Пол Дохърти
Годината на Кобрата (14)

Единайсета глава

Нифи: огнен дъх на дракон или кобра

Залата на делфините в двореца Малгата никога преди не бе изглеждала толкова разкошна: синият таван с лъскави звезди прекрасно отразяваше блесналия мраморен под. Редиците колони бяха боядисани в успокояващо зелено, със златни и червени аканти при върха и основата. Стените бяха кобалтовосини, с рисунки на златни делфини, сребърни малки китове и други морски животни, уловени завинаги в радостни подскоци. Стъкленици от чист алабастър с най-прекрасни цветове светеха леко от стотиците ниши покрай стените, подобно на поле от летни цветчета. От двете страни на огромната зала имаше големи прозорци към царските градини, където на плодородната черна почва на Ханаан растяха всякакви цветя: нарциси, рози, лилии и зюмбюли, чийто аромат късният вечерен ветрец донасяше и примесваше с аромата на кифие от лотосите по повърхността на басейните на чистотата, както и със сладкия аромат от богато украсените кошници с натрошени ароматни парчета ливан и сандалово дърво.

В далечния край на залата имаше огромен мраморен подиум в кобалтовосиньо със златни и сребърни ръбове и предна част, инкрустирана с драгоценни камъни. От двете страни на подиума се издигаха колони в еднакъв цвят, свързани с арка от морскосиньо кедрово дърво, от която стърчаха нападащите глави на златни кобри — пазителите на фараона. От съседната зала музиката от дворцовия оркестър на Куш — живата мелодия на петте струни на лирата, примесена с тази на трийсет и двете струни на арфата — достигна връхната си точка. По-далече в съседните коридори отекна звук на систра, виещи тръби и рогове; разнесе се облак тамян, удари гонг и един глашатай занарежда титлите на фараона: Живия образ на Амон, Онзи, с прекрасните форми, Хор на Юга. Изсвириха тръби и голямата двойна врата отдясно на подиума се отвори с трясък. Влязоха жреци от главния храм, параклиса и светилището, понесли кадилници и купи листенца от роза, следвани от държачите на ветрила, Нахтимин и висшите му офицери.

Коленичих върху лилавата възглавница със златен шев и хвърлих таен поглед наляво. Всички бяхме там, с фини златотъкани роби и плътни намазани перуки. Хюйи бе сложил златните си верижки и медальони, сочещи високата му длъжност. Майа, изрисуван като знатна курва, се движеше сред блещукането на бижута, огърлици и скъпи пръстени. Собек бе загърнат в кожа от пантера — знака на началника на полицията. По-нататък, облечени в бели ленени роби, коленичеха генералите Рамзес и Хоремхеб. Умишлено бяха избрали скромни одежди, без медали, сребърни пчели или златни яки за храброст.

Появи се Ай насред облак златен прах, цветни листенца и тамян. Влезе драматично през украсения с лапис лазули вход — великолепен като самия Хор, в плисирана ленена роба, висяща опашка на чакал и престилка от злато и емайл върху корема и слабините му. Извезани със злато сандали красяха краката му, а на главата му стоеше червено-бялата корона на Горен и Долен Египет, с прекрасни развети ленти от бляскави бисери. Носеше тоягата и жезъла пред гърдите си. На фона на викове като „Той е като слънцето, което се издига сутрин над източния хоризонт, залива света със светлината си…“, Ай зае мястото си на великолепния златен трон с инкрустирани със сребро подставки за ръце във формата на нападащи леопарди и крака във формата на глава на бик. Над трона имаше лека прозрачна златотъкана завеса с ярки диаманти. На пода пред него стоеше подобно столче, гравирано от кехлибар и инкрустирано с бляскави златни нишки.

Ай седна, отпусна крака и нарочно бутна столчето напред. Чух как Хоремхеб шумно пое въздух и се вгледах по-внимателно. Столчето бе украсено с картина върху сребърен лист, която описваше как фараонът наказва враговете си, чиито покрити с шарени кърпи глави и дълги коси сочеха, че са хети. Ай даваше ясно да се разбере: ако някога бъдеше постигната победа над тези народи на Деветте лъка, тя щеше да е негова и ничия друга. Хоремхеб стисна зъби; Рамзес измърмори нещо под носа си. Влязоха и другите. Анхесенамон, прекрасна в пищния си разкош, беше леко позакръглена. Изглеждаше великолепно в снежнобялата си роба и сандали с дебела подметка, а красивото й лице с онези съблазнителни очи, високи скули и чувствени устни бе обрамчено от прекрасна перука, която се спускаше до раменете и бе украсена със златни панделки. Седефени гривни красяха китките й, огърлица от разкошни халцедони обвиваше красивата й шия.

