Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Египетски загадки (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Year of the Cobra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2010 г.)
Разпознаване и корекция
debilgates (2011 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Годината на Кобрата

Превод: Ралица Кариева

Редактор: Надежда Делева

Коректор: Антония Михайлова

ИК „Труд“, София, 2009 г.

ISBN: 978-954-528-935-4

История

  1. — Добавяне

Пролог

Ааку-т: огнената кобра върху короната на фараона

Онази, дето разравя жаравата и я разпалва

с остри пламъци, убиващи за миг и без пощада.

Онази, срещу която сме безсилни.

Онази, край която никой не минава безопасно.

Онази, дето се въздига към господаря си.

 

Онази, остра като ножове,

господарка на Двете земи,

дето помита враговете с уморено сърце,

дето се въздига трепереща пред Безгрешния.

Често цитирам тези стихове от Книгата на мъртвите. Те описват пътуването на душата през Ам-дуат, подземния свят, покрай Гълтачите, онези, които пият кръв и се хранят с плът. Не вярвам нито дума, но поезията ми харесва; харесва ми описанието на огнените езера, ограждащи пусти брегове, на които градовете на мъртвите се издигат с ужасяваща красота. Защо ми харесват, ще попитате? Ами да речем, че те по някакъв начин описват моя живот или поне по-голямата му част. Истина е, че съм бродил сред Полетата на благословените, дето сините и белите лотоси се отварят и затварят по желание, дето въздухът е изпълнен със сладкия аромат на зюмбюли и упойващата зеленина на пролетта, дето белите ибиси се извисяват под синьото, очистено от дъжда небе и дето и слънцето, и луната, и целият цвят на нощта блестят с нестихваща красота. Толкова благословен съм бил. Държал съм златни бокали, украсени с драгоценни камъни, и съм преглъщал виното от Кару и Ханаан. Ял съм най-сочно месо и най-избрани плодове. Познал съм телата на най-красивите жени, с напоени в парфюм перуки и блеснали от страст очи на кошута, изписани със син, зелен и черен въглен. Държал съм ги в прегръдките си, под звъна на проблясващите бижута по извитите им в Неченет, рая на плътските удоволствия, тела.

Разхождал съм се из рая и съм бил кичен с всички знаци на властта като служител на фараона. Бил съм шпионин, предател и воин. Дъвкал съм облаците прах на битките измежду ескадроните колесници. Ужасяващи сблъсъци на Менфит, Накту-аа и Мариану — момчетата със здравите юмруци, най-смелите в царството — вплетени в бой с копие, меч, щит и боздуган, насред Червената земя или покрай блатата на Нил: такива кръвопролития не са ми чужди. Бил съм се в смразяващата чернота на пустинната нощ и под такова изгарящо слънце, че скалите се пропукват и разпадат. Бродил съм из бойни полета, гдето мъртвите се подуват, пръсват и вмирисват, а земята е сякаш издялана от лешояди с рошави крила. Познал съм ужаса да бъдеш преследван от нощни хищници, от убийци, последователи на Червенокосия Сет, с плъзгащи се в тъмнината остриета или прелитащи през въздуха стрели. Защо ли? Защото съм Маху от меджаите, някогашният началник на полицията при Великия еретик — онзи, чието име е отречено завинаги — Ехнатон.

Ето, изрекох името му. Великия еретик! Вече го няма, него и останалите. Аз съм един старец, довлечен обратно в Тива заедно с дневниците си, написани на моя собствен терф шта-т, таен код. Божествения Рамзес, Могъщия бик, Онзи с най-красиви форми, Хор на Запада, Убиец на народите на деветте лъка желае животът ми да бъде разказан за неговите собствени тайни цели, а може би и не толкова тайни. За фараона аз съм мостът към миналото, защото всички останали вече преминаха в безкрайната тъма. Само старият Маху остана от славното минало на Египет. Наредено ми е да напиша всичко, което знам.

