Пол Дохърти
Годината на Кобрата (12)

Девета глава

Нес: поглъщам, изяждам

По-късно същата вечер, след като с Набила се бяхме любили, лежах до нея потен и се взирах в тъмнината, заслушан в нежното й дишане. Преобърнах се и прокарах пръсти по голия й гръб, обърсах капчиците пот и се сгуших по-близо, за да усетя мекия аромат на парфюмираното й тяло и сладкия дъх на вино. Захласнах се по красотата й, но после се стегнах, седнах на ръба на леглото, отметнах мрежестата завеса и се загледах в нощта. Въпреки любовния акт и сладките думи и целувки, продължавах да чувствам напрежение. Имаше нещо в Собек, в поведението му! Внезапно осъзнах. Него не го интересуваше. Какво го засягаше, ако лорд Ай управлява Египет? Собек беше последният човек — вече женен и с деца, богат и влиятелен, — който щеше да позволи да бъде въвлечен в гражданска война. Всички имахме прекалено много за губене. Защо да се тревожим? Защо да се съмняваме? Станах и отидох до ъгъла — някога там седях и пишех. Запалих лампите на двете стени, извадих табла за писане с папирус, пера и мастило и седнах. Мазилката беше хладна, маслените лампи образуваха светло петно, което отвличаше вниманието на неуморните мухи.

Пригладих парче папирус и се опитах да събера мислите си. С движение отляво надясно изписах първия знак: Ехнатон. Нямаше съмнение, че някогашният ми господар, Забуления, прокълнатият Велик еретик, вече е отшелник, вероятно прокажен, изгнаник в онази изгаряна от огненото слънце ханаанска долина. Той вече не беше заплаха за Египет, нямаше връщане назад. Дали Ехнатон е жив или мъртъв, Ай и Мерире вече не ги бе грижа и сега бяха готови да лъжат за своя изгода. Животът бе продължил. Ако Хоремхеб и Рамзес научеха за това, те също щяха да го приемат. Изписах и втория знак: Мерире. Беше корав и хитър. Никой не можеше да обори историята, че е бил шпионин на лорд Ай при хетите, че нарочно ги е заблудил и е изпратил информация на Хоремхеб и Рамзес за намеренията на Супилиум. Що се отнася до нападението на Вечерните прилепи, Мерире щеше да измие ръце и уста и да протестира, че е невинен. Кой можеше да докаже обратното?

Потопих перото в кървавочервеното мастило и изчаках една капка да падне. Изрисувах и третия знак: То-мери, Царството на Двете земи, Египет. Собек имаше право. Тутанкамон беше мъртъв. Пряк наследник нямаше, така че защо лорд Ай да не вземе короната за себе си? Хитър политик, умен воин, мъж с опит, с твърда ръка, която да ръководи държавния кораб. Това можех да приема; единствената реална опасност бяха Хоремхеб и Рамзес. Потопих перото, изрисувах четвъртия знак: хетите, чужденците. Собек отново беше прав. Ай беше започнал да изпраща злато на Вредителите. Супилиум скоро щеше да бъде въвлечен в неспирни набези и грабежи. Накрая щеше да се оттегли и Египет щеше да си възвърне пълна власт над онази територия. Какво точно кроеше Ай?

Захвърлих ядно перото. Кои бяха пречките за властта му? Грабнах перото, написах имената на Хоремхеб и Рамзес — могъщите генерали. Да, те бяха истинската заплаха за Ай. Кой път трябваше да поема аз? Спомних си лицето на Тутанкамон, нежно и гладко, доверчивите му очи; и Пентжу — моя другар. Взех решение. Ако Тутанкамон бе починал от естествена смърт, ако животът му бе покосен от боговете, щях да го приема. Ако не… притворих очи. Бях дал клетва на Ехнатон да пазя сина му. Ако Тутанкамон е бил убит, аз бях все още обвързан с дадената дума. Фараон или не, Ай трябваше да плати за делата си.