Анхесенамон седна на малкия трон отляво на Ай и скри лице зад ветрило от истински абанос. От дясната й страна близката й съзаклятничка, нейната придворна дама Амедета, толкова приличаше на господарката си, че се зачудих дали не е незаконна дъщеря на Ай. Амедета не беше облечена толкова разкошно, но седнала така на възглавниците с разтворено ветрило и тайнствен поглед, очите й блестяха точно като на Анхесенамон. Тя открито ни се присмиваше. Или пък бяха две лисици, които си разменяха любовниците и се обичаха помежду си — разглезени малки кучки, но въпреки това много опасни. Отвърнах на погледа им възможно най-нагло.

В деня на последния съд, помислих си, тези двете ще си платят за всичко. Анхесенамон със сигурност не даваше вид на скърбяща вдовица, в едната си ръка държеше разтвореното ветрило, а другата — с дълги къносани нокти — бе поставила отстрани на трона на дядо си. Напомняше на великолепна свирепа котка с оголени нокти — красива, но жестока. Само за кратък миг очите й срещнаха моите и безочливата й усмивка угасна. Извърнах поглед и го впих с цялата си омраза във фигурата, седнала от лявата страна на Ай: Мерире. Вече не водач на Вечерните прилепи или кеб-шер на хетите, а върховен жрец на Червения параклис, водещ проповедник на царската свита. Малкото му лице бе кръгло като ябълка, пълно и доволно, гледаше невинно със самодоволна усмивка, а в погледа му се четеше дълбока набожност, която никого не можеше да заблуди. Облечен бе с цялото величие на върховен жрец — фина бяла роба, злато и сребро около дебелия врат и китките и леопардова кожа около раменете. Носеше топчица билки, които периодично подушваше, а после вдигаше очи към небето, сякаш в непрестанна молитва. Готов бях да убия самодоволното копеле още там!

Последните от процесията стигнаха Залата на делфините: Началникът на кабинета на фараона, Пазачът на ветрилото, Хората от кръга, Хората на регистрите, Господарите на тайните на небесата, Проповедниците на Царския кръг. Нахтимин стоеше зад трона, той единствено беше въоръжен. Всички бяхме претърсени при Великата порта. На свитите ни, включително и на Джарка, бе заповядано да чакат в двора, близо до Авенюто на сфинкса и Овена. Ай ни събра. Голямата двойна врата се затвори и ние веднага се проснахме в краката му, невидим глашатай започна да реди възхвали. Последва най-дългото мълчание, случвало се някога при такава церемония. Ай искаше да усетим присъствието му. Положението далеч не се подобри от някого — не съм напълно сигурен дали беше Хоремхеб или Рамзес, — който се оригна силно и продължително, както всички бяхме правили някога като деца в Кап, за да ядосваме учителите и писарите. Притиснах лицето си в пода с треперещо тяло, но си спомних за съвета на Джарка. Той много ясно бе формулирал заплахата. Чедата от Кап в момента се занимаваха с взаимни обиди и уловки. Бяха във война помежду си, но на този етап ние не бяхме във война с никого. Джарка бе допрял пръст до устните ми.

— Усмихвай се и се кланяй, докато разберем какъв път трябва да поемем.

Решен бях да следвам този съвет и да не позволявам да бъда въвлечен в разпри или да се поддавам на провокации.

Най-накрая глашатаят заяви, че вече можем да погледнем лицето на Живия Хор. Изправих се и се взрях в онова смугло, зловещо, красиво лице с всезнаещ поглед и разтеглени в усмивка устни. Ай отвърна на погледа с черни и безмилостни, закрити от тежки клепачи очи. Вдигна ръка. Мерире падна на колене и занарежда някаква молитва с писклив носов глас. Загледах онова зло малко лайно, което се правеше на жрец.

