на нещастен случай някъде из града.

Изпратих собствения си главен писар при хетите, които сега бяха разположили лагера си по на север и обсаждаха град Лахиш, да поиска гаранции, че ще бъда посрещнат като официален пратеник. Върна се блед и развълнуван.

— О, да! — въздъхна той и потърка буза. — Водени от Зананза, най-големия син на царя, хетите ще ти предложат цялото си гостоприемство — свали ръка от лицето си. — Само че, лорд Маху, мощта им е огромна. Въоръжен лагер се простира повече от километър, стотици колесници и рояк пешаци и наемници от страни, за които дори не съм чувал.

— Чу ли да споменават своя кеб-шер? Някакъв велик магьосник?

— Само слухове, но нищо конкретно — развърза кожената си торба и извади глинени плочки, изписани с акадското писмо и подпечатани с личния картуш на принц Зананза. — Имаме пропуски — бутна ги в ръцете ми той. — Хетите ни очакват.

— А чу ли — започнах внимателно аз — някакви слухове или да се говори, че Ехнатон може да е жив и да се крие сред хетите или някъде в Ханаан?

— Господарю — изплака дебеличкият писар, — нищо не чух. Хетите са любезни, но осъзнават, че Египет моли за мир, докато същевременно планира война.

— Все едно и също слушам — обади се Джарка, когато останахме сами. — Прекарах достатъчно време сред Вредителите и техните слуги, сред търговците, които им угодничат. Мълчание! Нищо за Ехнатон, само съмнение, че се задава война.

По-късно същия ден отидох да видя Набила. Бяха й предоставили собствена малка стая, която сама бе почистила и освежила с цветя, взети назаем — по нейните думи — от една градина наблизо.

— Джарка иска да дойде с мен при хетите — обявих и седнах на едно ниско столче.

Набила се бе настанила върху купчина кожи. Остави малката гравюра, над която работеше, и отметна дългата си черна коса. Изглеждаше по-красива, отколкото на кораба, макар и все толкова дръзка.

— И предполагам — потрепна с клепачи тя, — че аз трябва да остана тук с Вредителите, тъй като за мен ще е прекалено трудно.

— Именно.

— Е, аз не искам да оставам тук.

— Не можеш да дойдеш. Не ти е там мястото.

— Мога да ти стана съпруга — засмя се на изненаданото ми изражение. — Стъписан ли си? Млада съм, достатъчно голяма да се омъжа, и в Тива ме очаква наследство. Произлизам от добро и благородно семейство. Харесвам те, ти мен — също. Сигурно дори си мечтаеш да ме имаш. Мисля, че е така, познавам от начина, по който ме гледаш. Какво ще кажеш? Не съм чак толкова грозна, нали? — разпери ръце тя.

— Но ти почти не ме познаваш! — казах заинтригуван от смелостта й аз.

— О, много добре те познавам, лорд Маху. Доведеният ми баща си водеше подробни бележки за теб. Знам всичко за младостта ти, за леля ти Изития, за приятелството ти със Собек и Джарка, за отдадеността ти — клепачите й отново потрепнаха — към прекрасната, но зла Нефертити. Знам, че си водиш дневници, знам и за любовта ти към градинарството, познанията ти за целебните мехлеми и че спиш с прислужниците си. Както и да е, лорд Маху, защо не си се оженил досега?

— Защото, преди да те срещна, никой не ми беше предлагал!

Набила отметна глава и избухна в смях.

— Откъде да знам — продължих нацупено аз, — че не си шпионка?

— Значи все пак вярно говорят хората за теб, лорд Маху. Приличаш на песоглавец и си точно толкова подозрителен. Като се замисля — изсумтя тя, — аз сама се погрижих корабът ни да бъде нападнат и да бъда захвърлена във водата, за да ме спасиш точно ти.

Беше мой ред да се засмея.

— Както и да е — продължи тя нежно, — за да те уверя в добрите си намерения, нека ти кажа, че си в голяма опасност. А! Май успях да привлека вниманието ти.