 

 

Верни на уговорката, се срещнахме на следната сутрин. Колесници обикаляха, коне пръхтяха, лъскавите поводи и коли улавяха първите слънчеви лъчи. Изненадахме стадо диви магарета и се втурнахме да ги преследваме, кучетата кръстосваха сред тучната трева и цветята. Ние следвахме неотклонно: Хоремхеб и Рамзес в първата колесница, Собек и Майа зад тях, Хюйи сам в своята и накрая аз и Джарка в прахоляка им. Бяхме се събрали в уречения час с напрегнати сериозни лица, без желание да говорим. Нямаше го другарството от вчера; заместено бе от подозрение и остри погледи. Хюйи изказа на глас тревогата си, че лорд Ай може да разбере за срещата ни. Хоремхеб отсече, че не му пука. Двамата с Рамзес бяха почетени като герои, но фараонът им бе отказал аудиенция, а вместо това бе обявил, че ще се срещне със старите си приятели в Залата на делфините след залез вдругиден.

По обед прекратихме лова и се подслонихме на сянка под палмовите дървета да изчакаме слугите да приготвят храната. Убитият дивеч бе одран, изкормен и проснат на скарите и изпълни въздуха с вкусна миризма на печено, което слугите поливаха с масла и подправки. Говорехме за лова, за лъвовете, които срещнахме, за скоростта на дивите магарета, но всички знаехме какво следваше. Когато храната бе готова, слугите се оттеглиха. Седнахме в полукръг. Джарка пое ролята на охранител, за да се увери, че никой не надава ухо прекалено близо, после разискванията започнаха. Отначало оставихме Хоремхеб да реве как е бил унизен, обиден и засрамен от отказа на лорд Ай да го приеме веднага. Всички кимахме мъдро и го оставихме да излее яростта си. Най-накрая той спря задъхано и сръбна от чашата си.

— Ще се срещнем вдругиден — промени умело посоката на разговора Рамзес. — Царският кръг трябва да се събере в Залата на делфините и предполагам тогава лорд Ай ще потвърди, че всички оставаме на старите си постове. Ще ни хвали, ще изтъкне доверието си в нас. Трябва да решим какво ще правим.

— И какво ще правим? — обади се Хюйи, като захапа парче пъдпъдък. — Лорд Ай е коронясан за фараон; противопоставянето на властта му е равносилно на измяна, а измяната означава смърт и позор.

— Тогава защо си дошъл тук? — усмихна се Рамзес в отговор. — Защо просто не се качиш в колесницата и не се върнеш бавно и спокойно в Тива?

— Всички можем да се върнем в Тива и да целунем задника на лорд Ай — отвърна Хюйи остро.

И отново се превърнахме в деца, които се дърлят и разменят обиди. Собек изпляска с ръце и извика за тишина.

— Не сме дошли тук — вдигна глава той и се загледа в бързия полет на ястребите сред палмовите листа, — не сме дошли тук да се оплакваме на Червените земи. Изправени сме пред съдбоносен избор — дали да подкрепим лорд Ай като фараон, или не? Ако ще го подкрепяме, дайте да се нахраним и да се връщаме в Тива. Ако ли не, тогава какво следва да направим по въпроса?

— Той се опита да ме убие — запротестира Хоремхеб.

— Нямаш доказателство. А Каракалите?

Собек, като началник на полицията, трябва да беше подочул нещо за убийците, които се бяха промъкнали в града да извършат кърваво убийство. Хоремхеб сведе поглед, усмихна се, сви рамене и сдъвка шумно една смокиня. Собек разпери пръсти и подкани Хоремхеб да си признае. Отново се запитах в коя посока ще залитне началникът на полицията.

— Много е просто — намесих се. — Зависи от две неща. Първо, миналото: как е починал Тутанкамон. Ако Ай има пръст в смъртта му, значи трябва да обявим кръвна вражда. Ай даде обет; ние всички дадохме обет да защитаваме Тутанкамон, да му бъдем верни в мир и на война. Второ, бъдещето: какви са намеренията на Ай? Да върне Египет в дните на Ехнатон? — свих рамене. — Тогава всички ще трябва да тръгнем по своя път.

Погледнах Майа, седнал весел и червендалест като самия бог Бес, който дъвчеше парчето си месо и потрепваше с лакирани в червено нокти по бокала, сякаш заслушан в някаква далечна музика. Приближих лице до неговото.

— Майа — прошепнах аз. — Малко лайно на предателството! Ти си надзирател на Дома на среброто. Трябва да имаш списъка на царската гробница, списъка с предметите за погребението на Тутанкамон, за балсамирането на тялото му.

