Пол Дохърти
Годината на Кобрата (16)

Тринайсета глава

Рехес: със свирепа уста като кобра

Собек ме заведе още по-навътре в Некропола, в един съмнителен квартал, където някога бе работил като дерач на кучета — място, където все още толкова се страхуваха от него, че на верността на множеството мъже-скорпиони там можеше да разчита повече, отколкото на собствената си полиция. На ъгъла на една криволичеща уличка заръча на хората си да седнат да пият бира под една акация и да си починат. Поведе ме нататък, през тъмен тунел, към Дома на Господарката на щастието — огромна пивница с образа на богинята Хатор над входа. Вътре беше изненадващо чисто — стените бяха белосани, по пода бяха постлани меки рогозки, имаше удобни столове и чисти ниски маси. По стените бе написано нещо, което никога няма да забравя: „Пий, докато се напиеш, но не преставай да се забавляваш“. Голям знак гласеше, че заведението продава всякакви видове вино, от Аварис, Буто, Звездата на Хор — господаря на небесата, вина от Куш, както и всякаква бира. Собек ме заведе в един от далечните ъгли, минахме зад завеса, той щракна с пръсти на един слуга и поръча вино с мед и ивици филе. Нахвърлихме се лакомо на храната.

— Какво искаш? — попита ме Собек.

— Искам да претърсим града за Набила. Само като я намеря, ще мога да разбера коя е всъщност и какво е направила. Искам да изпратиш най-добрите си хора. Искам и един пратеник при Джарка. Предай му да използва всичките си връзки, за да я намери.

Собек кимна.

— Друго?

— Кажи на Джарка да разпусне слугите и да се скрие на сигурно място. Кажи му да бъде много внимателен.

Собек ме погледна неразбиращо.

— Какво ти става, Маху?

— Много е опасно — отвърнах. — Пентжу беше убит. Лорд Ай знае, че съм бил в Тайнственото убежище; шпионите му трябва да са го информирали.

— Може би Ай си има свои проблеми — отпи от виното Собек. — Тази сутрин се носеше мълва, че се е разболял.

— Доколкото познавам Ай — изсмях се презрително аз, — не се съмнявам, че бързо ще отмине, но ако стомахът му е подут или главата — натежала, това може само да го разсее и да ни помогне.

— За какво да ни помогне?

— Да влезем в гробницата на Тутанкамон.

Ченето му увисна.

— Невъзможно! — заекна той. — В името на всичко свято, защо да го правим? Ако ни заловят, ще ни набият на кол, ще последва незабавна смърт без съд! — бутна масата към мен. — Попитах те защо?

Изкушавах се да му кажа всичко, но на Собек можеше да се има доверие единствено когато вече е компрометиран.

— В гробницата ще намерим истината, но не мога да ти кажа каква е, докато не я открия. Що се отнася до опасността — бутнах обратно масата към него аз, — това трябва да стане тази нощ. Никой няма да заподозре: гробницата му е самотна, в отдалечена част на долината. Трябва да действаме бързо. След това ще знаем истината, каквато и да е тя.

Собек се облегна на стената и избърса потта от шията си.

— Знам какво си мислиш — увещавах го аз. — Чудиш се, Собек, дали да не ме предадеш на Ай, но вече е прекалено късно: той ти няма пълно доверие, затова шпионите му те следят. Ще се чуди за Каракалите. Дали всъщност си знаел за тях и не си предприел нищо? И най-вече знае, че си разговарял с мен. Пентжу е убит — продължих безмилостно аз. — Вече знам, не ме питай откъде, че в гробницата на господаря ни се намира истината за много неща.

— А Хоремхеб?

— Предпочитам него пред Ай.

Известно време Собек гледаше чашата си втренчено. После изсумтя, стана и излезе от пивницата. Загледах се в една рисунка на стената и отпих жадно. Ако Собек се върнеше, значи бе направил избора си. Ако ли не, уличката, в която се криех, щеше да е лобното ми място. Сякаш минаха години. Спомените се впускаха към мен като прилепи в нощта. Колко близо съм бил до земята на призраците. Колко често съм живял под угрозата на примката, меча, камата, тоягата, чашата с отрова. Лицата се трупаха в тъмнината, за да ме посрещнат: Ехнатон и безкрайната му арогантност, Нефертити с прекрасна коса и сини очи с тежки клепачи, Аменхотеп Великолепни под милувките на една от дъщерите си; мъже, които съм убил, жени, които съм любил. И накрая Набила — нейното прекрасно лице и спокойният й поглед. Дори тогава усещах загуба; дълбоко в себе си съзнавах, че нещо ужасно се е случило. Същевременно бях убеден, че не е предател. Пих още вино, чувах шума около себе си, но не откъсвах поглед от вратата. Собек се появи, вмъкна се както някога — гъвкав, бърз и смъртоносен като леопард. Сякаш товарът на годините се бе свлякъл от раменете му и сега бе отново с изпито лице и блеснал поглед.

