Пол Дохърти
Годината на Кобрата (13)

Десета глава

Ни: отровата на змията

Кучкаря ми благодари за платеното сребро и се промъкна през една от страничните врати, като призоваваше всички богове да ме благословят. Да, тежка нощ беше онази, точно преди началото на кръвопускането. С Джарка пийвахме вино в павилиона Златното еленче, когато пристигнаха Амендуфет, съпругата му и двете им деца. Отидох да ги посрещна и да им покажа покоите им. По-късно представих Амендуфет на Набила и Мерт в градинската беседка.

— Един от най-добрите ми шпиони — заявих аз. — Амендуфет, писар, жрец, някога служил на великата царица Тийи. Роден е в покрайнините на Акмин.

— Но не от хабиру — намеси си Амендуфет. — Обичах великата царица Тийи, но лорд Ай и брат му… — обърна се и се изплю в тъмното. — Имахме кръвна разпра заради службата в един храм, който Ай искаше за Нахтимин. Помолих лорд Маху за помощ, но беше прекалено късно. Сега — поопипа гърлото, на което все още личаха следите от примката — вече от всички съм получил несправедливост.

Джарка намести коленете си на възглавничка. Аз загледах този жрец с мрачно лице. Амендуфет беше много добър шпионин. Работеше за пари, за почести, но и воден от омраза. Ако Ай и Майа бяха приятели, то Майа със сигурност се числеше към враговете на Амендуфет.

— Мислех, че веднага ще ме потърсиш — засенчи долната част на лицето си с бокал вино Амендуфет. — Вече два дни си в Тива.

— Трябва да действам бавно и тайно. Някога бях настойник на фараона. Сега, когато фараонът е мъртъв, какъв съм? Просто един от многото граждани. И така, Амендуфет, кажи ми каквото знаеш? — допълних чашата му аз.

— Какво знам? — отново докосна гърлото си той. — Доста се позабавихте онази вечер.

— Ако бях предприел действия веднага, Майа щеше да ме заподозре. Състраданието е рядко явление сред Чедата от Кап. Мислиш ли, че лорд Майа подозира нещо?

Амендуфет поклати глава.

— Освободи ме от служба, както се прогонва досадна муха. Той се цели по-високо.

— С фараона ли е?

— Лорд Майа е с всички. Подкрепя Ай, но, както знаеш, сее съмнение около него. Вече е изпратил подаръци на Хоремхеб и Рамзес, а днес е на вечеря с лорд Собек, докато пък той и Хюйи — вдигна ръка и преплете пръсти — мислят като един човек.

— А, да — намеси се Джарка, — но присъства ли на тайните събрания на лорд Ай? Знае ли той, знаеш ли ти нещо за хетските пратеници?

Амендуфет поклати глава и погледна смутено двете жени.

— Те са кръвни роднини — прошепнах аз. — Техният живот и твоят са преплетени с моя.

— Не знам нищо за хетите — усмихна се дяволито той, но знам за Каракалите, убийците от Мемфис. Слухтя покрай врати, лорд Маху, както ми бе заръчал. Собек е началник на полицията, кмет на Тива; той знаеше много добре, че генерал Нахтимин търси група убийци, които са се промъкнали в града, за да извършат нещо непоправимо.

— А Собек знаеше ли кой ги е изпратил?

Амендуфет приведе рамене.

— Някои казват, че е лорд Хоремхеб, други — лорд Рамзес, а някои дори — че си ти, господарю. Майа ги разкри. Каза на Собек, който на свой ред информира генерал Нахтимин. Както и да е, убийците бяха изловени и разпнати.

— А признаха ли? Казаха ли защо са дошли в града, срещу кого ще е насочен ударът им?

— От онова, което успях да разбера — отпи от чашата си Амендуфет, — са посрещнали смъртта в мълчание. Не са се пречупили, но се подозира, че са възнамерявали да ударят по лорд Ай.

— И сега в града има втора група? Хайде! Аз знам за Каракалите.