— О, да, така е — вдигна глава Майа. — Без обиди, Песоглавецо! Ела в службата ми, или по-добре да ти изпратя копия. Разглеждай документите колкото ти трябва.

— Това и ще направя! — изсъсках. — Искам да видя и гробницата. Същата, която бе подготвена в източната част на Долината, ли е?

Майа поклати глава.

— Къде е Пентжу?

— Налива се и се съвкупява в частния си бордей.

— Той ли се грижеше за Божествения в последните му дни?

— Да, но после изчезна, върна се към похотта си, както куче се връща при повръщнята си.

Вдигнах юмрук. Майа се изплези.

— Не ме заплашвай, Песоглавецо! Аз просто платих сметките и съпроводих Божествения до неговия Дом на вечността. Ти беше настойник и пазител на фараона, не ние.

— Кажи ни, Майа — продължих аз. — Какво всъщност се случи? Искам да кажа — подразних го аз, — на теб Маат ти е непозната, колкото и на нас. Истината трудно намира път до езика ти, както и до сърцето ти, но все пак опитай!

Майа изцъка с език, очите му блеснаха хитро. Огледа срамежливо останалите. И тогава разбрах. Миналото беше зад нас. Всички бяхме Чеда от Кап, но единственото, което ни бе държало заедно досега, бе Тутанкамон. Сега го нямаше. Осъзнах се, подобно на Майа и Собек: като истински хиени, те драпаха пред глутницата, готови да постигнат съгласие с всичко и на каквато и да е цена, стига да им е изгодно. Време беше да ги настигна.

— Какво всъщност се случи? — повторих въпроса си аз.

— Както вече казах — отвърна Майа нагло, — подобно на цяла Тива, аз бях информиран, че Тутанкамон е мъртъв. Ай имаше достатъчно власт да не съобщи на никого, колкото дълго иска. Заповядано ми бе да приготвя гробница — не онази, която строеше Тутанкамон, а друга, тайна — направи физиономия. — И аз като вас следвах заповеди. Странно — замисли се той, — но Тутанкамон бе приготвил гробница, разположена така, че слънчевите лъчи да влизат в коридорите и залите, много прилична на онази, която баща му Ехнатон бе построил в Ахетатон. Както и да е — подсмръкна той, — всичко това остана настрана. Смъртта на Тутанкамон бе оповестена и Египет потъна в траур. Издаден бе декрет, че Хор е навлязъл в Кълбото. Великият дом бе обхванат от ридания. Забранени бяха всички празници. Анхесенамон оплакваше. Раздаде се пепел. Ай и останалите не се бръснеха — Майа се ухили и потри тъмното си лице. — Пристигнаха заповедите и работилницата в Некропола се залови за работа. Вещите на Божествения бяха пренесени от двореца. Пентжу изрично нареди шабтите да бъдат изпратени в гробницата. (Тук аз успях да запазя лицето си безизразно.) Спомняте си онези фигури с човешки бой. Пентжу твърдеше, че винаги са били много скъпи на Тутанкамон — Майа разпери ръце. — Тялото на Тутанкамон бе пренесено в уабета, мястото на пречистването в Храма на Анубис, за да бъде балсамирано. Ритуалът беше изпълнен както трябва. Погребалният кортеж отплава през Нил под съпровода на хорове и танцьорки и… това беше.

Говореше прекалено нагло, осъзнах, че лъже, че крие нещо. Познавах Майа, както всички присъстващи се познавахме. Бяхме отраснали заедно, принудени да живеем в непосредствена близост. Майа бълваше официалната версия и не му пукаше. Изгълта виното си на един дъх.

— Ще ти покажа гробницата. Подготвил съм всичко — усмихна се той, — както и един твой отдавнашен познат — замълча. — Нека той ти разкаже!

Ловът се разтури. Тръгнахме обратно през Нил. Колесниците оставихме на капитана на моите наемници, качихме се на царската баржа, която Майа бе приготвил — дълъг, квадратен съд под знамето на златния сокол. Майа трябва да е имал разрешението на фараона за това, тъй като на баржата имаше моряци и войници със синьо-белия немес на Великия дом. Сигурен бях, че Ай е знаел за нашия лов. Стигнахме пристанището на Изида и Нефтис, където ни очакваха колесници под командването на писаря на Царския параклис, Амендуфет — мъж, чиито тяло и душа бях изцяло купил или поне така си мислех. Бях много изненадан да го видя там и не посмях да го погледна в очите, за да не се издам. Амендуфет изглеждаше състарен, с мършав врат и набръчкано лице; чиновник, който обичаше да си придава важност. Пред всеки друг това би било ужасна грешка: хиените не приемат такава арогантност. За мен, за тях от значение бяха животът и смъртта, богатството идваше и си отиваше според прищевките на съдбата. Амендуфет обаче беше различен: по-уверен в себе си. При първа възможност го погледнах тайно, смигнах и отвърнах поглед. Писарят се бе справил много добре, спечелил доверието на лорд Ай, а очевидно вече и на Майа.