— Готово — прошепна той и протегна ръка през масата. — Освободих хората си. С теб съм, Маху, до смъртта.

Стиснах ръката му, после излязохме от пивницата. Вече не бяхме господари, водачи на Царския кръг, Владетели на тайните. Бяхме разбойници, синове на Сет, стрелкащи се в тъмнината. Стигнахме началото на Некропола и спряхме единствено пред една бирария, откъдето Собек грабна някаква торба и я преметна през рамо. Преди да излезем от града, ме заведе при един изоставен кладенец, който служеше за тайно скривалище за оръжие. Извади меч, тежък сирийски лък и стрели, после продължихме пътя си. Оставихме мрака на града зад себе си и поехме през ледената тъмнина по границата на Червените земи. Небето над нас бе бездънно и черно, звездите висяха тежки като маслени лампи. Свистящият вятър довяваше прах и звуци на нощните хищници. Някаква птица изпищя дълго и жално.

Усетих невероятно освобождаване, докато тичах рамо до рамо със Собек: цялото напрежение и негодувание сякаш се изливаха в онзи дълъг потен преход. Ние бяхме деца на Тива. Като членове на Царския кръг, Пазители на тайните места, познавахме всички виещи се тайни пътеки, които водеха към Долината на царете. Съзнавахме опасността: всички подстъпи към долината се пазеха от части на най-добрите полкове на Накту-аа и Мариану — ветерани от много битки. По скалите над нас забелязахме малки точици светлина, които издаваха присъствието на бойни колесници, разгърнати в тъмнината да пазят Домовете на вечността.

Хлъзгахме се и се спъвахме и изведнъж, както луната се освобождава от тъмните облаци, се озовахме насред онази самотна долчинка. Приклекнахме в началото на стъпалата, които водеха надолу в тъмнината и ни мамеха да пристъпим в земята на мъртвите, последното убежище на Тутанкамон. Оставихме оръжията в сенките и внимателно слязохме. С помощта на донесените от Собек инструменти започнахме да копаем в долния ляв ъгъл на входа. Мазилката беше слаба и тънка, така че това препятствие се оказа лесно. Успяхме да оформим дупка и се промушихме в леденостудения тунел от другата страна. Собек набързо запълни дупката с отломките. После извади бурканче мас от някаква торба и няколко натопени в смола факли. Запали едната с помощта на кремък, после и другата и накрая и маслената лампа. Пламъкът лумна и разсея непрогледната тъмнина.

— В безопасност сме — прошепна и посочи струпаните пред дупката отломки. — Онова ще скрие светлината.

— Не я пазят. Толкова малко хора знаят, че е тук.

Вдигнах факлата. Коридорът беше мрачен, стените — голи. Подовете бяха леко наклонени надолу и ние притичвахме до отсрещните стени. Сигурен бях, че няма да има капани поради прекалено бързото погребение. Започнахме да пробиваме втората врата и не след дълго преминахме оттатък с факлите напред. Вдигнахме ги и се сепнахме при вида на залата със съкровища, която се разкри пред очите ни. Преддверието беше пълно със скъпи предмети: прекрасни топове плат, красиви легла с формата на митични животни, инкрустирани с драгоценни камъни. В едно от тях разпознах сватбеното легло на Ехнатон, изработено от абанос и слонова кост, с издялани статуи на Бес и Хатор върху краката. Покрай стените бяха наредени златни колесници със сребърни колела и златни пръти, а на тях — окачени поводи от кървавочервена кожа, украсени с цветни стъкла във фина златна мрежа. В ъглите бяха окачени знамена със златни ястреби. Имаше столове и тронове, украсени изкусно със сребро и лапис лазули, сандъци и ковчежета, малки столчета и украшения.

Погледнах надясно и видях запечатаната врата към погребалната зала, пред която стояха Пазителите. Вдигнах факлата и тръгнах бавно към тях. Бяха поставени върху папирусови постелки един срещу друг, в характерната поза с левия крак леко напред, жезъл в едната ръка и боздуган в другата. Бяха високи над два метра, изваяни от дърво и хоросан, а голите части бяха покрити с черна смола. Кърпите на главите, широките яки, полите, налакътниците и гривните бяха облицовани със злато. На челото на всеки от тях се намираше нападащата Уарея с диамантени очи. Бяха шабтите от царския дворец.