— Аз съм винаги в опасност.

— Лорд Ай те мрази. Не — поклати глава тя, — незнайно по каква причина той се страхува от теб. Твърди, че не можеш да бъдеш купен.

— О, мога и още как.

— Не, не и когато става дума за важните неща. Той знае, че Божествения много те обича, ти имаш специално място в сърцето му, в живота му.

— Откъде знаеш тези неща?

— Чета — ухили се тя дяволито. — Освен това слухтя и зад вратите, особено когато доведеният ми баща приема гости за вечеря. Ай и лорд Нахтимин пият прекалено много.

— Казваш, че съм в голяма опасност. Тук ли разбра за това, сред Вредителите?

— Не, на една вечеря през третия месец на Разлива. Бях решила да не си лягам и да подслушам — прибра крака и се настани по-удобно. — Говореха за бъдещето, за онези, които ще страдат — размаха пръст. — О, става дума за Темите.

— Декретът на смъртта — прошепнах аз. — Смъртната присъда. Кога ще се случи това?

— Ай и доведеният ми баща говореха на езика на жреците, с думи от светилищата. Говореха за — запъна се с думите тя — Деня на Страшния съд, да, точно така, Деня на претеглянето на думите, когато ти и други ще намерите смъртта си.

— Защо?

— Но, господарю Маху, откъде да знам.

— А мисията на твоя доведен баща?

— Както вече казах, не знам нищо, освен едно, но и за него може да греша. Слушай: на вечерите към тях тайно се присъединяваше един хетски търговец. Слушах думите му. Хетите ще те очакват, лорд Маху. Може и да се срещнеш с тях, но не знам какво ще се случи след това — усмихна се. — Сега вярваш ли ми? Ще се ожениш ли вече за мен? Всеки, когото лорд Ай ненавижда толкова, трябва да е интересен. Е? — опитваше се да звучи арогантно, но по погледа й виждах, че казва истината. — Следях подвизите ти отдалече, лорд Маху. Когато разбрах кой е на кораба, дето ме спаси, реших, че това е съдба, боговете така са пожелали — огледа ме от горе до долу. — Всъщност си доста приятен за мъж, който още не е навършил четирийсет лета.

— Благодаря ви, млада господарке. Ще го имам предвид — казах аз и се изправих.

— Лорд Маху, моля за отговор!

— Господарке, трябва още много да ме убеждаваш.

Излязох, като се престорих, че съм ядосан на тази лисица; тайно обаче се забавлявах от наглостта й и се чувствах привлечен от красотата й.

Джарка ме чакаше с един царски пратеник — дребен жилав човечец с кожен колан на кръста, носещ личния печат на фараона.

— Страхотни новини — започна пратеникът. — Лорд Хоремхеб и Рамзес пристигнаха в Делтата. Следват ги легионите на Изида, Хор, Птах и Амон Ра, както и каруци и впрягове мулета със запаси.

— Кога ще бъдат готови? — попитах остро аз.

— До няколко седмици. При нашите съюзници Сирия и Вавилон вече са отишли пратеници.

— С други думи, имат нужда от още време — ядоса се Джарка, — а ние трябва да им го осигурим.

— Какви са новините от Тива?

Вестоносецът дърдореше като маймуна и ме осведоми за всички клюки и слухове.

— Разбира се — заключи той, — новината за Великата царица Анхесенамон е вече известна на всички. Тя е бременна, господарю.

Отидох до прозореца. В стаята беше задушно и нощният ветрец беше добре дошъл.

— Сигурен ли си? — запитах през рамо.

— Вече е официално оповестено.

— Носиш ли някакви допълнителни инструкции?

Вестоносецът пое дълбоко дъх.

— Няма да има боен кораб за завръщането ви у дома.

— Какво!? — завъртях се на пети аз. — Очакват да стигна обратно до Египет по суша?

Замлъкнах и се сетих за тайния си посетител и картата.

Изглежда, Ай е планирал всичко от самото начало и онези тайнствени личности са се досетили какво ще се случи.