Когато Мерире приключи с бръщолевенето си, Нахтимин се приближи и коленичи на възглавниците в краката на брат си с лице към нас. Носеше одеждите и отличителните знаци на Главнокомандващ, както и на Домоуправител. Прокламацията му не изненада никого. Хюйи бе затвърден като Надзирател на Дома на пратениците, Майа — на Дома на среброто, Собек — Началник на полицията в Тива. После щракна с пръсти и Собек излезе напред с малки ковчежета и ракли. Нахтимин започна да вади кървавочервени ръкавици, сребърни нанизи и яки за храброст, които подаде на Ай, който пък от своя страна заяви със звънлив глас, че Хоремхеб и Рамзес са негови близки приятели и се радват на благоволението му; те са „Смелчаците на царя“. Двамата бяха привикани като непослушни да се приближат и получат щедри хвалебствия и всички знаци на благоволението на фараона. Хоремхеб бе обявен за Главен писар, генерал на Северната армия, командир на всички египетски войски отвъд Синай, както и управител на Мемфис. Рамзес бе наречен за негов помощник и заместник.

Това не означаваше нищо. Ай просто даваше онова, което те вече имаха. Аз бях настойник на принца; сега него го нямаше и вече нямаше причина да съм тук. Е, така да бъде.

След приключване на голямото лицемерно представление, Нахтимин нареди залата да се опразни и остави само нас, Чедата от Кап, хиените, нашия фараон и Анхесенамон. Преместихме възглавниците си в полукръг по-близо до трона. Един от стражите, кушит, донесе поднос със сребърна гарафа и позлатени бокали. Ай напълни чашата си и пи жадно, без да престава да се усмихва иззад ръба й. Поделихме си виното. Внезапно осъзнах, че тази мраморна зала и цялата й красота бяха мястото, където мечтите за империя се бяха родили и разцъфнали в реалност благодарение на Великия Аменхотеп. Сега бе притихнала, отпивахме вино и се наблюдавахме внимателно. Годините бяха променили всички ни. Някога същата тази група, с изключение на Анхесенамон, бе седяла и заговорничила срещу всички останали, но сега това бе минало.

— Приятели — свали Двойната корона Ай и я подаде на Нахтимин, жест, който не ни убягна. — Приятели — измърка като котка той, — добре дошли в Тива Победителката! Ние сме приятели и сме тук да обсъдим общи проблеми. Враждите можем разрешим, въпросите — да изясним, а после всички можем да пируваме и да се радваме на приятелството си.

Мерире се подсмихна. Гневът ми се разбуди.

— Какво има, лорд Маху — улови промяната на лицето ми Ай, — какво не е наред?

— Не получих никаква длъжност.

— С времето и това ще дойде.

— Но не толкова скоро, колкото идва за предатели и убийци — посочих Мерире аз.

Ай стисна устни като учител, който се опитва да втълпи нещо на не особено буден ученик:

— Мерире винаги е действал в интерес на нашия дом. Той ни информираше за онези фанатици, които продължават да следват налудничавите идеи на Великия еретик.

— Както ние някога.

Ай пренебрегна Нахтимин, който рязко пое дъх.

— Миналото — усмихна се той — се намира зад запечатани врати; пред нас стои бляскаво бъдеще.

— Мерире се опита да ме убие! — извиках аз. — Той и отвратителните му Вечерни прилепи ме преследваха из цял Ханаан.

— Нямам нищо общо! — изписка остро Мерире. — Аз бях изпратен от господаря, от Божествения — поправи се той бързо — да издиря последователите на Ехнатон и да разбера за намеренията на враговете ни. Използвах позицията си, за да се сприятеля с хетските принцове и да ги съветвам погрешно. Нито веднъж — посочи ме той с пръст — не съм те наранявал или заплашвал, нали?

Погледнах го яростно.

— Бях шпионин — изпухтя Мерире. — Работех за интересите на Египет. Трябваше да се преструвам, да играя театър, но накрая трябваше да избягам. Трябваше да предупредя лорд Хоремхеб, че хетите планират да се промъкнат в Египет зад гърба му — придърпа леопардовата кожа по-нагоре. — Вечерните прилепи не бяха под мое командване. Те бяха наемници, които изпълняваха заповедите на хетския двор.

Обърнах се към Хоремхеб.