Със Собек загубихме всякаква представа за опасността. Аз огледах и двете статуи много внимателно. И двете бяха с дълги разкроени поли. Опипах подгъва на едната и изстенах разочаровано. В основата, близо до дървените стъпала, имаше запълнени с хоросан дупки. Те бяха отворени, а самите дупки, очевидно издълбани за поставяне на папирусови свитъци, бяха празни. Отидох при статуята отдясно. И тук в предната част на триъгълната пола имаше две дупки. Тук обаче хоросанът си беше на мястото. Взех една кама и го изчоплих и извадих по един свитък от всяка от дупките. Бяха все още гладки и меки. Намерих онова, което търсех.

Какво повече мога да кажа. Някои сцени са се запазили свежи и непокътнати в съзнанието ми, други ми се губят изцяло. Не бях по-различен от всеки алчен крадец на гробници. Стисках свитъците и гледах Собек свирепо в знак да не ми задава въпроси и да приеме, че са мои.

Навсякъде около мен на светлината на факлата блестяха купищата царски вехтории — статуи и тронове, които някога красяха изпълнените със слънце дворци на Ехнатон, а сега бяха зазидани завинаги в тъмнината. Ай трябва да бе опразнил всичките си съкровищници, за да натрупа колкото се може повече скъпоценни предмети, сякаш за да умиротвори духа на младия фараон. Ако изобщо мога да кажа, че съм бил в обитавано от призраци помещение, то това беше тази гробница. Наричат ги Дом за милион години, но онова преддверие по нищо не се различаваше от злокобна погребална работилница. Изпитах дълбок гняв от начина, по който моят млад принц е бил изпратен по пътя към Далечния запад.

Собек вече не го свърташе, дърпаше ме за ръката с облени в пот чело и гърди. Не можех да си тръгна просто така. Трябваше да кажа нещо. Трябваше да поздравя официално един млад мъж, когото бях обичал като собствен син. Собек трепереше, умоляваше ме с поглед да се омитаме, но аз го блъснах, седнах на земята и притиснах горещо чело в хладния хоросан на вратата към погребалната зала на Тутанкамон. Запях тихо стих от погребалния химн на Великите царе. Сигурен съм, че го знаете.

На запад, на запад.

Как беше следващият стих? А, да:

Той дойде при теб, господарю, да зърне красотата ти.

Зло не е извършил; насилие към никого.

Не е откраднал.

Не е причинил ничия смърт.

Никого не е разплакал.

В сърцето му няма презрение към боговете.

Той е чист.

Чист е той.

Едва тогава последвах Собек по обратния път през разбитите врати, като помагах да запълним дупките, чак до изхода. Изстреляхме се като най-тъмните сенки и се гмурнахме в мрака на Некропола. Собек отказа да ме остави сам, заведе ме в една къща на ароматите, където прекрасни курви, господарки на нощта, ни изкъпаха в хладна баня, напарфюмираха, почистиха, подсушиха и намазаха с благовонни масла. Нямах нужда от това. Трябваха ми само украсена с уханни цветя стая, писалище, пера и нови свитъци папирус.

Там прочетох признанията на Пентжу, изписани с грижа върху двата свитъка, и пролях безброй сълзи. Все още ги пазя. Запазил съм ги в медни кутии през годините. Вече мога да ги дам на писарите на Божествения.

Толкова много пъти съм ги чел, че мога да ги възстановя дословно, подобно на сляп арфист — химни. Признанието бе изписано с йероглифите на храма, почеркът беше равен, знаците — красиви. Пентжу трябва да е бил трезвен, когато го е писал. Адресирано бе до мен, но звучеше така, сякаш съм жрец в някой параклис или жрец душеприказчик. Писарите имат една дума, аб, която означава „да говориш право от сърцето“. Веднага разбрах, че точно това бе направил Пентжу. Признанието му звучеше така:

От Пентжу, придворен лекар, до Маху, Песоглавеца от Юга, добро здраве и поздрави, живот и богатство. Може би ще прочетеш това, като се върнеш, а ако си мъртъв, ще ти разкажа всичко в Залите на вечността. Не ми остава дълго да живея. Дните ми са преброени. Предачът на времето ще отреже влакното и аз ще потъна в тъмнина. Пиша през сезона на горещините, докато цял Египет е в очакване на Разлива. Божественият ни господар, Тутанкамон, лежи в ковчега, подготвен набързо за пътя си към Далечния запад. Как ще разгневи това боговете! Как ще скърби майка му! Как горчиво би проклинал баща му, ако знаеше истината! Колелото се завъртя, сезоните се смениха. Аз знам истината. Ехнатон е прокажен и се крие в Долината на Мъртвото море, дълбоко в сърцето на Ханаан. Принцовете на онази земя не са вече приятели на Египет. Вече не целуват картуша на фараона. Кипят от желание за бунт.