Потеглихме към Долината на царете. Жежкият ден отминаваше, шестте колесници се насочиха по черния път, който водеше през песъчливите чукари към платото, а после надолу в самата долина. Минахме покрай царски стражи и наемни войски, които охраняваха Планините на запада — онези свещени пътеки и пещери под връх Мерецегер. Обикновено Долината на царете гъмжеше от хора, но в онзи ден се простираше безмълвна под яркото слънце и облаците прах. Зеленина имаше много малко, ако не се броят жилавите храсти, вкопчили корени в тънкия слой почва върху скалите и сипеите. Пътеката започна да криволичи застрашително, но всички бяхме идвали в Земята на мъртвите и знаехме пътя. Влязохме в голямата долина; бе мрачна и застрашителна, а сенките по назъбените скали се извисяваха над нас под лъчите на залязващото слънце.

Минахме прага на мрачния амфитеатър, в който се намираха царските гробници. Тръгнахме по пътеката покрай склона на долината и спряхме пред изсечен каменен свод, който изпъкваше на фона на два остри скални блока. Заради слабата светлина и начина, по който беше прикрит, лесно можехме да го пропуснем, ако Майа не ни беше показал стъпалата, които водеха към зазидания вход. От двете страни стените бяха покрити с надписи, които прашният вятър още не бе успял да скрие.

Уви! Уви! Извисете безкрайни ридания. Нека падне порой. Чисти пътнико, ти потегли към Земята на вечността. Тук си затворен ти. Ти, който имаше много слуги, слезе в земята, която обича самотата. Ти, който движеше крака и ходеше, си увит и здраво завързан. Ти, който имаше много одежди и обичаше да ги носи, лежиш във вчерашния лен…

Драматична, печална погребална песен, която всички ние прочетохме, коленичили или клекнали в началото на онова зловещо стълбище. Майа бе донесъл кошница и шишенце с масло и мляко. Поръсихме съдържанието им, заедно с маслинови листа, цветчета от син лотос и метличини. Амендуфет разчупи печатите на червено глинено гърне и изтърси съдържанието му, после го строши и запали малки лампи с тамян, които постави по стъпалата. Коленичих и запях погребалните молитви, но и аз като останалите бях изумен от скромната гробница с неукрасени стени и груби стъпала, зле изсечената и оформена врата и официалните печати, които се белеха като гноясали рани на просяк. Това ли бе последното убежище на сина на Ехнатон, на внука на Аменхотеп Великолепни?

Погледът ми се спря на имената на Хор, които Тутанкамон носеше, гравирани на паметна плоча до вратата — Могъщия бик, Онзи с прекрасните форми, Онзи с двете господарки, Въплъщение на закона, Онзи, който успокоява Двете земи, който умилостивява всички богове, Онзи, който носи царските знаци на Горен и Долен Египет, Живия образ на Амон… Осъзнах, че зад тази врата се намират и двете статуи, Пазителите, в които се намираха пророчествата на племето хабиру за бъдещето на Египет. Дали предсказваха месия, албинос със сини очи, който ще въздаде правосъдие сред боговете на Египет? Дали Ай, Пентжу, Майа или Хюйи са намерили онези документи? А ако не са, как щях да ги прочета сега, зазидани зад стените на вечността?

— Защо е била тази припряност? — изтръгна ме от мислите ми стържещият глас на Хоремхеб.

Усетих твърдите камъчета, които се впиваха в коленете ми и тишината в зловещия амфитеатър, нарушавана единствено от скърцането на колелата и цвиленето на конете, които риеха земята, неспокойни в това владение на смъртта. Бяхме сами, ако не се броеше Амендуфет, застанал безшумно зад нас.

