Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Египетски загадки (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Year of the Cobra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2010 г.)
Разпознаване и корекция
debilgates (2011 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Годината на Кобрата

Превод: Ралица Кариева

Редактор: Надежда Делева

Коректор: Антония Михайлова

ИК „Труд“, София, 2009 г.

ISBN: 978-954-528-935-4

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Аарутанкуат: кобрите в подземния свят, които изгарят душите и сенките на мъртвите

Да, ще пиша! Ще призова всички богове, сякаш това място, това време е Гер-ен-срит-сапт — Нощта на преброяването на мъртвите. Ще пия вино и под негово влияние ще се потопя обратно в годините до втората седмица на Пармоути, първия месец в сезона за сеитбата, деветата година на Тутанкамон, Хор на Юга, Силния бик, Родения с радост на Двете господарки, Въплъщението на закона, който успокоява Двете земи, Златния Хор, Младия лик, който радва боговете, Сина на Ра, Обичания от Амон, Онзи, който се появи върху другия трон на живия Хор, Бича за народите на Деветте лъка, Притежател на Великия дом, Господар на годините…

Спомням си глашатая, който изреждаше тези титли, докато Царският кръг, Върховният съвет на Египет, се бе събрал в украсената с красиви мозайки Зала на делфините в сърцето на двореца Малгата. Присъстваха всички: генерал Хоремхеб, Главен писар на армията, и неговият помощник Рамзес — и двамата могъщи воини, облечени в лека униформа, с наперени тояги, златни яки и проблясващи медальони; Хюйи и Майа в скъпи плисирани роби; Пентжу, придворният лекар, Пазител на лявото и дясното ухо, чийто проблем с виното се задълбочаваше и сега беше закъснял; разбира се, там беше и Ай с тъмното аристократично лице, а отстрани — неговият рекит, „бог сянка“ или, както Ай тайно го наричаше, Ху-и, което означава „онзи, който е готов да плюе отрова“: Главният писар на тиванската армия, по-малкият брат на Ай — Нахтимин — вечно готов да изпълни волята на брат си, убиец до мозъка на костите си, касапин до дъното на душата си. И накрая идваше ред на Собек, Началник на полицията на Източна и Западна Тива. Беше се облякъл елегантно за случая — зелена огърлица от халцедони на врата с пръстени и гривни в същия цвят, полумрежеста ленена роба, наметната над подплатената пола, и жилетка без ръкави. И той като останалите бе събул сандалите си в преддверието. Собек вече до голяма степен се наслаждаваше на живота, дори бе пуснал малко шкембенце, а лицето му бе понапълняло и загладено. Истината бе, че се беше задомил и бе намерил някакъв вид щастие.

Не присъстваха войници, нито един от убийците на Нахтимин. Хоремхеб бе настоял. Всички, включително и аз самият, бяха оставили свитите си да се пекат на слънце в двора или в градините около залата. Бях предупредил помощника си Джарка да държи нашите наемници на безопасно разстояние от другите велики господари. Никой на никого нямаше доверие. Бяхме като глутница изгладнели хиени, които дебнат някой да не стане по-силен от останалите. Срещата беше свикана неочаквано и по хитрата физиономия на Ай съдех, че крои някаква беля. Жрец от Царския параклис напяваше несвързан химн, гореше тамян, а по пода пръскаха розова вода. След това всички, с изключение на Царския кръг и доверените писари, напуснаха залата.

В коридора изсвири тръба. Подпрян на сребърен бастун, в залата влезе Тутанкамон — облечен в бяла роба, кърпа за глава на бели и сини райета, с цветен венец на врата. До него — великолепна и пищна — вървеше чувствената Анхесенамон, облечена в снежнобял лен, с цветна плитка на перуката, завързана с украсена в злато панделка. Наниз драгоценни камъни блещукаше около красивата шия, а пъстър колан подчертаваше тънката талия. Вървеше бавно, с малък незавършен венец от зюмбюли и други пролетни цветя в ръка. Полюшваше го напред-назад с леко сърдит вид, сякаш цветята я интересуваха повече от държавните дела.