Изпратиха те на север при хетите да преговаряш за мир, който не съществува; да шепнеш благи слова в ушите на Вредителите, за които тези слова са просто прах на вятъра. Хоремхеб и Рамзес (като малки деца са, не мислиш ли?) потеглиха с маршова стъпка на север с цялата мощ на Египет. Ай несъмнено се весели, като ни гледа как играем по неговата свирка. Иска да ви премахне от пътя си. Само боговете знаят дали ще се върнете. Ай тайно преговаря с хетите. Плете зловещи паяжини и може да ги използва, за да се отърве от Хоремхеб. Ти трябва да умреш. Ако хетите не те убият, онзи гнусен шпионин на Ай — Мерире, ще изпълни задачата, но не и преди да го заведеш на юг. Ай иска да знае дали Ехнатон е още жив и ако е така, Мерире ще се опита и него да убие. Но ако четеш това на някое сигурно място, тогава значи ти говоря неща, които вече знаеш.

Не съм преставал да се моля за теб. Не вярвам в богове с лица на соколи, нито на такива, гдето приличат на чакали или пък имат орлови криле. Моля се на онзи Единствен, когото Ехнатон почиташе, който вижда всичко и живее във всичко. Моля се Той да те закриля и да те върне тук, за да възнесеш правосъдие пред боговете на Египет.

О, как само си проправих път към сърцето на Ай, винаги готов да следвам желанията му! Препусках напред-назад като малко пале, джафках и облизвах краката му, но ушите ми бяха близо до сърцето му. Разбрах за тайните му планове и направих каквото можах. Ако изобщо има някакво значение, аз бях Оракула. Когато успях, предупредих Хоремхеб и Рамзес. Знаех и тайната за скривалището на Ехнатон и използвах пустинни скитници от хабиру, за да го информирам за всичко. Колко само се наслаждавах на това! Ай така и не заподозря. Беше толкова арогантен, че ме вземаше просто за пиян глупак!

Потеглихте от Аварис и Ай изпрати онова същество, онзи писар, да ви изпревари и пристигне първи. Единствено Боговете знаят какви тайни послания е носел. Съмнявам се, че са били в твоя полза. Ако оцелееш и ако тя оцелее, значи ще си срещнал Набила — тя е дъщеря на мой близък приятел, жена, на която имам пълно доверие. Познавах баща й много добре в онези златни, светли години, когато кръвта в жилите ми препускаше като вино, а сърцето ми пееше. Той беше един от свитата на Ехнатон, писар, когото едва ли познаваш, човек на честта. Направи ми голяма услуга. Когато той почина, аз изпълзях като плъх от дупката си и се грижех за Набила. Дойде при мен, преди да тръгне за Тийи. Заклех я да пази тайна. Заклех я никога да не разкрива на теб или когото и да било, че ме познава. Защото, ако го стореше, дори и случайно, това щеше да я направи уязвима. Знам, че на теб, Маху, хитър песоглавецо, ще се стори странно. Някои неща е по-добре да останат тайна завинаги. Тя те познава, виждала те е отдалече. Казах й, че имаш добро сърце и говориш истината. И най-вече й казах, че си мой приятел. Накарах я да се закълне във вечния огън и безименния бог, когото тя и хората й почитат, да направи всичко по силите си да предотврати злината на Ай и да ти помогне както може. Само Господарите на светлината знаят през какво сте преминали вие двамата.

Плановете ми може да са се превърнали в пепел, но каквото ми бе по силите, сторих. Набила е от хабиру. Баща й се кланяше пред Единствения. Нека и двама ви закриля. Разказвах на Набила за теб и я разсмивах. Мисля, че вече те харесва, макар да не те е срещала. Така че, Маху, изглежда, в теб има все пак някакво добро.

Когато заминахте, животът стана по-ведър. Не смеех да посетя Мерт, за да не насоча подозренията на Ай към нея, още повече че влагах всички сили да се правя на пиян малоумник. Изпратих Хоремхеб и Рамзес на пристанището. После само седях и наблюдавах как Ай плете мрежата си. Маху, признавам пред теб, всички ние ще платим цената на провала си: убихме Нефертити, а трябваше Ай да затрием. Той е маната по розата. Той има душа на мангуста и родено за интриги сърце, както на ястреба за летене. Натрупал е съкровище, създал е войска, подкупил е жреци и писари. На себе си гледа като на въплъщение на Египет. Господарят Тутанкамон бе само прашинка в окото му.