— Всичко стана набързо — въздъхна Майа и се изправи, — и всички последвахме примера — посочи наоколо. — Изсичането на гробницата вече бе започнало, ние само я завършихме и я напълнихме със съкровища. Ай определяше времето: колкото по-бързо бъде погребан старият фараон, толкова по-скоро ще управлява новият. Събра погребалните вещи възможно най-бързо.

Спомних си плячката, извадена от Ахетатон, и огледах мрачната варовикова долина, чиито скали променяха цвета си на залеза. Скоро щеше да се стъмни; завесата, която ни разделяше от земята на духовете, изтъняваше. Вятърът донесе хриптящия рев и ръмженето на нощните хищници, които посрещаха часа за хранене. Долината приличаше на восъчна пита от пещери, кухини и ями, безброй тайни места. Цяла армия можеше да се скрие там, та какво оставаше за съкровището от някога прекрасния град на Ехнатон на север, който сега гниеше под слънцето — дом на прилепи, бухали и чакали. Ай със сигурност би си присвоил такова съкровище в бързината да погребе Тутанкамон.

Потрих лице и се опитах да се освободя от магията, която сякаш сковаваше всички ни. Стояхме в началото на онези стъпала и се взирахме във вратата към отвъдното. Като проклинах едва чуто, сякаш за да се противопоставя със собственото си усещане за надвиснала заплаха, аз слязох долу. Стигнах до края и притиснах лице в студената мазилка, като едва сдържах сълзите си. Прошепнах една молитва и оставих сърцето си да запее своя химн на дълбока печал по онова красиво момче.

Радостта на Амон е в сърцето ти; премина през живота

с радост, за да стигнеш блаженството.

Устните ти са сега здрави, крайниците — зелени. Очите ти виждат далеч.

Ще препускаш в колесница с два коня, със златно копие в ръка и камшик,

подкарал стада асирийски жребци.

Робите ти тичат напред да изпълняват волята ти.

Ще поемеш с кедровата лодка с висок нос и кърма.

Ще пристигнеш в онова прекрасно жилище, което сам си построи.

В устата ти ще се леят вино, бира, хляб, месо и сладко,

волове ще паднат в жертва за теб.

Буркани вино ще бъдат отворени, сладка музика ще звучи за теб.

Пазителят на парфюма ще те намаже с ухание.

Пазителят на виното те чака с венци.

Водачът на селяните носи гъски.

Рибарят донася ти риба.

Твоите кораби, дето стигат до Сирия, са отрупани със стоки.

Хамбарите ти гъмжат от крави, нивите зреят.

Силен си, а враговете ти — прогонени.

Казаното срещу теб не съществува.

Отиваш пред боговете с чисто сърце.

Дочувам справедливия ти глас.

Не знам откъде се появи тази молитва. Просто я нареждах, сякаш Тутанкамон е все още жив и на път да изгрее в онази слава, която толкова малко познаваше приживе.

— Маху, Маху! — отворих очи. Джарка стоеше зад мен. — Господарю, погледни печатите.

Огледах внимателно твърдите восъчни образи и разпознах Слънчевия диск на Тутанкамон.

— Ай толкова е бързал — прошепна Джарка, — че е използвал печата на Тутанкамон.

Гледах невярващо. Новият фараон винаги използваше собствения си картуш, за да запечата вратата на Дома на вечността на своя предшественик. Защо е била тази припряност? Защо са бързали? Качих се по стълбите и нападнах Майа.

— Истината!

— Истината ли, Маху? — онзи тлъст, лукав дребосък намести смешната си перука и вдигна поглед към мен.

— Искаш да знаеш защо Тутанкамон е бил изпратен толкова набързо към Далечния хоризонт. Казах ти каквото знам. Следващият ти въпрос вероятно е дали това е била волята на боговете, или дело на лорд Ай? Амендуфет! — извика през рамо той. — Моля те, присъедини се към нас.

Жрецът с уморен поглед, който сега бе леко неспокоен заради зловещото място, пристъпи напред.

— Кажи им! — нареди Майа. — Искат да знаят истината!

Ръката на Амендуфет отскочи умолително към устните, сякаш всеки миг ще заплаче. Погледна ме бързо.

— Кажи ни! — нареди Рамзес.