— Вярно е, че бяхме предупредени. Единственото, което мога да ти кажа, е, че се придвижвахме на север от Синай, когато получихме информация, че хетите се движат бързо и възнамеряват да минат зад гърба ни, да отрежат обратния път към Египет.

— Достатъчно — изсъска Ай. — Миналото си е минало. Сега се нуждаем от приятелство, това е най-важно.

— Божествени — погледна ме презрително Рамзес, сякаш моите грижи бяха дребнави и неуместни, — Божествения баща Мерире сега се радва на мира на Великия дом, но все пак — засмука устна той — ние не бяхме тук, когато Тутанкамон е потеглил към Вечния запад. Стои въпросът за наследяването, за правото…

Ай кимна сериозно, сякаш това е тежък проблем, за който често мисли. До него Анхесенамон седеше царствено, а лявата й ръка вече бе върху бедрото на дядо й.

— Младият цар — занарежда Ай със сериозно и скръбно лице — получи пристъп и почина. Лорд Маху, ти самият си виждал пристъпите му. Божествения загуби способността си да говори, не реагираше — разпери ръце той. — Направихме всичко възможно, но смъртта ни го отне.

Всички замълчахме.

— Вярно е — кимна Ай бавно, сякаш отговаряше на невидим въпрос, знак, че много пъти е репетирал тази реч, — вярно е, че погребението на Тутанкамон бе доста набързо, но какво можех да направя? Египет беше във война; нямаше законен наследник. То-мери е на първо място. Бях привикан от жреците, войската и двореца. И без особено желание поех товара на Великия дом…

Докато Ай бръщолевеше глупостите си, си спомних въпроса, който някога му бях задал: ако Тутанкамон почине, без да остави наследник, кой ще получи Египет? Отговорът на Ай бе бърз и безжалостен: най-силният!

Всъщност точно това се бе случило и онази вечер. Ай ни даде много ясно да го разберем. След като изяснихме неотложните проблеми, или по-скоро ги изяснихме така, че Ай да е доволен, преминахме към други въпроси: подсилването на гарнизоните покрай пътя на Хор, защитата на диамантените мини в Синай и далечна военна експедиция в Куш. Ай нарочно ни караше да се занимаваме с тези въпроси и така ни принуждаваше да мълчим.

Срещата най-накрая приключи и всички бяхме поканени на великолепен банкет в Залата на Вечното слънце, която имаше собствени градини в центъра на двореца. Представляваше красива зала за аудиенции, макар и не най-голямата. Стените бяха покрити с миниатюрни слънца и знаците „анкх“ и „са“. Колоните бяха боядисани в червено, а златни лозови листа се виеха от основата до тавана. Огромни отворени прозорци стояха на трите стени, а под тях бяха построени кристалночисти басейни, които излъчваха хлад. По средата на залата имаше дълъг подиум от полирано кедрово дърво с окачено отгоре колело, което можеше хитро да се снижава, така че на рамката и прътовете да се поставят малки алабастрови лампи. Подиумът бе подготвен за празненството: подплатени за сядане възглавници бяха наредени в полукръг около масите от полирано акациево дърво. Кушитски музиканти стояха на вратата, а хорове в градините отвън тихо напяваха химни. Ай, великият домакин, ни прикани да седнем и ние се отдадохме на царския пир с барбун и таджини от телешко, агнешко с нахут и други зеленчуци, бокалите преливаха от различни богати и силни вина.

Отначало се хранехме и пиехме схванато, но ароматът на виното и разточителното домакинство на Ай ни накараха да се отпуснем. Появи се Амедета и затанцува гъвкаво и чувствено. Като добре обучена хесета, тя се мяташе на мекото потропване на систрата и тамбурата. Облечена бе само в препаска с пискюли, прекрасното й медно тяло блещукаше на светлината на бижутата, гривните и пръстените. Танцът бе посветен на победата на богинята Изида над убиеца Сет, а Хоремхеб и Рамзес не откъсваха жадни очи от нея. След танца, официалната част от празненството приключи. Гостите станаха от масите, преместиха се по меките мебели или излязоха на хлад в градината. Аз се озовах скрит от жарките лъчи на залязващото слънце под дългата сянка на един кипарис и загледах като омагьосан в туфичка диви билки, засадени в големи кръгли корита с чернозем. Докато се навеждах да ги подуша, чух кикот. Обърнах се: Анхесенамон стоеше зад мен. На отслабващата светлина толкова приличаше на майка си Нефертити — стойката й с един крак леко напред, леко килнатата назад глава и презрителен поглед.