Младият ни фараон изглеждаше в добро здраве, с ясен поглед, спокоен, с онова ведро и усмихнато лице, което никога не ще забравя. О, да, той наистина бе невинният, заобиколен от грешници. Крехкият, защитаван от жестоки. Детето сред сбирщина убийци. Седна на трона в центъра на подиума, а Анхесенамон се настани в краката му. Аз се приближих и седнах отдясно на него, до самия подиум. Тутанкамон премина директно към основната причина за събранието. Разбира се, всички бяхме чули слуховете. До Ай, Пазителя на Дома на тайните, бяха достигнали разказите на амбулантните търговци и продавачи, които се тълпяха в града. Цяла Тива бе настръхнала от новината, която се разпространяваше като дим на вятъра. В Ханаан се бе състояла голяма битка. Хетите, водени от Супилиум, бяха докарали тромавите си бойни колесници, безброй копиеносци и стрелци насред полето до Амки и бяха подмамили съюзника на Египет, Тушрата от Митани, в битка.

— Ужасяващо поражение за нашите съюзници — заяви Ай на събранието. — Тушрата и всичките му вождове и принцове са или избити, или пленени. Оцелелите са в хетския лагер, завързани зад вражеските колесници с пробити в езиците халки. По-късно до един са били обезглавени или набити на кол.

— Значи — изгърмя Хоремхеб — митанийците са заличени от лицето на земята.

— Хетите ще поемат на юг — предсказа Рамзес. — Имат съюзници сред вождовете на Ханаан, да не говорим за…

— Да не говорим за онези еретици — прекъсна го Майа, — които почитат Атон, изгнаниците в Ханаан, водени от някогашния ни другар и върховен жрец Мерире.

Ай не направи усилие да усмири врявата, която настана, след като всички се впуснахме да обсъждаме новината. Мерире беше Чедо от Кап, израснали бяхме заедно — един подмолен жрец, предател, който бе омагьосал Ехнатон и бе станал Върховен жрец на култа на Атон. Той така и не прие падението на Ехнатон и избяга от Египет да сее неприятности по пътя си.

— Забравяте някого! — извика Хоремхеб. — Знаете за кого говоря.

Пентжу, който леко се полюляваше напред-назад, вдигна поглед.

— Знам за кого говориш — изръмжа към Хоремхеб той. — Великия ни фараон Ехнатон. Все още се страхуваш от него, нали, генерале?

— Трябва да нахлуем в Ханаан — игнорира обидата Хоремхеб. — Трябва да пресечем влиянието на хетите и ако е необходимо, да издирим и унищожим онези еретици на Атон, независимо кой е водачът им.

— Някога всички ние бяхме еретици — изстреля в отговор Пентжу. — Не си ли спомняш, генерале. Преди години, когато Ехнатон управляваше от великия Ахетатон, ние всички бяхме част от обкръжението му, всички го подкрепяхме, всички забогатяхме и затлъстяхме.

— И се пропихме — усмихна се Рамзес.

— Египет вече е възстановен — обади се Нахтимин, който обикновено мълчеше.

Хоремхеб сведе глава, за да прикрие усмивката си. Щом Нахтимин искаше война, значи Ай вече е дал съгласието си.

— Хазната е пълна — продължи Нахтимин, — житниците преливат. Тива е силна. Беззаконието е прочистено. Трябва да изпратим войски през Синай.

— Такава ли е волята на фараона? — вдигнах аз поглед към Тутанкамон, който вече упражняваше отговора си.

— Волята на фараона и повелята на баща ми, Амон Ра, е да извадя меча си и — тук гласът на младия владетел се извиси — нека долните азиатци и всички народи на Деветте лъка почувстват нашата сила.

Тутанкамон приключи с поглед в мозайката от сребърни лодки върху златно море в далечния край на залата.

— Това е думата на фараона — заяви Ай. — Сега е сезонът на сеитбата. Войските ни трябва да преминат Синай много скоро, но първо трябва да поговорим. Нека разберем какви са намеренията на хетите. Кого да изпратим?

Ай погледна Пентжу неприязнено. Между тях имаше дълбока бездна, основана на хиляди причини, между които враждебността на Пентжу към Нефертити и фактът, че лекарят притежаваше Бокала на славата, държан някога от ръката на Аменхотеп Великолепни — предмет, който Ай желаеше да притежава с цялото си сърце. Пентжу задържа поглед върху Ай за миг, след което се оригна звучно. Ай се подсмихна и посочи към мен.

— Предлагам да изпратим при хетите лорд Маху, Надзирател на Дома на тайните. Какво ще кажете?

Нашият господар върви, тъй като е той пръв сред мъжете,

излязъл с потока между бедрата на Богинята

и е затуй Чакал на светлината.