Използвам дневниците и записките си, но навестявам и мъртвите. Древните хроники описват как преди много десетилетия, на прага на смъртта, един от фараоните наредил един жрец да бъде удушен и изпратен да подготви пътя му. По време на заточението чух подобна история и това ми напомня колко зловещи представители на човешкия род съм срещал през всичките си странствания. За един се сещам веднага, учен от царството Понт, което се намира на брега на Голямата зелена вода на изток. Отишъл на юг, отвъд Праговете, след което се насочил към непроходимите джунгли на запад, за да посети племената, които обитават земите около крайбрежието. Разказа ми за един вожд, който, когато желаел да общува с мъртвия си баща, нареждал да удушат дванайсет роби, за да бъдат изпратени в Подземния свят да зададат въпросите му. Попитах този учен защо точно дванайсет роби. Мъжът се усмихна и по лицето му прочетох, че се забавлява:

— Ами за всеки случай, ако някой се загуби в тъмното. От всичките дванайсет все един ще намери пътя.

— А как получава отговорите?

— Ами — отвърна този голям лъжец, — вождът очаква да му се присънят, а ако това не стане, изпраща нови дванайсет.

Смешна история, само че единственото, което аз мога да изпратя във вечната нощ, е собствената ми душа, макар да се съмнявам дали изобщо имам такава. А ако имам, не знам дали душите на другите ще ме чакат. Душите на всичките ми познати: Хюйи, Майа и останалите.

Вчера дойдоха и взеха ръкописа ми. Главният писар, Надзирател на Дома на пратениците, дойде да ме разпита: тлъст, арогантен мъж, надут от мисълта за собственото си величие, както кобрата се надува с отрова. Доведе личния си секретар да записва всяка моя дума — един младеж, който ме зяпаше с изумление. И има защо! Очите ми са хлътнали, зъбите — щръкнали, кожата ми е жълтеникава и груба. Някога черната ми коса е вече снежнобяла. Едва ли е срещал мнозина осемдесет и шест годишни старци, способни да опишат толкова живо дните на Великия еретик. Главният писар — името не си спомням — нарича себе си „очите и ушите на фараона“. Идеше ми да отвърна, че господарят му е доста сляп и глух, ала се въздържах. Иска да обобщи написаното от мен. Настани дебелата си задница на един мек стол и се вторачи в мен с жален поглед. Аз бях полегнал на няколко възглавници, вече замаян от няколко бокала вино и с леко извърната глава, сякаш ме тревожеше повече дупката от плъхове, която прислугата бе опитала да запълни със смес от препържена котешка лой и змийско масло.

— Ти си Маху от меджаите — започна той. — Майка ти е починала, когато си бил още много малък, нали? Баща ти е бил полковник в пустинния патрул. Живял си с леля си Изития, мразел си я и си наел човек да я убие.

— Мразя плъхове — отвърнах поглед от дупката в стената и го погледнах.

— Маху, трябва да отговаряш на въпросите ми.

— Защо?

— Защото Божествения, да бъде безкрайно здравето му и да се радва на вечна благословия, да живее милион години, да бъде помазан от Озирис, иска така.

— За какво му е, о, тлъсто свинско печено?

— Обидите са пясък на вятъра, Маху.

— За теб съм лорд Маху.

— Това е вече минало.

— Но моето минало, дебелако!

— Божествения може да нареди да бъдеш набит на кол.

— И с по-лошо са ме заплашвали.

— Ти си еретик.

— Не ме обиждай — понечих да се изправя аз. — Не ме заплашвай, дебелако!

— Значи не се страхуваш да умреш?

— Нищо подобно не съм казал.

— Но фараонът ще те възнагради. Повече вино — може би дори хесета от храма, която да те топли нощем?

— А дали ще може две?

— Възможно е.

— Ще отговоря на въпросите ти, дебелако, и ще се старая да не те обиждам.

— Добре тогава, нека повторя въпроса си…

— Няма нужда. Прав си за баща ми и майка ми. Да, наистина мразех Изития — тя уби майка ми…

— Нямаш доказателство.

— Тя беше кучка. Казах на Собек, моя стар другар, че тя е издала за връзката му с едно от украшенията на фараона, наложница от царски харем. Него заточиха в един затворнически оазис, а любимата му бе разкъсана жива от диви зверове.