— Да. Според Собек онези от втората група са пристигнали поотделно и са се представяли за търговци на гума и смола. Наели са къща в покрайнините на Тива, малко отвъд Лъвската порта. Имението е на собствена земя. Наричат го Къщата на смокините, заради дърветата, които обграждат портите.

— И лорд Собек и лорд Майа не са информирали фараона?

— Не смеят.

— Разбира се — плесна тихо с ръце Джарка. — Ако информират Ай, може да загубят приятелството на Хоремхеб. Като кажат на Ай за първата група, но не и за втората, те си оставят възможност да балансират между двата враждуващи лагера.

— Лорд Собек — обяви Амендуфет — дори не наблюдава Къщата на смокините, за да не вземе някой от неговите хора да каже на Нахтимин. Точно сега — повдигна вежди той — никой не контролира положението. Собек вярва, че първата група убийци са доведени да премахнат Ай като главен съветник и съветник на фараона. Сега Тутанкамон е мъртъв, а Ай е фараон и Хоремхеб вероятно съжалява, че изобщо е поел този път.

— Знаеш ли защо Хоремхеб и Рамзес биха искали да премахнат Ай?

Амендуфет направи физиономия.

— Господарю, вие можете да си го обясните не по-зле от всеки: Хоремхеб не обича особено лорд Ай. Ако го беше премахнал тогава, самият Хоремхеб можеше да стане главен съветник на Тутанкамон, както и водещ генерал. При други обстоятелства Хоремхеб можеше дори да носи Двойната корона.

— Има и още нещо, нали? — обади се Джарка. — Тук не става въпрос само за това кой ще управлява Египет.

Амендуфет облиза устни и кимна.

— Така е. Всички сме чували слуховете за интереса на генерал Рамзес към племето хабиру и клана исраар. Рамзес твърдо вярва, Джарка, че твоят народ е причината за ереста на Ехнатон. Ако можеше, Рамзес щеше да издири всичко възможно за твоя народ, за намеренията, за пророчествата, за мечтите им. Да — кимна бавно той, — ако генерал Рамзес разполагаше с пълна власт, племето хабиру и кланът исраар щяха да бъдат затрити или прогонени завинаги от Египет. Лорд Ай знае това. От една страна, се опитва да успокои хабиру, както потупва прах от възглавничка, но в крайна сметка — погледна той Джарка — и лорд Ай като теб е от хабиру. Дали ще изчака кошмарът да бъде забравен, великата ерес да се превърне в легенда, Ахетатон да се разруши напълно и тогава да започне отново? Много от наемниците му са от твоето племе.

Бях изненадан от думите на Амендуфет и се запитах дали Ай вече е взел решение за бъдещето. Ако беше така, рано или късно той и Хоремхеб щяха да се сблъскат. И щеше да избухне кървава гражданска война.

— Всички сме само наблюдатели, нали? — заговори Набила. — Собек, Майа, Хюйи и ние. Оттеглили сме се от играта и чакаме да видим накъде ще тръгнат нещата. Кой ще победи — Ай или Хоремхеб? Всичко опира до това, нали? — красивото й лице бе разтревожено, трепкащата светлина подчертаваше тъмните сенки под очите й. За миг съжалих, че съм я въвлякъл във всичко това.

— Аз съм направила своя избор. Кой знае — ухили се тя, — може пък онази мангуста да провери дали и моята душа се продава.

— А продава ли се? — подразни я Мерт.

— Вече е продадена хиляди пъти на съпруга ми — отвърна Набила. Усмивката й се стопи. — Аз също познавам лорд Ай. Вероятно в момента обсъжда как да причини смъртта ни чрез убийци или пък да ни види обесени публично или набити на кол насред Червените земи. Нищо чудно, че Пентжу се крие в Тайнственото убежище. Но тези Каракали, втората група? — обърна се към Амендуфет тя.

— Според лорд Майа са около шест души — една жена и петима мъже.