— Добре дошъл у дома, чичо Маху — провлече тя, като леко се поклащаше напред-назад. — Хареса ли ти танцът на Амедета?

— Господарке — поклоних се, но вниманието ми бе привлечено от Ай и Хоремхеб, които говореха енергично при стъпалата към залата. — Господарке, моите съболезнования за смъртта на съпруга ти, да не говорим за децата ти.

За миг усмивката на онази кучка се изпари, прекрасните й рамене се отпуснаха и за кратко в очите й проблесна тъга, която издаде, че все още има сърце…

— Аз… — Анхесенамон започна да удря в земята с върха на сандала си. — Чичо Маху — прошепна тя, — той изпадна в един от онези пристъпи.

— Той — опитах се да задържа гласа си спокоен, — той говореше ли някога за мен?

Тя се усмихна и последвалите думи решиха съдбата й и тази на царството й, кълна се в Живия Хор!

— Чичо Маху, той никога не спираше да говори за теб. Той вехнеше по теб, седеше и нареждаше: „Чичо Маху така би направил, така би казал. Кога ще се върне чичо Маху? Защо е заминал, ще ми донесе ли подарък?“. Разболя се, не можеше да говори. Пентжу дойде, но и той, и останалите нищо не можеха да направят.

Продължи да нарежда като малко дете, докато не можех да поема повече. Притиснах пръст върху устните й и я погледнах ледено в лъжливите очи.

— Достатъчно — изсъсках и се отдалечих.

Някой извика името ми, но аз продължих да вървя навътре в онази прекрасна градина, докато стигнах до езеро с формата на „Т“, оградено от пергола^[1], по която се виеше лоза. Отидох при входа. Целият басейн се намираше под сянката на огромен кипарис, около него имаше цветя, чийто аромат се смесваше с този на водните лилии. Покрай папирусовите храсти в края мързеливо се носеха патици. Градината бе променена, но езерото навяваше спомени. Някога там се бях разхождал с Ехнатон, Нефертити и Ай и планирахме как да окажем отпор на властта на жреците. А не доведохме ли с Джарка точно тук младия Тутанкамон, за да го научим да лови риба?

Седнах на дървената пейка и заплаках за моето златно момче. Мислите идваха и си отиваха. Клепачите ми натежаха и задрямах за по-дълго, отколкото ми се искаше. Когато се събудих, вече се стъмваше. Стреснах се от някакъв звук и се обърнах рязко. На входа на перголата стоеше Мерире, облечен елегантно в бяла роба и венец около врата. Зад него имаше редица тъмни сенки. Забелязах златно-синия немес, кърпите за глава на личната стража на фараона.

— Маху, изглеждаш ми стреснат.

— Тъмно е — отсякох аз, — а и не ми харесва мисълта, че си ми зад гърба.

— Гостите си тръгват. Божествения иска да те види — помаха с пръсти Мерире. — Ела.

Нямах избор. Не ме поведоха към Залата на вечната светлина, а през градината. Мерире притичваше отпред, а пред него — носачи на факли, чиито пламъци пукаха и пращяха в зловещата тъмнина. От двете ми страни вървяха Накту-аа, въоръжени с щитове и назъбени саби. Навлязохме в изоставена и необработвана част от градината и стигнахме до стълбище към подземна пещера. Вероятно някога е било изба, не знам. Наредено ми бе да остана отгоре на стълбището, а Мерире изтича надолу като маймуна. Времето течеше. Стражите се събраха около мен с безмилостни очи и белязани лица. Разпознах един от тях: другар от една кампания преди години. За част от секундата лицето му се отпусна и той ми направи знак с очи да внимавам. Вратата долу се отвори.

— Ела! — нареди някакъв глас.