Та какво имам да признавам? Признавам убийство, смъртта на две деца. Ако оживееш, ще чуеш, че прекрасната съпруга и царица на Тутанкамон е заченала две деца. И двете бяха недоносени и мъртвородени. Аз ги убих. Нямах избор. Анхесенамон е зла като дядо си. Спеше с Тутанкамон и прилагаше изкусните си игрички. Добрият ни господар ми бе признал в моментите на проясняване, че няма собствено семе. Тутанкамон, дано Господарите на светлината се грижат за него, беше импотентен, ялов, пресъхнал като пречупен клон. Той не можеше да дари деца, но Ай можеше. Аз подозирах, а Божествения знаеше, че Ай посещава спалнята на внучката си и под погледа на онази кучка Амедета й доставя удоволствие и я опложда. Ай мечтаеше за това как става баща на собствената си линия чрез собствената си плът — според мен, безкрайна мерзост. Тези деца щяха да са прокълнати. Те нямаше да донесат светлина и мир на Царството на Двете земи. Ето защо тайно давах на Анхесенамон отрови, които да пресекат този живот в зародиш. Не съжалявам. Нека Маат претегли сърцето ми на своите теглилки на истината: онези деца не биваше да се раждат. Възможно е Ай и Анхесенамон да са подозирали, но нямаха доказателства. Две жадни за власт кобри! Злото им дело имаше свой собствен черен живот, като демон, пуснат на свобода из коридорите на двореца. Пред останалите закриляха Тутанкамон, но тайно му се подиграваха, че е син на митанийската принцеса.

Сърцето на господаря ми страдаше. Ставаше все по-мълчалив и вглъбен, като отшелник, затворен в собствения си дворец. Често изпадаше в транс, отново се превръщаше в малко дете, сякаш жаден за дните, когато баща му управляваше. Направих каквото ми бе по силите. В някои дни Тутанкамон се отърсваше от тези детски пристъпи и говореше за родителите си и за култа към Атон. Нямаше как да му помогна. Чувствах се като лодка без кормило и гребла по бързеите на бурна река.

Спомних си разговора ни за Пазителите и тайните, които пазят. Истината разкрих не в резултат на усилия, а съвсем случайно, както понякога се случва. Сигурно си спомняш онези две статуи, Пазачите, шабтите, които донесохме в двореца от съкровищницата на баща му: ти ги постави да пазят покоите на Божественото дете. Една вечер, когато отново бе изпаднал в детинско настроение, Тутанкамон пропълзя под една от статуите и точно като малко дете започна да чопли хоросана под едната пола. Отидох да му помогна и забелязах стърчащия край на свитък папирус. Четири такива дупки имаше. Във всяка се намираше документ, изписано от ръката на самия Ехнатон предсказание за онова, което ще се случи в Египет. Маху, мой близки приятелю, унищожих ги. Ако попаднеха в ръцете на Ай, или дори по-лошо — в тези на Хоремхеб и Рамзес, народът хабиру нивга не щеше да намери покой.

Пророчествата говореха за времена, когато незнайният Бог ще събере народа на хабиру около себе си и ще го изведе с огън, меч и чудни знаци от Египет. Как тогава той ще накара слънцето да залезе по обед и ще затъмни земята посред бял ден. Как ще превърне празниците на Египет в погребения, а веселието — в скръб. Как народът на хабиру ще бъде преведен в Ханаан — земя на мед и мляко — по време, когато Египет и неговите богове и армии ще бъдат застигнати от разрушение. Как народът ще бъде поведен от велик водач, мъж, който ще срещне Бога лице в лице, албинос със зачервени очи и заекваща уста, но с огромно сърце. Как Египет е посял буря и ще пожъне вихрушка. Но това ще бъде само началото на един нов свят и нов договор между Бога и човеците.

Прочетох тези неща в тихите часове на нощта и усетих как неописуем ужас изпълва душата ми. Това ще се сбъдне и мощта на Египет не може да го предотврати, макар че не знам какво точно ще се случи. Прочетох пророчествата и ги изгорих. Не смеех никому да кажа какво сме сторили ние, Чедата от Кап, за да предизвикаме всичко това. Погледнах назад. Сякаш всички вървяхме по някакъв път, но не знаехме каква е крайната цел. Избродирахме гоблен, без да разбираме какво изобразява. Не разбираш ли, Маху, всички бяхме в капан. Макар да бяхме зли, Бог ни държи близо до десницата си, за да ни използва за своите цели.

Злините следваха една след друга. Пророчествата бяха открити и унищожени. Тутанкамон изпадна в пристъп. Бях там, когато се случи. Заклевам се в истината: Тутанкамон влезе в спалнята си, нетърпелив да говори с любящата си съпруга, и я завари в леглото с дядо й. Това бяха последните думи, които ми прошепна, преди сърцето му да се отдалечи и да изпадне в онзи сън, побратим на смъртта. Живя много дни, понякога легнал като глух, понякога в конвулсии и треска, при които удряше врата си в рамката на леглото. Направих каквото можах, но бях сам. Ай вече протягаше врат като кобра, съзаклятничеше и планираше, лъжеше и подкупваше, като се обявяваше за фараон. Още преди Тутанкамон да почине, жреците на уабета поеха властта, водени от онова управлявано от Ай влечуго — Амендуфет. Забранено ми бе да се грижа за принца. Заявиха ми, че няма какво повече да направя. Наложи се да се съглася. Само за едно нещо помолих Ай, като Лекар на присъствието: когато обявят смъртта на Тутанкамон, да ми бъде позволено да извадя сърцето му и да го сложа в свещения скарабей преди запечатването на ковчега. Това благоволение ми бе отказано.