Излюпил се от божественото яйце,

процедил се като парфюма на боговете,

красив е като Ибиса на Тот…

Хорът от дванайсет кушити — трима мъже, три жени, трима евнуси и три деца, поде припева на химна под сянката на огромната смоковница в Градината на Белия лотос в края на двореца Малгата. Наблизо оркестър от нубийски джуджета, под зоркото ръководство на надзирателя си, свиреше омайно на обои, лютни, лири и арфи. Срещу тях, скрити зад сянката на сини ветрила от щраусови пера, облечените в най-скъпи одежди Тутанкамон и Анхесенамон ловуваха на ръба на изкуствения канал, прокопан от Нил. Широката ивица вода, прочистена и филтрирана, бе оформена така, че да представи цялата красота на великата река с блатистите, обрасли в трева брегове, жилави храсти и папирусови горички. Вонята на мократа кал бе умело прикрита от парфюми от безброй видове цветя, както и облаци тамян, касия и мирта, горящи в кадилници из градините.

Фараонът седеше върху изработен от абанос и слонова кост стол с малка табуретка с възглавници за обутите му в сандали крака. До него се беше изтегнало питомното му лъвче Консу, леко потрепващо в съня си, докато господарят му готвеше лъка си в очакване на викачите да подплашат гнездящите в горичката водни кокошки. Анхесенамон, великолепна в цветните роби и украсена диадема, с ярко блеснала на слънцето огърлица, се опитваше да му помогне. Недалеч от тях нейната довереница и главна придворна дама Амедета държеше вдигнати два поръбени със злато слънчобрана. Ято птици изпляска от горичката в облак крясъци и цветове и Тутанкамон нареди на държачите на ветрила да се махнат. Анхесенамон подаде на съпруга си една стрела. Тутанкамон пусна онази, с която вече се бе прицелил, обърна се да вземе следващата, но видя мен и Джарка, застанали с иконома в галерията с колони, водеща към градината.

— Чичо Маху! Чичо Маху!

Ловът бе забравен, лъкът и стрелата — захвърлени, сякаш за миг бе забравил за ятото, което вече се въртеше и кряскаше в небето над канала. Анхесенамон направи ядосана гримаса, но Тутанкамон вече ни даваше знак да се приближим. Икономът, придворен от Златната зала, закрачи напред надуто с бял жезъл в ръка. Тутанкамон нареждаше тронът му да бъде преместен, да бъдат донесени възглавнички, а хорът и оркестърът да млъкнат. Двамата с Джарка коленичихме на възглавничките, притиснахме чела пред краката му, после останахме седнали. Тутанкамон сведе към нас ясните си твърди бадемови очи. Усмихваше се, но изглеждаше разсеян. Пентжу трябваше да е с нас: Тутанкамон беше блед, а по челото му изпод синьо-златистата кърпа за глава се стичаха големи капки пот. Анхесенамон се облегна на трона му с нацупени чувствени устни, бдителни очи и леко отметната назад красива глава — поза, която толкова напомняше на майка й.

— Чичо Маху, ти заминаваш? Ще се срещнеш ли с хетите? — започна Тутанкамон. — Те наистина ли са с дълга коса, жестоки папагалски лица и говор като птиче цвъртене? — изцъка с език, за да ми покаже той.

— Така се говори, Ваше величество, но по-важно сега е — настоях аз — дали ти си добре?

— Джарка! — усмихна се на помощника ми Тутанкамон. — Ти си от племето хабиру, нали? Генерал Рамзес често ме разпитва за твоя народ, така че накарах чичо Ай да ми разкаже всичко за тях. Казват — замига бурно той, — че оттам баща ми е научил — тук гласът му премина в шепот — всичко за Атон. Вярно ли е, чичо Маху? Наистина ли баща ми е жив и се крие в някоя пещера в Ханаан, след като е разбрал, че той не е месията?

— Шшт! — намеси се бързо Анхесенамон.

— Не, не — вдигна ветрилото си срещу мухи властно той, после вдигна глава и нареди на държачите на ветрила, държачите на царските сандали, царския парфюмер и другите лакеи да се отдалечат още.

— Божия баща Ай — прошепна той — твърди, че баща ми е завещал тайно познание за Атон, Единствения бог, също и за Великия месия, който ще дойде. Оставил го е на някакви хора, наречени Пазителите. Кои са те, чичо Маху, кои са Пазителите?