— И какво чакат? — не се стърпях аз.

Амендуфет разпери ръце.

— Господарю, не знам. Според Майа сега тези Каракали ще действат не само по заръка на Хоремхеб, но и защото имат кръвна вражда с Ай и Нахтимин. Подозирам, че изчакват удобна възможност. Фараонът трябва да мине през Тива… за да отиде до своя храм… внезапна атака… — сниши се гласът му.

— Остави ги — измърморих аз. — Какво знаеш за лорд Пентжу?

— Крие се в укрепена къща на един площад, известен като Площада на чужденците; преди е бил казарма на меджайски войници.

— Добре ли е пазена? — попита Джарка.

— От наемници. Лорд Пентжу разпродаде цялото си съкровище и го обърна в дебени и златни и сребърни уни, също и торбички бижута и драгоценни камъни. Дори е взел Бокала на славата на Аменхотеп Великолепни. Живее в една стая на горния етаж, обслужван от митанийски курви. Изглежда… изглежда, е много изплашен.

— От какво?

Амендуфет поклати глава.

— Той се е грижел за Тутанкамон, благословена да е паметта му, присъствал е, когато фараонът е поел към Запада, после е изчезнал. Дори наел Ксру… — млъкна изведнъж той, когато Джарка рязко пое дъх: Ксру, или Прогонените, бяха момчета от храмовете, отхвърлените от обществото, една от най-кръвожадните банди, които обикаляха из Некропола. — Те пазят входните улици към Площада на чужденците.

— И лорд Пентжу не е оставил никакво съобщение?

— Отказва да дойде тук — обади се Мерт. — Изпратих не една покана. Всеки път идваше момче с ясен отговор: „Аз съм Каку, прокълнатият!“

— Защо ще нарича себе си така? — прошепна Джарка. — Нима вярва, че е предал Тутанкамон?

— Дойде при мен — заяви Амендуфет и затвори очи — при Великото изпращане. Прошепна: „Ако лорд Маху се върне и аз съм все още жив, кажи му да не ме търси. Кажи му, че ще говоря с него отвъд Далечния хоризонт“.

Някъде в градината птица изцвърча шумно, после откъм къщите надолу по реката долетя зловещ кучешки вой.

— Да не го търся! — прошепнах аз. — Амендуфет, какво наистина се е случило?

— Не знам със сигурност — призна той. — Прокламацията гласеше, че фараон Тутанкамон е отишъл да срещне Озирис, тялото му бе донесено в уабета. Напипах контузиите, но не видях друга следа от насилие. Носеха се обаче слухове…

— Какви?

— Вече ви разказах: за припряността, за набързо подготвената гробница, преравянето на тайни съкровищници за погребални принадлежности, за… за това, че плътта на Блажения е била пречистена не както трябва, но, господарю, това са само слухове, клюки.

Проклех Майа под носа си: трябва да е знаел за всичко това, но ни бе казал само онова, което е искал да чуем.

— Цареше пълен хаос, никой не смееше да изпраща съобщения до когото и да било. Не знаех дали сте живи, или не, нито пък къде се намирате. Войските на Нахтимин плъзнаха из целия град, пазеха Великото пристанище и доковете. Бойни баржи патрулираха по реката, ескадрони колесници контролираха подстъпите към града чак до Червените земи. Дарове, подкупи и обещания потекоха от Великия дом към благородните. Пратеници потеглиха до управниците и благородниците из царството. Заповедите на Ай се лееха от града като стрели, скоростта бе на първо място. Тялото на Божествения бе предадено на уабета, а седемдесетте дни на траур бяха съкратени.