— Била е наложница на Аменхотеп III Великолепни, бащата на Великия еретик, нали?

— Да.

— А Собек е отраснал с теб в Царската ясла?

— Също като мен, той беше Чедо от Кап в Дома за пребиваването в единия край на двореца Малгата в покрайнините на Тива. По-късно Собек избяга от оазиса. Стана господар на Подземния свят, цар на бедните квартали на Тива, след което получи отново благоволението на двореца и се върна там.

— А останалите Чеда от Кап?

— По-късно Хюйи стана Надзирател на Дома на пратениците, Държач на ветрило отдясно на фараона, Син на царя в Нубия.

— Да, да, а другите?

— Майа — мъжът, който искаше да бъде жена, обожателят на Собек, бе най-великият финансист, живял някога в земята на То-мери.

— Трябва да си спомняш и други имена.

— Мерире, жрецът — свих рамене аз. — Хоремхеб, величествен като Монту по време на война, и Рамзес, неговият помощник — войници от глава до пети, убийци до мозъка на костите си.

— А ти беше?

— Все още съм, внимавай.

— Значи всички сте израснали в Кап, заедно с Великия еретик?

— Не, с него съдбата ме срещна случайно. Баща му го бе прокудил в една изоставена част на двореца и го принуждаваше да крие лицето си. Нарекох го Забуления.

— Да, така е.

— Това беше, преди по-големият му брат — Тутмос, да бъде отровен.

Дебелакът вдигна ръка:

— И Великия еретик да стане фараон. Негова беше двойната врата на Великия дом — замълча и размаха ветрило пред дебелите си потни бузи. — А всичките му глупости за Единствения бог, Атон, отхвърлянето на египетските богове, най-вече на Амон Ра, бога закрилник на Тива? Преместил се от Уасет и построил нов град на стотици километри на север. И ти си подкрепял всичко това?

— Прочети изповедта ми.

— Чел съм я. Казваш, че всичко било резултат от влиянието на майката на Еретика, царица Тийи, и онези, които наричаш групата от Ахмин.

Аха, стигнахме до същността! Онова, което всички търсеха: истината.

— Групата от Ахмин — усмихнах се аз. — Преди много години хиксосите били прогонени от Египет.

— Познавам историята ни.

— Замълчи и ще научиш още нещо. Така, сред нашествениците хиксоси били и хабиру[1] — царете пастири — и най-вече едно конкретно племе — исраар. Те вярвали в идеята за Единствения бог, който е избрал от народа им да се роди месия — свих рамене. — Хабиру и клана исраар накрая били прогонени от Египет, заедно с останалите хиксоси. Те обаче се върнали с мир през Долината на сенките на изток в Червените земи. Използвали тамошните пещери да погребат мъртвите си и да нарисуват своята история.

— А, да, а ти си ги унищожил, нали така?

— Трябваше, за да предпазя любимите си хора.

— Това ще рече твоя слуга Джарка и Мерт, съпругата му. Те произхождат от хабиру. Къде се намират сега?

— Мъртви, надявам се, далеч от пипалата ти.

— Да се върнем на групата от Ахмин — смени гладко темата тлъстият писар. — Хабиру се заселили в града Ахмин. Станали знатни благородници, по-големи египтяни от египтяните и служели на бога на града. Как му беше името? А, да, Мин, богът на плодородието. Тайно обаче — присви очи той, — тайно обаче хранели мечти за Единствения бог и месията, който ще ги освободи и ще им даде собствена земя от мляко и мед.

— Поне някои от тях — отвърнах аз и се опитах да овладея паниката си, — най-вече царица Тийи — истинска красавица, която привлякла вниманието на Аменхотеп III Великолепни. Той бил толкова омагьосан от нея, че отказал да се ожени за която и да е чужда принцеса. Тийи станала неговата Велика царица. Родила двама синове и три дъщери, от които единствено Ех… — спрях се навреме. — Единствено Великия еретик оцелял до по-напреднала възраст. Бащата на Аменхотеп винаги е бил против женитбата на сина си за Тийи, както и всички жреци на Амон в Карнак и Луксор. Те знаели за легендите за хабиру, за техния Единствен бог и мистериозния месия.