— Бях главен жрец в Дома на пречистването — избърбори той, но бе спрян от пристъп на суха кашлица. Накарах го да отпие от меха вино на Джарка. Благодари ми с поглед. Виждах, че е предпазлив. — Бях главен писар на уабет, Пазител на етиопския нож.

— Да, да — прекъсна го раздразнено Хоремхеб. — Тутанкамон, нека господарят Озирис го приеме, е мъртъв. Защо е бил толкова бързо изпратен в гроба си? Каква е тайната около смъртта му?

— Господарю — прошепна Амендуфет, — възможно е да е бил убит.

Някъде в долината излая чакал. Усетих първия хлад на вечерния бриз и забелязах как сенките се удължават. Не знаех какъв път следва Амендуфет, защо е решил да направи такова искрено изказване на това самотно място. Вдигнах поглед. Небето бе оранжево и тъмносиньо на червени ивици.

— Какво те кара да мислиш така? — прошепнах аз. — Бързо, човече, кажи ни — погледнах го строго аз. — Истината ли казваш?

Очите на Амендуфет потрепнаха по посока на Майа. Разбрах, че няма избор.

— Тялото на Божествения бе донесено и положено на Масата на Анубис — обясни той. — Плътта му бе все още свежа, лицето му — ведро, сякаш неговата ка току-що го бе напуснала. Махнах всички украшения от Божественото тяло. Развързах огърлицата — накиснати в магически отвари цветя, които лекарите бяха вързали около врата му, за да гонят демоните. Пръстите ми… — извъртя главата си Амендуфет и притисна ръка към основата на черепа, точно под дясното ухо. — Напипах я там, подутина, натъртване, твърдо. Преобърнах тялото. Не исках другите да ме видят. Погледнах отблизо. Подутината се виждаше — Амендуфет вече трепереше. — После бяха донесени Книгата на портите и Книгата на мъртвите и ритуалът започна. Нужно бе да докладвам на лорд Ай, но — посочи Майа той — трябваше да кажа на някого какво съм видял, какво съм напипал…

Гласът му отслабна. Амендуфет казваше истината. Познавах сърцата на много мъже и жени, които бях разпитвал през дългите изминали години. Знаех, че не си измисля, не лъже — прекалено беше изплашен, — но усещах, че не казва цялата истина.

— Някой друг видя ли това? — обади се Собек.

Амендуфет поклати глава.

— Не може да е нямало и други лекари, които да се грижат за фараона, нали?

— Нямаше други лекари — намеси се Майа. — Никой, освен лорд Пентжу. Доколкото разбирам, когато е бил извикан да се грижи за Тутанкамон при последното му боледуване, лорд Пентжу е настоял да бъде оставен само той и никой друг. Лорд Ай нямал избор и се съгласил.

Погледнах притъмняващото небе, където като зловещ дух се носеше огромен ястреб с разперени черни крила. Майа бе казал истината. Пентжу беше личният лекар на Тутанкамон. Ай не би отказал да го приеме. Ако Тутанкамон е бил убит, Пентжу пръв е щял да забележи и Ай нямаше да го остави жив нито за миг. Огледах лицата на останалите; вероятно си мислеха същото, но всички осъзнавахме, че това би било прекалено опасно. Ай щеше да ни очаква.

— Има ли и още нещо? — попита Рамзес, който стоеше малко зад Амендуфет. — Има ли, жрецо? — добави той заплашително.

— Не, не, господа — процеди със сух глас Амендуфет.

Дадох знак на Джарка отново да му даде вино. Амендуфет отпи жадно и върна меха. После, като безшумна змия, Рамзес мушна примка около главата на жреца и я уви около врата му. Амендуфет изпищя — зловещ звук насред онова призрачно място — и падна на колене с впити във въжето пръсти и умоляващ поглед.

— Моля ви — изхърка той. — Казвам истината, нищо повече не знам!

— Помисли си — подкани го Рамзес.

Огледах се: останалите хиени гледаха студено, сърцата им бяха като отворена книга. Амендуфет не беше част от нашата клика. Ако бе проговорил веднъж, щеше да го направи отново. Те не знаеха цялата истина за този човек. Майа не показа никаква жалост, къносаните му нокти бяха по-важни от този застаряващ жрец, който молеше за пощада. Хоремхеб клекна при Амендуфет.

— Сигурен ли си, че това е всичко? — прошепна той ласкаво. — Само ми кажи и ще пощадя живота ти.