Амендуфет продължи да описва онова, което наричаше последните дни, но аз слушах с половин ухо. Накрая го помолих да се оттегли, като го информирах, че икономът и прислугата ми ще се погрижат за него. Появи се Набила, беше неспокойна. Двете с Мерт забърсаха благовонията, които се процеждаха от малките конуси по перуките им. Набила спомена как трябвало да посети свои близки в Тива и че смята да го направи утре. Изсумтях разсеяно в съгласие. Двете жени излязоха. Седях в павилиона и се взирах в тъмнината, която се сгъстяваше с догарянето на маслените лампи. Образите идваха и си отиваха, бързи като светулки: Ай при първата ни среща, чаровен и опасен, а до него прекрасната му дъщеря Нефертити. Различните Чеда от Кап си играят като деца, Пентжу и Мерире се дразнят, Хоремхеб и Рамзес дебнат в сянката, Майа и Собек винаги заедно, горчиво-сладки спомени от онези славни времена.

— Грози ни голяма опасност, нали? — остави чашата си с вино Джарка. — Да избягаме ли, господарю? Ай вече няма нужда от нас. Вече има каквото иска. Опита се да те убие, може отново да го направи. Набила е права, сега всичко е въпрос на война между Ай и Хоремхеб. Може да вземем една от страните, но дори и тогава няма да сме в безопасност.

— Всъщност изобщо не ме интересува. Ай, Хоремхеб или тлъстият Майа — можеше да ни каже толкова много, но както винаги предава всички. Онова, което ме тревожи, Джарка, е следният въпрос: убил ли е Ай — или неговите приятели и съюзници — Тутанкамон? Ако той, или пък те са го направили, трябва да действаме. Междувременно — подбирах внимателно думите си аз, — трябва да защитим живота си, трябва да спечелим време да живеем и открием истината.

— Тоест Пентжу?

— Не, засега не. Пентжу е прав, не трябва да го търсим, това само ще заостри вниманието на Ай и Нахтимин. Трябва да покажем добрата си воля. Трябва да спечелим благоволението на фараона. Трябва много ясно да покажем, че го подкрепяме.

— Как?

— Каракалите.

— Да кажем на Нахтимин?

— Не, това пък ще ни издаде пред Майа и ще насочи Хоремхеб срещу нас. Трябва сами да ги убием.

— Господарю!

— Ако Каракалите успеят, ще избухне война, ако не успеят — пак ще има война. Хоремхеб е наел убийците да убият съветник на фараона, а не самия фараон. Ситуацията се е променила. Хоремхеб вероятно дори вече не може да ги контролира.

— Което означава?

Вдигнах чашата вино и безшумно я допрях до тази на Джарка.

— Нищо чудно самият Хоремхеб да изпита облекчение, ако ги убием.

— А кой ще поеме отговорността?

— Как кой — всички и никой.

Джарка се усмихна.

— Всички ще си отдъхнат. Всъщност да — зацъках с език аз, — това е най-добрият ход. Това е дар за Ай, доказателство, че сме прогледнали през свещения дим и сме различили приближаващото. Трябва да направим нещо да го успокоим и разсеем. И то веднага.

С Джарка внимателно съставихме план. Откраднахме няколко часа сън, после избрахме сред наемниците си такива, на които можем да имаме доверие. Още преди зазоряване бяхме будни, а хората ни се изнизваха през една странична порта към баржата, която Джарка вече беше купил от близкото пристанище. Над главите ни звездите избледняваха, небето на изток порозовяваше, макар че хладният вятър все още не си отиваше, а реката изглеждаше все така страшна — оживяла от рева на хипопотамите и непрестанното цвъртене сред папирусовите храсти. Рибари се прибираха с улов; въздухът миришеше на сол и подгизнали въжета. Отвъд реката в мрачния Град на мъртвите блещукаха светлинки. От време на време през водата се чуваше вик или писък, но не можех да определя източника. Придържахме се близо до брега и се движехме с безшумни гребла срещу течението. Градските войници патрулираха, но не ни спряха; не отивахме към града, а по̀ на север, към огромните ферми и къщи в далечния край на Тива.