Така че ти разказвам това и се кълна в собственото си сърце и всякаква надежда да видя светлината на вечността, че Тутанкамон беше убит. Беше побутнат към Далечния запад. На Ай му омръзна да чака, да гледа Тутанкамон да крее в сън, който сякаш нямаше край. Разбира се, думите ми ще бъдат пренебрегнати като излезли от устата на злостно сърце, на пиян глупак. Ще поискат доказателство, ала то лежи в онази гробница.

Както сам знаеш, Маху, ако един човек е бил убит, убиецът изважда сърцето и не позволява да бъде погребано с тялото. Спомням си, че ми беше разказвал за една млада вдовица, чийто съпруг починал внезапно от странна инфекция в стомаха. Месеци по-късно някой проникнал в гробницата, външният ковчег бил отворен и се наложило да извикат меджаите. Братът на починалия настоял тялото да бъде погребано наново. Само че, когато балсаматорите се заловили повторно със задачата, в свещения скарабей не открили сърце. Ако някой някога отвори гробницата на Тутанкамон, а това би означавало двойно кощунство след първото, там няма да открие свещен скарабей със сърцето му. Онази вдовица била убила съпруга си и извадила сърцето му, за да успокои духа му, че да не се връща и да я преследва. Вярвам, че Ай е сторил същото с нашия господар. Страхуваше се, че състоянието на Тутанкамон ще продължи прекалено дълго. Нещо толкова просто! Възглавница през лицето, ужасно убийство, светотатство, кощунство! А после се е погрижил сърцето да не бъде погребано с него.

Помолих да видя списъка с погребалните вещи, на използваните масла и парфюми, на съкровището, което Ай е струпал в гробницата на Тутанкамон. Не открих да се споменава скарабей за сърцето. Останалото бе мерзост след мерзост. Когато принцът почина, тялото му бе оставено да кисне в сода прекалено дълго, трупът толкова изсъхна, че едната ръка се отдели, както и част от гръдния кош. Гробницата бе подготвена и изрисувана набързо. Чух, че толкова бързали, че напукали капака на саркофага, а плочките около него наредили както дойде, та дори свещените символи били обърнати в грешната посока. Ай разигра Времето на оплакване като дете с точките от игра на сенет. Седемдесет дни трябваше да изминат, а на практика нямаше и четирийсет.

Проклет да е Ай! Тутанкамон зове за мъст! Нямам доказателство, а само шепот в сърцето си и безкрайна безутешност. Ай няма да ме остави да живея още дълго. Погребението на Тутанкамон ще се състои утре, а днес Пазителите ще бъдат преместени в гробницата да бдят. Ще сложа това последно писмо в една от празните дупки и ще запуша отвора с хоросан. Ще остана трезвен, докато хоросанът изсъхне, а после ще се напия до забрава. Утре ще напусна Малгата. Ще унищожа всичко, до което Ай би могъл да се докопа, ще взема само съкровищата и ще отида да планирам отмъщението си.

Първо, имам голяма вяра в теб, Маху, Песоглавецо от Юга. Ти си роден да оцеляваш. Ако четеш това и имаш достатъчно воля, енергия и средства, ти ще бъдеш моето отмъщение. Второ, не знам какво таи в сърцето си Ай, но мисля, че има тайни копнежи за власт. Той е от племето хабиру и изкривеният му мозък мисли, че той е Месията. Може да се опита да обърне Египет наопаки и да унищожи онези, които му се противопоставят. Не мога да оставя нещата на случайността. Ай се мисли за най-великия фараон, а е просто едно дребно човече със зло сърце и тясна душа. Изпраща една от неговите жени — знаеш я, онази курва Амедета — да гали слабините ми и шепне в ухото ми. Сподели как Ай много искал Бокала на славата, бокала на Аменхотеп Великолепни. Скоро ще отстъпя пред молбите й и ще му изпратя чашата, но не и преди да съм свършил с нея. Спомняш ли си градинарските си дни по време на заточението си? Отглеждаше билки и дестилираше отрови, създаваше нови смеси. Показа ми как да боядисам вътрешността на чашата, да я намажа с отрова, която постепенно се отделя като незабележим прашец и смъртта настъпва бавно, без жертвата да подозира източника. Това ще сторя с Бокала на славата. Ще избягам в Тайнственото убежище. После ще ударя, и то силно! Що се отнася до теб, стари приятелю, знаеш, че скоро някогашните дни на нашата слава ще се отмият като сълзи под дъжда.