Стражите ме придружиха надолу и ме избутаха през полуотворената врата. Отсреща се простираше ярко осветена от факли зала с висок таван. Ай и Мерире седяха върху купчина възглавници, облегнати на две наклонени плочи като от погребална зала. На една от тях имаше труп. Косата и брадата бяха изцяло обръснати, но благодарение на наклона на плочата разпознах белязаното лице на наемника, който ни бе водач от Ханаан и който бе изчезнал безследно, когато срещнахме армията на Хоремхеб. В ъглите на плочата горяха факли. На тази ослепителна светлина ужасните рани по гърдите му изглеждаха дори още по-зловещи. Очите, независимо от поставените в тях скарабеи, бяха полуотворени, сякаш ме гледаха, а окървавените му устни бяха готови да прошепнат някаква тайна.

— Заповядай, лорд Маху! — посочи един стол на няколко крачки пред тях Ай.

Подчиних се. Вратата зад мен се затвори и чух стъпки. Накту-аа пазеха входа. Насилих се да запазя спокойствие. Огледах се и забелязах ужасяващите картини на стената, изобразяващи демони от подземния свят: огромен хищник, крила в яркосиньо и охра; фигура с глава на хипопотам с червен диск над главата, която държеше два остри ножа; дете със зловещ вид, уродлива жълта глава и червено тяло размахваше два меча — единия син, другия зелен. Разпознах Пазачите на клетките, Демоните на нощта, Господарите на ужасите с лица, обърнати наляво. Довели ме бяха тук, за да ме сплашат, и може би имаше от какво да се изплаша.

Години по-късно, докато се криех в Куш, случайно срещнах онзи страж, който ме бе предупредил с поглед. Тогава вече беше знаменосец в една от великите крепости отвъд Праговете. Една вечер ми разказа на кана вино, че Ай е бил започнал да практикува шекти, зла магия, а Мерире наистина е бил кеб-шер, изоставил пътя на Единствения и станал последовател на Шемите, Хищниците на тъмнината. Сподели ми, че Ай и Мерире използвали труповете на непогребаните, за да привикват духовете им от ледената земя на мъртвите да им помагат. Може и така да е било, но в онзи момент повече ме интересуваха живите.

Ай беше облечен с препаска и проста роба, Мерире — също, а по лицата им бяха изрисувани странни знаци. Ай посочи с палец зад гърба си.

— Хората на Нахтимин го заловили в Червените земи.

— Кой е той?

Ай се засмя тихо.

— Него и сина му.

— Къде е синът?

— Мъртъв някъде сред Червените земи.

— Защо не сте донесли и него?

— Лежи насред пясъка близо до оазиса на Бога лешояд.

Спомних си мястото: малко пространство с палми на около три километра в пустинята на изток от Тива.

— Той е бил водачът ви в Ханаан, Маху — изведнъж стана рязък гласът на Ай. — Идвал е да те види заедно със сина си. Носел е съобщения от Ехнатон.

Сърцето ми подскочи, но запазих безизразен вид. Мерире ме наблюдаваше напрегнато.

— Какви съобщения? — попитах.

Мерире затвори очи.

— „До приятеля ми Маху“ — занарежда той. — „Забуления, за последен път, но с цялото си приятелство, изпраща поздрави и ти пожелава сбогом. Ще замлъкна завинаги, докато се срещнем сред горите на Озирис, както в онзи първи ден, когато светлината се роди. Намери Пазителите. Сбогом, Маху, Песоглавецо от Юга“.

— Нямате доказателства — отвърнах рязко аз.

Мерире отвори очи. За първи път в мизерния му ужасен живот разбрах, че това лайно не лъже. За миг Маат бе преминала като полъх през езика му. Казваше истината. Ехнатон говореше за онази първа сутрин, когато се бяхме срещнали покрай горичката в двореца Малгата. Разбрах и защо Нахтимин не бе довел сина на наемника: вероятно го бяха измъчвали, за да издаде съобщението. Усетих дълбока тъга, чувство за празнота във всичките си крайници. Ехнатон наистина си бе отишъл. Вече нямаше да броди сред хората. Изпитах умора и за кратък миг осъзнах защо Ехнатон се бе изтощил толкова, така отвратен от чашата на властта. Но за мен все още съществуваха Набила, Джарка…

— Нали точно ти каза, че Ехнатон е умрял преди много време — обърнах се към Ай аз.

— Така е — подсмихна се Мерире, — ако изобщо има някакво значение. Сега вече наистина е умрял — присви очи доволно той. — Но нека поговорим за живите.

— Оженил си се, лорд Маху, поздравления! Красива жена. Истински щастливец — както и тя, че сте я спасили — грейна насреща ми Ай.