Джарка се размърда неспокойно зад мен. Тутанкамон може и да имаше пристъпи, душата му може би понякога изпадаше в заблуда, но той бе проницателен и решителен. Беше бръкнал в самата рана. Ехнатон бе преобърнал всичко с главата надолу, бе обявил новия Бог, построил нов град и разтресъл Египет из основи. След като обаче голямата чума бе помела новия му град, а царицата му бе изпаднала в немилост, той бе изчезнал. Дали беше оцелял в Ханаан? Дали кроеше планове за завръщането си? Години по-рано генералите Хоремхеб и Рамзес без съмнение го подкрепяха. Веднага след неговото падение, те се бяха върнали към старите порядки. Което е по-важно обаче, те искаха да унищожат всичко, свързано с Атон, да го изкоренят завинаги.

Знаех, че генерал Рамзес тайно събира информация за хабиру и техните легенди за месията. Аз също бях изучавал това племе. Бях научил историята им, как племето хабиру и кланът исраар един ден ще напуснат Египет, за да се заселят в онази земя от мед и мляко, Ханаан! Разбира се, Египет никога нямаше да позволи това да се случи. Всеки опит да се измъкне Ханаан от управлението на фараона би се сблъскал с яростен отпор. От Ханаан към Египет се изливаха буквално реки от налози, драгоценни камъни, метали и, преди всичко, дървесина за сградите, дворците и корабите на Египет. Аз се ужасявах от това, че ако генерал Рамзес научи всичко, щеше да убеди хората, че Египет отглежда змия в пазвата си. Това щеше да доведе до прочистване, с цел да бъдат унищожени всички хабиру и исраар, да бъдат изкоренени и заличени от земята. Ако това се случеше, Джарка, прекрасната му съпруга Мерт и децата им щяха да загинат. Нищо чудно, че при тази среща в Градината на Белия лотос Джарка издаде неспокойствието си, а дори и Анхесенамон бе престанала да се цупи. Всички членове на Царския кръг знаеха какво става, но малцина се осмеляваха да го изрекат на глас. И как биха могли? Самият Ай и семейството му бяха от племето хабиру, а същевременно генерал Рамзес не разполагаше с достатъчно сила, за да отправи това предизвикателство, не и докато Тутанкамон управлява.

— Ваше величество — отвърнах с весел глас в опит да разсея напрежението, — и аз съм чувал подобни разкази, но наистина не знам дали са истина, или просто легенда — скрих лъжата си зад една усмивка аз. — Да, чувал съм и за познанието, оставено от баща ви у хора, наречени Пазачите, но кои са те — продължих аз забързано, поклащайки глава — не знам.

Тутанкамон се облегна назад и потри слепоочието си; все още детското му чело бе смръщено от разочарование.

— В такъв случай трябва да заминеш, чичо Маху. Фараонът ти желае добро.

— Живот, здраве и благословия, о, Божествени.

Притиснах отново чело в столчето му за краката и се изправих.

— Сбогом, чичо Маху.

— Пази се! — усмихна ми се нагло Анхесенамон.

Отдалечих се, без да се обръщам, после вдигнах поглед към Тутанкамон. Той ме гледаше тъжно. Поклоних се и се обърнах. Както би разбрал познавачът на човешките сърца, аз оставях една сърна сред чакалите. Тогава за последен път го видях жив.

 

 

— Къде сме тръгнали? — попита с изопнато от гняв лице Джарка, докато нашата бойна баржа с нос във формата на лъвска глава и кърма, изобразяваща сокола на Хор, поемаше по течението.

Гребците подеха песен, подпрени на греблата и вперили поглед в огромното синьо платно, което се разгъваше, за да разкрие златната овнешка глава на Амон Ра. Тежката миризма от речната тиня се смесваше с тази на умиращата риба в рибарските лодки и другите дребни съдове, които подскачаха около нас като черупки. От другата страна се носеше смрадта от кошарите за маймуни и газели на пристанището; освен тях група джуджета Данга, облечени в шарени парцали, се въртяха във вихъра на бурен танц под музиката на лири и цимбал. Сетих се за Хоремхеб, който обичаше да държи джуджета в свитата си, макар и не толкова открито сега, когато беше Главен писар на Войските, Главнокомандващ на египетската армия.

— Попитах къде отиваме — повтори Джарка сърдито.

Облегнах се на оградата на хакборда и потупах ръката му.

— Нямаше нужда да идваш — усмихнах му се. — Остави Мерт и двете деца сами. Можеше да взема Собек с мен.

— Прекалено е дебел! — изсумтя Джарка. — И прекалено бавен. Накрая ще стане един дебел помпозен тавански търговец, точно като семейството на съпругата си.