— И Тийи донесла всичко това със себе си при женитбата си за Аменхотеп?

— Да, скрито зад идеята за Атон, Слънчевия диск, който се издига в цялото си великолепие. По това време Атон вече е бил приет като бог в Египет; Тийи просто доразвила идеята. Аменхотеп с радост приел това, както и всичко останало, свързано с нея.

— И тогава се родил Великия еретик.

— Да, родил се със странно лице и крайници — жреците го нарекли Гротескния.

— Той наистина е бил странен — замисли се главният писар. — С онова тясно лице и издължена челюст, странни очи, с женствени гърди и ханш. Виждал съм рисунките. Или поне онези, които са запазени — въздъхна той.

— Мислех, че вече всички са унищожени, както и статуите, гравюрите, молитвите и дори градът му.

— Всички са изровени, макар че някои успяха да ни се изплъзнат — вдигна чаша ябълков сок и отпи внимателно. — Същото се отнася и до един-двама души, като теб самия. Моля, продължавай. Говореше за Гротескния.

— Жреците искаха да убият Великия еретик още при раждането му. Тийи успя да ги склони да го пощадят и го отгледа, като скришом го учеше на тайното знание за Единствения бог — направих физиономия. — Не беше трудно. Великия еретик мразеше жреците на Амон, както и баща си, който го бе отхвърлил. Сприятелихме се. Аз му помагах да унищожи враговете си и да, подкрепях го и като фараон.

— А ударът срещу Тива и жречеството на Амон? Опозоряването и падението на министрите на баща му? Преместването в Ахетатон, Града на Атон?

— Да, да, да.

— Но това не е всичко — изсъска писарят, — не ми казваш всичко. Знаем това от другите Чеда от Кап. А, между другото, пропусна един, като ги изброяваше.

— Хоремхеб, Рамзес, Хюйи, Майа, Собек, Мерире — кой липсва?

— Пентжу, лекарят.

— А, да — отвърнах аз с готовност, — съвсем го забравих.

— Дали наистина, Маху?

— На този етап — вече да.

— Но има и още около Великия еретик, нали? Съпругата му?

— Разбира се… — отвърнах полугласно аз и се загледах през прозореца и лазещата по перваза муха.

Дървените капаци бяха затворени, а няколко слънчеви лъча се провираха подобно на някоя от картините на Ехнатон. Разбира се, помислих си, тя винаги беше там — винаги е било така и винаги ще бъде: като частица от душата ми, частица от сърцето ми, красивата жена, Нефертити — с подобна на огнен облак коса около златистото лице, с онези странни сини очи, непоносимо чувствени устни, сластна походка, леко отметната назад глава и полуоткрехнати тежки клепачи.

Писарят се приведе и ме докосна по коляното.

— Обичаше ли я, Маху? Така си написал в изповедта си.

— Да, обичах я.

— И въпреки това си я убил?

— Не съм я убил! — почти изкрещях аз.

Налягалите при вратата наемници се размърдаха, но главният писар махна с ръка и те се отпуснаха.

— Извърших законната й екзекуция — обясних аз, — по заповед на Царския кръг — същите онези хора, които тя кроеше да унищожи.

— Такова коварство — изрази недоумението си на глас той. — Дори собствения си баща!

— Ай! — възкликнах. — Първоизточникът на толкова много проблеми.

— Защо смяташ така, Маху?

— Ай беше водачът на групата от Ахмин. Той се присламчи към Великия еретик, когато последният се ожени за Нефертити. Ай беше брат на Великата царица Тийи. Когато групата от Ахмин се нанесе в Тива, в преизподнята трябва да не е останал нито един демон.

— Какво те кара да смяташ така?

— Всички дойдоха да служат на Ай. Той стана първи министър на Великия еретик, негов везир, личен жрец, всичко, което зет му пожелаеше. Ай заговорничеше с безподобно умение и тънкост. Ще изрека името му — не мога повече да го наричам Великия еретик: Ехнатон стана фараон, Нефертити — негова царица. Опитаха се да поведат Египет към култа към Атон, Единствения бог. Отърсиха се от праха на Тива и основаха нов град. Знаеш какво последва: Нефертити роди на Ехнатон пет дъщери.