Стана по-светло. Минахме покрай надвисналите стени и порти на Тива, покрай богатите имения на благородниците и нататък към по-малко плодородните земи, където къщите бяха построени с кал, а портите нямаха украса. Всичко бе потънало в тишина, ако не се брояха ревът на някое животно и звънците на магаретата, карани ох улични търговци към градските порти в очакване на пазарния ден. Най-накрая спряхме в тясно пристанище, където малка лодка подскачаше във водата, а няколко опърпани рибари поделяха слабия улов. Оставихме един човек да пази баржата. С покрити глави и маскирани лица се промъкнахме на брега, напълно въоръжени, и забързахме към прашния, ограден с липи път.

Отначало се притесних, че сме на погрешното място, но Джарка познаваше Тива и притежаваше най-добрата колекция от чертежи и карти. След един от завоите вдигнах ръка. Недалече група смокинови дървета прикриваха високата разнебитена стена на старо имение. Страж или портиер дремеше клекнал с наведена глава пред черната двойна порта. Джарка се промъкна максимално, откачи лъка си и се приближи още малко. Чух свистенето на тетивата, последвано от свиренето на стрелата, но тя се заби в портата. Джарка изпсува, грабна друга стрела и я изстреля. Този път намери целта, портиерът се опита да подскочи, но после падна по лице. Хвърлихме се към имението като ловджийски кучета. Изкатерихме стените и се прехвърлихме в обрасла градина, където ниската растителност бе гъста и сплетена, басейните на чистотата и малките канали бяха задръстени с бурени и миришеха на гнилоч. Наоколо имаше изоставени беседки и полуразрушени външни постройки.

Пресякохме градината. Изглежда, един от Каракалите бе решил да спи навън, скочи сънен и пиян, но Джарка му преряза гърлото. Продължихме приклекнали към разнебитените дървени стъпала, които водеха към врата с обелена боя. Бях се съсредоточил върху обелените и плесенясали колони и не забелязах как вратата се отвори рязко и две кръвожадни кучета изскочиха с оголени зъби. Нахвърлиха се право към нас, а едновременно с тях стрели разсякоха въздуха над главите ни — ясен знак, че Каракалите вече бяха на крак. Кучета бяха посечени и ние забързахме към входа. Долових движение до един от прозорците на горния етаж и над парапета, който обхождаше плоския покрив. Изпратих Джарка и наемниците да обкръжат къщата.

— Всички външни постройки са празни — докладва той, като се върна. — Всички са в къщата, но — обърна се и щракна с пръсти той — намерих това.

Един от наемниците донесе пълен с масло мях.

— Има и още — усмихна се Джарка — в една от външните бараки.

Каракалите бяха се поддали на мързела. Не бяха подготвени за нападение, нито пък съзнаваха колко са уязвими. Насякохме сухи храсти и прещип и ги натрупахме през прозорците на долния етаж и пред вратите. Донесохме маслото, разпорихме меховете и ги изляхме вътре. Джарка заповяда стрелите да бъдат пуснати едновременно от всички страни. Каракалите бяха прекалено малко; бяха се залостили на горния етаж. Дървесината на старата къща, вратите, первазите и външното стълбище допълнително разпалиха огъня. Пожарът се разрази. Остър черен пушек се издигна на облаци от беснеещите пламъци. Сякаш самият Хор, Онзи, който поглъща хиляди с огън, бе влязъл в този дом. Каракалите нямаха избор, освен да се опитат да избягат. Наизскачаха от прозорците и вратите, но бяха посрещнати и убити, а телата им — хвърлени обратно в горещия ад. Убихме общо петима мъже и чернокоса млада жена. Седнахме и се загледахме в горящата къща и когато бяхме сигурни, че нищо не е останало, тръгнахме към баржата заедно с трупа на пазача отвън. Хвърлихме го на крокодилите, натоварихме се и потеглихме обратно, преди някой да вдигне тревога.