Сигурно съм седял така повече от час, вперил невиждащ поглед в писмото на Пентжу — ключа към толкова много тайни. Скърбях за него, но знаех — както и Пентжу, докато го е пишел, — че това писмо ще ме върне в ранните години, когато опасността ме дебнеше дори и във въздуха, който дишах, и всеки ден живот бе истинско постижение. Собек се върна леко пийнал, а от двете му страни се притискаше по едно кикотещо се момиче. Блъсна новите си приятелки настрани и взе първия свитък. Никога не съм виждал човек да изтрезнява толкова бързо. Изрева на жените да се махат, пльосна се на една възглавница на пода, прочете първия свитък, после и втория. Когато приключи, седя известно време със скрито в шепи лице и стенеше като ранено животно. Прибрах свитъците, навих ги и ги скрих в ножницата на камата си.

— Ако Пентжу лъже… — свали ръце от лицето си Собек. — Но защо да лъже? Вероятно казва истината, а тогава какво трябва да направим?

Погледнах го студено. Собек беше развълнуван.

— Нищо не знаех за това — изкрещя той, — нито пък Хюйи и Майа. Не сме съучастници. Ръцете ни не са оцапани с кръв.

— Всички сме оцапани с кръв — изсъсках аз. — Всички сме виновни, а аз най-много от всички! Дадох клетва да закрилям Тутанкамон. Подцених Ай — изправих се. — Ай умира. Още не го знае, но Пентжу ще изпълни обещанието си.

— Значи проблемът е решен — отвърна той нетърпеливо.

Засмях се и му обърнах гръб.

— Наистина ли мислиш така? — погледнах го през рамо аз. — Ами Нахтимин и войските му? Анхесенамон и нейната проклетия, Мерире и злобата му, върховните жреци, писарите, наемниците?

— Пентжу може и да лъже.

— Мислиш ли?

Собек отвърна поглед.

— Какво трябва да направим? — прошепна отново той.

— Има кръв, която зове за отмъщение. Набила е била приятелка на Пентжу. Отишла е да го информира, че съм се върнал, и да му разкаже какво се е случило. Пентжу вероятно я е заклел да мълчи.

— А втората жена?

— Амедета! Придружавали са я наемници, Женчовците са ги видели. Ай е мислел, че Пентжу си е загубил ума по нея. Тя е била неговият пратеник, единственият начин да държи Пентжу под наблюдение: ето как Бокалът на славата е стигнал до двореца. Когато съм се върнал, Ай е сметнал, че е вече прекалено рисковано да го остави жив.

Седнах при Собек.

— След като Набила си е тръгнала, е пристигнала Амедета. Помолила е да си поделят чаша вино и без добрият лекар да види, е отровила чашата. Той не би заподозрял чаша, от която и тя пие, а и отровата едва ли е подействала веднага. Амедета си тръгнала, а Пентжу продължил да пие вино от същия бокал. От отровата няма и следа. Той е залостил вратата след посетителката си, после е дошъл пристъпът: само след няколко секунди Пентжу си е отишъл.

— А Набила?

Скрих лице в шепи. Не ми бяха останали сълзи да се разплача.

— Ай и Нахтимин сигурно са знаели за нея. Вероятно са я следили внимателно.

— Но откъде ще знаят, че е опасна? — запротестира Собек. — Как са можели да знаят кога ще излезе от дома ти?

Опитах се да сдържам паниката си.

— Маху — настоя Собек, — може вече да е мъртва. Или това, или е отвлечена.

Изправих се и го погледнах злобно.

— Каквато и да е истината, Собек, ние и двамата извършихме държавна измяна и ограбихме гробница. Върни се у дома. Скрий съкровището и семейството си, после ме чакай.

— Не — скочи на крака Собек и потри лице, — ще дойда с теб. За Набила ще ти трябва помощ.

Върнахме се в дома ми, вече се беше стъмнило. Очаквах да е пусто, но Джарка бе в малката ни приемна, седнал с кръстосани крака под прозореца и килната назад глава, сякаш заслушан в някакъв зловещ нощен звук. Облечен бе само по препаска, но забелязах лъка и сноп стрели до него. Изправи се да ме посрещне и размести възглавниците под себе си. Видях и щит и меч. На слабата светлина изглеждаше сякаш е плакал, очите му бяха толкова зачервени.

— Мерт и децата? — попитах разтревожен аз.