— Говори се, че Ай, собственият й баща, е отговорен за това.

— Така твърдят. Падението на Нефертити обаче дойде от това, че не можа да роди син и от арогантността й да се смята за равна на фараона.

— А Хийа — прошепна главният писар и се приведе леко, — дребната закръглена митанийска принцеса, тихият пристан на Ехнатон — не може да не си я спомняш, Маху? Нефертити затвори утробата й с отровни мехлеми. Твоят приятел Пентжу, лекарят, я пречистил и тя заченала син от Великия еретик — писарят сви рамене изящно, подобно на Майа някога.

— А и Хийа — продължи той с равен глас — заченала незаконно дете от Пентжу, син, когото скрили при митанийците. Ай го издирил и го довел обратно в Тива само за да умре. Погребан е някъде в Долината на царете, нали?

Гледах безизразно. Някои тайни щеше да се наложи сами да разкрият.

— Така Хийа станала причина за разрива между Великия еретик и съпругата му — размаха ветрилото против мухи той. — Нефертити била прогонена в северния дворец на Ахетатон и тогава се случило…

— О, да, тогава то се случи! — разбрах какво искаше да знае дебелият писар: истината за съдбата на Ехнатон. Дали е бил убит от жена си и дъщеря си? Или е избягал в Ханаан, откъдето се появи и узурпаторът, който твърдеше, че е нашият фараон?

— Значи — размърда се неспокойно върху възглавниците тлъстият писар — Ехнатон се е изпарил в мрака, а останалите сте убили Нефертити. Дори собственият й баща, Ай, дал съгласието си.

— Да.

— И всички заедно сте се заели да управлявате Египет от името на малолетния Тутанкамон, сина на Великия еретик от Хийа. Той се оженил за своята полусестра, Анхесенамон, дъщеря на Великия еретик. Толкова ли е приличала на майка си, Нефертити?

— Като един лотос на друг — засмях се аз. — А, между другото — посочих ветрилото си аз, — никога не съм управлявал Египет. С това се занимаваха Ай и останалите. Аз бях просто настойник на младия Тутанкамон.

— Докато Ай не те е изпратил в изгнание. И те е извикал отново кога?

— А, да. Когато Тутанкамон стана на шестнайсет години и започна да проявява тревожни промени в настроението си, когато започна да се държи повече като дете, отколкото както подобава на Носителя на двете корони, Държача на жезъла и тоягата, Любимия син на Амон Ра.

— Какво се случи след това? — попита главният писар тихо.

— Какво се случи след това? — залюлях се върху възглавничките. — Знаеш какво се случи! Ай и останалите бяха залисани в прочистване от вярата в Единствения; Ахетатон бе изоставен на разрухата. Старите богове на Египет, начело с Амон Ра, отново бяха на почит. Армиите на Египет излязоха от границите на империята, за да срещнат враговете ни. Злато и сребро, налози от чужди принцове отново започнаха да се леят в Египет.

— Какво се случи? — повтори той многозначително. — Какво стана… нали се сещаш, към края?

— Това искаш да видиш в изповедта ми, нали?

Той кимна, без да откъсва очи от моите.

— Ще го напишеш.

— О, да — изскърцах в отговор, — ще пиша!

Бележки

[1] За хабиру вече стана дума и в предишните две книги от трилогията на Маху, но тъй като тук играят най-решаваща роля, ето още малко информация за тях. Повечето учени смятат, че хабиру е социална група от хора, която се е намирала в периферията на обществото в Ханаан. Тези хора са били без гражданство и препитание. Някои са предлагали услугите си като наемни войници, други са се препитавали с разбойничество. Хабиру се срещат в текстове от Мала Азия, Мари, Нузи и Вавилон. В Египет те се срещат за първи път по времето на Аменхотеп и се споменават като наемни работници по времето на Рамзес II. Възможно е двата термина — хабиру и иври — да са свързани по някакъв начин, въпреки че е ясно, че те в никакъв случай не са напълно идентични. — Б.р.