На връщане платихме на наемниците си и ги заклехме да си мълчат. Бяха ветерани и ме познаваха отдавна, а торбички злато, топла постеля и много храна бяха достатъчни да осигурят верността им. Знаеха и цената на предателството: мъчителна смърт. С Джарка се измихме и преоблякохме и седнахме на покрива да закусим на сутрешния бриз. Гледахме бавния изгрев на слънцето и си спомняхме подобни утрини в Ахетатон. Докато говорехме, аз наблюдавах моя приятел и другар от много години, моя щитоносец в толкова трудни битки. Като млад беше красив, с къдрици черна коса, тъмни очи, усмихнати устни и маслинова кожа. Сега изглеждаше стар и уморен, в косата му проблясваха сиво и бяло, кожата му бе суха и набръчкана, а очите — с тъмни сенки, не ярки и весели както преди.

— Тревожиш се, Джарка — казах нежно. — Снощи ме попита дали не трябва да избягаме. Защо?

— Ехнатон бе от моя народ — отвърна той толкова бързо, че веднага разбрах колко дълго бе мислил за това. — Знаеш историята. Как хабиру ще станат велика нация, а от клана исраар ще се роди месия, спасител, който ще поведе тази нация към невиждано величие.

— Албинос — вметнах аз, — с бледа кожа и коса бяла като най-фината пшеница.

— Да — усмихна се той замечтано. — Знаеш ли, дядо ми беше албинос. Беше голям срам за нас. Викаха му „прокажения“. Както и да е…

Джарка се извърна да улови вятъра с лице. Гледах го и се чудех защо иска да избяга. Нима всичко се разпадаше? Наистина ли вече всеки се спасяваше поотделно? Дори и приятелите?

— Дотук ли беше, Джарка? — насилих се да се усмихна аз. — Кажи ми какво е положението, какво ще стане с нас?

— Ще бъда искрен с теб. Бъдещето не е планирано; но миналото трябва да ни държи заедно. Онова, което ни свързва, лорд Маху — потупа се в гърдите той, — са приятелството, другарството, общите несгоди. Но и двамата остаряваме. Аз имам Мерт, две деца — закашля се и премига. — Нека ти кажа какъв си ти, първо това да обясня. Казваш, че нямаш душа, приятели и близки, освен Набила.

Усетих лека тревога от начина, по който произнесе името на съпругата ми. Джарка улови погледа ми.

— Не, не — вдигна ръка той. — Ще ти обясня. Ти, лорд Маху, подобно на мен самия, си отгледан без братя или сестри, нямал си никого, освен леля си Изития, а тя е била изпълнена с омраза и желание да те нарани. Погледни се, Маху, египетски лорд, интригант, воин, убиец, атеист. Хранил си се на масата на най-великите, лежал си в лоното на изобилието, но е трябвало да се справяш и с твърдия черен хляб на изгнанието и отхвърлянето.

Седях изумен от този мой приятел, обикновено толкова сдържан, а сега сговорчив, отворил цялото си сърце.

— При все това — продължи той с леко притворени очи — ти си все още малко момче, самотно, търсещо обич, близост; точно затова обичаше Ехнатон, Нефертити, Чедата от Кап, дори лорд Ай. Те са станали твоето семейство; никога не си ги предавал, дори когато те са го правили. Запазил си вярата си в тях, както и в мен. Тутанкамон в много отношения бе и твой син. Съзнавам, че не ти пука за Ай и останалите — това е вече в миналото, но все още имаш дълг, от който трябва да се освободиш. Ако Ай не е виновен за смъртта на Тутанкамон, какво ще направиш? Ще потърсиш висока длъжност? Съмнявам се. Ще се оттеглиш тук, в Къщата на вечнозелените кипариси? Добре. Обаче — изтри уста с опакото на ръката си той — ако Ай е виновен, трябва да бъде пролята кръв и аз съм длъжен да ти помогна — погледна ме с открит поглед. — Трябва да запазя вярата ти в мен на всяка цена.

— Освен — прошепнах аз — ако става дума за Мерт и децата.

— Точно така, това е линия, която няма да прекрача. Умолявам те да не го искаш от мен. Ако трябва да избирам; ще избера тях пред теб. Ето това е — сви рамене той.