— Заминаха — прошепна той и погледна към застаналия на вратата Собек. — Заедно с повечето слуги. Изпратих семейството си на север по реката. Носят писма до приятели в Мемфис. Страх ме е, господарю — изтри потта от гърдите си Джарка. — Не за себе си, а за тях — огледа ме с любопитство, после и Собек, който не беше помръднал от мястото си. — Чухте ли новината от двореца? Фараонът е болен — оплаква се от стомах.

— Набила? — попитах аз. Джарка избегна погледа ми. — Не можеш да я намериш, не си я намерил, нали?

Джарка поклати глава.

— Намерих обаче някой друг — отвърна той и мина покрай мен. — Радвам се да те видя, Собек.

Наблюдавах ги как си стискат ръцете, макар да бе съвсем ясно, че взаимно се подозират. Спомних си онези дни преди много време, когато Аменхотеп Великолепни заговорничеше срещу собствения си син и никой не смееше да се довери никому. Спомних си и думите на един поет за това как ядрото се разпада: точно това бе станало и с нас, бяхме армия в безпорядък, всеки се спасяваше поотделно. Ако Джарка не вярваше на Собек, то началникът на полицията бе не по-малко подозрителен.

— Изпратил си жена си и децата си далече — опита се да бъде дружелюбен Собек и хвана Джарка за лакътя, след което се засмя. — Аз също — призна той. — В едно от укрепленията отвъд Четвъртия праг. Командирът там ми е познат.

— Набила — прекъснах ги аз.

Джарка се завъртя на пети и излезе. Чух гласове. Когато се върна, почти влачеше рошава фигура в изтъркана кожена пола и горнище, чифт сандали около врата, с кана бира в едната ръка и наръфан комат хляб в другата. Джарка се канеше да го накара да коленичи, но аз му дадох знак да се приближи. Смърдеше на риба и мас, мръсотия и тиня — всички характерни тежки миризми на реката.

— Това е Жабешката мутра.

— Кой?

— Лодкар съм — погледна ме накриво Жабешката мутра и набързо забърса уста. Олюляваше се леко, очевидно обичаше да си попийва. Въпреки това бе предпазлив и набързо изтрезня. Собек беше свалил медальона и знаците на службата си, но Жабешката мутра очевидно знаеше кой е. — Лодкар съм — повтори той нервно. — Изкарвам си хляба с лодка на голямото пристанище на Изида. Той дойде и започна да разпитва за жена ти, господарката Набила.

— И? — сграбчих го аз за рамото и го придърпах към себе си, като с едно движение отворих кесията на колана си. Извадих малък сребърен дебен и го вдигнах на светлината.

— Видях господарката Набила да се връща — понечи да отпие от виното си той, но Джарка измъкна чашата от ръката му.

— Разкажи на лорд Маху какво се случи.

— Господарката Набила се върна. Аз се припичах на доковете. Обичам да събирам топлината на деня, затова ме наричат Жабешката мутра.

Аз вдигнах ръка заплашително.

— Разпознах жена ти — започна да нарежда той. — Виждал съм я и преди. Слезе на пристанището и се изкачи по стъпалата. С нея имаше слуга. Малко след това се върна. Изглеждаше разтревожена, нетърпелива да наеме лодкар. Аз не бях достатъчно бърз, но я чух да казва на Тасуарет, друг лодкар, че иска да наеме лодката му. Каза: „Господарят ми ме моли веднага да се върна в града“. Тасуарет събра нещата си и потеглиха.

— И не знаеш накъде?

— Не, господарю, не знам. Странното е, че Тасуарет така и не се върна. Не се е мяркал покрай реката.

Собек измърмори нещо под носа си и се отдалечи, за да скрие вълнението си. Джарка ме гледаше отчаяно. Знаех какво си мисли. През дългия ми и кървав живот мнозина са се опитвали да ме убият и реката е идеалното място за един убиец — толкова лесно може някоя голяма баржа да се сблъска с малка лодка насред течението. Нил е пълноводен, течението е бързо, идеално място за прикриване на убийство. Внезапно ми прилоша, притиснах стомаха си и изпуснах сребърния дебен. Джарка ме хвана за ръката и ми помогна да седна.

— Дай му среброто — прошепнах — и го пусни да си ходи. Преди това се увери, че ни е казал всичко.

Приближи се Собек и седна до мен. Дочух гласа на Жабешката мутра и шумните му благодарности, докато го избутваха навън в нощта. Джарка се върна с кана вино от Шару и три чаши. Докато отпивах, се сетих за Ай и отровения бокал. Оставих чашата и скрих ръце в шепи.

Набила бе изчезнала!

— Най-добре да му разкажеш — издърпа ръцете ми Собек. — Трябва да му разкажеш. Времето лети!