Засмях се и се надвесих през перилата, уж за да гледам последните отблясъци от слънцето, осветили конусовидните шапки на обелиските на Тива. Всъщност исках да наблюдавам Ипутер и шумното му котило от високопоставени писари — подарък от Божия баща Ай. Ипутер беше плешив, с безлично лице, тъмни очи и угоднически маниер — на практика идеалният шпионин. Аз имах други планове за него, както и за Ай — онази красива кобра! Щом той може да постави шпиони сред моите хора, най-малкото, което можех да направя, е да отвърна подобаващо. Зад гърба си оставях писаря Амендуфет, а да не говорим и за кучкаря от Долна Тива.

Внезапно осъзнах, че покрай баржата се придвижва малка лодка — един от онези съдбоносни вестители от древната поема. И друг път съм чувал думите след това и всеки път сърцето ми застива:

За големите си престъпления, о, Египет, боговете са издали кървавите си декрети.

Задето ти продаде невинния за злато, а бедния просяк — за чифт сандали.

Задето тъпчеш по главите на обикновени хора и изблъскваш бедняка от пътя си.

Задето баща и син прибягват до една жена.

Задето хулят святото име.

Задето се кланят пред всеки олтар.

Задето пият от виното на народ, който ще бъде заличен от плода от горе до корените в земята.

Ще бъдеш сринат със земята, а по лъскавите ножове ще се стича кръв.

И най-бързите няма да избягат.

Силата на силните не ще помогне.

Властта на могъщите не ще ги спаси.

Стрелецът ще се разклати, копиеносецът ще отстъпи.

Конникът и колесницата не ще се спасят.

И най-смелите ще останат голи в онзи ден.

Нима реве лъвът в джунглата, ако не е намерил плячка?

Нима младият лъв ръмжи в леговището, ако нищо не е хванал?

Нима пада птицата на земята, ако е нямало капан? Нима примката се затяга, ако нищо не попадне в нея? Нима звучи тръбата в града, ако хората не са тревожни?

Нима идва нещастието в града ти, ако сами не си го навлечете?

Тъкмо възнамерявах да го прекъсна и да кажа на водача и на покритите с качулки фигури да се махат, когато оттам заговори ясен и мелодичен глас.

— Лорд Маху, Песоглавецо от Юга!

Надвесих се през парапета. Беше се приближила още една лодка и в момента се носеше по средата на течението, докато ние чакахме ескорта ни да се събере. Втората лодка бе умело управлявана от човека, който бе извикал името ми и чието лице беше скрито зад гротескна храмова маска, изобразяваща злобна маймуна. Седналата на носа фигура придърпа воала си и също скри лицето и главата си.

— Лорд Маху, носим вести от отвъдното.

Капитанът и офицерите бяха далече и очакваха заповеди. Лодките бяха успели да привлекат вниманието ни само защото се бяхме облегнали на парапета.

— Лорд Маху — повтори гласът, — носим послания от отвъдното.

Джарка се пресегна за лъка и колчана в краката си.

— Идваме с мир — предупреди дрезгавият глас и подхвърли нещо към нас.

Медната тръба за свитъци издрънча върху палубата. Вдигнах я и погледнах надолу, но лодката вече се беше отдалечила и смесила сред безбройните съдове наоколо. Джарка надникна през рамото ми, аз отворих тапата и изтърсих свитъка. Беше графика, находчиво нарисувана карта с долини, една река, затворено езеро или море и толкова.

— Познато ли ти е? — попитах аз.

Джарка поклати глава.

— Долина, река и плато — проследи с пръст той — и едно вътрешно море. Мисля, че е някъде в Ханаан, но не разбирам кой я е изпратил. И защо?

Не можех да отговоря. Нищо не можех да направя, освен да се разходя из баржата и да се загледам в гъмжилото по реката. На далечния бряг се издигаше върхът Мерецегер, Онзи, който обича тишината, над зловещите остри скали около Града на мъртвите, чиито домове за балсамиране и работилници за ковчези едва смогваха. От баржата долавях острите миризми от онова преддверие на отвъдния свят. Премествах картата от ръка на ръка и се чудех защо са били изпратени мистериозните посланици. Гласът беше толкова познат. Ехнатон?!

Капитанът на баржата изрева и заедно с насъбралия се наоколо ескорт започнахме пътуването си. През онези първи часове Джарка не ме оставяше на мира заради свитъка и какво можеше да означава. Нищо не можех да му кажа. Постепенно влязохме в обичайния ритъм на пътуването и четири дни по-късно акостирахме в пристанището на малко селце, където незабавно наредих на Ипутер и писарите му да слязат.

— Вървете и кажете на лорд Ай — изревах в изненаданите им лица, — че нямам нужда от неговите писари.