— Нищо не мога да ви кажа — изхриптя Амендуфет. — Видях каквото видях. Мислех, че постъпвам правилно. На никого не казах, освен на лорд Майа.

Очите му молеха неговия покровител, който извади едно ветрило от колана си, отвори го и започна да си вее енергично, за да пропъди потта от лицето си.

— Нищо? — натърти Хоремхеб.

— Нищо, господарю.

— Убийте го!

— Ах… — вдигна ръка Майа, после я отпусна. — Предполагам, че трябва.

Рамзес стегна въжето, Амендуфет закрещя, молеше за живота си.

— Имам съпруга, две деца, съвсем малки момчета!

Собек се отдалечи. Ветрилото на Майа затрептя още по-бързо. Хоремхеб продължаваше да стои клекнал, вперил поглед в очите на мъжа. Рамзес продължи да затяга с лека усмивка.

— Господарю Маху — едва изрече Амендуфет, — пожалете ме!

Погледнах към мрачните стъпала, които водеха към тъмната врата. Тутанкамон лежеше от другата страна, нежните му очи бяха затворени във вечен сън. Амендуфет се давеше, лицето му бе червено, очите — изцъклени. Рамзес се забавляваше. Амендуфет плачеше. И тогава направих грешка, за която щях да съжалявам цял живот. Скочих и избутах Рамзес. Амендуфет падна по лице, Рамзес извади нож, а лицето му бе изкривено от ярост.

— Не го прави! — зад мен Джарка бе извадил могъщия си лък с готова стрела и натягаше тетивата. — Господарю Рамзес, не го прави.

Хоремхеб, който продължаваше да клечи на земята, вдигна поглед към мен. Рамзес стоеше с насочен нож, готов да нападне. Хоремхеб се усмихна на Джарка и махна с ръка на Рамзес.

— Съгласен съм, нека живее.

Изправи се и изрита Амендуфет, който седеше на колене пред него, после падна в кашлица и сълзи и сграбчи глезените ми.

— Аз също — пристъпи напред Хюйи.

— Както искате — усмихна се престорено Майа.

Рамзес прибра ножа си, Джарка свали лъка.

— Хайде, хайде — престорено добронамерено започна Хоремхеб, — всички сме Чеда от Кап, ние сме като едно.

Прикани мен и Рамзес да си стиснем ръце, но пред онази самотна гробница разбрах, че връзката бе наистина прекъсната; възелът, който ни придържаше, се бе развързал. Сега всяка душа щеше да запее своята песен. Рамзес продължаваше да ме гледа злобно, докато Амендуфет изпълзя да се съвземе. Посочих жреца.

— Майа, позволи да го взема в моето домакинство.

— Както искаш.

Амендуфет се добра до една скала и се обърна да подпре гръб. Джарка клекна до него и му предложи меха с вино. Жрецът все още гледаше подивяло, но бях постъпил правилно. Амендуфет ми намигна бързо, след което се обърна да погледне Рамзес с омраза. Джарка се изправи и се приближи до мен.

— Добре е, държи се нормално. Ще оцелее. Само се опитай да ги разсееш, господарю.

— Гробницата — върнах се към стълбите аз. — Майа, опиши ми гробницата.

— Аз съм архитектът — ковчежникът наметна шала на главата си, като така закри лицето си. Посочи с една ръка. — Варовикът бе лесен за разкопаване, вече беше започнато, просто го довърших. Шестнайсет стъпала водят до преддверието. Има малка странична стая към погребалната зала, а след нея и зала за съкровищата.

Говореше като учен, който повтаря механично нещо прочетено.

— Не точно гробница за един принц!

— И преди съм го чувал — присмя се Рамзес.

— Смъртта на Тутанкамон бе внезапна и неочаквана — обяви Майа. — Аз изпълних заповедите — разтърси ръка към Амендуфет. — Пазя всички сметки, твоето същество може да ги препише.

За миг се запитах дали Майа подозира, че Амендуфет е мой шпионин, но се отказах от тази мисъл. Ако това се знаеше, Амендуфет отдавна щеше да е пътник към Далечния запад.

— Е, добре — вдигна поглед към небето Майа, — трябва да се връщаме в Тива. Стигат ми толкова камънаци и прах. Вдругиден се срещаме с Божествения.

Останалите само това и чакаха. Върнахме се при колесниците и поехме всеки по своя път.