— Защо няма кораб? — попита Джарка. — Пътят по суша през Ханаан е опасен, там имаме врагове.

Човекът сви рамене.

— Сигурно капитанът на „Славата на Изида“ е имал тайни заръки. Отидох до пристанището, но вече беше отплавал.

Изстенах и отново се обърнах. Джарка продължи да разпитва вестоносеца, но той беше казал всичко, което знае, така че го отпратихме.

— Сещаш се защо, нали? — попита Джарка.

— Естествено — взех един кожен колан и се заиграх с камата. — Лорд Ай ще нареди да ни следят. Все още си мисли, че Ехнатон ще се появи, за да се срещне с нас.

— А защо обвиняваш лорд Ай? — засмя се кисело Джарка. — Корабът се връща в Аварис, където ще бъде под командването на Хоремхеб и Рамзес.

— Не знам — махнах с ръка аз. — Каквото и да стои зад това, знам само, че когато приключим работата си при хетите, явно ще се прибираме пеша — замълчах. — Онова, което ме тревожи, Джарка, е, че тайните ни приятели, а също и враговете ни, вече знаеха, че няма да се върнем по море, че ще бъдем принудени да поемем към дома по суша.

— Управителят на Тире обеща да ни даде колесници.

— И тогава, Джарка, ще пристигнем в лагера на хетите като принцове. И най-вероятно ще умрем като такива.

Джарка излезе. Чудех се каква отрова забъркват лорд Ай и останалите. Дали искаха да се върнем по суша, за да примамим Ехнатон, или направо всички останали атонисти на светло? И ако да, кой щеше да ги убие? Дали щяхме да бъдем последвани в пустошта от шайка убийци? Спрях се по средата на поредната обиколка на стаята и усетих как кръвта ми се смразява. Ами ние? Хетите никога не биха посегнали на царски пратеник. Значи ако няма да са шайка убийци, някой от наемния ми ескорт е бил привлечен и подкупен да изпълнява тайни заповеди! Неколцина от тези наемници познавах от години, но други се бяха присъединили съвсем наскоро. Замислих се и за другия проблем: мистериозния магьосник, кеб-шер: защо трябва да умре?

Затворих капаците на прозорците, съблякох се и си легнах. Полежах известно време и тъкмо се унасях, когато вратата се отвори и някаква тъмна фигура се вмъкна вътре.

— Няма нужда да изкарваш камата изпод възглавницата — прошепна Набила и легна гола до мен.

 

 

След седмица с Набила вече бяхме женени. Сплетохме ръце и разменихме обети и цветя под купа горящ тамян в мрачния параклис на богинята Астарта, който се намираше в сърцевината на храмовия комплекс на Тире. Стар жрец с помътнели очи и загнили венци ни даде благословия, докато застаналият до мен Джарка едва се удържаше от смях. Аз изглеждах както обикновено, но Набила бе невероятно красива в белите си ленени роби и пъстър колан, златни пантофи на краката и огърлица от цветя на шията. Лъскава, намазана с масла перука обрамчваше лицето, очите й бяха изрисувани, а на китките и пръстите й блестяха пръстени и гривни от халцедон, които бях извадил от сандъчето със скъпоценностите си. Дори сега, като затворя очи, усещам парфюма й — сок от син лотос, виждам халките от истински седеф на ушите и венеца на челото й.

След церемонията празнувахме в градината с купчини месо и риба на фона на асирийски танцьори, които се грижеха за доброто ни настроение под съпровода на рог, тръба, лира и арфа. Щастливи дни, чувствени нощи! Ай и потайните му кроежи изглеждаха безкрайно далече. Чувствах се щастлив, сякаш бях с Озирис, Пръв сред западните богове, и Хатор, Господарка на радостта и опиянението, сякаш бях сред вечнозелените Полета на благословените. Единственото напомняне за истината, за грубата реалност зад упойващите мечти бяха бегълците от битките на север, чиито викове чувах иззад дворцовите стени. Дори през семейни седмици отделях време да изляза и да поговоря с някои от тях. Разказваха за огън и меч, за почерняло от пушек небе, запалени полета и огромна армия, която се придвижва като ято скакалци, за сринати със земята села, опожарени градове, за издигнати до небесата колове за екзекуции — всеки със зловещия си товар.