— Нито пък от шпиони! — изръмжа Джарка.

Оставихме изумените писари на пристана, съпроводени от бурния смях на нашите войници и моряци.

Стигахме оживеното пристанище Аварис в края на седмицата. Тук хиксосите бяха направили лагера си преди много години, по време на сезона на хиената, когато бяха нахлули с огън и меч в земите на Царството на двете земи. Сега мястото представляваше оживен военен лагер. Вече беше пристигнала заповедта на фараона за събиране на войски и бе започнала подготовка за планираната от Хоремхеб инвазия в Ханаан. Управителят на града бе разпоредил облечените му в лисичи кожи въоръжени до зъби нубийци с пера в косите да патрулират по улиците. Те бяха бойци със свиреп поглед, които изгаряха от нетърпение да наложат ред сред наемната сбирщина от ханаанци, семити, либийци и дори няколко шардана[1] с бледа кожа и сини очи от островите отвъд Голямата зелена вода.

Разбира се, ние, официалните Шемс-Несу, пратениците на фараона, бяхме посрещнати с царски почести и се движехме по авеню от златовърхи обелиски към подобния на лабиринт царски дворец със стари зали и с нови крила, тесни коридори и белосани градини, изпълнени с аромата на рози и жасмин, охлаждани от фонтани с хитро докарана през канали вода. Отредиха ни покои високо в двореца, с гравирани дървени врати, инкрустирани с лапис лазули и малахит и украсени със сребърни и златни пластини. Колоните в стаите бяха изрисувани като дървета с огромни папирусови стъбла, стените — в светли цветове, а картините — изобразени в яркочервено, синьо и зелено. Спомням си ги много ясно, защото примамливата им красота бе засенчена от ужасяващи писъци. Джарка отиде да разбере какво става и се върна с информацията, че навън налагат група просяци.

— Управителят е наредил да ги събират на големи групи и да ги бият с тояги, за да ги подкани да напуснат града.

Слязох до големия външен двор. Беше претъпкан със стотици просяци с разкривени лица, отворени рани и гурелясали очи. Управителят Пинак, един от горещите поддръжници на Хоремхеб, стар писар от пехотата с лице като гранит, стоеше на малък подиум и надзираваше наемната си полиция, която се движеше напред-назад сред редиците коленичили просяци и ги налагаше с тояги. Скоро наказанието приключи. Връчиха на всеки просяк малък кози мях с вода и комат хляб със заръка да се изнесе от града до залез-слънце. Гледах как ги избутват през портите, а когато Пинак нареди двама прелюбодейци да бъдат доведени от Дома на веригите и изгорени живи в ъгъла на двора, побързах да се оттегля. Мирисът на изгорена плът остана във въздуха дълго и можеше да бъде прогонен единствено с напоени с парфюм щраусови пера, които рояк слуги изнесоха на двора. Един от тях набързо ме информира, че тази работа трябва да се свърши, преди лорд Пинак да ни приеме на пиршеството в Градината на жасмините, която се намираше в центъра на двореца.

Въпросната вечер, на втория ден от престоя ни в Аварис, Пинак бе безкрайно щедър. С Джарка бяхме почетните гости; банкетът се състоя на светлина от факли в прекрасна цветна градина. Вечеряхме под избродирани с червено и златно навеси, поседнали върху пълнени с перушина сребърни възглавнички пред гравирани квадратни абаносови маси, отрупани с подноси вкусни меса, плодове и хляб. На всеки бяха дадени три бокала за различни видове вино. Певци, музиканти и гъвкави полуголи вавилонски танцьорки ни забавляваха. Особено ясно си спомням последните — с извивки и буйни черни коси, които се развяваха под ритъма и ударите на цимбали. По-късно двама бойци с тояги със скрити зад кърпи лица и кожени предпазители и ръкавици разиграха спиращо дъха представление. Бяха изкусни бойци, успяваха да покажат смелостта и силата си, без да нараняват другия.

Доста по-късно, когато сметна, че сме пили достатъчно, Пинак ни заговори. Описа военните приготовления, наемането на баржи и кораби, отварянето на складовете в Дома на войната и необходимостта всичко да е готово, преди самият Велик генерал да се появи в Делтата.

— Ето защо се наложи да прочистим улиците от нежелани скитници.

— За да могат да пристигнат други! — пошегува се Джарка. — Наемниците.

— Главният писар Хоремхеб предлага добри условия — отвърна Пинак, като даде знак на главния музикант да спре и прошепна: — Всички тези приготовления. Сякаш не ни стигат онези хабиру — погледна той косо Джарка, който на свой ред му отвърна с леден поглед.