Онази нощ бе красива — втората, откакто се бях върнал в Тива. Пристигнах в имението си и се преструвах на приятно развълнуван, дърдорех с Джарка и Мерт, сякаш бях изпълнен с щастие от завръщането у дома и с нетърпение очаквах предстоящата аудиенция с фараона: невероятно кълбо лъжи и измама за онези слуги, които без съмнение щяха да докладват на Великия дом. Поиграх на сенет и пръчки с децата на Джарка и им показах златистия шаран, който се криеше сред лотосите в изкуственото езеро. После ги разведох в билковата градина и им показах имената на различни билки и им дадох меденки. О, беше забавно, дърпаха ме, подскачаха, но докато играех с тях като чакал сред агнета, в очите ми напираха сълзи — гласовете им толкова ми напомняха на Тутанкамон. Когато си отидоха, седнах под една върба и заридах за моето златно момче. Не можех да забравя описанието на Амендуфет за онази подутина в основата на прекрасната овална глава на Тутанкамон. Удрях с юмрук по земята и проклинах Ай мира да не намери от всички демони и гълтачи на подземния свят.

— Господарю? — Джарка стоеше сред дърветата като неясна сянка. — Кучкарят от Долна Тива е тук.

— Доведи го!

Джарка изчезна в нощта и се върна с Кучкаря — един от най-добрите сред професионалните просяци, сутеньори и мъже-скорпиони, които процъфтяваха сред оръфания и безкраен Ам-дуат, подземен свят на Некропола. По професия бе любител на котки — мумифицираше създанията за онези, които искаха да дадат оброк на Басет в Тива или някъде другаде. По произход беше кушит, с черна кожа и бръсната глава. Можеше да обелва очи и да мине за глупак и пред най-подозрителните, но умът му бе остър като бръснач. Както обикновено, бе облечен в кучешки кожи, откъдето идваха и вонята, и прякорът му. Беше мой шпионин в Града на мъртвите — един от малкото, оцелели сред претърсването на лорд Ай на онези мръсни дупки на подземното.

Седна пред мен с уродливо боядисано лице на светлината на маслените лампи, които Джарка бе сложил между нас. Изгълта купа наръсено с подправки месо, натъпка уста с мек бял хляб и дълго време не спря да говори с онзи писклив глас. Седях с бокал вино и слушах разказа на Кучкаря за слуховете из Некропола. От време на време неволно потрепервах, и то не от хладния нощен вятър, а заради безименните страхове, които изскачаха като духове на леопарди от тъмнината. Ай със сигурност бе планирал всичко добре и какъвто и да бе начертаният от него път, без съмнение вече бе много по-далече, отколкото подозирахме — контролираше жреците в храмовете, полицията, града и тълпата. Смъртта на Тутанкамон е била обявена, но каквато и печал да е потиснала града, скоро е била забравена, тъй като царските житници, Домовете на изобилието, са отворили врати и изсипали зърно и храна за бедните. Кучкаря разказа как влиянието на Ай се почувствало по пристанищата и във всяка част на града. Дори постигнал споразумение с пустинните скитници, пясъчните обитатели и пътуващите търговци.

— Да не говорим за хетите — заяви Кучкаря измежду хапките хляб и месо.

— Хетите?

— Да, хетите — усмихна се той. — Хетски търговци непрекъснато идваха и си отиваха от Великия дом, или поне така беше, сега престанаха.

— А знаеш ли защо?

Кучкаря поклати глава и продължи с излиянието си. Тутанкамон беше отшелник, така че смъртта му бе останала почти незабелязана за градската гмеж. Нищо различно от обичайното: фараонът е починал, потеглил към Далечния запад, но се е появил нов фараон, силен владетел. В града ще цари мир, търговията ще процъфтява и животът ще продължи постарому. Накрая гласът на Кучкаря започна да отслабва. Започна да се повтаря, почудих се дали да го попитам за Пентжу, но пък…

— Знам за кого си мислиш — погледна ме той. — За твоя приятел, лекаря, Пентжу.

Усмихнах се.

— Говори се, че се е подслонил в Тайнственото убежище, пазен от наемници, но по-важното е… — грабна каната с вино и отпи лакомо.

Разбрах, че може да ми каже повече. Понечи да стане.

— А Каракалите?

— Дивите котки? От тях гледам да стоя настрана.