Хетите продължаваха да се придвижват на юг и Лахиш бе попаднал в примката на смъртта, пристегната здраво с пъклени въжета. Все по-често с Джарка и Набила оставахме сами, тъй като управителят на Тире трябваше да се справя с непрестанно растящия брой бегълци, а пък Вредителите решиха в знак на храброст безшумно да се изпарят.

Неведнъж сядахме на равния покрив на двореца, гледахме как небето се преобразява във виолетово, как огромният кръг на луната се прояснява и неизброимите райски цветя започват да блещукат с невероятната си красота и се опитвахме да разберем какво се мъти. Джарка изпълняваше ролята на новия доносник. Вслушваше се в дърдоренето на антуража ни, както и в това на управниците. Една зловеща истина все повече се набиваше на очи: хетите бяха изригнали от северния си дом и напредваха на юг не само да нахлуят, но и да окупират. Нищо не оставаше на случайността. Нито една планинска крепост или град в равнината не оставаха непокътнати. Цар Супилиум и наследникът му принц Зананза бяха умели воини и хитри политици. Открито заявяваха, че защитават границите си от набези и обвиняваха царете на Сирия и Вавилон за последните.

— Глупости — прошепна Джарка над чашата с вино, — ще продължат на юг, докато не бъдат спрени.

— През Синай? — попита Набила. — По пътя на Хор?

— Вероятно — усмихна й се ослепително Джарка с усмивка, която винаги предизвикваше в мен малко ревност, но това беше Набила. Тя и Джарка не бяха цинични колкото мен. В душите им гореше огън, докато моята бе замръзнала и загрубяла.

Разговорът се премести върху Ай и неговите намерения. Без съмнение той беше изпратил доведения баща на Набила пред нас, но защо? Прегледахме внимателно и списъка с всичките си наемници и писари.

— Един или двама от тях трябва да са шпиони на Ай.

— Или убийци — додаде Джарка.

— Може и да не са — обади се Набила. — Какво ще стане, ако хетите те убият?

— Не — поклатих глава. — Прекалено е опасно. Ние сме официални пратеници. Същото важи и за Вредителите: не биха посмели да ни посегнат. Не, Ай иска да сме тук, за да може да се натъкнем на нещо, а после да ни убие. Само боговете знаят откъде ще долети стрелата. Или…

— Или какво? — поинтересува се Джарка. — Да не искаш да кажеш, че Ай просто иска да се отърве от нас?

Загледах се в дъното на градината — истински малък рай, създаден от управителя. Като запален градинар обичах да се разхождам там с Набила и да й показвам различни билки и ароматни храсти. Бях вечно разсеян, с всеки изминал ден сърцето ми се свиваше все повече от мисълта за Ай и кроежите му. Естествено, можеше да избягаме, но къде? Нямаше бойни кораби, които да ни върнат в Египет. При всички положения щяхме да поемем по суша, през Ханаан и през Синай. Докато бяхме официални пратеници, нямаше опасност, но после?

 

 

Два дни по-късно в покрайнините на Тире се появиха хетските пратеници. Облякохме пътните си дрехи, подбрахме писарите и наемниците и отидохме до един оазис на километър от градските порти — обичайното място за срещи на търговци, пустинни жители и скитници, които искаха да продадат неправомерно добитите стоки, преди да влязат в града. Хетите го бяха превзели — ужасяваща банда воини и смелчаци с характерните остри папагалски лица, изрисувани с цветовете на войната, и с украса от безброй шарени пера на главата. Ветераните, онези, които бяха доказали смелостта си в битка, слагаха и сребърен гребен в намазаните си с масло черни коси, които бръснеха на темето, а отзад оставяха да растат. Бяха мускулести и жилави и, както отбеляза тихо Джарка, миришеха на кучкарник, независимо от парфюмираните роби, наметнати над лъскавите бойни ризници.