Отпих от разредената с вода бира и се загледах в издигащото се в прекрасни кървавочервени багри слънце. Джарка ми беше казал истинската си позиция: един от малкото такива хора в живота ми.

— Мислиш ли, че ще стана фермер?

— Не се шегувай, господарю Маху! Ай е от моя народ; това го прави опасен. Ние сме водени и разкъсвани от мечти и пророчества и Ай не е по-различен — гласът му премина в шепот. — Ай познава тайната история на хабиру, той е не по-малко опасен от Ехнатон. Ами ако Ай гледа на себе си като на месия, спасител?

— Може да е какъв ли не — засмях се аз, — но със сигурност не е албинос.

— Не, но може да се вижда като вестител на новата ера. Ай таи собствени амбиции за блясък и величие. Повярвай ми, едва ли цели да възстанови старите египетски традиции. Хоремхеб и Рамзес са наясно с това.

— И в крайна сметка?

— В крайна сметка — призна Джарка — Ай ще се опита да облече в плът онази идея — каквато и да е тя — и това ще доведе до кръвопролития и хаос.

— Тогава да подкрепим Хоремхеб и Рамзес.

— Глупости — стана и се протегна Джарка. — Рамзес е същият като Ай. Ако зависеше от него, всеки хабиру, всеки член на клана исраар, ще бъде премахнат, за да се задуши мечтата, да се премахне всякаква опасност за бъдещето — приближи се и седна пред мен, като ме погледна умолително. — Господарю, с нас е свършено, с всичко е свършено. Да направим каквото трябва и да се изнасяме.

Понечих да отговоря, но чух звук откъм стълбата. Появи се Набила, придружавана от двама наемници — единия със слънчобран, другия с кошница и бастун. Станах да я поздравя. Беше хладна и уханна от нежната парфюмирана вода, с която се бе измила. Носеше бяла роба и шал с пискюли около раменете; лицето й бе изрисувано, очите — изписани с черен въглен. Усмихна ми се, докосна леко устни до моите, после покри глава с шала и ми каза, че отива при роднините си.

— Налага се — подкачи ме тя. — Очакват ме. Ще им разкажа за премеждията си, а после трябва да ги приемеш тук, Маху, и да ги почерпиш, защото вече са и твои роднини.

Сетих се как Джарка току-що ми бе казал, че съм самотен, и избухнах в смях. Набила ме погледна неразбиращо, но аз я целунах отново, казах й да внимава и че нямам търпение да се запозная с новите си роднини. Тръгна. Джарка я последва до стълбите, изчака да излезе, после се върна.

— Каракалите ни очакваха, господарю.

— Глупости! Тогава стражът нямаше да спи, нито пък онзи на вратата.

Джарка прескочи парапета с гръб към мен. Почувствах как ме полазва хлад.

— Набила. Господарю, тя наистина ли е тази, за която се представя?

— Джарка!

Ръката ми отскочи към скрития под възглавниците нож.

— Странни бяха обстоятелствата, при които я срещнахме, не мислиш ли? — изказа мислите си гласно Джарка.

— Не е уговорила онези пирати да нападнат кораба й — запротестирах аз, — нито пък е знаела, че ще я спасим.

— Мир, господарю, и махни ръка от ножа — обърна се той и седна с гръб към парапета. — Тя ни спаси в Ханаан. Освен това, изглежда, знае много за онази страна — вдигна глава. — Само Невидимия знае истината, господарю, но мисля, че тя е от моя народ. Със сигурност знае повече, отколкото ни казва. Спомняш ли си разговора миналата вечер. Спомена за Пентжу, който е в Тайнственото убежище. Не, господарю — вдигна ръка да го изслушам той. — Кучкаря каза само на теб и мен, както и Амендуфет при гробницата. Снощи Набила спомена Тайнственото убежище, преди още Амендуфет да отвори дума за местонахождението на Пентжу. Така че — наклони се напред той — откъде е знаела?