— Защо изпрати онзи писар да заговорничи да ме убият? — обвиних го аз.

— Глупости! — усмихна се Ай, а лъжливите му очи блестяха от вълнение. — Ние се радваме, че се върна жив и здрав, Маху, просто се чудим в чий лагер си се разположил.

— Пентжу — обади се Мерире. — Пентжу говорил ли е с теб изобщо?

— Знаеш, че не е.

— Как можем да ти вярваме, Маху?

— Не можете, нито пък аз на вас. Съдете по действията ми — продължих аз. — Нали се сещате за онези Каракали, които издирвахте? — шумно поемане на дъх зад гърба ми даде да се разбере, че убиецът Нахтимин също присъства. — Не сте избили всичките, така че аз свърших тази работа. Имам приятели в града, които всичко ми казват. Идете в Къщата на смокините. Претърсете останките: Каракалите са мъртви, подарък, Божествени — постарах се да скрия сарказма си аз, — от мен и Джарка.

— Да, имаше пожар — обади се Нахтимин зад мен. — Кой е наел Каракалите, Маху?

— Божествени, ако знаех…

Ай се засмя и се обърна към малката инкрустирана с абанос масичка пред себе си. Вдигна прекрасен бокал със скъпоценна украса и отпи. Разпознах чашата и гравираните лъвски глави, синята кобалтова рамка и столче: Бокала на славата на Аменхотеп Великолепни, знак за величие, лична собственост на Пентжу. Ай вдигна тост с нея.

— Значи не си говорил с Пентжу?

— Знаеш, че не съм — посочих чашата аз. — Крие се в Тайнственото убежище. Изплашен е.

— Няма съмнение, че е изплашен — вдигна бокала Ай и го разгледа с нескрита алчност. — Изпрати ми това в дар или подкуп. От какво се страхува, Маху?

Погледнах го с искрено неразбиране. Пентжу се криеше, опитваше се да се зашити и, познавайки стария си приятел, вероятно имаше сериозна причина да го прави. Но защо ще изпраща Бокала на славата на Ай?

— Кои са Пазителите, лорд Маху? — запита заплашително Мерире.

— В името на повелителите на светлината, ще ми се да знаех — заекнах аз, за да прикрия лъжата.

— А можем ли да ти вярваме?

— Толкова, колкото и аз на вас.

— Знаеш ли — млясна с устни Ай, — че Хоремхеб поиска ръката на Анхесенамон — засмя се сухо, но беснееше от ярост. — Как смее онзи селянин от Делтата — изсъска той, — чието легло негодната ми дъщеря вече споделя, да иска да се ожени за внучката ми, Царицата в траур? Той мечтае за слава, Маху! Някой ден ще ми се наложи да се изправя срещу тези мечти, Маху, и тогава ще трябва да решиш — вдигна чашата още веднъж, после щракна с пръсти в знак, че трябва да се оттегля.

Скоро след това напуснах двореца заедно с Джарка и двата ескорта от наемници. Минахме през мраморната порта. Един наемник вървеше напред с факла, друг — най-отзад. Джарка се препъваше край мен полузаспал. Каза ми, че е изпълнил заповедта ми и е информирал Собек за очистването на Каракалите.

— Беше изненадан и без съмнение ще каже на Майа, който пък ще каже на Хоремхеб.

— А каза ли му защо?

— Разбира се — изкиска се Джарка. — Направихме го, за да помогнем на Хоремхеб. Ако бяха ударили, вината щеше да падне върху него.

Спрях се и се загледах в кръглата луна, понесла се по небесните ливади.

— Ехнатон наистина е мъртъв — прошепнах аз. — Знам това. Потеглил е към Вечния запад, или — добавих горчиво — към вечното забвение.

Джарка избърза малко напред и падна на колене. Покри лице с ръцете си и прошепна молитва на собствения си език. Заклати се напред-назад, после изтри очите си и се изправи. Разказах му и останалото: за смъртта на наемника, за желанието на Хоремхеб да се ожени за Анхесенамон. Джарка сграбчи ръката ми и ме придърпа по-близо.

— Това е краят — прошепна той в лицето ми. — Господарю, това наистина е краят. Трябва да избягаме. Денят на последния съд е близо и всичко това ще завърши с кръв…