— Какъв е проблемът? — побързах да се намеся аз.

— Не е голям — задрънка той с пелтечене, — само дето напоследък генерал Рамзес проявява голям интерес към хабиру. Вече беше тук, претърси всички библиотеки и архиви. Сега е техният покровител… — Пинак замлъкна, защото Джарка се бе задавил с вино.

— Покровител?

— Да, покровител — усмихна се Пинак и потупа нос с показалец. — Предлага на хабиру земи и къщи тук в Делтата, отдава им каменни кариери, а също и разрешителни за търговия. Мислех, че знаете. Както и да е — продължи да пелтечи той, — вашата задача е да отидете при хетите и да преговаряте с тях — постепенно той премина към други въпроси и съвсем скоро банкетът приключи.

Наложи се да помогна на Джарка по пътя към покоите ни. Известно време той се съсредоточи да прочиства стомаха си с щедри глътки изворна вода.

— Знаеш ли какво възнамерява да прави Рамзес? — попита той накрая.

— Да, знам — стоях на балкона и гледах навън в нощта. Далеч напред малки огнени точици се придвижваха по вечно будния пристанищен кей. — По две причини — добавих тихо, почти на себе си. — Първо, заради майката на Ехнатон. Тя го въведе в религията на Атон, Единствения бог на клана исраар от племето хабиру. Оттам тръгна и великата ерес, идеята за избрания народ, за месията, сутер, спасителя, който ще отхвърли властта на Египет. Рамзес иска да се увери, че тази вяра е все още жива. И ако е така, дали може отново да навреди на Египет?

— И второ?

— Рамзес действа от името на Хоремхеб. Иска да разбере какво наистина е станало с Ехнатон. Дали е избягал от Ахетатон, дали е жив? А ако е жив, къде е?

— И?

— И да го убият — отвърнах аз уморено.

— А моят народ? Какво се крои срещу тях?

— Хоремхеб и Рамзес го кроят заедно — хвърлих бърз поглед през рамо аз, — като кокошки — като птици в мрежа. Трябва да ги предупредиш.

— Няма да ми обърнат внимание — изломоти той. — Ще бъдат обсебени от мисълта за богатството. Може би — сви рамене — един ден ще разберат. Ох, не знам… — заключи той и се излегна.

— Утре тръгваме за Тире и ханаанските васални принцове — прошепнах аз. — Така наречените съюзници на Египет. Аз лично ги наричам Вредителите. Твърдят, че са ни верни, а същевременно ни предават, без да им мигне окото.

— При първа възможност — Джарка взе едно ветрило и започна да си вее на лицето. — Що се отнася до хетите, те скоро ще осъзнаят, че ние не по-малко от тях искаме война. Чудя се — изправи се рязко той и се приближи към мен — какво значеше онова послание? Онова, което ни предадоха на баржата на тръгване от Тива. Чудя се също и дали Рамзес е открил тайното познание, оставено от Ехнатон на Пазителите. Кои са те, господарю? Жреци? Мъдреци от нашия народ? Какво е тайното познание?

— Не знам. Нещо за месията, за спасителя, но кой е той? Откъде ще се появи? Какво ще направи? — поклатих глава. — Това са само легенди. А по въпроса за Пазителите, те и онова, което притежават, е скрито. Съмнявам се Рамзес някога да се добере до тях.

Джарка продължи да размахва ветрилото, като не преставаше да мърмори, че е изтощен и иска да напише писмо на Мерт. Оттегли се в своите покои. Аз останах на балкона и се заслушах в звуците на двореца. Питах се кои са наистина Пазителите. Лекият ветрец донесе едва доловимите начални стихове на един от химните към възкръсналия Озирис.

О, красиви принце, ела си у дома,

нека сърцето ти се радва,

изпълнено с радост близо до Богинята…

Вдигнах поглед към небето: звездите блещукаха, луната бе голяма и кръгла. Не беше много късно. Зачудих се кой пее. Сетих се, че Пинак ми бе разказал за гостуващите в двореца актьори, които подготвяха велика драма в чест на бруталната смърт на Озирис от ръката на червенокосия му брат Сет, както и последвалото му възкресение, благодарение на сестрите му, богините Изида и Нефтис. По-рано бях зърнал мимоходом играчите с маски на боговете: чакала на Анубис, жестокото лице на Сет и полумесеците на Изида и Нефтис с рога на крава. Тъкмо влизах от балкона, когато нещо изтрополи и се претърколи на излъскания под. Вдигнах го внимателно и го приближих към маслените лампи. Беше скарабей със знака на Атон, Слънчевия диск, който се издига с цялото си величие над планините на изток. Изтичах обратно на балкона и погледнах надолу. На слабата светлина от една факла видях три фигури. Тази в средата беше със златна маска на възкръсналия Озирис.