Аз не се отнасях към тях с такова пренебрежение. Те носеха със себе си мириса на война, на лагера и отходните изкопи, на напрежението от обсадата и раните, понесени при ръкопашни сблъсъци. Макар да бяха намазани и парфюмирани, това бяха воини от ядрото на армията, която бе обсадила Лахиш. Колесниците им бяха чисти и смазани, свързаните с кожа колела бяха белязани от нарези, а колчаните и ножниците за копията бяха потъмнели от потни петна — очевидно доказателство, че тези колесници са били в центъра на битката.

Грубият им командир — мъж с хитър поглед, сбръчкано лице и щедри мустаци и брада, се представи като Негевен, или поне така ми прозвуча. Облечен бе в кожена ризница и боядисана пола, с боен ремък през рамо. Един щабен офицер носеше украсения му с гребен от червени пера шлем. Египетският на Негевен бе горе-долу на нивото на моя хетски, така че разговаряхме на универсалния жаргон на търговците. Докато говорехме, разгледах внимателно твърдите му немигащи очи; бяха като очи на мъртвец. Той също ме огледа внимателно, после премести очи върху Джарка, който отвърна на ледения му поглед с пръсти, потрепващи по бронзовата дръжка на камата. Негевен премигна, сякаш не бе заинтересуван, и отмести поглед към Набила, присви устни и я огледа от горе до долу. Облечена беше в плисирана пътна роба, а красотата си криеше зад качулка и воал. Негевен започна да премлясква и престана едва когато пръстите на Джарка забарабаниха по камата по-бързо. Негевен се опомни. Протегна ръка и аз я стиснах приятелски и подобаващо силно. Той хвана пръстите ми и попита какви дарове носим за хетския цар.

— От хилядолетия — отвърнах аз — фараонът, Обичния на Амон Ра, Хор на Севера и Хор на Юга, Здравия бик, Онзи с прекрасните форми, Живото и величествено превъплъщение на Ра, не изпраща дарове никому. Лорд Супилиум приготвил ли е дарове за него?

Негевен се усмихна криво и сложи ръце на хълбоци, после заклати глава наляво-надясно, като имитираше градски търговец, който обмисля покупка.

— Твоят господар — не откъсваше поглед от Набила той — често изпращаше злато и сребро на господарите на Ханаан.

— Дарове за поданиците си, да. Ако лорд Супилиум…

Негевен се засмя подигравателно и махна с ръка да го последваме навътре в оазиса, където чакаше ескадронът му от колесници. Негевен ме поведе между колесниците. Приличаха на каруци в сравнение с египетските, с централна ос и четири тежки колела. При все това хетските колесници бяха мощни, всяка способна да понесе трима воини в битка. При масов боен ред бяха смъртоносни за пешаците. Негевен посочи нашата колесница и представи кочияша — подвижен тъмнокож наемник от островите от Голямата зелена вода. Собствената колесница на Негевен стоеше до нашата. Погледът ми беше привлечен от украсата около рамката, но извърнах глава с отвращение: онова, което ми се бе сторило като опърпани парцали, закачени отстрани, бяха всъщност скротумът и тестисите на убит враг. Джарка и Набила също ги забелязаха и потръпнаха от ужас. Негевен се засмя високо и направи знак да го последваме към огъня, където се печаха ивици агнешко, увито в билки.

Ядохме и пихме, като през цялото време Негевен и офицерите му се смееха и говореха помежду си. Изглежда, всички бяха запленени от Набила. Не говореха за политика или за причините за нашето посещение, а ни задаваха куп въпроси за египетските градове, градини и преди всичко за блясъка на Тива. Приличаха на деца, гладни деца, на които е обещана обилна гощавка и нямат търпение да я получат. След вечеря се върнахме в походния павилион — опънати върху колове кожи — и заспахме неспокойно.