— Вие сте актьорите?

— Тихо, господарю Маху — пристъпи напред Озирис.

Трябва да е бил на около два метра под мен. Гласът му беше дълбок и същевременно напевен като звука от падащи в езеро камъни.

— Вие ли сте Пазителите?

— Не сме Пазителите, нито сме актьори, а пратеници от отвъдното.

— А защо не разкриете лицата си?

— Бихме могли, но не трябва, тези маски няма да се използват повторно.

— Кои сте вие всъщност?

— Пратеници от отвъдното. Слушай, лорд Маху, защото скоро трябва да си отидем. Запомни думите ни. Пази се от кеб-шер на хетите.

Кеб-шер? — отвърнах аз. — Магьосник?

— Тихо. Пази се от кеб-шер и неговите Вечерни прилепи. При връщането си на юг иди в Долината на Мъртвото море. Всъщност няма да имаш избор.

— Къде? Защо?

Фигурата се отдръпна в тъмнината.

— Имаш картата, лорд Маху. Имаш карта, Песоглавецо от Юга.

Сенките изчезнаха. Завтекох се към спалнята на Джарка, но той спеше дълбоко с глава върху писалището. Слязох тичешком в градината. В тъмнината, отвъд петната светлина, чух дрънчене на оръжия и зърнах отблясък от факла между дърветата. Един глас извика и капитанът на дворцовата стража се приближи измежду дърветата с изваден меч.

— Мир — извиках аз. — Аз съм лорд Маху.

Капитанът спря и се взря в тъмното.

— Господарю — извика той, — добре ли сте?

— По-добре от всякога.

— Прокажени — изплю думата той, — около двореца са били видени да се навъртат прокажени. Трима мъже: откраднали са маски от актьорите.

Стъпих върху нещо. Погледнах и видях боядисаната в златно маска на Озирис да блести в тъмното.

— Господарю, видяхте ли нещо?

— Не, но както си седях на балкона, ми се стори, че видях някакво движение сред храстите ей там и затова слязох.

Капитанът, вече заедно с останалите от стражата, забърза натам. Тъкмо щях да взема маската, когато глух глас смрази сърцето ми.

— Не го прави, лорд Маху. Не докосвай нищо, което сме носили, то е нечисто.

Отстъпих бързо.

— Проказа?

— Да, господарю, прокажени и все пак пратеници.

— Вие ли сте Пазителите? — повторих въпроса си аз.

— Не, не сме. Те са в Тива. Те пазят учението.

— А защо просто не ми кажете още сега?

— Защото имаш задача, която трябва да изпълниш. Трябва да убиеш кеб-шер на хетите. Тръгни на юг към Ирунет, Долината на Мъртвото море, и ще разбереш.

— А господарят ви Ехнатон жив ли е?

— Той е и твой господар, лорд Маху. Иди на юг и разбери сам.

Чух шумолене, нощна птица изкрещя със зловещ пронизващ глас и осъзнах, че сенките са изчезнали.

Върнах се в спалнята си и извадих картата. Нито един от контурите не изглеждаше познат. Посочени бяха север и юг, тревисти равнини, пустинята, вътрешното море, но нищо повече. Грабнах парче папирус и тръстикова писалка, придърпах една лампа и записах въпросите, които ме занимаваха.

Жив ли е Ехнатон и дали е в Ханаан? Кои бяха онези пратеници? Какво е тайното познание?

Кои са Пазителите? От казаното разбрах, че са в Тива, но къде точно?

Какво ще намеря в областта Ирунет в Ханаан?

Защо генерал Рамзес — без съмнение по заповед на Хоремхеб — кани всички хабиру в околностите на Аварис?

Кой е кеб-шерът?

Защо трябва да го убивам?

Защо ми дадоха карта на Ханаан, при условие че планирам да се завърна по море?

Защо, защо, защо?

Последната дума написах няколко пъти, после захвърлих писалката и се заслушах в нощта.

Бележки

[1] Древен народ, отъждествяван с днешните жители на Сардиния. Споменаван е в древноегипетските паметници по времето на управлението на Мернептах и Рамзес III като „народ, идващ от морето“. Шардана се споменават и като наемници. — Б.р.